Книгата, наречена „ДоДекамерон“

„Додекамерон“ е новата книга на Иван Стамболов. По-смешна от предишните, колкото и невероятно да звучи това. Официалното ѝ представяне е в четвъртък, 29 май от 18:30 в Once Upon A Time Biblioteka. Ето какво каза авторът специално за Chronicle.bg

Г-н Стамболов, излезе от печат новата ви книга „Додекамерон“. Това „реплика“ на ренесансовия „Декамерон“ на Бокачо ли е?

Не, защото Бокачо не може да се възползва от правото си на дуплика. Но иначе връзката е очевидна и неприкрита. Дори мотото на книгата е цитат от „Декамерон“. И тук безделници си разказват истории, докато бягат, но тяхното бягство не е пир по време на чума, а пир по време на световна финансова и икономическа криза. Духът на новелите е весел и ренесансово жизнерадостен, както в „Декамерон“. Даже героите в една от тях маниерно носят имената на Бокачовите герои, макар че се разказва за нещо коренно различно. Всъщност приликите свършват дотук.

Какви са героите на Додекамерона?

Пияници, паразити и наглеци. Повечето живеят от нетрудови доходи, които влагат предимно в егоистични удоволствия. Но не са лоши хора. С учудване ще открием, че те са духовни същества, носители на една отиваща си култура и на ценности, които днес повечето хора с бърчене на нос наричат „консервативни“. Единственият отрицателен герой е либерал. Всъщност повечето от героите на Додекамерона са членове на легендарния клуб „Алкохол“, за който се разказваше в последната част на предишната ми книга – „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“. Всички те имат конкретни прототипове, но не всички се явяват с техните истински имена. В края на Додекамерона клуб „Алкохол“ спира да съществува, защото един от най-изявените му членове преминава от другата страна на барикадата, отваря собствен ресторант и става клет кръчмар. В книгата ресторантът му се нарича „Траурна агенция“, но в действителност не се казва така.

Героите сами ли измислят историите си или вие ги слагате в устата им?

Нито едно от двете. Повечето истории са действителни случки. Затова са толкова смешни. Това са онези истории, които се разказват в компания и са издържали проверката на времето – за въздуха в бъбреците, за прелитащия Бетовен, за възкръсналия заек, за погребалната агенция „Добре дошли!“, за пъпчивата проститутка и т.н. Такива истории се разказват в почти всяка компания, докато в почти никоя компания не се разказват литературни разкази от някой сборник. Има също така и няколко истории, които са изцяло моя измислица, но няма как да се разбере кои са те.

На гръцки „додека“ значи „дванайсет“. Заради броя на новелите ли кръстихте книгата така?

Всъщност броят на историите е по-голям от 12, защото в рамката се разказват още. Рамката е тази част на книгата, която ме кара да се колебая дали да я нарека сборник с новели или роман. От началото до края се развива един сюжет, в който в продължение на 12 недели приятелите се събират във Вила „Ерика“ – къща в центъра на София, която си е купил един от тях. На героите се случват най-различни неща, някои от които намират развръзка години по-късно в епилога на книгата (например как взимат властта в държавата). На втори план историята започва със символично слизане в ада и завършва със символично възнасяне в Небесата. Но това наистина е на втори план.

Има ли много символи в Додекамерона?

Да, доста. Но нека читателите да не се плашат. Те са вплетени по възможно най-ненатрапчив начин. Който ги открие, ще се засмее. Който не ги забележи, на него те ще действат на подсъзнателно ниво. А всички знаем, че на подсъзнателно ниво човек не може да изпитва досада. Така че – не се плашете от символите. В края на книгата с учудване ще откриете и друго – че Додекамеронът е пълен с цитати. Но тези цитати са така скрити в текста, че едва ли ще се намери някой, който да ги открие всичките. Дори и аз вече трудно ще намеря някои от тях.

Всичко това е много интересно. Композицията на книгата и различните планове в нея дават ли ви самочувствието, че сте създали едно модерно произведение?

Тъкмо напротив, опазил ме Бог! Аз винаги съм се стремял да се придържам към класически форми, за да може на хората да им леко, приятно и уютно да четат. Всяко подозрение в модернизъм или новаторство ще приема като личен провал. Книгите са преди всичко удоволствие, естетическа наслада. И когато успеят да са такива, чак тогава могат да си позволят да обучават, да дават полезна информация, да споделят откровения или да възвисяват духа. Разбира се, това не важи за учебниците, речниците и енциклопедиите.

______________________________

ОТКЪС

от разказа за пъпчивата проститутка

Един ден след подобен обяд, проточил се докъм пет и половина и наситен с богата китка от ордьоври, аперитиви, вина, бири и диджестиви, д-р Хекимян се довлякъл до наследствения частен кабинет на ул. „Любен Каравелов“ като пресъхнал бедуин до оазис, тръшнал се на креслото и се хванал за телефона, като преди това не пропуснал да си сипе голяма чаша скоч за проясняване на мисълта. Идеята всъщност била съвсем проста – да си поръча проститутка за храносмилане и кеф. Набрал номера на клуба, към който обикновено се обръщал по такива въпроси, и когато от другата страна отговорили, той бодро се провикнал:

– Е-е-ей! Курви-и-и!…

– Здравейте, д-р Хекимян! – отговорили му любезно, свикнали да разпознават гласа му.

– Искам незабавно една висока, руса, със сини очи, големи цици и малко, стегнато и щръкнало дупе. С дълги крака и тънки глезени. Със златист загар на кожата, върху който нежно да проблясва едва забележим рус мъх.

– Разбира се, д-р Хекимян! До 40 минути ще я имате.

– Кой ще чака 40 минути, бе! Аз до 40 минути ще съм заспал!

– Ще я получите възможно най-скоро.

Затворил телефона, отпил от скоча и наистина заспал. По едно време го разбудил звънецът на входната врата. „Най-сетне курвата пристигна“ – казал си д-р Хекимян и отишъл да отвори. Срещу него възпитано се усмихвали възрастен сутеньор и млада проститутка. Д-р Хекимян, все още с чашата скоч в ръка, присвил очи, защото решил че халюцинира и то не слонове и бели мишки, а нещо много по-зловещо. Сутеньорът бил някакъв спаружен дъртак, наистина облечен твърде прилично, плешив и с рехава русолява брада, която му придавала стерилния облик на събеседник в сутрешен телевизионен блок. Бил нисък и с меко закръглено дупе, от което неуверено израствали две къси крачета с малки обувчици накрая. Носел префърцунени очилца без рамки, сякаш искал да мине за голям интелектуалец. Парвеню! Но ако на д-р Хекимян му било безразлично как изглежда сутеньора, то никакво безразличие не изпитал към проститутката. Тя също била ниска и трътлеста, с дебели баджаци, тромави прасци и равни глезени. На всичко отгоре изобщо не била руса, както д-р Хекимян бил заръчал, ами върху топчестата ѝ глава се стелела някаква белезникава мазна косица, за която очевидно никой никога не бил полагал никакви грижи. И тя като сутеньора си имала мустаци, но нейните били някак по-къдрави. Като за капак проститутката имала и сериозен кожен проблем – като професионалист и водещ специалист по кожни заболявания, д-р Хекимян го регистрирал и диагностицирал с един замах. Проститутката, ни повече – ни по-малко, имала акне. Това неприятно болестно състояние на кожата обикновено се проявява в ранна младост и затова е по-познато като „младежки пъпки“, което доказвало, че проститутката, ако не друго, поне е млада. При акнето се запушват отворите на мастните жлези и се образуват или комедони, или зачервени пъпки с гнойни върхове. И в двата случая гледката не е никак приятна. Д-р Хекимян усетил напън за повръщане.

– Какво е това, бе?! – разкрещял се той. – Какъв е тоя изрод, бе?!

Хората от другата страна се сепнали и отстъпили назад.

– Ама, д-р Хекимян!… – опитал се да протестира сутеньорът.

– Млък! – замахнал към него д-р Хекимян, но не го зашлевил през лицето. Все още. – Какво е това тук и какво поръчах аз? Казах висока, руса, с големи цици, с остро дупе и дълги крака. А ти какво ми водиш? Пъпчиво джудже с мустаци. Подигравате ли ми се?

– Но, д-р Хекимян!… – разширил ужасени очи сводникът.

– Стига си ме докторосвал! Да махаш този леприкон от очите ми!

– Да не би да е станало недоразумение… – за пореден път опитал да се включи сутеньорът.

– Майка ти на тебе е недоразумение, недоразумение си и ти! – вече клокочел в справедлив гняв елитният кожен лекар. – Ела тука, бе! Ела бе, недоразумение!

Той хванал за ръка момичето, придърпал го към себе си и го накарал да се завърти. Момичето послушно се завъртяло, макар че изглеждало малко объркано. Наистина не било красиво, пък и явно не било свикнало да се върти пред оценяващите погледи на професионалистите.

– Виж ѝ тлъстия задник, виж ѝ бричовете и паласките. Ръцете ѝ не са оскубани. Сигурно и краката не са – гнус ме е да проверявам! Косата ѝ е рядка и мазна, няма цици, обаче шкембето ѝ е като на катаджия. На какво прилича това, а? Това изобщо прилича ли на нещо?! Това прилича на „еби му майката”, на нищо друго не прилича. Ти с мен подиграваш ли се?! Взимай си изчадието и ми доведи курвата, която си поръчах.

– Вижте, не разбирам д-р Хекимян – успял да вземе думата ниският и трътлест господин. – Вчера ви се обадих от името на кума ви и записах час за преглед на дъщеря си, която страда от много упорито акне.

Чак тогава д-р Хекимян разбрал, че е станал някакъв фал. Започнал да си спомня. Този, за когото решил, че е трътлест сутеньор, всъщност бил уважаван съдия и преподавател в юридическия факултет, а ниската и пъпчива проститутка била дъщеря му, която завършвала скъпа магистратура в чужбина и сега си била вкъщи за ваканцията. Били приятелски семейства със семейството на кума му, самият той юрист и адвокат със завидна практика и богати клиенти. Явно са си говорили, съдията е споменал за дъщеря си, за здравословния ѝ проблем и за това, че там, където живеела и учела, лечението било скъпо и неефективно. Тогава кумът от желание да услужи препоръчал кумеца си и не само го препоръчал, ами даже и записал на нуждаещите се час за консултация. Кумецът приел на драго сърце, но за зла участ в уречения ден обядвал с верни другари, напил се и забравил. Живот…

– И понеже – заключи Батко – по правило всяка история трябва да има финал и поука, финалът на тази е, че бащата и дъщерята се фръцнали и си отишли толкова скандализирани, че повече не можело и да бъде. А д-р Хекимян се оттеглил с някакви зачатъци на угризения в душата и в полумрака на позахабения си хол си пуснал четирите симфонии на Брамс, които винаги му помагали да посрещне махмурлука с достойнство. Що се отнася до поуката, тя е следната: кумът ти никога, за нищо на света и при никакви обстоятелства не бива да научава с какво точно се занимаваш и как изкарваш хляба си.