Как попаднах във филм без сценарий, актьори и камери

| от | |

В последните два дни получихме няколко сигнала за изпращан спам на лични съобщения във Facebook относно този текст. Заедно с колегите от easyJet смятаме, че това противоречи на позитивния характер на конкурса, за разлика от споделянето в групи и форуми. Тъй като вече официално бяхме предупредили участника за използване на нечестни практики, за нас това е втора подобна проява и решихме да извадим текста от крайното класиране в конкурса.

 

Милен Георгиев

Преди няколко години си бях организирал една самостоятелна разходка в Лондон със самолет от София. Няма да ви отегчавам с преживяните от мен моменти от посещаваните от милиони туристи всяка година забележителности в английската столица. Сигурно имате поне един приятел, който е ходил там или в най-лошия случай в интернет можете да намерите доволно количество пътеписи по темата. Ще се фокусирам върху последния ден от престоя ми, през който просто трябваше да стигна до летището и да си хвана самолета обратно за София, за който предварително си бях закупил билет от  easyJet.,още докато бях в България.

Предходната вечер до късна доба бях с една моя много добра приятелка, която живееше в Лондон. Бях отседнал в един хостел, в който се прибрах адски уморен и вобще не ми се занимаваше да си глася багажа. Полетът ми беше на следващия ден в 15:15 и прецених, че ще имам достатъчно време сутринта да си наглася багажа и да тръгна спокойно за летището. Легнах си малко след полунощ, като си бях нагласил алармата на телефона за 7:30. Реших, че ще имам предостатъчно време и да се измия, и да закуся, и да си наглася багажа. Бях си купил и билет за маршрутка от Лондон, която по разписание трябваше да ме закара на летището около 3 часа преди полета. По принцип 3 часа преди полет са страшно много време, но аз реших да се застраховам максимално.

Сутринта алармата звънна, разбира се. И не само, че звънна, но даже я и чух. Но какво от това? Толкова ми се спеше, че едвам намерих разум и сили да си наглася алармата за след един час. В промеждутъка от две-три минути, през които бях буден, набързо анализирах ситуацията и прецених, че не е задължително чак толкова да се мия, нито пък е толкова наложително да се застоявам на масата за закуска, нито пък е толкова важно багажът в раницата ми да е добре подреден. Важното е да успея да си хвана самолета, всичко останало са някакви подробности, които на практика нямат особено значение в случая. След един час сън алармата отново ме събуди и ща не ща, станах на крака, макар че имах чувството, че ми се спи дори повече от преди. Измих си лицето и зъбите, закусих на две на три, натъпках си багажа в раницата по бързата процедура и напуснах хостела щастлив.

Тъй като си падам авантюрист, а и все още имах много време до часа на полета, реших да стигна пеша до спирката, от която трябваше да взема маршрутка на easyBus за летището. Тъй като разстоянието до въпросната спирка беше 10-тина километра, а раницата на гърба ми беше 10-тина килограма, не можех да вървя особено бързо. Не разполагах с модерен за днешно време мобилен телефон с GPS, но пък си имах подробна карта на Лондон, която ми вършеше чудесна работа. Убеден съм, че не избирах винаги най-рационалния маршрут, което малко или много ме забавяше. Също така виждах интересни обекти по пътя, които не исках да подмина и докато ги оглеждах и ги щраках с фотоапарата, губех по още някоя и друга ценна минута. Често хвърлях по едно око ту на часа, ту на картата и установявах, че в действителност се движа доста бавно на моментиот предвиденото. Хем се придвижвах по картата и наближавах спирката, хем продължаваше да бъде все още доста далече.

Осъзнавайки, че малко по малко времето намалява, ускорявах темпото, доколкото ми беше възможно, но все пак бях със сравнително тежичка раница на гърба си. Но нещеш ли, в най-неподходящия момент пред очите ми се изпречи един шоурум с уникални спортни коли. Беше почти невъзможно да пропусна да вляза. Имах билет за маршрутка до летището в конкретен час, но все пак в главата ми се въртеше вариантът, че мога да хвана и някоя от следващите 2-3 маршрутки. Та влязох аз в автосалона, в който лъщяха 10-тина поръчкови автомобила, като всеки един от тях струваше 6 цифрено число в паунди и общо взето ми стигаха до кръста. Интересно е да се отбележи, че при учтив въпрос към служителя дали мога да ги снимам, получих комичния за мен отговор, че трябва да си платя 3 паунда за екстрата. Нали сте виждали жадна за ласки котка, как прави осморки между краката на някой миловиден за нея човек? Ами може би точно така изглеждах отстрани. Както и да го смятам, ей така ми избяга още около половин час. А спирката хич не беше близо. Сега вече наистина се разбързах. Чак ми се струваше, че останалите хора вървят неествествено бавно. Оставах с впечатление, че сякаш никой от тях не гонеше самолет и май си беше точно така. Маршрутката, за която имах билет, вече я бях изпуснал така или иначе, но след нея имаше други и това доста ме успокояваше.

Тук е важно да отворя една скоба.След кацането ми на летището при пристигането ми, трябваше да взема маршрутка наeasyBus в точно определен час, за която си бях закупил билет още в България. Бях си избрал малко по-късен час, за да имам някакъв аванс, в случай че полетът ми закъснее или пък се забавя с напускането на самата сграда на летището. Само че аз се озовах на спирката доста преди въпросната маршрутка, за която имах билет. Оказа се обаче, че със същия билет мога да пътувам и с маршрутка в по-ранен или по-късен час на същата компания, стига да има свободно място. Та продължавах аз да крача все по-бързо и по-бързо вече с известна доза притеснение, че нещата не се развиват по план и вероятността да си изпусна самолета не е никак малка. По едно време взех да се замислям дали не е по-добре да си хвана някое от емблематичните черни лондонски таксита да ме откара до летището, но се чудих дали няма да се наложи да платя толкова пари, колкото ще трябва да платя и за друг самолетен билет за по-късен час в същия или за следващия ден.

В крайна сметка стигнах до спирката пеша. На нея вече се бяха струпали хора с багаж, които вероятно чакаха същата маршрутка. Показах си билета на шофьора и бързо си сложих раницата отзад в багажника. Някой от пътниците успя да фокусира билетът ми и забеляза, че не е точно за този час и се леко се възмути. Само че аз нали съм българин и гоня самолет, проявих известна доза нахалство и непукизъм типично по български. В него момент ме интересуваше само дали ще успея да си хвана самолета за София и почти нищо друго. Една по една седалките се заемаха. Молех се на ум, пътниците с билет точно за тази маршрутка да са поне с един по-малко от броя на седалките в буса, че да не се наложи да ме свалят. Сякаш някой от горе чу молбата ми, защото за мой невероятен късмет случайно или не, седалките около мен се запълниха до една и нямаше човек, който да претендира за моето място.

Потеглихме към Gatwick, от където ми беше самолета за София. Аз все още бях под напрежение, защото знаех приблизителното разстояние, но не знаех с точност продължителността на пътуването. Започнах да си правя груби сметки дали все пак ще успея да стигна на време. Общо взето сметките ми бяха на ръба, но вярвах, че все още нищо не е загубено. След около един час стигнахме до табелата на Gatwick. След още 5-10 минути маршрутката спря и вратата се отвори. Хората взеха да слизат един по един, но половината от тях нямаха никакво намерение да слизат. Помислих си, че изчакват предвидливо по напористите, за да си слязат по-спокойно, а и очевидно не бързаха чак толкова. Аз обаче бързах и то доста, защото до полетът ми оставаше по-малко от час. Който не е пътувал със самолет или не е запомнил, нека да му обърна внимание, че стандартно трябва да остават поне 40 минути до полета, за да можеш да си пуснеш багажа по лентата.

След като слязох от маршрутката, се качих в някакъв асансьор, в който влязоха още двама пътника. След кратко събеседване с ужас установих каква е била причината да не слязат всички хора от маршрутката, с която пристигнах. Билетът ми беше за Getwick – терминал North, а се оказа, че маршрутката преди да спре на темирнал North, спирала и на терминал South, където всъщност съм бил слязъл в действителност. Викам си, ей сега я втасахме вече. Попитах първия срещнат как да стигна до терминал North. И ми отговориха, че трябвало да взема някакъв трейн, демек влак. Какъв влак по дяволите, двата терминала не са ли един до друг, да му се невиди и голямото летище. Вероятността да успея да си хвана самолета намаляваше все повече и повече, но все пак я имаше. Отидох аз на спирката и за моя радост се оказа, че влаковете са през няколко минути, така че положението не беше чак толкова плачевно. За мое временно успокоение след    има-няма 2 минути чакане, влакът дойде. Всъщност тези влакове бяха нещо като метро, но без машинист или ватман или там както му се казва.

След още 2 минути бях на правилния терминал. Но те първа ми предстоеше гоненето на самолета. Минутите като че ли бяха с по-малко от 60 секунди. В него момент вече не вървях, а направо си бягах. Хората ме виждаха отдалече и ми правеха път. Смееше ли някой да застане срещу мен? Имах чувството, че няма същество, предмет или някоя невидима сила, която може да ме спре. Стигнах до едни пешеходни ленти подобно на ескалатор, ама стъпалата бяха на едно ниво. Да съм бягал с едно 25 км/ч да речем и лентата да се движела с едно 25 км/ч да речем, така че общата ми скорост сигурно е била около 50 км/ч. Ако ме беше видял олимпийският шампион в спринта Юсеин Болт, можеше само да ми завиди на скоростта и спортната злоба, която демонстрирах. На практика това си беше преди всичко българска злоба, която е много по-силна от спортната, но това е друга тема. Вече почнах и на глас да се моля на всички Богове и да се укоражавам сам себе си.

Най-сетне стигах до гишетата, на които трябваше да си предам багажа. Имаше свободно гише без нито един човек на опашка. Спрях се на него, свалих раницата от гърба си, поставих я на лентата и си подадох билета си на служителката. Както споменах по-горе, трябваше да има поне 40 минути до полета, но служителката ми каза с жален поглед едно, сякаш искрено, „съжалявам” и ми обясни, че остават само 38 минути до полета и е невъзможно софтуерът да приеме багажа. Ами сега какво да правя? Вариантът да не се кача точно на този самолет за София го бях изключил напълно. Нямах пари за друг самолетен билет. Надеждата в мен не беше умряла и страшно много си вярвах тогава. Устата ми беше пресъхнала както никога преди – нито имах слюнка, нито можех да се потя. Не си спомням дали имах вода в раницата, но това изобщо не ме интересуваше. Чувствах се като във филм. Трилърът беше неописуем, само камерите липсваха.

Отидох в някакъв офис на easyJet да им се примоля все пак да намерят начин да ми вземат раницата. На опашката имаше още няколко човека преди мен, а минутките се изнизваха. Оставаха все по-малко и по-малко до полета. Чудих се какво е най-правилно сега да направя – да продължа ли да чакам на опашката и да се надявам, че все пак обстоятелствата ще се развият благоприятно за мен или да си оставя багажа някъде насред летището и поне аз да успея да вляза в самолета, а пък на багажа майната му. Реших все пак да не се отказвам толкова лесно от раницата ми, защото все пак в нея имаше вещи, които имаха някаква материална стойност. Вярвах, че ще успея да си предам багажа, макар и с цената на някаква глоба. Най-после дойде и моя ред. Служителите на easyJet бързо ми влязоха в положението и ми приеха багажа, въпреки че не бяха ни най-малко виновни, че не съм си направил добре сметката на времето и съм ходил да зяпам някакви си невероятни коли като някое дете. За моя приятна изненада не ми взеха и един паунд допълнително за прегрешението.

Съвсем леко ми беше олекнало на душата, защото освен багажът ми, трябваше и аз да се кача на същия самолет. Преди това обаче беше необходимо да мина през паспортната проверка и тази на багажа ми. Проверяващият ме помоли да отворя ръчния си багаж и взе да рови в него. Намираше най-различни предмети, за които беше видно, че са закупени някъде от Англия. Явно беше в добро настроение и взе да ми задава някакви приятелски въпросчета. Не се заяждаше, нито изглеждаше строг, но ме питаше туй откъде било, харесало ли ми е в Англия, онуй откъде било, добре ли съм си прекарал. Търпеливо го изчаках, въпреки че нямах абсолютно никакво търпение, защото страшно много бързах. Мина и паспортната проверка и продължих нататък.

Погледнах отново билетът си, за да видя към кой гейт трябва да се насоча. По принцип знам, че гейтовете се отбелязват или с някакво число или с комбинация от буква и число. Само че моят гейт беше отбелязан само с букви – TV. Още по-странното беше, че поуказващите табели всички гейтове бяха някакви числа, както трябваше да бъде. Тотално се бях паникьосал. Какъв ще да е този гейт TV по дяволите, не виждам такъв? А човек когато е под голямо напрежение и когато бърза, доста по-трудно асимилира всичко. Видях един човек с униформа и го запитах силно разтревожен, какъв е този TV гейт, който не мога да разбера какъв е, а трябва да стигна до него, за да си хвана самолета. Отговорът беше елементарен и чак ми стана неудобно, че изобщо съм го попитал. И дете щеше да се сети, че TV най-вероятно означава нещо като телевизияили телевизор, и гейта си трябва да го видя на големите информационни екрани. Научих си веднага гейта и започнах да следвам стрелките.

От моментът, в който успях да си пусна багажа за полета, спрях да се интересувам от точния час – целта беше да стигна по най-бързия начин до самолета. След лутането в лабиринта от коридори най-после стигнах края на гейта. За моя радост гейтът ми завършваше с ръкав, от който директно се влизаше в самолета. Имаше и едни огромни витрини, през които видях със собствените си очи така бленувания от мен самолет. Две симпатични стюардеси ми провериха за секунди паспорта и билета. Едната от тях се обади на пилота на самолета по радиостанцията, като едновременно с това го виждаше в пилотската кабина, както и аз. Помоли го да ме изчака да вляза, като му направи и жест с ръка. Не, това не беше сцена от филм, това беше част от моя живот. Преминах с бързи крачки през ръкава, влязох в самолета и се настаних на свободната седалка, която трябваше да съм я заел доста отдавна. Нямаше как да не погледна часа в този момент. Оставаха точно 4 минути до часа на полета. Веднага си поръчах едно кенче с изстудена газирана портокалова напитка. Цените на борда на самолетите са доста солени, както може би знаете, но това беше най-сладката напитка, която някога съм пил.

 

 
 

Хари Потър навърши 20 години

| от chronicle.bg, по БТА |

Хари Потър навърши 20 години, тъй като първата книга от поредицата за детето магьосник „Хари Потър и Философския камък“ беше публикувана на 26 юни 1997 година, съобщи в. „Дейли мирър“.

За две десетилетия сиракът с белег на челото измина дълъг път от килера под стълбите на ул. „Привит драйв“ 4 до франчайза на стойност почти 24,5 милиарда щатски долара.

Освен в книгите, филмите и тематичните паркове, любимецът на Хогуортс размаха магическа пръчка и в Уест енд в Лондон. Пиесата „Хари Потър и Прокълнатото дете“ спечели безпрецедентните 9 награди „лорънс Оливие“. Има и успешен сайт „Потърмор“, търговски артикули и, разбира се, втори спин-оф на „Фантастични животни“ с Еди Редмейн в главната роля, който скоро ще излезе в кината.

„Смятам,че може да очаквате внуците Ви да се редят на опашка, за да гледат новите филмови адаптации след 50 години и повече“, каза Джон Грейнджър, който е автор на книга за поредицата и пише докторантура за героя.

„Когато хората говорят за популярна литература след 100 години, те ще наричат това века на Джоан К. Роулинг, както в наши дни говорим за епохата на Дикенс. Имайки предвид, че „Уорнър брадърс“ притежават правата на адаптациите, смятам, че ще виждаме такива, както и спин-офи, дори след като Роулинг не е сред нас“, добави той.

„Книгите са изпълнени с приключения и обрати. Наскоро направихме проучване и Хари Потър отново беше най-предпочитан при 16 до 24-годишните. Причините бяха забележителни. Една от основните беше, че книгите показват, че няма нищо лошо да бъдеш различен и да водиш вътрешна борба с чувствата си. Те съдържат онзи елемент за тийнейджърите, които воюват срещу злото, но след това се обръщат към проблеми от истинския живот. Книгите говорят директно на децата и младежите“, каза Сю Уилкинсън, директор на благотворителна читателска организация.

Самата история как е създаден Хари Потър, е почти магическа. Джоан К. Роулинг била самотна майка на помощи. Идеята за Хари й дошла, докато чакала закъсняващ влак през 1990 г. Тя започнала да пише всеки ден в две квартални кафенета в Единбург. През 1995 г. изпратила първия ръкопис на 12 издатели, но получила само откази. Година по-късно обаче, писателката имала късмет. Издателство „Блумсбъри“ харесало историята, следвайки съвета на Алис Нютън – 8-годишната дъщеря на един от шефовете. Те издали първите 1000 копия на 26 юни 1997 г. и бързо осъзнали, че трябват още. След 5 години Джоан К. Роулинг спечелила почти 306 милиона щатски долара, а днес състоянието й е над 772 милиона долара.

Умението й да надгражда възрастовата граница на поредицата заедно с това на читателите й, се оказа печелившо. Ако първата книга бе насочена основно към 8-годишните, последната прикова интереса на по-големи тийнейджъри. Темите ставаха по-мрачни, чувствата по-сложни, а насилието по-явно.

Вероятно също толкова важен е и умелият начин, по който 51-годишната Джоан К. Роулинг привлече и двата пола. Хари е от мъжки пол, защото писателката осъзнала, че малките момчета не четат за малки момичета.

След като историите станаха по-мрачни, „Блумсбъри“ публикуваха книгите с корици за възрастни, за да заяви, че вече адресатите са и от различно поколение, освен от различни полове.

Джоан К. Роулинг отказа да се обвърже с фирми, които според нея щяха да злоупотребят с Хари Потър или не се вписваха в собствените й убеждения, като „Макдоналдс“.

Според Джулиан Харисън, куратор на изложбата „Хари Потър: История на магията“ в Британската библиотека, има още един фактор за успеха на героя. Това е, че някои от историите в книгите, са заимствани от митове и легенди, които вече познаваме, като съществуването на еднорозите.

„Историите изглеждат свежи, но може да се каже, че ни е генетично заложено да ги харесваме. Това е гениално“, каза той

 
 

Мастифът Марта е най-грозното куче в света

| от chronicle.bg, БТА |

Мастиф, който тежи 56 кг и е кръстен Марта, бе обявен за победител в 29-ия ежегоден конкурс за най-грозното куче в света, организиран в Петалума, Калифорния.

Неаполитанският мастиф Марта бе фаворит за спечелване на титлата още от началото на конкурса, като често се просваше на земята с клюмнала глава, когато се предполагаше, че е наблюдаван. „Марта бе спасена, когато бе почти ослепяла. След няколко хирургични интервенции тя възвърна зрението си“, заяви собственичката й Шърли Зиндлър.

Шърли и нейният домашен любимец получиха като награда 1500 долара и пътуване до Ню Йорк, за да се появят пред медиите.

16-годишният Моу, който е кръстоска между брюкселски грифон и мопс и бе най-възрастният участник в конкурса, зае второ място. Той е загубил зрението и слуха си, но има остро обоняние.

Миналата година победител стана 17-годишно женско чихуахуа.

 
 

Рецепта за кекс с нектарини

| от Росица Гърджелийска |
Нужни продукти:
За блата:
6 жълтъка
6 белтъка
3 с.л. брашно от тапиока
4 с.л. оризово брашно
1/2 ч.ч. кокосова или кафява захар
ванилия
Останалите съставки:
12 нектарини или праскови
1/2 ч.ч. мед
4 с.л. кокосово масло
1 капачка уиски
По желание:
сладолед

DSCN9024

Начин на приготвяне:
  • В малка тенджерка загрейте меда и кокосовото масло и оставете да ври леко, на не много силен огън докато промени цвета и стане малко по-гъсто. Това онема 3-4 минутки. Добавете уискито към края и махнете от котлона.
  • През това време нарежете плодовете на половина, обелете ги и махнете костилките. Наредете ги в кръгла тава, така че да покриват цялото дъно.
  • Изсипете върху плодовете карамела и пъхнете във фурната на 200 градуса.
  • В купа разбийте жълтъците със захарта до получаване на светла на цвят и гъста смес. Добавете брашната и ванилията и разбъркайте добре.
  • Измийте и подсушете бъркалките на миксера.
  • Разбийте белтъците в чист, сух метален съд до получаване на твърди рогчета.
  • Добавете белтъците към сместа със жълтъците и разбъркайте много бавно и внимателно.
  • Извадете плодовете от фурната и изсипете сместа отгоре.
  • Върнете обратно във фурната на 150 градуса за 45 мин с вентилатор.
  • Извадете и оставете напълно да изстине.
  • Сложете достатъчно голяма чиния върху таватаи бързо обърнете. Внимателно махнете тавата.
  • Поднесете с топка хубав ванилов сладолед и се насладете на ммммм-канията на гостите ви.​

DSCN9014

 
 

Тейлър Суифт спечели 400 000 долара за две седмици

| от chronicle.bg |

Преди две седмици Тейлър Суифт сложи край на бойкота си на стрийминг услугите и оттогава е спечелила близо 400 000 долара.

Мнозина помислиха, че тя е върнала песните си на стрийминг платформата Спотифай, за да ядоса Кейти Пери, но се оказа, че е спечелила също солидна сума.

Суифт взе странното решение да прекрати бойкота си на стрийминг услугите точно преди излизането на новия албум на Кейти Пери „Witness“ на 9 юни.

Нови данни обаче сочат, че 27-годишната Тейлър е спечелила малко под 400 000 долара за двуседмичния период, през който отново започна да ползва стрийминг услуги, като тези на Спотифай, Амазон мюзик и Пандора.

Тейлър Суифт, която не е издавала нови песни от повече от две години, решила да преустанови бойкота си на стрийминг услугите в знак на благодарност към феновете, след като от мултиплатинения албум „1989“, излязъл през 2014 г., бяха продадени 10 милиона копия в целия свят.