Киното, баща ми и аз

| от | |

books-text

Цветелина Стефанова

Киното, баща ми и аз

(В памет на Милчо Стефанов – 1928-1985)

Вече надхвърлих годините, на които баща ми си отиде. Тогава се роди малкият ми син. Татко научи, но не дочака да го види. Развълнува се и просто умря. „Така си отиват праведниците“ – каза съседката.
Дали беше праведник, не знам, но от него имам много спомени. Един от тях е свързан с киното. Обичаше да гледа премиерни филми сам, след което купуваше билети на приятели и познати, понякога и на съседите, и ни водеше, като той гледаше два-три пъти един и същ филм с голямо удоволствие.
Бях 9-10-годишна и живеехме в Скопие, а в бивша Югославия даваха забранени у нас филми. От онова време помня например „Децата на капитан Грант“ , „страшния“ Хичкок, или американския „Дълго топло лято“ с Рой Тинис (в ролята на Бен Куик), а също младия Ричард Чембърлейн, далеч преди да стане звезда в „Птиците умират сами“. Помня и „Изгубени във вселената“ (1965-1968), където извънземните се различаваха от хората по щръкналото кутре на ръката.
Програмацията там беше такава, че премиерните филми тръгваха първо по кината в крайните квартали и после идваха в централните. Татко все казваше: „Какъв страхотен филм се задава, но ще го чакаме да дойде в центъра!..“
Веднъж гледахме филм с животни, където змия погълна някакво живо същество. Гледахме филма втори път и тогава аз учудено го попитах:
– Тази змия нали вчера изяде животното? Как това отново се случва днес?
Тогава татко ме заведе в кабината на прожекциониста, показа ми как се поставя филмовата лента да се върти и как понякога прожекцията спира, защото лентата се е скъсала и операторът я лепи; обясни кога екранът трепти, а образът е накъсан.
Сигурно оттогава обичам да гледам добри филми по два пъти.
Иначе днес се навършват 29 години, откакто го няма. Държа в ръцете си стар албум с черно-бели снимки, закрепени със специални фото-ъгли. Оттам ме гледат Кларк Гейбъл и Урсула Андерс. С премрежен поглед през рамо, както е повелявала модата.
А когато днес ме попитат за някой филм защо ми харесва, отговорът е един: „Защото ми напомня за татко!“

***

Татко

Понеже днес е задушница, а утре се навършват 29 години, откакто моят татко почина, ми се ще да разкажа кратка история за него. Той беше пианист. И реалист. Защото никога не настояваше единствената му дъщеря – демек аз, – да свири на пиано, виждайки с какво нежелание сядах пред инструмента и колко фалшиво се напъвах в уроците по солфеж. Но много ме обичаше, разбира се, както бащите могат да обичат.
През 1965 година беше изпратен на работа в Скопие след разрушителното земетресение там заедно с още музиканти в помощ на македонската култура по онова време. Беше диригент на хористите в операта там. Заминахме и ние с майка ми при него. Бях дете и „подпомагайки македонската култура“, учих в тамошното училище, където научих „техния“ македонски език, както и малко сърбохърватски.
През 1968 година властите (точно властите) решиха да поставят операта „Самуил“, в която не се казваше дали е български или македонски цар. Тогава Българското посолство в Белград извика нашите дейци и заяви, че са поставени пред избор – или да се приберат незабавно в страната си, или, участвайки в това представление, ще бъдат сметнати за родоотстъпници и невъзвращенци?!? Някои от българите имаха вече съпруги македонки, хърватки, сръбкини, защото бяха млади и вече се бяха задомили. Повечето от тях, решили да станат „родоотстъпници“ и невъзвращенци“, заминаха за Канада и Щатите, а на някои дори им се случиха катастрофи по пътищата…
Тогава пред мен баща ми нито за миг не показа колебание – обясни ми, че дълбоко в сърцата си македонците знаят, че Самуил е български цар, но са деликатни хора и затова не коментират. Толкоз. Върнахме се много бързо, баща ми се превърна в безработен в родината си задълго (като проявил се родолюбец). Едва години по-късно научих истината. В нашето посолство в Белград директно му казали: „Милчо, ти можеш да заминеш за Канада, но ако един ден дъщеря ти не се върне от училище, недей да се чудиш къде е…“

***

Закъсняла прошка

Възможно ли е да се иска прошка
отдавна на напуснал ни човек?
Е, не е век,
но пък е време,
оставило тук своето си бреме,
че си живеем весело без теб!..

***

Възпоминателно

Обсебена от твоето присъствие
и твоя дух, витаещ вкъщи,
заблуда е, че оттогава
животът си е същи.

***

На гроба ти не ходя често,
а непрестанно си говоря с теб –
така ми е по-лесно.

***

На моята приятелка Илиана:
Приятелка си ти
и ако си отидеш от мене по-преди,
да знаеш, много ще боли…

***

Казват, че животът спира,

щом сетният ни дъх замира,

но струва ми се, тъпо е това –

че всичко спира в миг едва –

(не споря с вас, полека, споко,

опитвам се да мисля издълбоко),

че спомените живи са си същи,

щом мъртвите живеят с нас във къщи.

***

Битово

Тя ми е сянка,

тя е моя майка,

в къщата й живея

и сама не смея (без нея)

да пипна някакъв предмет –

дори кофата за смет!

От хумор не разбира,

строго гледа, в коридора спира –

сякаш чака ме да се изнасям,

прости ми, Боже, не я понасям!

***

 
 

Принц Джофри предизвиква Фотошоп битка

| от chronicle.bg |

Какво получаваш при кръстоска между принц Джофри от „Игра на тронове“ и сладко, но леко разтревожено куче мопс? Получава епична Фотошоп битка! Епична!

Оригиналната снимка се появи в сайта Reddit и не отне много време преди да се появят колажи със страхливия син на Робърт Баратеон и Церсей Ланистър. В ролята, разбира се, е очарователният Джак Глийсън.

Трябва ви специфично чувство за хумор, за да се насладите на галерията. Въпреки това ето едни от най-забавните и сполучливи колажи.

 
 

Живите спомени за Чернобил

| от chronicle.bg |

Преди 31 години на днешната дата в АЕЦ „Ленин“ трябва да се проведе учение на персонала, което поради кофти апаратура и невнимание на отбор небрежни руснаци, довежда до взрив, способен да се мери с The Big Bang.

Похлупакът на реактора е отнесен, а във въздуха изригват отломки с радиоактивно замърсяване, еквивалентни на най-малко 200 ядрени бомби като тази над Хирошима.

Пряко засегнати са райони от Украйна, Беларус, Западна Русия, Полша, Финландия и Швеция. Няколко дни по-късно отровният облак от Цезий 137 покрива почти цяла Европа, като вторичната вълна затиска и България. Съобщението за атомния дъжд обаче идва чак след 5 дни – в малка колонка във „Вечерни новини“ се съобщава „случката“ с уверението, че опасност за здравето на гражданите няма.

Сега Чернобилското поколение вече е на 30+ години и има собствени деца, но то продължава да боледува заради радиацията и да живее в перманентна параноя, че ще развие различни онкозаболявания, като в този случай, уви, се потвърждават думите на Фройд, че във всяка параноя има доза истина.

Чернобилската авария е и най-тежката вина, която носи комунистическият режим в България. Вина, която трябва да се напомня всяка година на тази дата, като противовес на плъпналите в последно време тези, че „по бай Tошeво време“ си беше добре.

Събрахме спомените на няколко души за Чернобил и последвалите няколко дни. Те още са живи и ярки в съзнанието на хората, докато всички все още чакаме новият саркофаг на централата да бъде завършен*

„Два дни след 26 април жена ми се чу със своя приятелка, чийто баща имаше връзки при военните и каза, че Добри Джуров е инструктирал военните да пият йод, защото има радиационна авария. С жена ми се притеснихме, защото бебето ни беше на 3 месеца и спряхме да го извеждаме всеки ден в парка, както правехме дотогава. Помня, че се чудехме с какво да затискаме прозорците. На 1 май имаше задължителна манифестация, на която и аз бях, тогава валя дъжд, още нищо не беше официално обявено, въртяха се само слухове. Радиационният дъжд ме наваля, не знам как съм още жив. Но така беше, нямаше как „братушките“ да са направили грешка, в този режим всичко е непогрешимо, нали? Беше престъпление срещу народа. В неистов мащаб.“, Г.И., 66г.

„На летището в Киев беше паника, не можеха да се намерят билети…Всъщност, преди това бях на круизен кораб и никой не беше казал нищо за аварията…Никъде в България не беше казано, също. Но ние бяхме на круиз по руското крайбрежие и също не бяхме разбрали. След това всичко растеше огромно…като мутанти. Хората се радваха и гордееха, но в същото време висшите етажи си внасяли плодове и зеленчуци от Австралия. След това започнаха да се раждат много деца с аномалиии: затова баба се страхуваше, когато бях бременна….защото бях много близо до аварията, а може би заради аварията синът ми, който вече е на 28 години, е толкова специален.“, М.П., 53 г.

„Бях първи клас и си спомням как нашите ми се обадиха и ми казаха да затворя прозорците и да не излизам. И аз отворих широко прозорците и погледнах навън, грееше едно слънце, и си казах, че нашите сигурно са полудели“, П.Ц., 38г.

„Едно от най-интересните неща за Чернобил, разказвани от дядо ми е драстичния мор по пчелите. Той цял живот си беше пчелар и началото на май месец е най-активния период в развитието на пчелните семейства, цъфтят акациите и т.н., но точно нея година вместо да се развиват семействата рязко отслабнали вместо да изпълват кошерите спаднали на по няколко рамки пчела. С останалите колеги са търсели като причина някоя нова болест, която не познават, но нищо не успели да открият. Впоследствие чак като обявили за аварията, станало ясно защо… Интересно също е и есента нея година при изкупуването на меда са правили тестове за радиация, защото се е изнасял за ГДР и Швеция и са установили, че въпреки повсеместното замърсяване с радиация, пчелния мед не съдържал изобщо такава. Обяснението било, че или пчелите погълнали замърсен нектар умират и не могат да го донесат в кошера или най-вероятно усещат, кои растения за замърсени радиационно и ги избягват и не събират мед от тях.“, К.Л., 40г.

„Спомням си, че марулите бяха толкова пораснали, направо огромни, и ние си хапвахме сладко, сладко, после се разбра, че нещо се случва, имаше тиха паника, затваряхме прозорци и спряхме да извеждаме внучка ми на разходки навън, тя тогава беше само на няколко месеца. В същото време хората на Тодор Живков не са ги яли тия марули: едно беше за народа, друго за политическата върхушка“, Ц.П., 81 г.

„Бях от випуска на НГДЕК (Национална гимназия за древни езици и култури), който беше изпратен на бригада да бере спанак. Докато беряхме под строй, дойдоха няколко коли с хора на висшите другари, които прибраха своите деца.“, М.Л., 55 г.

„Приятелите на баща ми слушаха незаконно радио BBC Свободна Европа и така се разбра, че нещо има. Майка ми беше облепила с тиксо всички прозорци вкъщи, даваха ми да пия йод и беше гадно, не разбирах какво се случва, но виждах, че родителите ми са разтревожени“, Р. М., 38г.

„Бях от онези, които ходиха на манифестацията на 1 май, спомням си как се блъскахме на „Дондуков“, докато тълпата мине през мавзолея, наваля ни много. След това ме беше страх да забременея години наред. Когато все пак 5 години по-късно забременях, дълго се чудех дали да родя детето си…“, К.Т., 52 г.


*Изолационното съоръжение Обект „Укритие“ е построено за 206 дни, а в градежа са ангажирани над 90 000 души. Още през 1988 г. e ясно, че животът му е не по-дълъг от 20-30 години. Саркофагът се руши непрекъснато, корозията пробива покрива му, а водата от валежите, която прониква във вътрешността на уж „запечатания“ 4 блок, продължава да разнася радиоактивното замърсяване през почвата. Проектът за новото „Укритие 2″ трябваше да е завършен през 2013 г., Украйна все още приема средства от Европейската комисия, а саркофаг към момента няма.

 
 

От ходене се поумнява

| от chronicle.bg, по БТА |

Учени от университета Ню Мексико Хайлендс в Лас Вегас откриха, че ходенето подобрява притока на кръв към главния мозък и засилва паметта и познавателните способности на хората, съобщи изданието „ЮрикАлърт!“.

Ефектът е по-слабо изразен в сравнение с бягането, но е значително по-голям, отколкото при карането на велосипед. До изводите си авторите на изследването стигнаха по време на наблюдения върху 12 младежи в добро здраве.

Доброволците се придвижваха с постоянна скорост около един метър в секунда. Кръвоснабдяването на главния мозък се измерваше с ултразвук.

През 2015 г. австралийски учени доказаха, че когато става дума за общото здравословно състояние, сърдечно-съдовата система и намаляването на риска от преждевременна смърт, ходенето е по-полезно от бягането, припомня в. „Дейли мейл“. Експертите установиха, че хората, които първоначално правели по 1000 крачки на ден, а постепенно стигнали до 10 000 дневно, намалили наполовина риска от преждевременна смърт. Дори тези, които увеличават крачките си от 1000 до 3000 на ден, намаляват риска с 12 %.

 
 

Късометражна програма за първи път на „София филм фест за учещи“

| от chronicle.bg, По БТА |

Късометражна програма ще има за първи път в Дискусионния клуб за българско и европейско кино „София филм фест за учещи“ – в пролетното издание, което започва днес в Дома на киното и ще продължи до 26 юни, съобщават организаторите.

Прожекциите са всеки понеделник от 18.00 ч. Входът е безплатен за ученици и студенти. Лектори са кинокритикът Антония Ковачева, директор на Филмотеката, и режисьорът проф. Георги Дюлгеров.

Българското кино отново е важен акцент в пролетната селекция. Традиционно ще има срещи с творческите екипи на филмите. Българска е и първата късометражна програма – от три заглавия – носителите на наградата „Джеймисън“ /Jameson/ за най-добър български късометражен филм за 2017 и 2016 г. – „Дрехи“ на Веселин Бойдев и „На червено“ на Тома Вашаров, както и „Любов“ на Боя Харизанова.

Пълнометражните родни продукции са „Пеещите обувки“ на Радослав Спасов, вдъхновен от съдбата на певицата Леа Иванова, предизвикалият огромен зрителски интерес „Воевода“ на Зорница София – по спомени на очевидци и разказа „Румена войвода“ от Николай Хайтов, „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов – с наградата за най-добър балкански филм и наградата на гилдията на българските кинокритици на 21-вия СФФ и още много отличия, „Семейни реликви“ на Иван Черкелов, интригуваща мозайка от три истории за разрушеното човешко общуване между героите – съпрузи, братя, родители и деца.

Пролетната програма започва с един от най-обсъжданите филми на 2016 г. – носителя на шест „Оскар“-а „La La Land“ на младия режисьор Деймиън Шазел с Райън Гослинг и Ема Стоун. Финалът е с „Т2 Трейнспотинг“ на Дани Бойл, в който рамо до рамо с Юън Макгрегър и Джони Лий Милър блести талантливата млада българска актриса Анжела Недялкова.
Останалите заглавия са „Патерсън“ на Джим Джармуш, номиниран за „Златна палма“, „Хулиета“ на Педро Алмодовар, „Панама“ на младия сръбски режисьор Павле Вучкович, номиниран за „Златна камера“ в Кан.