Източното партньорство на ЕС издиша

| от |

Авторът Иън Бонд е директор по външна политика в Центъра за европейска реформа. Статията „Източното партньорство: Пътят от Вилнюс води към….?” е публикувана в блога на неправителствената организация.

eu

Източното партньорство на ЕС издиша. То започна през 2009 г. със заявената цел за създаване на „необходими условия за ускоряване на политическото асоцииране и по -нататъшна икономическа интеграция“ между ЕС и неговите партньори.  Но от шест страни, една ( Беларус ) още през 2009 г. получи санкции от ЕС. Втора !Азербайджан), показва слаб интерес към партньорството, особено по  аспектите, свързани с подобряване на управлението и правата на човека. Армения, която трябваше да парафира споразумението си за асоцииране с ЕС, се подаде на руския натиск, замрази отношенията си със Съюзя и прие да се присъедини към водения от Русия митническия съюз. Украйна обяви, че няма да подпише споразумението за асоцииране, парафирано март 2012 г. Така само Грузия и Молдова останаха верни абонати на Източното партньорство.

Вместо да се опитва да се запази в обща рамка всички шест страни, ЕС би трябвало да приеме фактите и да спре да се преструва (както направи в декларацията от срещата Вилнюс), че имало „значителен напредък в приближаването… на източните партньори до ЕС“.

Азербайджан и Беларус не показват никакви признаци на промяна на курса, така че Европа трябва да продължи да подкрепя гражданското общество и регионални или трансгранични проекти, които се ползват повече от демократичните им съседи, но нищо повече. Армения, зависима от Русия за газ, за остарялата си АЕЦ и нуждаеща се от защита й от Азербайджан, няма алтернатива на Москва. Въпреки това ЕС би трябвало да направи каквото може, за да се запази отворени дългосрочните възможности за Армения.

В Украйна, по-голяма по население  от останалите, взети заедно, реформите напредват бавно, но за ЕС е твърде важно да ги насочва. В сегашното си състояние страната не е голяма геополитическа награда за ЕС, но постоянно бедна и нестабилна Украйна на границите на Европа, е още по-лоша перспектива.

Масовите проевропейски демонстрации в Киев продължават на фона на лавирането на властите между Москва и от Брюксел. Топката сега е в полето на Янукович, но ЕС ще може да я насочва, когато той я отиграе. Правилно е, че ЕС даде да се разбере, че е готов да подпише споразумението за асоцииране, когато Украйна отговори на условията, включително да прекрати политически мотивираните преследвания на опозиционни лидери. Но ЕС не можа да обясни въздействието и последиците от споразумението на украинците, особено на рускоезичните на Изток и в южната част на страната. Председателят на Комисията Барозу заяви пред медиите след срещата на върха във Вилнюс, че споразумението ще спести украинските износители € 500 милиона годишно чрез намаляване на вносните мита и ще увеличи с 6 на сто БВП в дългосрочен план, но ЕС не направи почти нищо да популяризира тези факти, особено в Източна Украйна. Предоставянето на повече информация на руски би донесло лесна победа на делегацията на ЕС в Киев. На интернет страницата й е качена практична брошура, обясняваща основните точки на споразумението за асоцииране, но тя е само на украински език.

Без такава информация, много украинци ще бъдат оставени да разчитат на заблуждаващи плашещи истории от руските медии за ужасните последици от споразумението. ЕС трябва поне да се гарантира, че украинците знаят фактите, така че  да могат да направят собствени изводи за това дали техните лидери се вземат правилните решения за страната.

Колкото и да е изкушаващо за европейските лидери да отпишат настоящото украинското правителство и неговите олигархични поддръжници, те би трябвало да засилят политическата си ангажираност, вместо да дават на руснаците свободата да заплашват, ласкаят и подкупват украинския елит. Бившият полски президент Квашневски и бившият председател на Европейския парламент Кох посетиха Киев 27 пъти, преди срещата на върха на Вилнюс с мандат за освобождаването на бившия министър-председател и съперник на Янукович Юлия Тимошенко. Въпреки, че те не успяха, би трябвало да им се даде един разширен мандат да използват контактите си с правителството и опозицията, за да доближат Украйна към асоцииране.

Кокс и Квашневски не трябва да бъдат оставени сами в това усилие. Външните министри от ЕС, които отидоха на заседанието на Съвета на министрите на ОССЕ на 5 и 6 декември, направиха добре. А тези, които отделиха време да се срещнат и с опозицията, и с правителството, заслужават още по-голяма похвала. Високопоставените визити от Запад трябва да продължат.

Фактът, че Грузия и Молдова останаха най-близките партньори на ЕС в региона, 
повишава вероятността те да привлекат гнева на Русия, особено след Зимните олимпийски игри в Сочи, когато руските власти вече не трябва да се притесняват от международни протести и бойкоти. Тбилиси и Кишинев ще имат нужда от европейска подкрепа. ЕС трябва да предвижи възможно най-бързо подписването на споразуменията за асоцииране (слабо вероятно е в двете държави да има политическо забавяне както в Украйна, чието споразумение е парафирано през март 2012 г.). След това ЕС трябва да е достатъчно щедър да започне да прилага споразуменията преди те да са ратифицирани от държавите-членки, за да се гарантира, че Грузия и Молдова ще почувстват възможно най-бързо ползите от асоциирането. Това обаче няма да е достатъчно.

Молдова изглежда особено уязвима към руския натиск заради зависимостта си от руски газ и нерешения конфликт в Приднестровието (където са разположени руски войски ). Парите, които изпращат от Русия молдовските работници са почти 10 на сто от БВП на страната. Руският вицепремиер Дмитрий Рогозин вече предупреди Молдова, че тази зима може да замръзне и сравни страната с локомотив на нестабилни релси, който може да „загуби някои вагони“ (т.е. Приднестровието ) по пътя към Брюксел. През октомври руската Федерална миграционна служба заплаши да изгони 190 000 молдовци, работещи незаконно в Русия. През септември Русия забрани вноса на молдовско вино по „здравни причини“ – сериозен удар , имайки предвид, че годишните продажби на вино в Русия са в размер на около 2 на сто от БВП на Молдова. Крехкото коалиционно правителство на проевропейските партии е изправено пред избори следващата година. Икономическа криза, за която може да бъде обвинявано сегашното правителство, което обръща гръб на Москва, може да изведе проруската комунистическа партия отново на власт.

Европейската комисия вече е предложила увеличаване на квотите за износ на молдовско вино, за да се компенсира загубата на руския пазар. Строи се и газопровод от Румъния към Молдова, но той няма да е готов тази зима. Комисията предлага да се даде безвизов достъп до шенгенското пространство за молдовски граждани с биометрични паспорти. Но Молдова, най-бедната страна в Европа, ще се нуждае от финансова и политическа подкрепа в обозримо бъдеще, за да защити своя европейски избор. Държавният секретар на САЩ Джон Кери изпрати положителен сигнал, като посети Кишинев на 4 декември; лидерите на ЕС трябва да последват примера му.

Грузия е по-малко уязвима, отчасти защото след войната от 2008 г. отдалечи икономиката си от Русия. Но паричните преводи от грузински работници в Русия, през миналата година все още са 4 на сто от БВП. Грузия се нуждае от три неща от ЕС: продължаване на техническата и финансова помощ; дипломатическа подкрепа за неразрешените конфликти с Русия в Абхазия и Южна Осетия, както и, и най-вече, последователен политически ангажимент.

След десет години управление на находчивия и прозападен Михаил Саакашвили, Грузия вече има за президент политически неопитния Георги Маргвелашвили. Премиерът Иванишвили подаде оставка в полза на верния си адютант – 31-годишният Иракли Гарибашвили, който като министър на вътрешните работи бе отговорен за арестуването на бивши висши фигури в администрацията на тогавашния президент Саакашвили. Въпреки че новото правителство потвърди ангажимента си за европейска интеграция,  има и знаци, че то може да продължи с разчистване на сметките с политическите опоненти. Западът трябва да се насърчи продължаването на политическите и икономическите реформи, като същевременно напомня на новото ръководство за последствията от политическите преследвания за перспективите за евроинтеграция на Украйна и нейната вътрешна стабилност.

ЕС не само трябва да преосмисли отношенията с източните си партньори, но и за направи цялостен и
задълбочен преглед на подхода си към Русия.
ЕС не трябва да има повече илюзии, че само трябва да обяснява предимствата на Източното партньорство пред връзките с Русия. Трябва да е ясно от сега, че президентът Путин и неговото правителство са решили, че техните интереси са обслужвани по-добре от съседи, слаби и зависими автокрации, отколкото от проспериращите и независими демокрации.

ЕС трябва да защитава собствените си интереси за стабилност и просперитет на своите граници, не на последно място като работи за спазването на международните търговски правила. Грузия, Молдова и Украйна са членове на СТО (както и Русия). И действията на Москва за блокиране на износа на украински и молдовски стоки противоречат с правилата на СТО. И двете страни могат да се обърнат към системата за уреждане на спорове на организацията. ЕС ще има право да се обяви за трета страна по спора и да обжалва пред органите на СТО за уреждане в полза на своите съседи. Ако Източното партньорство вече не може да бъде „победа – победа – победа“ за ЕС , неговите партньори и Русия, то поне би трябвало да бъде „печелившо“ за ЕС, Грузия, Молдова и ( надявам се) Украйна.

В дългосрочен план, най-добрият начин да се привържат към Европа страните, които са сериозни в правенето на реформи, е да им се даде ясна европейска перспектива, колкото и да е далечно членството при сегашните обстоятелства. Не би имало смисъл това да се прави за всичките шест страни от Източното партньорство. Но член 49 от Договора за Европейския съюз постановява, че всяка европейска държава, която спазва принципите на свобода, демокрация, права на човека и върховенство на закона, може да кандидатства за членство. Декларацията от Вилнюската среща на върха избягва да се позовава на този член, както и да описва източните партньори като европейските държави. Тя само признава „европейските стремежи и европейския избор на някои партньори“. Ако ЕС  се отнася дори към прореформаторските и проевропейските съседи като недотам европейски, не бива да се чуди, че и  Русия прави същото.

 

 
 

Маккартни и Ринго заедно в звукозаписно студиo

| от chronicle.bg по БТА |

Двама бивши членове на легендарната група „Бийтълс“ – Пол Маккартни и Ринго Стар, за пръв път влязоха заедно в звукозаписно студио от 7 години, съобщиха ТАСС и Контактмюзик.

Миналия уикенд те работиха заедно над новия соло албум на Ринго Стар в неговото звукозаписно студио. Маккартни даде своя принос, като свиреше на бас китара. 76-годишният Ринго Стар изказа специалната си благодарност си към Маккартни за участието му в записите.

Двамата музиканти за пръв път се събраха, откакто работиха заедно над албума на Стар „Y Not“ (2010), в който Маккартни се изяви като вокалист и изпълнител на бас китара при записите на песните „Peace Dream“ и „Walk With You“.

Новият албум е продължение на излезлия през 2015 г. „Postcard From Paradise“. В записите се е включил също китаристът и композитор от групата „Ийгълс“ Джо Уолш.

Новият албум на Ринго Стар идва, след като сър Пол участва в записите на две много успешни песни, излезли през 2015 г. – „All Day“ с Кание Уест и „FourFiveSeconds“ с Кание Уест и Риана.

 
 

Емили Ратайковски беше похитена от хакери

| от chronicle.bg |

Твърди се, че моделът Емили Ратайковски е похитена от хакер отново и нейни голи снимки са предложени за продажба, съобщава БТА, цитирайки в. „Дейли мирър“.

Бившата победителка в шоуто „Биг Брадър“ Хелън Удс твърди, че са й изпратени над 200 снимки на модела в Туитър и е помолена да ги публикува в онлайн рубриката си в „Дейли стар“.

„Оказа се, че в съобщението имаше линк към фотосите на Емили Ратайковски в iCloud (Айклауд). Този клоун ми предложи да ги покажа в моята рубрика“, каза Хелън Удс.

За първи път Емили каза, че е станала жертва на хакерска атака през 2015 г. Тя защити хората, които са видели снимките в интернет и обвини онези, „които са ги откраднали“.

„Мисля, че веднъж излезли, те са достъпни и не съм сигурна, че е задължително всеки, който ги търси в Гугъл, да бъде определен като престъпник. Хората, които са откраднали снимките, са престъпниците“, каза тя.

 
 

Той не е чудовище

| от chronicle.bg |

До преди седмици той беше най-популярния човек в YouTube. Тази седмица обаче Disney се отказаха от сътрудничество с шведската YouTube звезда Феликс “PewDiePie” Кйелберг, след като Wall Street Journal повдигнаха въпроса за антисемитските послания в няколко от неговите видеа, пише „Бъзфийд“. В тях той експериментира какво би направил човек за 5 долара и кара различни хора на различни места по света да отправят расистки послания, обидни дори за тях самите, за да покаже колко лесно се поддават на алчността.

YouTube последваха примера на Disney скоро след това, като отмениха предстоящия втори сезон от неговата уеб поредица, Scare PewDiePie. Някои от неговите видеа с по-скандално съдържание бяха изтрити, и той вече не е “Google Preferred” продуцент в YouTube — но както отбелязва Kotaku, Кйелберг получава все още рекламни приходи от записите си.

За тези, които не ги харесват, видеата на Кйелберг, в които той прави коментари, докато играе видеоигри, все така са дразнещи, дори и да не включват нацистки отправки. 

Едната история, която бихме могли да разкажем, е за технологиите, парите и сферата на знаменитости, които познаваме, слели се в най-наболелия въпрос на 2017: възходът на белия национализъм и фашизъм в Америка. Това е хитова тема, но не е истинската история.

Истинската история с PewDiePie не е, че някой, когото мразите на база предразсъдъци — заради лично неодобрение на неговата евро-DJ несъзнателност и крещяща енергия, или защото като цяло отхвърляте неговия бранш, или защото не вярвате, че някой може да спечели толкова много пари, като реално не прави нищо особено — си е получил заслуженото. Това е бягство от реалния проблем, защото самият PewDiePie не е самият проблем. Той е един от 50 милиона и една капки в океана, уловени във вълна към противен бряг.

Връзката на PewDiePie с неговите последователи е и реципрочна система на признание, и мъжки култ към личността, не го диагностицираме като нещо необичайно: приемаме го за естествено, защото “мъжете са си мъже”. Можем да демонизираме “тях” (тези, които отиват твърде далеч) като идея, да продължаваме да ги игнорираме в реалността, и да се правим после на шокирани, когато нуждата им от внимание най-накрая съвпадне със способността им да бият на очи.

Въпросът не е в правотата. Естествено, шегаджиите-расисти, тролове и начинаещи фашисти не са прави; естествено, те са неконтролируеми, подпомагани от корпорации, които им осигуряват платформа за организация и трибуна за изказ. Въпросът е в разбирането какво стои зад тази тъмна страна на интернет и как да го спрем.

Кйелберг не е първият или единственият създател на видеа от този тип, но отпечатъкът от него е навсякъде. Огромната част от “Let’s Play” видеата и друго косвено свързано с игрите съдържание, което представлява мнозинството от съдържнаието с много абонати в YouTube, носи неговата следа, неговите идиоми, неговата сбита реч. Донякъде от късмет и шанс, неговият ефект върху доминиращия зараждащ се медиен формат на XXI век е постоянен, като поражда тропи и формати и стандарти за изразяване, които са сравними с неговата слава. Ако YouTube видеата са изкуство, той е случайно появил се Пикасо.

Повечето хора, които говорят за Кйелберг сега, обаче всъщност не го познават толкова. Хората са склонни да надценяват колко разпространени са техните собствени позиции и интереси, феномен, наречен “фалшив консенсус”. Той обяснява защо близките ви постоянно се шокират от неща във Facebook; той обяснява в голяма част защо левицата и десницата са шокирани от реакциите на президентите Тръмп и Обама. Той обяснява и защо Феликс Кйелберг е толкова лесна табула раза за собствените ни есета и анализи: защото той е значим основно за младежите, чиито идеи и обсесии все още не се приемат насериозно от масовия дискурс.

Сред младежите между 13 и 18 години, според сп. Variety през 2014, PewDiePie е по-разпознаваем от Дженифър Лорънс. Ако това ви се струва невъзможно, стигате до разбирането на “фалшивия консенсус”. Децата пред екраните — които като цяло игнорират развлекателното съдържание, новините и културата, които вие считате за важни, света такъв, какъвто останалите като нас го разбират — изграждат свой собствен свят: те изграждат бъдещето. 50 милиона от тях. И феновете на PewDiePie, независимо дали това ви харесва, получават нещо реално от него.

“Много хора ме приемат за приятел, с който могат да релаксират за 15 минути дневно,” обяснява Кйелберг през 2014. “Самотата пред компютърния екран ни обединява. Аз обаче никога не съм се опитвал да бъда модел за подражание; просто искам да ги поканя да дойдат при мен.”

Като се има предвид тази връзка, не напълно симулирана интимност, няма нищо толкова разочароващо като YouTube знаменитост, изпадаща в подсъзнателни предразсъдъци или непривлекателни нагласи. В първите седмици на 2017, нереконструираното разбиране на Кйелберг за социална и политическа динамика доведе, както често се случва, до катастрофа, пише „Бъзфийд“.

Първо The Sun изолира аудио от видео, в което Кйелберг използва расова обида по време на особено триумфален момент. Няколко дни по-късно, стабилно нарастваща склонност към упоменаване на нацистите, Хитлер и антисемитски теми – Wall Street Journal преброява девет такива случая – експлодира под формата на скеч, в който Кйелберг наема двама души в Индия да държат плакат, призоваващ към смъртта на всички евреи (нещо, което по думите на Кйелберг той никога не е смятал, че те наистина ще сторят).

Кйелберг никога не е бил особено интелектуален. Неговият разсеян, пронизителен говор винаги е съдържал твърде много “кучки”; неговото настояване да се обръща към последователите си с “братлета” е част от нереалистично фокусираното върху мъжете възприятие, че гейминг културата има собствена демография (отново случай на фалшив консенсус). Като влиятелна фигура и инфлуенсър, това означава, че Кйелберг допринася за това, като подстрекава към това: той е едновременно създание и лидер на мислене във формално мъжки бранш и култура, изживяващ дълбока криза на идентичността.

Шокиращите онлайн активисти са породени от култура, изолирана от реалния живот. Шегите за Хитлер и изнасилвания идват първоначално от наивност, и в крайна сметка се слягат в убеждения: има безброй стендъп комици, хванати със свалени гащи, които са силно засегнати от негативната реакция и отвръщат с двойно по-голямо озлобление и стават зли. Проектирането на нашата културна сянка върху тяхното друго аз — ние, добрите хора, търсещи и стъпкващи тези, които тайно не са добри — ни пречи да видим как тези общности се зараждат, разрастват и се подхранват от нашето отхвърляне.

Това не е аргумент срещу политическата коректност като зла концепция, породена от консерватизма, не е и призив за съчувствие към интернет троловете по света. Слънчевата светлина обаче е най-добрият дезинфектант, и това, което не можете да видите — или отказвате да видите — е нещо, което не можете да поправите. Криенето от най-грозните части на нашата собствена култура ги поставя в позиция да причиняват най-голяма вреда.

Приучени сме да се дистанцираме от троловете с аниме аватари, така че те остават невидими — докато изведнъж не спрат да бъдат. Те стават колективи, в който момент изглежда сякаш са се зародили от нищото. Те обаче идват отнякъде: скука, самота, всеобщото усещане (което повечето от нас имат късмета да преодолеят в детинството) да бъдеш главният герой във вселената, който е жертва на лошо отношение въпреки че е най-добрият.

За тези момчета изнасилването и Ане Франк са еднакво призрачни истории, еднакъв път към екстремното. Този тип дълбоко огорчени мъже винаги ще говорят по-шумно, ще се надвикват, и ще надвикват жените. Нърдовете крещят, защото се чувстват незабележими и нечути. Това е единствената причина, поради която някой го прави.

Това не е далеч от стъпката мислещи еднакво герои-жертви се свързват с “еджлордовете” и се радикализират взаимно, точно както активистите за правата на мъжете, или противните свалячи: никой друг не разбира тяхната отбранителна перспектива, нуждата им от признание, нуждата им от помощ. Всъщност те биват оплювани за това. И те съответно се насърчават един друг, и тъй като всичкият хумор е базиран на усещане за дискомфорт, и семената рано или късно покълват, омразата чрез шеги в крайна сметка еволюира в реална омраза.

Представете си приемливото ниво на омраза в хумора, дори само преди няколко десетилетия, от черните лица на белите, играещи черни, до семеен тормоз и “испанската муха” — и как те биха еволюирали, без натиск от обществото като цяло за спирането им. Представете си, че хората зад тези така наречени шеги в момента съществуват в свят, доколкото те го разбират и емоционално го ценят, пълен с хора, които ги насърчават.

Тъй като пренебрегваме тези хора, докато те изминават пътя от точка A до точка B, приемаме, че A е равно на B; те никога не са се “променяли,” просто прикритието им е изчезнало. Гледали сме настрани в реалността, достатъчно дълго, за да се случи промяната извън периферното ни зрение. Реалността е, че те са имали нужда от граници, и ние не сме им ги дали, защото са били твърде противни, за да ги гледаме. Очертаването на самоуспокояваща граница между “Reddit нърдовете” от една страна и “чудовищата” от друга не прави нищо, за да ги спре, още по-малко, за да им помогне. То работи само в наша полза.

Представете си колко лесно би било да идолизирате някой, на който толкова редовно може да се разчита да променя личния ви прозорец на Овертон — категорията на нещата, които сте смятали за немислими — така че да включва неща, които вие не бихте казали преди шест месеца… на всеки шест месеца. Това е прекрасно усещане на свобода и престъпване на граници, и то никога не спира: това, което ви дава тръпка, сега вече звучи като ежедневие, всички го казват, всички са го нормализирани, и трябва да преминете към нещо друго. Нещо по-лошо, иначе никой няма да обърне внимание. Този възвратно-постъпателен дискурс осигурява невероятно признание, като учи, че най-лошото, което някой може да помисли, не го прави кофти човек, а герой.

Тази стратегия на групова терапия също така означава своеобразно взаимно упълномощаване: ние игнорираме степента, в която мъжете постоянно се нагаждат едни към други, или към “алфата” в дадена ситуация, за да видят къде е границата — примерно както Тръмп казва на Били Буш, че “те” позволяват да правиш всичко — и когато нито една от страните в този разговор няма усещане за авторитет, това се превръща в самозатвърждаваща се система на съгласие и консенсус.

Оспорването на тази базова рамка — на съвместна идеология, на сложни ориентири, които момчетата и мъжете използват, за да определят и насочват поведението на себе си и другите — означава да се нарушат правилата на “момчешкия клуб”. Невъзможно е да бъде зададен този въпрос, без да се изправим пред “мъжката крехкост”, пред защитата на мъжествеността в духа на #NotAllMen: “Как може да твърдиш, че следвам лидера?”

Със знаменитост като Кйелберг, това води до идеята, че ако да бъдеш “фен” е част от идентичността ти, всякакво оспорване на него е присъда за теб на поне две нива: като героичен независим мислител, и като човек с достатъчно изтънчен вкус, за да харесва нещата, които харесваш. Изследването на въпросната култура, независимо дали тя е на видеоигрите, или YouTube, или бялото расово превъзходство, е абсолютна атака срещу членовете й, от посока, която те не могат да видят или разберат. Защото като всеки въпрос, засягащ привилегия, ефектът й е екзистенциален, в духа на Лъвкрафт: за всяка група светът изглежда по един начин, но реално той изглежда другояче, а мозъкът ни е неспособен да осмисли другия начин.

Това се превръща в самозащитаващо се, самоподдържащо се статукво, което изпада в безумие, като всеки от тълпата убеждава другите, че това е нормално, че е редно: всъщност другите са тези, които не го разбират. Всеки “еджлорд” и начинаещ фашист си представя, че е Нео, отварящ очите си за тайната истина.

Фантазията за “Избрания” е най-невъзможна за разчупване или спиране, защото подхранва силно егото — и защото няма никакви “доказателства”, аргументи или срам, които да работят срещу нея; тя поглъща всичко. Това е нещото, което някои мъже в тези не твърде тясно свързани кръгове на привилегированост и скандалност сами признават като “гамбит на Ксанатос” — каквото и да стане, аз печеля. Можете да видите версия на това в отговора на PewDiePie на критиките срещу него: “Мисля, че да ставаме полиция на политическата коректност на практика ще ни прецака всички,” казва той в едно видео, “и тази година, 2017, реших да се боря. Ще бъда верен на себе си.”

Добавете към това и факта, че мъжете в нашата култура са приучени да виждат себе си като единствения обективен и рационален играч, и виждате специфично американска форма на радикализация, за която още нямаме понятие, защото е съвсем нова. В другите държави, ако млад мъж се чувства толкова важен и прав, и нечут от другите, че да е склонен да наруши законите или да навреди на хората, за да ги накара да разберат, имаме понятие за това: тероризъм. Просто не можем да го видим в самите нас.

Някъде в последните 10–20 поста на Facebook потока ви — не е нужно да скролвате твърде много — вероятно ще видите пост от човек, който обичате, който пуска с лекота шега за газови камери, или подмята нещо за изнасилване в или от видеоигра, или тайно/не толкова тайно смята, че Хилъри е кучка и това не подлежи на оспорване.

Чудовища ли са тези хора? Не. Но използвате определението “чудовище”, за да не се налага да признавате тази тяхна страна, за да избегнете да говорите с тях за нея, за да ви предпази от това да отворите кутията на Пандора и да видите какво има вътре. Бихте предпочели да изчакате и да се надявате ендшпилът в този случай да е нещо различно. Насилието, омразата и организираният активизъм са за тези, с които се асоциират другите хора, не за тези, които познавате и обичате.

PewDiePie е симптом на болест на мнозинството, но защото той случайно е забогатял, се задоволяваме да стоварваме отговорността единствено върху него. Неговото падение изглежда антикапиталистическо, неконформистко, кара ни да изпитваме всичко, което обичаме да изпитваме, когато се опитваме да докажем, че сме по-добри от другите. Истината обаче е, че почвата, на която расте този плевел, е реалността на Америка и съвременния свят, и ще насърчаваме и занапред това поведение, и този начин на мислене, докато те не дадат преки резултати.

Причината за това е ужасна и крайно проста: защото хленчещото самомнение и самоугаждане на белия мъжки гняв — от Геймъргейт до “Анонимните”, от WikiLeaks до The Fappening, всички разпространяващи се форми на объркване и гняв от “алтернативната десница”, които не бихте могли да разграничите от тезези на дори най-малко радикалната реална десница — са толкова отблъскващи, че е почти невъзможно да ги гледате или анализирате. Ние обаче няма да се избавим, както и те няма да се избавят от проблема, ако не опитаме. Болката им може и да е жалка, но наблюдавайте как тя се разпространява.

 
 

Киану Рийвс може да се снима в „Матрицата 4″

| от chronicle.bg |

В края на трилогията Нео умира, за да приключи войната и да установи мир между хората и машините. Въпреки това братя (сестри) Уашовски си оставиха вратичка, че Нео може да се завърне – моментът, в който Сати пита: „Ще се видим ли отново“, а Оракулът отговаря: „Подозирам, че да. Някой ден.“.

В „Джон Уик 2″, където Киану отново си партнира с Лорънс Фишбърн, получаваме нещо като реюниън на „Матрицата“. Разбира се, ще бъде много по-вълнуващо, ако Warner Bros. накарат създателите на франчайза да го подновят. А това няма да е невероятно при положение, че той направи 1,6 милиарда долара в световния боксофис.

Дали Киану Рийвс ще се съгласи да се снима в евентуален четвърти филм? Да! При няколко условия. Той заяви, че „Уашовски също трябва да имат участие във филма. Те трябва да го напишат и режисират. След това ще видим, но да – ще бъде странно, но защо не. Хората умират, историите не, хората в историите не“.