Как изчезна другарят Ким

Божидар Божков

Летен Пхенян е особено горещ град. На всичкото отгоре и влажен. В един такъв ден, когато задухът идваше в повече, помолих другаря Ким, нашия гид, да си купя сладолед. Сладолед на клечка се продава на всяка крачка в севернокорейската столица, но покупката му от чужденец не е нещо, което се толерира. Екскурзоводите в КНДР, разбира се, обясняват, че това е най-свободна и съвсем демократична страна, където обаче не е препоръчително за чужденците да притежават вонове – местната валута, освен ако не са с дипломатически статут. В същото време на тези сергии за сладолед други пари не приемат. Теоретично обмяната на валута не е забранена, севернокорейските хотели дори винаги имат и обменен пункт, но служителят там умира по цял ден от скука, защото не обслужва никакви клиенти. Банкоматите са непознати машини за народа на тази страна, а кредитните карти – просто безполезни разноцветни парченца пластмаса. В един от хотелите дори видях и клон на Корейска кредитна банка. Що за кредити се предлагат и дали изобщо това наистина беше банка, си остана загадка – там никога никакъв клиент не влезе. Понякога си мислех дали пък работата на хората в обменния пункт и на тези от банката не е да си записват кой оперен чужденец се е осмелил все пак да поиска да си закупи от тази ценна валута. Такива вероятно са малцина, тъй като без документ за самоличност в пункта директно отказват да те обслужват, а още с влизането в КНДР всеки чуждоземец, освен ако не е дипломат, е длъжен да предаде паспорта на съхранение при някой колега на другаря Ким. Връщат му го едва при напускане на страната. „Може да ги изгубите, а знаете ли после колко е лошо да си без паспорт“, обясни ни гидът, докато ги събираше. За чужденците има специални валутни магазини и в някои наистина предлагат и сладолед, но пък те не се намират на всеки ъгъл. Затова в такива горещи летни дни в Пхенян е много важно да си спечелил благоволението на някой от гидовете, за да се подсигуриш с нещо разхладително.

Другарят Ким е само един от четиримата корейци, които са с нас денонощно. Те ни поеха още от аерогарата. Сутрин ни взимаха от хотела, придружаваха ни през целия ден, хранеха се с нас в луксозните ресторанти, където редови корейци нямат работа, посещаваха покрай нас и валутните магазини – също забранена зона за местните трудови хора. Вечер спяха в същия хотел, въпреки че бяхме в столицата, където те си имат жилища. Слава богу – настаняваха се в други стаи. Тази неотлъчност, обясниха, била нещо като услуга – да може винаги да са ни под ръка, ако ни потрябват. Но по-вероятно ние да сме им постоянно под око… За група от осем човека, каквато бе нашата, това си е един приличен надзор. За четиримата пък това бе и единствен шанс да погледат чужда телевизия, защото на територията на КНДР се лови само тази от Пхенян. Телевизорът в хотелската стая обаче е настроен да излъчва цели девет програми: първа и втора на Централната корейска телевизия, четири китайски, една руска и даже японската Ен Ейч Кей и британската Би Би Си, които са от иначе толкова вражески и империалистически държави. Хотел „Янгакдо“, където преспивахме през повечето дни, се намира в самото сърце на Пхенян – върху остров, оформил се по средата на река Тедон, която прекосява столицата. Хотелът е величествен, с 47 етажа, на върха има и въртящ се ресторант. Въртящите се ресторанти са някаква мания, обзела цяла Северна Корея – има ги под път и над път. В другия луксозен пхенянски хотел „Корьо“ има два. В трети, който се строи от почти 20 години, пък е предвидено да са шест! За какво са им при този рехав туристически трафик – никой няма идея. Вероятно за престиж пред южната половина на страната, която за момента е в ръцете на лъскавия и коварен империализъм с неговите небостъргачи. Пхенян също не отстъпва на високо строителство. Всичко е огромно, величествено и с много етажи.

Самият град блести от чистота. Почти целият е изпъстрен с огромни площади и всякакви грандиозни монументи. Най-големият сред тях е бронзовата статуя на великия вожд – задължително място за преклонение на всеки кореец. Ако социалистическата символика, която прелива навсякъде, е единица мярка за естетика, то – да, Пхенян е красив град. Хотел „Янгакдо“ също се вписва в тази гледка – вижда се отдалече, но отблизо малцина пхенянци са имали честта да го разгледат. На 200 метра от входа по единствения път, водещ до него, има бариера, където е поставен милиционерски пост. Официално работата на постовия е да бди за спокойствието на чуждестранния гост. А съвсем между другото – и да предпазва пхенянските работещи от досег с чужденците, които носят със себе си толкова много капиталистически съблазни – одеколони, несанкционирани книги, списания и други подобни ужасяващи произведения… По правило те трябваше да бъдат пресети още на границата, но митничарите там се задоволиха с едно дежурно пребъркване на багажа. Дори пропуснаха, без да го забележат, последния брой на едно българско списание с Азис и гола манекенка в скандална поза на корицата, което посевернокорейските дефиниции сигурно минава за хард порно.

Но да се върнем при другаря Ким. Представиха ни го като екскурзовод в Корейската международна компания за пътешествия – единствената в КНДР, при това пътешествия извън КНДР тя не организира, защото местните трудови хора са заети с толкова революционни дела, че даже и не помислят за пътувания навън. От километър обаче на др. Ким му личеше, че работи и на още едно място, където е поне капитан, ако не и майор. Но ако наистина има нещо общо с това друго място, др. Ким е от онези, на които милиционерската професия им е в кръвта – не преиграват, излъчват спокойствие и уравновесеност, знаят какво могат да си позволят и са готови дори да вземат извънредни решения. Това са хората, на които една революция – като тази в Северна Корея, би могла да се осланя.

За нашия благополучен престой в КНДР се грижеше и другарката Ким. Тя също бе обявена като екскурзовод в споменатата компания и на пръв поглед като че ли наистина се занимаваше само с това, макар че в държава като Северна Корея никога не е сигурно. Имената на останалите двама надзиратели не запомних. Уви, те не се казваха Ким, с което се поставя под съмнение официалната статистика, според която тази фамилия носели 70% от корейците. За третия ни обясниха, че ще заснема с камера целия ни престой. Накрая щял да сглоби филм, който да си закупим, ако искаме. И той наистина ни се вреше навсякъде с видеокамерата си. Не го видях единствено в мавзолея на великия вожд Ким Ир Сен. Въобще нямах съмнения, че работата му е да прави просто филм за частно ползване. Често във вечерните новини на Централната корейска телевизия показваха репортажи как доволни чужденци с радост обикалят около някоя от 800-те статуи на починалия вожд, покойната му жена – другарката Ким Чен Сук, и сина им – покойния любим ръководител Ким Чен Ир – кланят им се, поднасят цветя и изобщо изразяват пълна съпричастност с революцията, но най-вече със Семейството. След като си заминем, много вероятно и ние щяхме да се намърдаме в някой такъв репортаж, за да демонстрираме увереност в победата и да заклеймим световния империализъм и южнокорейските му марионетки.

Четвъртият ни придружител бе просто шофьор на минибуса, с който се придвижвахме из КНДР. Но и той, както другите трима, носеше характерната значка с лика на вожда Ким Ир Сен на фона на националния флаг. Тъй като такива значки се получават за специални заслуги, бе ясно, че този човек е направил много повече от просто някакво си геройство към своя автобус. Пък и четиримата, колкото и да демонстрираха приятелска и другарска атмосфера помежду си, постоянно издаваха едно едва доловимо напрежение. Следваше да се разбира, че въпреки съвместното им занимание в туристическата компания и към още някой и друг орган вероятно са зачислени в различни негови отдели, които се дебнат един друг. Другарят Ким, например, посрещна с огромно безпокойство молбата ми за сладолед, още повече, че и другарката Ким я чу. Първоначално беше готов да откаже категорично. После все пак склони на напористите ми молби.
Сладоледът струва някакви си 90 вона, което е около 75 стотинки. Очевидно бе, че сам не мога да го купя, защото трябваше да ми даде от своите пари. И дума не можеше да става двамата да направим някаква бърза обмяна на валута ей така на улицата, пред погледите на толкова много хора със значки. Пък и, дори да му дам чужда банкнота, той какво ще прави с нея? Едва ли би тръгнал да си купува нещо от валутните магазини, защото ще бъде на часа издаден и профилактиран от бдителните органи. Дългогодишната практика на другаря Ким си каза своето. Той ми даде знак да се скрия в един магазин за литература на чужди езици, където докато има присъствие на чужденци, редови трудещи избягват да се появяват. После се огледа тревожно дали някой не ни е видял. Сетне отиде при останалите трима – дали случайно не искат да ги почерпи със сладолед и тях, та моят да мине между капките. Накрая, докато не спираше да се оглежда, купи три – освен за себе си, даде на мен и на видеооператора, който никога не отказваше нищо, даже и дъвки. Др. Ким дежуреше наоколо и ме прикриваше с тяло, докато го изям. Попита ме дали ми е харесал, направи се, че не ме чува, когато с цялата си наивност му предложих да му го платя с евро. А на другия ден другарят Ким изчезна. Неговата съименничка вметна сухо, преди още някой да я пита, че му се появили семейни проблеми и той бил възпрепятстван да ни придружава повече.

Горкият другар Ким! Чувствах се виновен. Никога повече не поисках нещо извън официалната програма. Оставаше ми само да се надявам, че се е разминал единствено с устни забележки. Едва привечер разбрах, че може би съм донякъде невинен или поне не съм се намесил чак толкова в „семейното“ добруване на този човек. Оказа се, че вечерта, точно след случката със сладоледа, двама норвежци от нашата група своеволно решили да излязат от хотела и да се разходят из Пхенян. Не че е забранено, но така – без паспорти, милицията ги засякла още на първите двеста метра. Попитали ги от коя група са. Веднага вдигнали по тревога службата за сигурност на хотела. И така набързо се вгорчило „семейното“ щастие на нашия гид. Повече никога не го видяхме.

Хотел “Янгакдо”

Другарят Ким

Редовните посещения на монументите на великия вожд и сина му са не просто препоръчителни, а задължителни за всички трудещи се. Внукът Ким Чен Ън (когото в България незнайно защо наричат Ким Чен Ун) все още не си е изградил паметници на себе си

Канонът в КНДР забранява на фотографите да снимат само отделни части от монументите на умрелия вожд. Те трябва да се показват цялостно. Такава снимка е немислимо да се появи там

Будка за продажба на сладолед, до която чужденците в КНДР нямат достъп

Пхенян изглежда всъщност добре, но трябва да се знае, че привилегия да живеят в столицата имат само преминали през сериозно сито семейства, които са засвидетелствали предаността си към управляващата клика

В КНДР е в сила и до днес Закон за жителството, какъвто имаше и в останалите социалистически държави (в България също), който задължава всеки жител да населява само града или селото, където се е родил. Преместването в друг град или село е практически невъзможно, освен при сватба, когато съпругат/съпругата е от друго населено място. Също така пътуването от един град в друг е цяла одисея – редовият жител трябва да притежава специален документ (подобен на командировъчно) от службата, че е изпратен, който той трябва да покаже на постовете, намираще около изходите на всяко населено място. Ако пътуваш при свои роднини, си длъжен да притежаваш покана от тях, заверена в съответния местен орган на властта

Пхенян нощем свети докъм 22:50 часа, когато приключва програмата на Централната телевизия. След това токът угасва и единствената светлина е откъм монумента на Ким Ир Сен и хотелите. Електричеството се пуска отново сутринта около 05:45