Как попаднах във филм без сценарий, актьори и камери

| от | |

В последните два дни получихме няколко сигнала за изпращан спам на лични съобщения във Facebook относно този текст. Заедно с колегите от easyJet смятаме, че това противоречи на позитивния характер на конкурса, за разлика от споделянето в групи и форуми. Тъй като вече официално бяхме предупредили участника за използване на нечестни практики, за нас това е втора подобна проява и решихме да извадим текста от крайното класиране в конкурса.

 

Милен Георгиев

Преди няколко години си бях организирал една самостоятелна разходка в Лондон със самолет от София. Няма да ви отегчавам с преживяните от мен моменти от посещаваните от милиони туристи всяка година забележителности в английската столица. Сигурно имате поне един приятел, който е ходил там или в най-лошия случай в интернет можете да намерите доволно количество пътеписи по темата. Ще се фокусирам върху последния ден от престоя ми, през който просто трябваше да стигна до летището и да си хвана самолета обратно за София, за който предварително си бях закупил билет от  easyJet.,още докато бях в България.

Предходната вечер до късна доба бях с една моя много добра приятелка, която живееше в Лондон. Бях отседнал в един хостел, в който се прибрах адски уморен и вобще не ми се занимаваше да си глася багажа. Полетът ми беше на следващия ден в 15:15 и прецених, че ще имам достатъчно време сутринта да си наглася багажа и да тръгна спокойно за летището. Легнах си малко след полунощ, като си бях нагласил алармата на телефона за 7:30. Реших, че ще имам предостатъчно време и да се измия, и да закуся, и да си наглася багажа. Бях си купил и билет за маршрутка от Лондон, която по разписание трябваше да ме закара на летището около 3 часа преди полета. По принцип 3 часа преди полет са страшно много време, но аз реших да се застраховам максимално.

Сутринта алармата звънна, разбира се. И не само, че звънна, но даже я и чух. Но какво от това? Толкова ми се спеше, че едвам намерих разум и сили да си наглася алармата за след един час. В промеждутъка от две-три минути, през които бях буден, набързо анализирах ситуацията и прецених, че не е задължително чак толкова да се мия, нито пък е толкова наложително да се застоявам на масата за закуска, нито пък е толкова важно багажът в раницата ми да е добре подреден. Важното е да успея да си хвана самолета, всичко останало са някакви подробности, които на практика нямат особено значение в случая. След един час сън алармата отново ме събуди и ща не ща, станах на крака, макар че имах чувството, че ми се спи дори повече от преди. Измих си лицето и зъбите, закусих на две на три, натъпках си багажа в раницата по бързата процедура и напуснах хостела щастлив.

Тъй като си падам авантюрист, а и все още имах много време до часа на полета, реших да стигна пеша до спирката, от която трябваше да взема маршрутка на easyBus за летището. Тъй като разстоянието до въпросната спирка беше 10-тина километра, а раницата на гърба ми беше 10-тина килограма, не можех да вървя особено бързо. Не разполагах с модерен за днешно време мобилен телефон с GPS, но пък си имах подробна карта на Лондон, която ми вършеше чудесна работа. Убеден съм, че не избирах винаги най-рационалния маршрут, което малко или много ме забавяше. Също така виждах интересни обекти по пътя, които не исках да подмина и докато ги оглеждах и ги щраках с фотоапарата, губех по още някоя и друга ценна минута. Често хвърлях по едно око ту на часа, ту на картата и установявах, че в действителност се движа доста бавно на моментиот предвиденото. Хем се придвижвах по картата и наближавах спирката, хем продължаваше да бъде все още доста далече.

Осъзнавайки, че малко по малко времето намалява, ускорявах темпото, доколкото ми беше възможно, но все пак бях със сравнително тежичка раница на гърба си. Но нещеш ли, в най-неподходящия момент пред очите ми се изпречи един шоурум с уникални спортни коли. Беше почти невъзможно да пропусна да вляза. Имах билет за маршрутка до летището в конкретен час, но все пак в главата ми се въртеше вариантът, че мога да хвана и някоя от следващите 2-3 маршрутки. Та влязох аз в автосалона, в който лъщяха 10-тина поръчкови автомобила, като всеки един от тях струваше 6 цифрено число в паунди и общо взето ми стигаха до кръста. Интересно е да се отбележи, че при учтив въпрос към служителя дали мога да ги снимам, получих комичния за мен отговор, че трябва да си платя 3 паунда за екстрата. Нали сте виждали жадна за ласки котка, как прави осморки между краката на някой миловиден за нея човек? Ами може би точно така изглеждах отстрани. Както и да го смятам, ей така ми избяга още около половин час. А спирката хич не беше близо. Сега вече наистина се разбързах. Чак ми се струваше, че останалите хора вървят неествествено бавно. Оставах с впечатление, че сякаш никой от тях не гонеше самолет и май си беше точно така. Маршрутката, за която имах билет, вече я бях изпуснал така или иначе, но след нея имаше други и това доста ме успокояваше.

Тук е важно да отворя една скоба.След кацането ми на летището при пристигането ми, трябваше да взема маршрутка наeasyBus в точно определен час, за която си бях закупил билет още в България. Бях си избрал малко по-късен час, за да имам някакъв аванс, в случай че полетът ми закъснее или пък се забавя с напускането на самата сграда на летището. Само че аз се озовах на спирката доста преди въпросната маршрутка, за която имах билет. Оказа се обаче, че със същия билет мога да пътувам и с маршрутка в по-ранен или по-късен час на същата компания, стига да има свободно място. Та продължавах аз да крача все по-бързо и по-бързо вече с известна доза притеснение, че нещата не се развиват по план и вероятността да си изпусна самолета не е никак малка. По едно време взех да се замислям дали не е по-добре да си хвана някое от емблематичните черни лондонски таксита да ме откара до летището, но се чудих дали няма да се наложи да платя толкова пари, колкото ще трябва да платя и за друг самолетен билет за по-късен час в същия или за следващия ден.

В крайна сметка стигнах до спирката пеша. На нея вече се бяха струпали хора с багаж, които вероятно чакаха същата маршрутка. Показах си билета на шофьора и бързо си сложих раницата отзад в багажника. Някой от пътниците успя да фокусира билетът ми и забеляза, че не е точно за този час и се леко се възмути. Само че аз нали съм българин и гоня самолет, проявих известна доза нахалство и непукизъм типично по български. В него момент ме интересуваше само дали ще успея да си хвана самолета за София и почти нищо друго. Една по една седалките се заемаха. Молех се на ум, пътниците с билет точно за тази маршрутка да са поне с един по-малко от броя на седалките в буса, че да не се наложи да ме свалят. Сякаш някой от горе чу молбата ми, защото за мой невероятен късмет случайно или не, седалките около мен се запълниха до една и нямаше човек, който да претендира за моето място.

Потеглихме към Gatwick, от където ми беше самолета за София. Аз все още бях под напрежение, защото знаех приблизителното разстояние, но не знаех с точност продължителността на пътуването. Започнах да си правя груби сметки дали все пак ще успея да стигна на време. Общо взето сметките ми бяха на ръба, но вярвах, че все още нищо не е загубено. След около един час стигнахме до табелата на Gatwick. След още 5-10 минути маршрутката спря и вратата се отвори. Хората взеха да слизат един по един, но половината от тях нямаха никакво намерение да слизат. Помислих си, че изчакват предвидливо по напористите, за да си слязат по-спокойно, а и очевидно не бързаха чак толкова. Аз обаче бързах и то доста, защото до полетът ми оставаше по-малко от час. Който не е пътувал със самолет или не е запомнил, нека да му обърна внимание, че стандартно трябва да остават поне 40 минути до полета, за да можеш да си пуснеш багажа по лентата.

След като слязох от маршрутката, се качих в някакъв асансьор, в който влязоха още двама пътника. След кратко събеседване с ужас установих каква е била причината да не слязат всички хора от маршрутката, с която пристигнах. Билетът ми беше за Getwick – терминал North, а се оказа, че маршрутката преди да спре на темирнал North, спирала и на терминал South, където всъщност съм бил слязъл в действителност. Викам си, ей сега я втасахме вече. Попитах първия срещнат как да стигна до терминал North. И ми отговориха, че трябвало да взема някакъв трейн, демек влак. Какъв влак по дяволите, двата терминала не са ли един до друг, да му се невиди и голямото летище. Вероятността да успея да си хвана самолета намаляваше все повече и повече, но все пак я имаше. Отидох аз на спирката и за моя радост се оказа, че влаковете са през няколко минути, така че положението не беше чак толкова плачевно. За мое временно успокоение след    има-няма 2 минути чакане, влакът дойде. Всъщност тези влакове бяха нещо като метро, но без машинист или ватман или там както му се казва.

След още 2 минути бях на правилния терминал. Но те първа ми предстоеше гоненето на самолета. Минутите като че ли бяха с по-малко от 60 секунди. В него момент вече не вървях, а направо си бягах. Хората ме виждаха отдалече и ми правеха път. Смееше ли някой да застане срещу мен? Имах чувството, че няма същество, предмет или някоя невидима сила, която може да ме спре. Стигнах до едни пешеходни ленти подобно на ескалатор, ама стъпалата бяха на едно ниво. Да съм бягал с едно 25 км/ч да речем и лентата да се движела с едно 25 км/ч да речем, така че общата ми скорост сигурно е била около 50 км/ч. Ако ме беше видял олимпийският шампион в спринта Юсеин Болт, можеше само да ми завиди на скоростта и спортната злоба, която демонстрирах. На практика това си беше преди всичко българска злоба, която е много по-силна от спортната, но това е друга тема. Вече почнах и на глас да се моля на всички Богове и да се укоражавам сам себе си.

Най-сетне стигах до гишетата, на които трябваше да си предам багажа. Имаше свободно гише без нито един човек на опашка. Спрях се на него, свалих раницата от гърба си, поставих я на лентата и си подадох билета си на служителката. Както споменах по-горе, трябваше да има поне 40 минути до полета, но служителката ми каза с жален поглед едно, сякаш искрено, „съжалявам” и ми обясни, че остават само 38 минути до полета и е невъзможно софтуерът да приеме багажа. Ами сега какво да правя? Вариантът да не се кача точно на този самолет за София го бях изключил напълно. Нямах пари за друг самолетен билет. Надеждата в мен не беше умряла и страшно много си вярвах тогава. Устата ми беше пресъхнала както никога преди – нито имах слюнка, нито можех да се потя. Не си спомням дали имах вода в раницата, но това изобщо не ме интересуваше. Чувствах се като във филм. Трилърът беше неописуем, само камерите липсваха.

Отидох в някакъв офис на easyJet да им се примоля все пак да намерят начин да ми вземат раницата. На опашката имаше още няколко човека преди мен, а минутките се изнизваха. Оставаха все по-малко и по-малко до полета. Чудих се какво е най-правилно сега да направя – да продължа ли да чакам на опашката и да се надявам, че все пак обстоятелствата ще се развият благоприятно за мен или да си оставя багажа някъде насред летището и поне аз да успея да вляза в самолета, а пък на багажа майната му. Реших все пак да не се отказвам толкова лесно от раницата ми, защото все пак в нея имаше вещи, които имаха някаква материална стойност. Вярвах, че ще успея да си предам багажа, макар и с цената на някаква глоба. Най-после дойде и моя ред. Служителите на easyJet бързо ми влязоха в положението и ми приеха багажа, въпреки че не бяха ни най-малко виновни, че не съм си направил добре сметката на времето и съм ходил да зяпам някакви си невероятни коли като някое дете. За моя приятна изненада не ми взеха и един паунд допълнително за прегрешението.

Съвсем леко ми беше олекнало на душата, защото освен багажът ми, трябваше и аз да се кача на същия самолет. Преди това обаче беше необходимо да мина през паспортната проверка и тази на багажа ми. Проверяващият ме помоли да отворя ръчния си багаж и взе да рови в него. Намираше най-различни предмети, за които беше видно, че са закупени някъде от Англия. Явно беше в добро настроение и взе да ми задава някакви приятелски въпросчета. Не се заяждаше, нито изглеждаше строг, но ме питаше туй откъде било, харесало ли ми е в Англия, онуй откъде било, добре ли съм си прекарал. Търпеливо го изчаках, въпреки че нямах абсолютно никакво търпение, защото страшно много бързах. Мина и паспортната проверка и продължих нататък.

Погледнах отново билетът си, за да видя към кой гейт трябва да се насоча. По принцип знам, че гейтовете се отбелязват или с някакво число или с комбинация от буква и число. Само че моят гейт беше отбелязан само с букви – TV. Още по-странното беше, че поуказващите табели всички гейтове бяха някакви числа, както трябваше да бъде. Тотално се бях паникьосал. Какъв ще да е този гейт TV по дяволите, не виждам такъв? А човек когато е под голямо напрежение и когато бърза, доста по-трудно асимилира всичко. Видях един човек с униформа и го запитах силно разтревожен, какъв е този TV гейт, който не мога да разбера какъв е, а трябва да стигна до него, за да си хвана самолета. Отговорът беше елементарен и чак ми стана неудобно, че изобщо съм го попитал. И дете щеше да се сети, че TV най-вероятно означава нещо като телевизияили телевизор, и гейта си трябва да го видя на големите информационни екрани. Научих си веднага гейта и започнах да следвам стрелките.

От моментът, в който успях да си пусна багажа за полета, спрях да се интересувам от точния час – целта беше да стигна по най-бързия начин до самолета. След лутането в лабиринта от коридори най-после стигнах края на гейта. За моя радост гейтът ми завършваше с ръкав, от който директно се влизаше в самолета. Имаше и едни огромни витрини, през които видях със собствените си очи така бленувания от мен самолет. Две симпатични стюардеси ми провериха за секунди паспорта и билета. Едната от тях се обади на пилота на самолета по радиостанцията, като едновременно с това го виждаше в пилотската кабина, както и аз. Помоли го да ме изчака да вляза, като му направи и жест с ръка. Не, това не беше сцена от филм, това беше част от моя живот. Преминах с бързи крачки през ръкава, влязох в самолета и се настаних на свободната седалка, която трябваше да съм я заел доста отдавна. Нямаше как да не погледна часа в този момент. Оставаха точно 4 минути до часа на полета. Веднага си поръчах едно кенче с изстудена газирана портокалова напитка. Цените на борда на самолетите са доста солени, както може би знаете, но това беше най-сладката напитка, която някога съм пил.

 

 
 

adidas представи новите PureBoost

| от chronicle.bg |

adidas Running представи новите обувки adidas PureBOOST. Те са вдъхновени от бегачи и са създадени за бегачи.

PureBOOST има по-висока пета и прогресивно изваяна средна част на подметката BOOST, с по-широка предна част за оптимална опора по време на бягане при завой – перфектна за тичане в градска среда. Външната част на подметката също е проектирана, за да отговори на специфичните изисквания за бягане в града, с гума разположена в средната част на подметката за допълнителна стабилност и защита. Проектираната като еластична мрежа, външна част на подметката, осигурява превъзходно сцепление като в същото време позволява на стъпалото да си взаимодейства хармонично със средната част на подметката изработена от пяната BOOST.

DSCF9442_LR

Новата текстилна горна част е изключително адаптивна и влиза в синхрон с походката на бегача. Новата конструкция на двойно обгръщащия стъпалото език, осигурява подкрепа, но също така позволява на крака да се движи в хармония с горната част на обувката.

За разработването на продукти за бягане, adidas използва нашия научно-изследователски екип, който използва системата за тестване на продукти ARAMIS – технология за проследяване на движението, която позволява детайлен анализ на движението на тялото. Всичко това ни вдъхнови да проектираме обувка за бягане в града, отличаваща се с елементи, адаптиращи се към различните предизвикателства.

 
 

Колко струва откраднатата ви самоличност в интернет

| от chronicle.bg |

Към 20 долара. Десетки милиони хора губят личната си информация през последните години. Но какво се случва след това? Голяма част от тази информация излиза за продан по тъмните кътчета на интернет, по-известни като dark web.

Според това дали към информацията за човека има и данни за кредитната му карта, цените могат да варират от под 1 долар до около 459 долара. Средната цена е 21,35 долара. Както и в стандартния легален интернет пазар, цената на стоката зависи от фактори като качество, надеждност и репутацията на продавача.

Един от продавачите, който предлага открадната информация за 454,05 долара, обяснява цената с думите: „Това са данни изключително на личности с добро кредитно досие (над 720 точки). Можете да ги ползвате, за да си купите кола, къща или каквото си искате. Профилите идват с пълно име, адрес, цялата информация за кредитната карта. Можете да ги ползвате за колкото си време искате.“ Друга скъпа информация (248, 22 долара) е на карта с 10 000 долара лимит.

Евтини карти (2 долара) се продават, когато информацията им може да е оскъдна или невалидна по някакъв начин. „Те са за хора, които имат допълнителен вътрешен достъп до банкова информация“, споделя един от продавачите.

Сайтовете за продажба на самоличности си имат система за навигация и опции като нормален сайт. Трудно е обаче да се прецени качеството на стоката. Понякога продавачите казват откъде са вземи акаунтите, на коя банка са и т.н. Това в никакъв случай не означава, че няма да ви измамят с невалидна или измислена информация.

„Бизнесът с откраднати самоличности може да е много печеливш“, казва Хю Мин Го от Виетнам, който беше осъден през 2015 година на 13 години затвор за подобна измама с 200 милиона открадната профила. Обвинението твърди, че така той е спечелил над 1 900 000 долара.

Дори когато сайтовете за продажба на подобна информация се закрият, на тяхно място се появяват нови.

 

 
 

Мила, няма такива реклама

| от |

Когато гледате телевизия, прави ли ви впечатление, че понякога дългото тъпо нещо спира и пускат няколко кратки тъпи неща? Това са рекламите. В последно време има нови бисери, диаманти и въглища, на които сега ще обърнем взискателното си, претенциозно внимание.

Преди да започнем с похвалите, трябва да уточним, че за рекламните провали не са виновни рекламистите, а рекламодателите. В крайна сметка те избират какво да и какво не.

„Името запомни, важното забрави“

„Краварката в левия ъгъл“ стана ехо, което говори добре за кампанията. Екстравагантността на домовете обаче е халюциногенно абсурдна. Ако забравиш да купиш масло, хора с такива педантични домове обикновено те закарват в мазето и там заплащаш за грешките си с болка. Освен това в една от рекламите (розовата, с „Майка ми взе ли?“) мъжът се прибира, слизайки от горния етаж. Карлсон.

„Мила, няма такъв мъж.“

Мила, да я махаш тая червенокосата щета от вкъщи веднага! Има такива мъже, но са заети да слагат завеси на лебеди. Не! На еднорози. И килимът да е от онези – пухкавите.

Имунобор с котката.

Рекламите на Имунобор за като генетично заболяване. Още от времето на спота с баскетбола, който се задържа унизително дълго, рекламите на Имунобор, парадоксално за продукта, разболяват. Първо, котката прилича на разширена вена в лицето. Второ, цялото изпълнение е като снимано с Блекбери и монтирано на Paint.

Лекарства за гъбички.

Не съм вярвал, че ще го кажа, но – взимайте пример от рекламите за превръзки. Там всичко си е обяснено прилично, без да пречи на никого и без да показваме срамотии.

„Пак цистит“

Момиче, не взимай нищо, ами иди на преглед. Всички се притесняваме.

Рекламите на всички сайтове са скучни.

Но нищо чудно да са ефективни, затова не сме се сетили за тях.

„Това е Христос Аргиров от Пловдив“

Теленор правиха доста хубави реклами, докато не кривнаха леко с Христос от Пловдив. Христос е добро момче, графичен дизайнер. Тази година ще стане на 24 години, намерихме му фейсбука. Истината е, че Теленор го предадоха.

„Липсва само излишното“

Преди да реклама на продукта, фирмата ти е добре да има някакъв имидж, защото иначе все едно купуваме от непознат. Като видите Мерцедес, БМВ или Ферари, винаги се сещате за нещо. Като видите Дачия, за какво се сещате? Как Чаушеску върви по Дунав мост? За нищо не се сещате.

Като направим имидж, след това рекламите стават по-лесни за измисляне и няма да имат креативната стойност на саксия. Както и предния спот, в който различни хора пееха „Another one bites the duster“.

Има и един вид реклами, в които марката на продукта по никакъв начин не си личи, докато не я кажат накрая. Аз ги наричам Филм фест реклами. Рекламата на лебеди, не, на еднорози, е в тази графа. Такава е и на Хайдушка ракия, в която е тъмно и мъж гледа едно грозде на светлината все едно е паднало на пода и се чуди да го яде ли. Гледа го така, за да втълпи на зрителя, че гроздето е висок клас, но това е грозде все пак. Хората си гледат грозде по балконите. Ако няма да го ядеш, хвърляй го обратно в джибрито да не отиде фира. Чашата накрая обаче е страшно красива. Между другото, рекламата не е на Хайдушка. Нямам идея на какво е.

 
 

Григоре, не знаеш ли български?

| от Александър Николов |

През септември миналата година Григор Димитров достигна до осминафиналите на US open. За да се поздравят с този успех, родните „патриоти“ си намериха повод да са сърдити. След мача със Соуса, Григор говорил на английски на корта и не поздравил българите по трибуните на български. 

Няколко дни след първата му титла от 2014 насам (в Бризбейн) и също толкова преди началото на Australian Open, родната ракета номер 1 даде кратко интервю за сайта на турнира, в което за пореден път казва колко е доволен да вижда български знамена и да чува родна реч от трибуните. На английски. И „гордите Българи“ отново подскочиха като ужилени.

„Запазили сме си езика под турско робство и византийско иго и за един световноизвестен спортист трябва да е гордост да говори на родния си език, защото преди всичко е Българин“, така изглежда най-безобидната критика в социалните мрежи навсякъде, където видеото е споделено.

В определени ситуации е нужно и редно да се говори на английски и това няма нищо общо с патриотизма.

Какъв език се говори в дадена ситуация не е въпрос нито на каприз, нито на лична преценка, а на традиция, писани или неписани правила и въпрос на протокол или добро възпитание.

Международният език, харесва ли ни или не, е английският. По-рядко с такъв статут се ползва френският и донякъде – испанският. Без значение колко са велики, немският, руският, китайският или българският – не са.

В ЕС официални са всички езици на общността и при официални изказвания (в ЕП например) няма проблем да се използва български, чешки или гръцки. Въпреки това тези държавни ръководители, които могат, използват английски или друг по-разпространен език. В дипломацията говоренето на езика на домакините отключва по-лесно вратите. Затова Росен Плевнелиев се разбираше толкова добре с немския президент Йоаким Гаук, а Ирина Бокова е добре приета във Франция. По същата причина Борис Джонсън говори на френски при посещението си в Париж, а Владимир Путин се обърна на немски към Бундестага. Британските дипломати във всяка една страна пък прекарват между 3 и 6 месеца преди мандата си в изучаването на местните език и традиции. До степен, че Джонатан Алън говореше по-добър български от някои родни депутати.

Всички международни организации имат ясни правила за езиците. В УЕФА и ФИФА освен на английски се говори и на френски и това няма нищо общо с бившите генерални секретари Сеп Блатер и Мишел Платини.

Ако песните на Евровизия могат да бъдат на всеки един език на страните участнички, то официалната церемония и гласуването е на английски и френски. Френският е използван от Франция, Андора, Монако, Люксембург, Белгия, Швейцария и доста често от Великобритания. Използването на френски от британската телевизия определят като приятелско намигване към съседите и спазването на традициите, тъй като дълго време това е езика, използван от Кралския двор.

В авиацията всички международни полети използват английски за комуникация. Дори когато кулата и екипажа говорят един и същ език, английският е предпочитан, а изключение се прави само за вътрешни полети.

Във футбола владеенето на местния език също е почти задължително за най-добрите футболисти и треньори. На пресконференция и португалецът Моуриньо, и французинът Венгер, и италианците Конте и Раниери, и германецът Клоп, и испанецът Гуардиола говорят на английски. Защото такива са неписаните правила на Висшата лига на Англия.

Ако се върнем на тениса, и в ATP, и във WTA се използва предимно английски – и на пресконференции, и в интервютата на корта. Изключения са само играчите, които участват на турнир в страна, използваща родния им език. Или при желание да зарадват публиката. Надал говори на испански на турнирите в Испания, но в знак на уважение към любимия му турнир – Ролан Гарос, използва френски на кортовете му, както и в Монте Карло. Но на US open, Wimbledon или Australian Open всички говорят на английски – и Джокович, и Надал, и Федерер, и Григор. Дори Нишикори не говори на японски, без това да е повод за драми в родината му.

На турнира в София Григор ще поздрави публиката на български, но всички останали ще говорят на английски. Освен ако някой не реши да зарадва родните фенове на тениса с едно „Здравейте, как сте“.

За човек, който прекарва по 10 дни годишно в България, Григор говори чудесен български. Наскоро използва Facebook профила си, за да поздрави българските си фенове на родния си език. 

А тези, които не говорят английски, могат да се сърдят само на себе си, защото онази гордост „знам само един език – български“, ми е непонятна.

Истинският патриотизъм се крие точно в това, което прави Григор. Защото и в САЩ, и в Австралия разпознават българския флаг, а китайци изписват „Khaide Grigor“ в негова подкрепа. И предпочитам да каже, че е българин на английски, така че да го разберат хилядите по трибуните. Дано още такива като него станат посланици на България. От другите – горди, че не знаят нито думичка на чужд език, ме е леко срам.