Как попаднах във филм без сценарий, актьори и камери

| от | |

В последните два дни получихме няколко сигнала за изпращан спам на лични съобщения във Facebook относно този текст. Заедно с колегите от easyJet смятаме, че това противоречи на позитивния характер на конкурса, за разлика от споделянето в групи и форуми. Тъй като вече официално бяхме предупредили участника за използване на нечестни практики, за нас това е втора подобна проява и решихме да извадим текста от крайното класиране в конкурса.

 

Милен Георгиев

Преди няколко години си бях организирал една самостоятелна разходка в Лондон със самолет от София. Няма да ви отегчавам с преживяните от мен моменти от посещаваните от милиони туристи всяка година забележителности в английската столица. Сигурно имате поне един приятел, който е ходил там или в най-лошия случай в интернет можете да намерите доволно количество пътеписи по темата. Ще се фокусирам върху последния ден от престоя ми, през който просто трябваше да стигна до летището и да си хвана самолета обратно за София, за който предварително си бях закупил билет от  easyJet.,още докато бях в България.

Предходната вечер до късна доба бях с една моя много добра приятелка, която живееше в Лондон. Бях отседнал в един хостел, в който се прибрах адски уморен и вобще не ми се занимаваше да си глася багажа. Полетът ми беше на следващия ден в 15:15 и прецених, че ще имам достатъчно време сутринта да си наглася багажа и да тръгна спокойно за летището. Легнах си малко след полунощ, като си бях нагласил алармата на телефона за 7:30. Реших, че ще имам предостатъчно време и да се измия, и да закуся, и да си наглася багажа. Бях си купил и билет за маршрутка от Лондон, която по разписание трябваше да ме закара на летището около 3 часа преди полета. По принцип 3 часа преди полет са страшно много време, но аз реших да се застраховам максимално.

Сутринта алармата звънна, разбира се. И не само, че звънна, но даже я и чух. Но какво от това? Толкова ми се спеше, че едвам намерих разум и сили да си наглася алармата за след един час. В промеждутъка от две-три минути, през които бях буден, набързо анализирах ситуацията и прецених, че не е задължително чак толкова да се мия, нито пък е толкова наложително да се застоявам на масата за закуска, нито пък е толкова важно багажът в раницата ми да е добре подреден. Важното е да успея да си хвана самолета, всичко останало са някакви подробности, които на практика нямат особено значение в случая. След един час сън алармата отново ме събуди и ща не ща, станах на крака, макар че имах чувството, че ми се спи дори повече от преди. Измих си лицето и зъбите, закусих на две на три, натъпках си багажа в раницата по бързата процедура и напуснах хостела щастлив.

Тъй като си падам авантюрист, а и все още имах много време до часа на полета, реших да стигна пеша до спирката, от която трябваше да взема маршрутка на easyBus за летището. Тъй като разстоянието до въпросната спирка беше 10-тина километра, а раницата на гърба ми беше 10-тина килограма, не можех да вървя особено бързо. Не разполагах с модерен за днешно време мобилен телефон с GPS, но пък си имах подробна карта на Лондон, която ми вършеше чудесна работа. Убеден съм, че не избирах винаги най-рационалния маршрут, което малко или много ме забавяше. Също така виждах интересни обекти по пътя, които не исках да подмина и докато ги оглеждах и ги щраках с фотоапарата, губех по още някоя и друга ценна минута. Често хвърлях по едно око ту на часа, ту на картата и установявах, че в действителност се движа доста бавно на моментиот предвиденото. Хем се придвижвах по картата и наближавах спирката, хем продължаваше да бъде все още доста далече.

Осъзнавайки, че малко по малко времето намалява, ускорявах темпото, доколкото ми беше възможно, но все пак бях със сравнително тежичка раница на гърба си. Но нещеш ли, в най-неподходящия момент пред очите ми се изпречи един шоурум с уникални спортни коли. Беше почти невъзможно да пропусна да вляза. Имах билет за маршрутка до летището в конкретен час, но все пак в главата ми се въртеше вариантът, че мога да хвана и някоя от следващите 2-3 маршрутки. Та влязох аз в автосалона, в който лъщяха 10-тина поръчкови автомобила, като всеки един от тях струваше 6 цифрено число в паунди и общо взето ми стигаха до кръста. Интересно е да се отбележи, че при учтив въпрос към служителя дали мога да ги снимам, получих комичния за мен отговор, че трябва да си платя 3 паунда за екстрата. Нали сте виждали жадна за ласки котка, как прави осморки между краката на някой миловиден за нея човек? Ами може би точно така изглеждах отстрани. Както и да го смятам, ей така ми избяга още около половин час. А спирката хич не беше близо. Сега вече наистина се разбързах. Чак ми се струваше, че останалите хора вървят неествествено бавно. Оставах с впечатление, че сякаш никой от тях не гонеше самолет и май си беше точно така. Маршрутката, за която имах билет, вече я бях изпуснал така или иначе, но след нея имаше други и това доста ме успокояваше.

Тук е важно да отворя една скоба.След кацането ми на летището при пристигането ми, трябваше да взема маршрутка наeasyBus в точно определен час, за която си бях закупил билет още в България. Бях си избрал малко по-късен час, за да имам някакъв аванс, в случай че полетът ми закъснее или пък се забавя с напускането на самата сграда на летището. Само че аз се озовах на спирката доста преди въпросната маршрутка, за която имах билет. Оказа се обаче, че със същия билет мога да пътувам и с маршрутка в по-ранен или по-късен час на същата компания, стига да има свободно място. Та продължавах аз да крача все по-бързо и по-бързо вече с известна доза притеснение, че нещата не се развиват по план и вероятността да си изпусна самолета не е никак малка. По едно време взех да се замислям дали не е по-добре да си хвана някое от емблематичните черни лондонски таксита да ме откара до летището, но се чудих дали няма да се наложи да платя толкова пари, колкото ще трябва да платя и за друг самолетен билет за по-късен час в същия или за следващия ден.

В крайна сметка стигнах до спирката пеша. На нея вече се бяха струпали хора с багаж, които вероятно чакаха същата маршрутка. Показах си билета на шофьора и бързо си сложих раницата отзад в багажника. Някой от пътниците успя да фокусира билетът ми и забеляза, че не е точно за този час и се леко се възмути. Само че аз нали съм българин и гоня самолет, проявих известна доза нахалство и непукизъм типично по български. В него момент ме интересуваше само дали ще успея да си хвана самолета за София и почти нищо друго. Една по една седалките се заемаха. Молех се на ум, пътниците с билет точно за тази маршрутка да са поне с един по-малко от броя на седалките в буса, че да не се наложи да ме свалят. Сякаш някой от горе чу молбата ми, защото за мой невероятен късмет случайно или не, седалките около мен се запълниха до една и нямаше човек, който да претендира за моето място.

Потеглихме към Gatwick, от където ми беше самолета за София. Аз все още бях под напрежение, защото знаех приблизителното разстояние, но не знаех с точност продължителността на пътуването. Започнах да си правя груби сметки дали все пак ще успея да стигна на време. Общо взето сметките ми бяха на ръба, но вярвах, че все още нищо не е загубено. След около един час стигнахме до табелата на Gatwick. След още 5-10 минути маршрутката спря и вратата се отвори. Хората взеха да слизат един по един, но половината от тях нямаха никакво намерение да слизат. Помислих си, че изчакват предвидливо по напористите, за да си слязат по-спокойно, а и очевидно не бързаха чак толкова. Аз обаче бързах и то доста, защото до полетът ми оставаше по-малко от час. Който не е пътувал със самолет или не е запомнил, нека да му обърна внимание, че стандартно трябва да остават поне 40 минути до полета, за да можеш да си пуснеш багажа по лентата.

След като слязох от маршрутката, се качих в някакъв асансьор, в който влязоха още двама пътника. След кратко събеседване с ужас установих каква е била причината да не слязат всички хора от маршрутката, с която пристигнах. Билетът ми беше за Getwick – терминал North, а се оказа, че маршрутката преди да спре на темирнал North, спирала и на терминал South, където всъщност съм бил слязъл в действителност. Викам си, ей сега я втасахме вече. Попитах първия срещнат как да стигна до терминал North. И ми отговориха, че трябвало да взема някакъв трейн, демек влак. Какъв влак по дяволите, двата терминала не са ли един до друг, да му се невиди и голямото летище. Вероятността да успея да си хвана самолета намаляваше все повече и повече, но все пак я имаше. Отидох аз на спирката и за моя радост се оказа, че влаковете са през няколко минути, така че положението не беше чак толкова плачевно. За мое временно успокоение след    има-няма 2 минути чакане, влакът дойде. Всъщност тези влакове бяха нещо като метро, но без машинист или ватман или там както му се казва.

След още 2 минути бях на правилния терминал. Но те първа ми предстоеше гоненето на самолета. Минутите като че ли бяха с по-малко от 60 секунди. В него момент вече не вървях, а направо си бягах. Хората ме виждаха отдалече и ми правеха път. Смееше ли някой да застане срещу мен? Имах чувството, че няма същество, предмет или някоя невидима сила, която може да ме спре. Стигнах до едни пешеходни ленти подобно на ескалатор, ама стъпалата бяха на едно ниво. Да съм бягал с едно 25 км/ч да речем и лентата да се движела с едно 25 км/ч да речем, така че общата ми скорост сигурно е била около 50 км/ч. Ако ме беше видял олимпийският шампион в спринта Юсеин Болт, можеше само да ми завиди на скоростта и спортната злоба, която демонстрирах. На практика това си беше преди всичко българска злоба, която е много по-силна от спортната, но това е друга тема. Вече почнах и на глас да се моля на всички Богове и да се укоражавам сам себе си.

Най-сетне стигах до гишетата, на които трябваше да си предам багажа. Имаше свободно гише без нито един човек на опашка. Спрях се на него, свалих раницата от гърба си, поставих я на лентата и си подадох билета си на служителката. Както споменах по-горе, трябваше да има поне 40 минути до полета, но служителката ми каза с жален поглед едно, сякаш искрено, „съжалявам” и ми обясни, че остават само 38 минути до полета и е невъзможно софтуерът да приеме багажа. Ами сега какво да правя? Вариантът да не се кача точно на този самолет за София го бях изключил напълно. Нямах пари за друг самолетен билет. Надеждата в мен не беше умряла и страшно много си вярвах тогава. Устата ми беше пресъхнала както никога преди – нито имах слюнка, нито можех да се потя. Не си спомням дали имах вода в раницата, но това изобщо не ме интересуваше. Чувствах се като във филм. Трилърът беше неописуем, само камерите липсваха.

Отидох в някакъв офис на easyJet да им се примоля все пак да намерят начин да ми вземат раницата. На опашката имаше още няколко човека преди мен, а минутките се изнизваха. Оставаха все по-малко и по-малко до полета. Чудих се какво е най-правилно сега да направя – да продължа ли да чакам на опашката и да се надявам, че все пак обстоятелствата ще се развият благоприятно за мен или да си оставя багажа някъде насред летището и поне аз да успея да вляза в самолета, а пък на багажа майната му. Реших все пак да не се отказвам толкова лесно от раницата ми, защото все пак в нея имаше вещи, които имаха някаква материална стойност. Вярвах, че ще успея да си предам багажа, макар и с цената на някаква глоба. Най-после дойде и моя ред. Служителите на easyJet бързо ми влязоха в положението и ми приеха багажа, въпреки че не бяха ни най-малко виновни, че не съм си направил добре сметката на времето и съм ходил да зяпам някакви си невероятни коли като някое дете. За моя приятна изненада не ми взеха и един паунд допълнително за прегрешението.

Съвсем леко ми беше олекнало на душата, защото освен багажът ми, трябваше и аз да се кача на същия самолет. Преди това обаче беше необходимо да мина през паспортната проверка и тази на багажа ми. Проверяващият ме помоли да отворя ръчния си багаж и взе да рови в него. Намираше най-различни предмети, за които беше видно, че са закупени някъде от Англия. Явно беше в добро настроение и взе да ми задава някакви приятелски въпросчета. Не се заяждаше, нито изглеждаше строг, но ме питаше туй откъде било, харесало ли ми е в Англия, онуй откъде било, добре ли съм си прекарал. Търпеливо го изчаках, въпреки че нямах абсолютно никакво търпение, защото страшно много бързах. Мина и паспортната проверка и продължих нататък.

Погледнах отново билетът си, за да видя към кой гейт трябва да се насоча. По принцип знам, че гейтовете се отбелязват или с някакво число или с комбинация от буква и число. Само че моят гейт беше отбелязан само с букви – TV. Още по-странното беше, че поуказващите табели всички гейтове бяха някакви числа, както трябваше да бъде. Тотално се бях паникьосал. Какъв ще да е този гейт TV по дяволите, не виждам такъв? А човек когато е под голямо напрежение и когато бърза, доста по-трудно асимилира всичко. Видях един човек с униформа и го запитах силно разтревожен, какъв е този TV гейт, който не мога да разбера какъв е, а трябва да стигна до него, за да си хвана самолета. Отговорът беше елементарен и чак ми стана неудобно, че изобщо съм го попитал. И дете щеше да се сети, че TV най-вероятно означава нещо като телевизияили телевизор, и гейта си трябва да го видя на големите информационни екрани. Научих си веднага гейта и започнах да следвам стрелките.

От моментът, в който успях да си пусна багажа за полета, спрях да се интересувам от точния час – целта беше да стигна по най-бързия начин до самолета. След лутането в лабиринта от коридори най-после стигнах края на гейта. За моя радост гейтът ми завършваше с ръкав, от който директно се влизаше в самолета. Имаше и едни огромни витрини, през които видях със собствените си очи така бленувания от мен самолет. Две симпатични стюардеси ми провериха за секунди паспорта и билета. Едната от тях се обади на пилота на самолета по радиостанцията, като едновременно с това го виждаше в пилотската кабина, както и аз. Помоли го да ме изчака да вляза, като му направи и жест с ръка. Не, това не беше сцена от филм, това беше част от моя живот. Преминах с бързи крачки през ръкава, влязох в самолета и се настаних на свободната седалка, която трябваше да съм я заел доста отдавна. Нямаше как да не погледна часа в този момент. Оставаха точно 4 минути до часа на полета. Веднага си поръчах едно кенче с изстудена газирана портокалова напитка. Цените на борда на самолетите са доста солени, както може би знаете, но това беше най-сладката напитка, която някога съм пил.

 

 
 

Онова, което интернет ни даде

| от |

Телефоните ни днес са милиони пъти по-мощни от апарата, с който НАСА са изпратили човек в космоса. Ние обаче ги ползваме, за да пишем коментари под видеата на Адел в YouTube за това колко Миле Китич е по-велик. Да оставим и че интернет даде живителна сила на троловете. Това са естествени негативи – като хората, които са против яденето на месо. Винаги ще има някой, който ще свикне последен с хубавото. Тъй като всяка революция върви със своите глупости, лесно е да се сещаме за тях.

По случай деня, в който се появява компютърната мишка, решихме да се съсредоточим върху позитивите, които интернет ни дава, но пренебрегваме с необяснима усърдност.

Google

Ако ми даваха по левче всеки път, когато някой ме пита глупост от рода на „коя е столицата на Азербайджан“, щях да седя на плажа на Малдивите и да пиша коментари под видеата на Адел в YouTube колко Миле Китич е по-велик.

Туториалите в YouTube

Джъстин Бийбър тръгна от YouTube. На сайта има всякакви уроци за всичко. Като почнеш от най-необходимите неща: оказване на първа помощ, оцеляване в пустошта, гримиране. И стигнеш до страхотни глезотии като:

гримиране.

 

Аудио книги

И преди да е станало мазало, искам да подчертая, че ситуацията не е или-или. Може и двете.

Някои хора „обичат да усещат книгата в ръцете си“. Хубаво. Не се съмнявам, че и едно време монасите са казвали на Гутенберг : „обичаме да усещаме перото в ръцете си“. Нищо лошо, кой каквото го кефи. Аудио книгите са подценявани, това ми е мисълта.

 

GPS

Ако едно време Калин Терзийски казваше, че Зелените са хубави, това е, защото не е виждал джипиес. Зелените са нищо пред тази технология. Няма да се луташ, няма да се маеш, няма ама това на тая пряка ли беше или на следващата. Цъкаш два пъти – аз съм тука, трябва да стигна там и то само тегли чертата. Ти само трябва да ходиш по нея. А ако се страхуваш, че те следят – да, следят те. Сергей Брин и Лари Пейдж (които само звучат, че са от Лед Цепелин, иначе са собственици на Гугъл) седят в офиса си и се чудят „Тоя па къде ще кърка тая вечер“.

 

Бонус:

Хапчета за всичко

За гъбички, за газове, за мускули, за сваляне на килограми, за простата, за по-надолу от простата. На практика тази медицинска част от интернет е като рекламите, докато вечеряте. Само, че на стероиди. Купени от интернет. А ако нямаме пари да си купим хапчета за всичко – споко. Един нигерийският принц иска да ни даде милиони долари.

 
 

Какво всъщност се има предвид в обявите за работа

| от |

Когато човек порасне, „Какво е искал да каже авторът“ става „Какво е искала да каже HR-ката“.

Интервютата за работа са като свалка, което прави обявите за работа – валентинки. Всичко е казано по завоалиран начин, въпреки че крайната цел е очевидна. Понякога давате валентинката сам, а понякога наемате някой друг да я предаде. Накрая от всички кандидати избирате не най-добрия, а този, който ви харесва най-много или този, който можете да си позволите.

Любовният език на обявите е неразгадаем. Веднъж един съсед заварчик разказа как шефът му пуснал обява за заварчици, след това събрал всички кандидати показал ги на работниците си и им казал: „Всички тези хора чакат за вашето място. Марш на работа.“ Днес ще помислим върху това какво всъщност искат фирмите.

За нас:

Независимо какво пише в обявата, да се чете така (годините варират): 

Фирмата ни е в бранша от 25 години: Шефът най-вероятно е уморен от живота и вследствие на това – консервативен. Очаквайте мениджър да ви е я жена му, я брат му, а ако на времето е работил вместо да обръща внимание на дъщеря си и сега тя си е хванала някакъв безкариерен и бездарен мухльо – той, зетя.

Ние сме една от най-бързо развиващите се компании: С конкурента ни сме на едно ниво и знаем това, защото имаме много тънко и малко двулично приятелство, заради общата ни омраза към монополиста в бранша.

Във връзка с разширяването на екипа търсим: Колегите ви мрънкат на шефовете прекалено много, че не искат да вършат повече задълженията на вашата длъжност. На шефовете им дойде до гуша и ето ни тук.

Основни задължения:

Тук са изредени нещата, които искаме да правите. Също така, тук не са изредени нещата, които впоследствие ще ви караме да правите.

Изисквания:

Образование:

Начално: Ако може и да не е осъждан – бижу!

Средно: Държим на опита. Шефът също е със средно.

Висше: Искаме да сме сигурни, че знаете как са го прави хората от бранша през 70-те и 80-те години.

Комуникационни умения: Да не сте темерут.

Умения за работа в екип: Общо взето нямаме много изисквания и пълним.

Лоялност: „Да нямаш други богове, освен Мене“.

Стаж по специалността:

3 години: Искаме да знаем, че работата няма да ти стане досадна след 2 седмици.

6 години: Имаме международни клиенти.

10 години: Скоро ще сменяме мениджъра, защото спи с колежките, които не ни пуснаха на нас.

Не се изисква стаж по специалността: Работата е за студенти, които трябва да минат през тъмния период на изграждане на биография, за да не прилича тя на книжка за оцветяване. Дано само по време на процеса да не умре от глад.

Компютърна грамотност: Да не сте прекалено стар.

Владеене на чужд език: Имате елементарно себеуважение.

Шофьорска книжка: Целунете децата за сбогом.

Работа на смени: Лятото всички колеги ще ви мразят, когато отидете на море. Ако отидете.

Какво предлагаме ние:

Чудесно заплащане: Стандартно заплащане, което е чудесно, защото досега са ви плащали по-малко.

Работа в млад екип: Всеки ден някой ще е с махмурлук.

Отлични възможности за развитие: Ако прекарате тук 2 години, ще имате достатъчно стаж, за да кандидатствате във фирмата-лидер на пазара. Както направи човекът, който беше на вашата длъжност.

Договор: Предлагаме ви нещо, което се предполага, но живеем в страна, където не се предполага.

Служебен транспорт: Пригответе се да ставате в 5:30, защото офисът ни е в Нова Гвинея. Също така 2/3 от заплатата ви ще отива за храна, поръчана по интернет, защото наоколо има само гаражи за ремонт на тирове.

За да кандидатствате:

Изпратете ни биография: Изпратете ни биография.

С актуална снимка: За да знаем кой от всичките Стефан-Ивановчовци във фейсбук сте вие.

Изпратете ни мотивационно писмо: Ние сме безскрупулни садисти.

Само одобрените кандидати ще бъдат поканени на интервю:

Документите ще бъдат разгледани при пълна конфиденциалност, според изискванията на ЗЗЛД.: и въобще няма да останат на личния компютър на ейчарката, която ще го забрави една вечер в някой бар, където персоналът всъщност ви познава и знае много добре защо 2 години не сте имали работа.

Успех!

 
 

Новата Zafira – санбернарът сред автомобилите

| от |

Опознаването на нова кола е като опознаването на човек. Първоначално съдиш по външния вид и си изграждаш мнение въз основа на него. След това влизаш вътре и хвърляш поглед на интериора: той може да кореспондира с екстериора или да е в разрез с него, но мнението ти все още не може да е меродавно, докато не се запознаеш и с поведението: пътно или човешко, то е онова, което те запознава с почти истинската същност на колата/човека срещу теб. След тестдрайва вече (който при хората може да се измери с повече прекарано време и по-дълбок разговор), мнението е почти завършено. Оттам нататък следват малките неща, на които в началото не си обърнал внимание, но с времето започваш да обикваш или ненавиждаш.

Ще опиша фейслифта на третото поколение на германския флагман по реда на опознаването.

Първият поглед беше приятно визуално изживяване: от предната до задната броня Zafira може да се гордее с красива външност.

кола, автомобил, opel zafira

Погледната отвън, обновената Zafira се отличава с по-динамичен дизайн на фаровете, които преливат в по-спортна радиаторна решетка. Така колата изглежда по-широка, а стилът на оформление следва зададения от Astra дизайнерски език, който едновременно се вписва в модерния автодизайн и се отличава от много други марки. Новите LED стоп светлини, които са свързани с хромирана лайсна и завършекът на петата врата със спойлер придават един леко издължен и съответно по-фин и стилен вид на Zafira.

Когато се качвам в колата, доброто впечатление се затвърждава. Zafira може да бъде синоним на просторен интериор – усещането е за пространство почти като в малка всекидневна.

Имате чувството, че може да сложите вътре саксия с фикус, 55-инчов телевизор и средно голям диван и да живеете като богати номади. Благодарение на страничните малки предни стъкла и наклона на предното стъкло, предната част около таблото създава респектиращо чувство за простор. Разстоянието между предните седалки също допринася за комфорта на водача и пътника.

кола, автомобил, opel zafira

Предните седалки са големи и много удобни – нещо, което твърдо се превръща в запазена марка на Opel. Между тях е новата технология на Opel, FlexRail, която позволява подлакътниците и поставките за чаши да се движат, технология, която намалява шансовете за заливане на колата и пътниците с кафе с минимум 80%. И трите реда седалки са снабдени със системата Flex7, като вторият ред е изграден от три отделни седалки, които могат да се движат напред-назад независимо една от друга. Много nice.

Тестваме Zafira навръх Цветница и посоката, която задаваме на навигацията, е Черепишкият манастир. Zafira мазно се плъзга по софийските улици, маневрирането по които със сигурност не е като с полско фиатче, но благодарение на прецизния парктроник и камерата за задно виждане, трябва доста да се потрудите, за да праснете в някоя кофа за боклук.

кола, автомобил, opel zafira

Най-добре обаче Zafira се чувства след табелката на София. Там тя се превръща в голям кораб, който спокойно и уверено се носи по магистралата, без да трепне пред никакви нервни шофьори, нагли бързаци и неподходящо задминаващи тирове. Съвсем очаквано, стигаме до Черепишкия манастир безпроблемно, а там е пълно с хора, венци от жълтурчета, шарени котки, изпуснати на земята върбови клонки и миризма на люляк.

IMG_6233

След като отдаваме на манастира заслуженото и оставаме малко на терасата, на която е пишел Иван Вазов, се връщаме към Zafira с умерена доза нетърпение.

кола, автомобил, opel zafira

Управлението на тази кола носи удоволствие, факт. Не го отбелязвам с рекламна цел – просто возията е забележително мека и плавна, а в комбинация с автоматичната скоростна кутия неизбежно ви карат да направите още едно кръгче и още едно кръгче под звуците на любима музика, възпроизведена от мобилния ви телефон чрез Bluetooth свързаната инфотейнмънт система.

Единственият негатив, който трябва да се отбележи тук, е че има риск в колата да възникнат спорове за музиката.

Защото Zafira не е кола, в която да се возите сами. Можете да вземете цялата рода, деца, братовчеди, баби – с допълнителните две седалки в багажника, които предлагат достатъчно място за средностатистически на ръст човек, можете да съберете до седем роднини или приятели, с които да споделите комфортно пътуване. Автомобилът може да гарантира физическия комфорт, а защо не и психическия? Ако роднините или приятелите, които возите са досадни или скандалджии, може да ги инсталирате на третия ред седалки. Интериорът на автомобила е толкова голям, че освен ако нямате болестно остър слух, няма да ги чувате оттам.

Една от иновациите, на които няма как да не се обърне внимание и която присъства в последните модели на Opel, е комуникационната системата OnStar.

Управлението на OnStar се намира на тавана на колата, в конзола, на която има бутони за съответните нужди на шофьора и пасажерите. Системата предлага услуги като онлайн сервиз асистент, 24-часа спешна помощ при необходимост, помощ при катастрофа, помощ при кражба, дистанционно управление на заключване, светлини, клаксон, както и диагностика на автомобила.

кола, автомобил, opel zafira

Съвестта не ни позволи да тестваме OnStar за помощ при ПТП, но се допитахме до служителите на Opel за намиране на адрес. Любезни гласове на български, иначе ситуирани в Англия, след няколко минути намериха адреса, който търсехме и ни изпратиха маршрутите, които можехме да видим на тъчскрийн екрана.

Дано никога на никого не се налага да ползва услугите на системата за катастрофи, но е облекчаващо човек да знае, че не е сам в автомобила си, дори когато е сам, и че на един бутон разстояние от него има жив човек, който може да му помогне в криза от всякакъв сорт.

Що се отнася до разхода на гориво, резултатите са задоволителни. При извънградско каране, със средна скорост около 140 – 150 км/ч, постигнахме 6.8л/ 100 км., което не е никак лошо за тези размери.

кола, автомобил, opel zafira

Наясно съм, че Zafira е семеен миниван, който не предполага офроуд изпълнения, но на един завой на Искърското дефиле не издържаме на любопитството и я качваме по един леко наклонен, неасфалтиран селски път в гората.

Голямото момиче ни закара и ни върна, без да се замисли. Дори не успяхме да изцедим някакъв адреналин, защото и тук, извън пътя, Zafira се държеше като на магистралата и като на „Солунска“ – спокойно и достойно – като санбернар, чиято житейска задача е да опази своите хора на всяка цена. И той го прави, минавайки през всякакви терени и ситуации с типичното за едрите кучета невъзмутимо спокойствие.

PS: Истински санбернар би се чувствал много добре в този автомобил. Големите кучета, както разбира се и малките, са добре дошли, накуп с одеялата, купичките с вода, играчките, децата, техните играчки, басейнчета или шейни (според сезона), детски колички, огромни дамски сакове с десет тоалета за двудневно пътуване и рибарски принадлежности на мъжете.

 
 

Бързите коли на 21-ви век

| от chronicle.bg |

Днес рожден ден има Феручо Ламборгини! Той, разбира се, е създателят на колите Ламборгини и днес щеше да стане на 101.

Живеем в ерата на скоростта. Колие са естествен бенефициент от развитието на компютърните технологии. Преди компютрите контролираха колко по-малко неудобна да е седалката на пасажера и правеха шибидаха да се чупи по-лесно. Сега контролират диференциали, скоростни кутии, двигатели, всичко. При това с надхирургическа прецизност и бързина. В следствие на това колите станаха безобразно бързи.

По тези два повода в днешната ни галерия сме събрали най-бързите коли на 21 век. За сега. Насладете им се и съжалявайте, че си купихте закуска сутринта вместо да си заделите парите.