Изобразителното изкуство като начин да разбереш душата на един народ

| от |

Автор: Роналд Янг за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София : http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg

След  разказа на Хейзъл Он за поредицата #100UKBG  днес продължаваме с  разказа на Роналд Янг.

Роналд Янг напуска Великобритания през 1991 г. и оттогава досега е на път – първо в Централна Европа, а от 1999 г. – в Централна Азия и Кавказ. След като работи върху различни проекти в Китай, България и Румъния, днес Роналд дели времето си между стара къща в Карпатите и София. Междувременно той се запознава с българското изобразително изкуство и дори става колекционер. Роналд също така поддържа блог, в който разказва за начинанията си, както и за любовта си към изобразителното изкуство, особено на българската и белгийската школа на реалистите през XX век.

„София е любимият ми европейски град. Той притежава приятната за живеене атмосфера, която други столици са изгубили – с прекрасни паркове, ресторанти, галерии и обществен транспорт и само няколко високи сгради в центъра си.” – Роналд Янг

Аз съм нещо като номад. Напуснах Великобритания през 1991 г. и оттогава съм живял в над 10 държави. Наскоро преброих адресите, на които съм живял, и те достигнаха 35. Ние, шотландците си имаме термин за това – „без постоянно местообитание”. За първи път попаднах на този израз през 70-те години на миналия век, когато за известен период от време бях магистрат в едно градче с корабостроителница. В понеделник сутрин председателствах съда, където престъпници излизаха от килията си, за да отговарят за престъпленията си. Удивително е колко от тях бяха „без постоянно местообитание”, но тогава не знаех, че няколко десетилетия по-късно ще се включа в техните редици!

През 1991 г. прекарах незабравим 1-ви май в София (изпратен като представител на Световната здравна организация, но не си бях дал сметка за празничния ден) и поради тази причина имах възможността да изкача Витоша с една млада дама от Министерството на здравеопазването. Но едва след 2007 г. имах възможността да живея тук, благодарение на системата за обществени поръчки на ЕК, заради която попаднах първо в Института за публична администрация, а после (по линия на структурните фондове) в две фирми, които обучаваха общински служители.

София е любимият ми европейски град. Той притежава приятната за живеене атмосфера, която други столици са изгубили – с прекрасни паркове, ресторанти, галерии и обществен транспорт и само няколко високи сгради в центъра си. Няма по-хубаво нещо от енергична сутрешна разходка до басейна или фитнес залата; да покараш колело през почивните дни; да се разходиш безцелно из един от зеленчуковите пазари или антикварните книжарници; раздумка с моите приятели галеристи, често развеселена от малка Кайлъшка ракия… и отпускаща вечеря с превъзходно български вино.

Имам и планинска къща в румънските Карпати и поради тази причина имам база за сравнение, което засилва убеждението ми, че България предлага нещо много специално на посетителите. И двете държави имат прекрасна природа и горд народ. В някакъв смисъл българската гордост е по-непретенциозна. Колебая се да използвам думата „скромна”, тъй като в края на 40-те години Уинстън Чърчил описва лидера на лейбъристката партия с думите: „Скромен човек, който определено има за какво да бъде скромен”. Но това е едно от нещата, които привличат у българите – те не са претенциозни и не са съсипали страната си.

Това, в което бързо се влюбих в България са картините на нейните пейзажисти и маринисти. Не след дълго попаднах на книга, написана през 1932 г. от кореспондента на „Крисчън Сайънс Монитор” за Балканите „Запознайте се с България”, която е илюстрирана с прекрасни снимки и която можете да прочетете, ако последвате линка. Ето какво споделя Р. Х. Маркъм преди цели 82 години:

„Съвсем наскоро един виден българин ме увери, че акварелите на водещите български художници са най-добрите в Европа, а когато проявих известен скептицизъм по отношение на подобно необосновано твърдение, моят събеседник ме „увери”, че оценката му е съвсем прецизна и предложи като доказателство да сравни една по една най-добрите български картини с най-доброто от съвременните европейски майстори на четката. Тъй като не бях запознат с европейските живописци, приех гаранцията на доверие, макар все още да имам известни колебания.

Въпреки това, бях много впечатлен от факта, че един юрист, който е посветил голяма част от живота си на политиката и в момента се е заел с опити да подобри състоянието българското селско стопанство, се интересува толкова много от изкуство.”

Аз също намирам българското изобразително изкуство за прекрасно и всъщност тук се превърнах в колекционер! Не само на стотина платна на старите майстори, но и на различни съвременни автори, на които също се възхищавам, като например Юлиана Сотирова, Милчо Костадинов, Атанас Мацурев и забавната и притежаваща живо въображение Анжела Минкова.

Photo-Ronald-Young

Като цяло, българските художници (да не говорим за представителите на този конкретен период) не са познати в чужбина. Това едва ли е изненада, като се има предвид, че няма книга за българското изобразително изкуство на английски език (или изглежда никога не е издавана). Невероятната книжарница Posada art bookshop в Брюксел разполагаше с най-богатата колекция от книги за изкуство в Европа и през 2010 г. успях да открия (и купя) една единствена книга за българско изкуство – това беше прекрасно издание от 1947 г. на Art Moderne Bulgare (фр.), публикувана от новото по онова време Министерство на културата.

И така, през 2012 г. публикувах малка книжка с подзаглавие „Да опознаеш българите чрез картините им”, която надявам се по свой непретенциозен начин ще помогне да се промени това схващане. Всичко започна от няколко списъка, написани на ръка от галеристите, с които бързо се сприятелих в малките галерии – толкова прекрасен акцент на дружелюбния и приятен за разходки център на София. Целта ми беше да представя на посетителите „модерния реализъм” в българското изобразително изкуство и да ги накарам да прекарат време (и може би да похарчат пари), разглеждайки галериите тук.

Книгата е написана от абсолютен любител – не съм учил изкуство, нито имам артистични заложби, но винаги когато пътувам из градовете на Европа (и централна Азия), посещението на градската галерия е начело в списъка ми. Книгата няма претенция да е изчерпателен справочник за художниците, които са творили в България през последните 100 години, а по-скоро:

да създаде представа за това какво предлагат българските художници-реалисти
да насърчи посещаващите България да посетят и частните и градските галерии, където като цяло те посрещат като кралска особа
да ги вдъхнови да открият собствени находки и покупки, като се набляга на „достъпността”
Да вникна в душата на една страна за мен се превърна във все по-завладяващо предизвикателство. Неотдавна писах в една малка електронна книжка за Румъния, че съществуват поне 16 различни начина за това и изобразителното изкуство е само един от тях. Въпреки размера на България (или може би заради него) да се вникне в нея изглежда по-трудно в сравнение с по-голямата ѝ съседка на север, но установих, че картините все пак са добър начин да се изследва същността ѝ отвътре. Удивително е, че художниците ѝ са имали само около 60 години свобода преди да се срещнат след 1944 г. с диктата на комунистическите управници, а дори и в наши дни историята на изкуството се формира от фигури, които са имали власт през този 45-годишен период. Библиотеката ми с книги за изкуството, както от този период, така и съвременни, става все по-богата, и мълчанието и празнотите в отразяването са красноречиви.

Българските карикатуристи от първата половина на 20-ти век са били сред най-добрите в света – имена като Илия Бешков, Марко Бехар, Стоян Венев и Борис Ангелушев, много от тях с леви убеждения през 30-те години на миналия век, които десет години по-късно се оказват на властови позиции. Много би ми се искало да можех да присъствам на разговор между Бешков, например, и художници като Борис Денев, Константин Щъркелов и Николай Бояджиев, на които е било забранено да рисуват. Все още, написаното (дори на български език) за този период от живота на страната е недостатъчно…

Photo-Ronald-Young_1_

Това прави още по-ценна книгата с великолепни черно-бели фотографии от онова време (включително прекрасни снимки на Никола Танев), под редакцията на най-добрия български фотограф Иво Хаджимишев.

София притежава старомодна изтънченост, най-вече заради малките магазинчета и галерии в центъра, където и млади, и стари припечелват нещо за несигурното ежедневие, но поне ритъмът на това ежедневие се определя от тях самите.

С парковете и уличните си музиканти, изпълняващи ретро музика, тесните улички, малките магазинчета и атмосферата, собствениците, застанали на вратата с кафе и цигара в ръка, разговарящи с приятели, всичко това би трябвало да превърне София в едно от атрактивните места на Slow Food движението (от англ. бавно хранене).

Непретенциозната улична мрежа на нейния център, проектиран след бомбардировките през Втората световна война, създава малки пространства, които млади и стари могат да използват, за да преследват мечтите си – било то чрез магазини, в които да продават създадени от тях дрехи, малки галерии или магазини за тютюн и вино. Разбира се, недостатъкът на това очарование е, че собствениците на тези малки магазинчета и галерии едва си изкарват прехраната. Но атмосферата, която създават, е безценна и заслужават повече подкрепа.

Photo-Ronald-Young_-500x375

P.S. Включените снимки на картини са предоставени от Роналд Янг.

 
 

Сериалите, които гледаме, когато ни е топло

| от |

Лято е. Топло е. Потно е. Хубаво е.

Докато още не сме се насочили към безбрежните плажни висини, където ще пием коктейли, бири и други субстанции и ще се излежаваме на плажа, се забавляваме с малко телевизия.

Защото телевизията е киното, което може да си гледате вкъщи винаги и по всяко време.

Ние сме избрали пет готини сериала, които си пускаме стане ли топло. От задължителната cheesy класика „Спасители на плажа“ до новия сезон на Wet Hot American Summer – имаме всичко.

Вижте ги горе в галерията.

 
 

Типажите, които не искаш да срещаш в градския транспорт, но ти се налага

| от chronicle.bg |

Градският транспорт, особено в столицата, е място, на което можеш да видиш всичко. Ако имаш късмет – можеш да видиш политик, актьор или човека, по когото си падаш от няколко месеца. Ако нямаш късмет – някой може да маструбира на съседната седалка, без да подозираш, докато четеш задълбочено „Физика на тъгата“. И все пак градският транспорт в София се слави с това, че винаги може да се окажеш въвлечен в интересен разговор, искаш или не. Понякога може дори да те цитират в „Дочуто в София“. Има обаче характерни персонажи, които присъстват в много от пътуванията.

Бабата, която вярва в Идеята

„Всички знаем, че преди ’89-а си беше най-добре. Нямаше ги тия неща – смартфони, глупости. Всеки си гледаше работата, а не си показваше голотиите!“ Всичко това с патос и зъл поглед към девойката със заголено пъпче, която тъкмо й е освободила място да седне. Няма значение дали някой я слуша, гледа или й обръща внимание по друг начин, тя винаги е там и държи да се знае. И да се знае, че идеята не е забравена.

Дядото антикомунист

Разбираш кога се е качил на секундата. Сяда на прясно освободено място с псувня срещу „братята руси“ на уста, разказвайки на всички пътуващи наоколо как по-добре в комунизма е било само за празноглавците, дето не загряват колко назад сме се върнали заради тия „комунияги“. Шегува се с бурния напредък в строителството на метрото от 60-те години до днес. После, показвайки електронния си часовник, напомня колко дълго се е чакало за радио и за кола преди 89-а. Всъщност може да си остане само с първата реплика на уста, но ако установите зрителен контакт, няма как да не чуете останалата част от историята.

Вярващият тип

„Вярвате ли в Бог? Знаете ли как звучи гласът на Бог?“. В добрия случай само вие ще изслушате лекцията и ще се изместите бавно и тактично към вратата, преди да разберете повече, отколкото искате да знаете за Сътворението. В лошия – ще е придружил лекцията си от портативен високоговорител, така че целият автобус да знае (true story).

Пияният господин

Около него се носи характерен аромат, който подсказва, че там, където е ходил, се сервира и мезе. Той обича да заговаря мъже и жени. Най-често жени. Най-често толкова млади, че не би погледнал към тях трезвен, без да се засрами. Но сега държи да протече комуникация от по-личен характер, която да започва с реплика от типа на: „Шшшшш… ти с тия… ти…сигурно…ааа!“ Всичко това – при огромното нежелание от страна на събеседничката да участва в разговора.

Емигрантът, който знае всичко

Той е емигрант, който живее в Испания/Англия/Италия, затова всичко в София му се струва селско и провинциално, макар и самият той да идва от село край Враца, в което са преминали ¾ от живота му, а това си личи и по хавайската риза от 90-те на гърба му. Няма значение дали мие чинии в Испания, или работи по строежите, важно е да ти разкаже колко по-добре е там и колко по-тъпо е в България. В добрия случай – пътувате само една спирка. В лошия – качил се е от „Люлин“ и планира да слезе на Летището, а вие отивате към „Младост“ със същото влакче.

Готиният тийнейджър

„Бате, тоя тука, бате, все едно виж го как ме гледа, бате, абе братле, направо…“. Готиният тийнейджър ще застане съвсем близо до ухото ви, за да разкаже по смартфона чрез хендсфри на свой приятел/съученик как смърди в метрото/автобуса/трамвая и как, бате, тоя чичо/леля, дето е застанал/а точно до него, е… И тук разбирате за себе си тонове неочаквана информация, сякаш всъщност не сте там, а в друга вселена.

 
 

Раян Мърфи съживява Джани Версаче в нов сериал

| от chronicle.bg |

Раян Мърфи продължава да е във вихъра си. И по всичко изглежда, че ще се задържи там поне още един сезон.

През миналата година сериалът „Народът срещу О Джей Симпсън: Американска криминална история“ стана хит и получи няколко награди Еми. Мърфи сам си постави много висока летва и сега се готви да скочи още по-високо. Следващият сезон на поредицата вече се снима и предстои да излезе на екран в началото на 2018 г. А темата е повече от пристрастяваща – не просто убийство, а убийството на един от легендарните модни гиганти – Джани Версаче. „Убийството на Джани Версаче: Американска криминална история“ разказва за живота и смъртта на великия моден дизайнер, който в една юлска сутрин през 1997 г. е прострелян смъртоносно в дома си в Маями.

От екипа на сериала миналата седмица пуснаха специално за Entertainment Weekly първи кадри на някои от актьорите. И всички са страхотни. Можем да бъдем спокойни, защото по всичко личи, че Раян Мърфи отново ще ни докара до екстаз. Имаме Рики Мартин в ролята на дългогодишния партньор на Версаче, Антонио Д’Амико, Пенелопе Круз е главозамайващо секси в ролята на сестрата, Донатела Версаче, а младият и свеж Дарън Крис (когото познаваме от „Клуб Веселие“) ще играе Андрю Кънанан – убиецът, чийто мотиви остават загадка. А в образа на италианския дизайнер ще влезе Едгар Рамирез.

На 15 юли 1997 г. Джани Версаче се връща в дома си след традиционната сутрешна разходка по Оушън Драйв. Докато се изкачва по стълбите на имението в Баями Бийч, е прострелян в главата от 27-годишния Андрю Кънанан. Убиецът е хомосексуален, чиято цел е да се запознава с възрастни влиятелни мъже, които да го внедрят във висшето общество. Преди няколко години се среща с Версаче и оттогава е обсебен от него. Освен дизайнера, в списъка му с жертви са поне още четирима мъже, убити с едно и също оръжие. Осем дни след смъртта на Версаче Кънанан се самоубива, използвайки същата пушка. Така и не е заловен, а мотивите му и до днес не са изяснени. Модната империя на италианеца преминава в ръцете на сестра му, Донатела, а партньорът му, Антонио Д’Амико, получава доживотна издръжка. Семейството обаче се намесва в последната воля на Версаче и условията са променени.

Всичко това, допълнено от безброй детайли, ще видят зрителите догодина. От информацията, публикувана досега, се вижда, че приликата с реалността е поразителна. За това спомага не само локацията на снимките (къщата на Версаче в Маями Бийч), но и приликата на актьорите с техните персонажи. Можете да се убедите в това сами, като разгледате галерията горе.

 
 

Тейлър Суифт спечели 400 000 долара за две седмици

| от chronicle.bg |

Преди две седмици Тейлър Суифт сложи край на бойкота си на стрийминг услугите и оттогава е спечелила близо 400 000 долара.

Мнозина помислиха, че тя е върнала песните си на стрийминг платформата Спотифай, за да ядоса Кейти Пери, но се оказа, че е спечелила също солидна сума.

Суифт взе странното решение да прекрати бойкота си на стрийминг услугите точно преди излизането на новия албум на Кейти Пери „Witness“ на 9 юни.

Нови данни обаче сочат, че 27-годишната Тейлър е спечелила малко под 400 000 долара за двуседмичния период, през който отново започна да ползва стрийминг услуги, като тези на Спотифай, Амазон мюзик и Пандора.

Тейлър Суифт, която не е издавала нови песни от повече от две години, решила да преустанови бойкота си на стрийминг услугите в знак на благодарност към феновете, след като от мултиплатинения албум „1989“, излязъл през 2014 г., бяха продадени 10 милиона копия в целия свят.