Кое е България?

| от |

Виргиния Стаматова http://binar.bg/

Епизод от документална поредица „Жени на ръба на света“, посветен на България, ни кара да се зададем въпроса как изглеждаме отвън и как ни възприемат като нация и култура чужденците, извън плана на новините и официалното общуване.

Автор на поредицата, която се излъчва по полския частен национален канал TVN е Мартина Войчеховска, водещ полски телевизионен журналист, а идеята е да се представи живоът на жените в екзотични дестинации, предимно от Третия свят.

Епизодът, посветен на България, е озаглавен „Истинска принцеса. България“ и разказва за сватбените обичаи на ромите калайджии (това е занаят и един вид социален маркер, не етнос!), които купуват булките си: роднините на младоженеца плащат за „честността“ на младоженката. „Героинята на филма – Василка е една от участничките в пазара на цигански булки. Все пак това се случва в 21 век в Европа“, възмущава се в анонса Войчеховска.

Дали Войчеховска не се е усетила, че ромите не са етнически българи или чисто и просто филмът й е манипулативен? По-скоро второто, отколкото първото, защото всеки журналист е длъжен да провери изнесените факти и информация. В този смисъл една от грубите грешки е, че се представят ромски сватбени обичаи, смятани в днешна Европа за цивилизационна изостаналост, за български.

Koe e Bulgaria

Търсейки евтината сензация, с повърхностния си подход към фактите полската „телевизонна звезда“ създава неверен образ на българите. И определено негативен.

И въпреки уточнението „цигански“, основното обвинение се стоварва върху България. А дяволът, както казват, се крие в детайлите. Ромите калайджии са българи според авторката.

Но напрактика те са български граждани от ромски произход. Факт е, че може би ромите калайджии се припознават като българи, но етническите българи не се припознават в тяхната култура. И татарите в Полша също се смятат за поляци, доколкото ми е известно, но поляците не се припознават в специфичните им обичаи.

Макар и преследващ евтина сензация, филмът е антибългарски и предизвика бурната реакция на част от общността на сънародниците ни в Полша. Друга част от тях са конформистки настроени и не виждат нищо лошо в „неволната“ грешка.

Предаването беше излъчено по TVN в неделя на 05 октомври, датата на предсрочните парламентарни избори у нас. Случайно или не дотам? Защото пазарът на булки е на Тодоровден (8 март през тази година), т.е. филмът е заснет доста по-рано, а изборите са информационният повод. Значи не е случайно.

Защо така лесно ни плюят? Дали пък причината не е и в нас?  Доколко с публичния образ, който си изграждаме, допринасяме за това да ставаме лесна жертва на подобни инсинуации? Най-малкото, защото той е твърде неавтентичен, твърде патриотарски и някак разфокусиран.

Достатъчно е да погледнем туристическата реклама.

Пресен пример – пуснатият през тази година в продажба филмов каталог с гръмкото заглавие „Това е България“ и обща продължителност от 348 минути. Продукцията е дело на туристическия канал ТравелТВ и представлява смесица от документалистика, туристическа реклама и личните трактовки (доста спорни по мое мнение) на авторите Виктор Димчев и Нено Маринов за българската история, личностите и артефактите, които представят. Според тях, филмът е насочен както към българи, така и към чужденци, макар и да имат различна информация за България. Но и към всички, бихме добавили, които биха дали 150 лв. за 12 диска.

Като внушение той не се отличава много от соцпропагандата – поток от познати до болка фрази „диви гори“, „могъщи воини“, „величествени руини“, „магии“, „светилища“, „свръхестествена симбиоза“ от това-онова, „плодородни равнини“, лютеница, забрадки и др., а специално заснетите исторически възстановки и кадри от хеликоптер на различни места в нашата мила родина се сменят на фона на маршова музика.

Може би като контрапункт на проекта „Това е България“ се роди друга филмова творба – „И това е България“. Режисьорът Стилян Иванов прави опит за обратно инженерство на историята с помощта на екстрасенса Ивелина Христова. Една твърде амбициозна идея със спорни резултати, по простата причина, че ходът на времето е само напред – може да се прогнозира развитието на един процес във физиката и инженерството, но не може да се повтори миналото, както не можа да се върне едно яйце от изпечено в сурово състояние.

За съжаление, извън документите и паметниците, историята е напълно непроницаема, обгърната в синкавия мрак на миналото и невидимостта на това, което движи света. Историята не ни разкрива намеренията си, а всеки опит за интерпретация извън споменатите граници е неавтентичен и крие опасност от сериозно изкривяване, къде по идеологически причини, къде от непознаване на материята.

Е ли това моята България?

Дали искам историята да се превръща в терен, на който се вихрят дилетанти и екстрасенси – не. Дали мисля, че историята трябва да е атрактивна – също не. Няма място за „Дисниленд“ и кич в историята на България.

Ние, българите имаме исторически комплекс. Търсим причината за националната си гордост в далечното минало и така стигаме до патриотарство и национализъм. Трудно виждаме ценните явления в настоящето си и го омаловажаваме. Как тогава да се сърдим на другите?

 
 

„За тялото и душата“ е най-добър филм на кинофестивала в Берлин

| от chronicle.bg |

Унгарската лента „За тялото и душата“ на режисьорката Илдико Енеди получи наградата за най-добър филм „Златна мечка“ на международния кинофестивал в Берлин, предадоха Франс прес и ДПА.

Церемонията по обявяването на победителите на тазгодишното издание на Берлиналето – един от най-престижните кинофестивали в света – се състоя тази вечер.

„За тялото и душата“ не бе смятан предварително за един от фаворитите за „Златна мечка“. Унгарският филм разказва за любовната история на мъж и жена в кланица в Будапеща. Те се желаят, но не могат да общуват, освен в съня, който и двамата сънуват. В съня мъжът се превъплъщава в елен, а жената – в кошута.

Първата лента на Илдико Енеди, „Моят 20-и век“, печели наградата за най-добър дебютен филм „Златна камера“ на кинофестивала в Кан през 1989 г.

Финландецът Аки Каурисмеки получи наградата „Сребърна мечка“ за най-добър режисьор за своя филм „Другата страна на надеждата“. Лентата разказва за сирийския бежанец Халед, озовал се пряко волята си в „сивата“ Финландия, и местен собственик на ресторант, разделен със съпругата си алкохоличка, който му идва на помощ.

Това е повече от добра утеха за Каурисмеки, чийто филм в подкрепа на мигрантите бе приет много добре от критиката и бе смятана за основен претендент за „Златна мечка“ наред с чилийския „Фантастична жена“.

Лентата на режисьора Себастиан Лелио повдига въпроса за равноправието на хората с нетрадиционна сексуална ориентация, разказвайки за транссексуална жена, която трябва да се пребори със загубата на своя партньор.

Миналата година наградата за най-добър филм на Берлиналето спечели „Огън в морето“ на италианеца Джанфранко Рози, който е в подкрепа на мигрантите.

Австриецът Георг Фридрих и южнокорейката Ким Мин-хи бяха удостоени с награда „Сребърна мечка“ съответно за най-добър актьор и актриса.

Фридрих бе отличен за ролята си във филма „Светли нощи“ на германския режисьор от турски произход Томас Арслан. Той играе ролята на баща, който се опитва да възстанови връзката си със своя син тийнейджър. Двамата поемат на пътешествие в Северна Норвегия, за да се преоткрият, след като почти не са общували помежду си.

Ким Мин-хи спечели „Сребърна мечка“ за най-добра актриса за ролята си във филма „Нощем на брега сама“ на южнокорейския режисьор Хон Сан-су.

Лентата разказва за жена, решила да си „почине“ от връзка. Героинята на Ким Мин-хи, една от водещите актриси в Южна Корея, се скита из северния пристанищен германски град Хамбург, търсейки смисъла на любовта.

Наградата „Сребърна мечка“ за най-добър документален филм спечели „Лов на духове“ на палестинеца Раед Андони. Лентата показва бивши затворници, които правят възстановка на случки в главния център за разпити в Израел.

 
 

„Лъв: Стъпки към дома“: Едно истинско приключение

| от |

„Лъв“ или Lion е едва вторият филм от официалната листа с номинирани за 89-тите награди „Оскар“, който излиза по кината у нас. Първият беше „Първи контакт“ и както се случва с повечето Оскарови филми, не получи най-големия отзвук на света. Което е жалко, разбира се. Има смисъл някои филми да са номинирани за едни от най-престижните и бляскави статуетки в света на седмото изкуство, а други не.

И „Лъв“ е един такъв филм.

Това е първият пълнометражен проект на режисьора Гард Дейвис – един от режисьорите на чудесния сериал Top of the Lake – и е адаптация по книгата на Сару Бриърли A Long Way Home.

Самият Сару има уникална история – роден и расъл до петата си годишнина в един от най-бедните индийски райони, без да може да чете и да пише, една вечер малкият Сару се губи в многолюдна Индия и по стечение на обстоятелствата попада в системата за сираци. А оттам при семейството на Сю и Джон Бриърли, австралийска двойка, която го осиновява. Така от бедно и мърляво индийче Сару порасва в приятен млад мъж, който говори английски, носи отговорност за делата си и учи в университет.

Някъде там в главата на младия мъж се загнездва идеята, че трябва да потърси изгубеното си семейство – майка, по-голям брат и сестра. Идеята прераства в план, благодарение на появилата се по онова време Google Earth, която по-късно се превръща в обсесия. В продължение на няколко години Сару не мисли за нищо друго, освен за това. Денонощно. Непрекъснато. Идеята за Индия, майка му и брат му го преследва в сънища и будни състояния, превръща се в определяща за ежедневните му нужди, става неговата сянка, надвиснала тежко над ума му. Ум, който няма покой.

Да бъдеш обсебен от идеята за някой или нещо, е най-лошото лекарство, което може да дадеш сам на себе си. То ти носи непоносима вреда, лашка те в състояния на еуфория и депресия, кара те да имаш очаквания и неизменно да бъдеш разочарован от тях впоследствие.

„Лъв“ обаче е от тези амбициозни и красиви филми, които ти казват, че понякога, само понякога, мечтите в действително се сбъдват. Те не идват така, както ние си представяме, че ще се случат, нито са опаковани в нашите илюзии, но когато най-после пристигнат, знаем, че са се случили.

Първата част на „Лъв“ се случва в екзотична Индия. Безкрайните кадри и истинските емоции, които играта на малкия Съни Пауар и младия Абхишек Барате ти носят, те карат да помиришеш и да докоснеш мръсотията и красотата на тази толкова различна страна.

Съни Пауар е момчето, което открадва шоуто в „Лъв“ безспорно. Той и Абхишек правят дебют на голям екран и са големите звезди на тази продукция. Нешлифовани, чувствени, естествени, чудесни… Мръсните им крака, дивите им погледи, диалозите им на хинди са онова вкусно усещане, което „Лъв“ оставя след себе си в зрителите.

Втората част е запазена за Никол Кидман и Дев Пател. И малко от Руни Мара, която винаги е чудесна на голям екран, но тук е отстъпила мястото в светлините на прожекторите на другите. Дев Пател от друга страна е един от младите британски актьори, които заслужават внимание и адмирации. Кариерата му стартира от дивия тийн-сериал Skins и стига до работа с Дани Бойл в „Беднякът милионер“, който му носи първа номинация за БАФТА. Днес, няколко години по-късно, пораснал и възмъжал Дев Пател в крайна сметка получава и първата си номинация за „Оскар“ за „Лъв“ и прибира тазгодишната БАФТА за поддържаща мъжка роля в джоба си. Дев Пател е чудесен. Винаги, когато някой има възможност да го гледа, нека да го прави.

Същото важи и за Никол Кидман. Макар темата с осиновяването да й близка, в крайна сметката първите й деца с Том Круз са именно осиновени, в живия живот Кидман е някак затворен и студен човек. Но пък е прекрасна на кино. Тази порцеланова, висока жена успява да изкара на голям екран емоции, каквито в живота някак не може, и да ги пресъздаде с малко думи и повече мимики, отколкото лицето й, минало през няколко разкрасителни процедури, иначе би позволило.

Към всичко това добавяме чудесна музика, великолепни кадри и една сантиментална история, която може и да ви накара да си поплачете.

В „Лъв“ всеки може да открие по нещо за себе си. Дали това ще е екзотиката на толкова различната от нас Индия, дали ще е тематиката, дали ще е красотата на Австралия, дали ще е епичната музика на Дъстин О`Халоран и Волкер Белтерман или нещо съвсем различно, което ние не сме видели, няма значение. Но си го причинете на кино. Не случайно някои филми са номинирани за „Оскар“, а други не са, както казахме в началото.    

 
 

Кейт Ъптън на корицата на „Sports Illustrated“

| от chronicle.bg |

Броевете с бански на списание „Sports Illustrated“ са легендарни.

Тази година от корицата ни гледа Кейт Ъптън. За нея обаче една корица е малко, затова списанието прави цели три, който може да видите в галерията ни. Темата на броя е „многообразието на човешкото тяло и възраст“.

Други известни личности в броя са тенис легендата Серена Уилямс

 

A post shared by Serena Williams (@serenawilliams) на

 

Ашли Греъм  

A post shared by A S H L E Y G R A H A M (@theashleygraham) на

 

Кристи Бринкли

A post shared by Christie Brinkley (@christiebrinkley) на

 

Хънтър Макгрейди  

A post shared by Hunter McGrady (@huntermcgrady) на

 
 

Излиза римейк на „Цар Лъв“

| от chronicle.bg |

Дисни реши – Доналд Глъвър ще играе Симба в римейка на великия „Цар Лъв“. Джеймс Ърл Джоунс пък се завръща в иконичната си роля на Муфаса.

Режисьор ще е Джон Фавро. Миналата година той направи римейка на „Книга за джунглата“. Решено е „Цар Лъв“ да бъде микс от жива игра и 3D анимация.

Доналд Глъвър има много нови проекти през тази година. Той трябва да разработи няколко телевизионни продукции за САЩ, както и да играе Ландо Калрисиан във филма за младия Хан Соло, който в момента се снима. През декември той издаде и третия си албум под псевдонима Чайлдиш Гамбино.

Повече информация за римейка на „Цар Лъв“ предстои.