Изобразителното изкуство като начин да разбереш душата на един народ

| от |

Автор: Роналд Янг за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София : http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg

След  разказа на Хейзъл Он за поредицата #100UKBG  днес продължаваме с  разказа на Роналд Янг.

Роналд Янг напуска Великобритания през 1991 г. и оттогава досега е на път – първо в Централна Европа, а от 1999 г. – в Централна Азия и Кавказ. След като работи върху различни проекти в Китай, България и Румъния, днес Роналд дели времето си между стара къща в Карпатите и София. Междувременно той се запознава с българското изобразително изкуство и дори става колекционер. Роналд също така поддържа блог, в който разказва за начинанията си, както и за любовта си към изобразителното изкуство, особено на българската и белгийската школа на реалистите през XX век.

„София е любимият ми европейски град. Той притежава приятната за живеене атмосфера, която други столици са изгубили – с прекрасни паркове, ресторанти, галерии и обществен транспорт и само няколко високи сгради в центъра си.” – Роналд Янг

Аз съм нещо като номад. Напуснах Великобритания през 1991 г. и оттогава съм живял в над 10 държави. Наскоро преброих адресите, на които съм живял, и те достигнаха 35. Ние, шотландците си имаме термин за това – „без постоянно местообитание”. За първи път попаднах на този израз през 70-те години на миналия век, когато за известен период от време бях магистрат в едно градче с корабостроителница. В понеделник сутрин председателствах съда, където престъпници излизаха от килията си, за да отговарят за престъпленията си. Удивително е колко от тях бяха „без постоянно местообитание”, но тогава не знаех, че няколко десетилетия по-късно ще се включа в техните редици!

През 1991 г. прекарах незабравим 1-ви май в София (изпратен като представител на Световната здравна организация, но не си бях дал сметка за празничния ден) и поради тази причина имах възможността да изкача Витоша с една млада дама от Министерството на здравеопазването. Но едва след 2007 г. имах възможността да живея тук, благодарение на системата за обществени поръчки на ЕК, заради която попаднах първо в Института за публична администрация, а после (по линия на структурните фондове) в две фирми, които обучаваха общински служители.

София е любимият ми европейски град. Той притежава приятната за живеене атмосфера, която други столици са изгубили – с прекрасни паркове, ресторанти, галерии и обществен транспорт и само няколко високи сгради в центъра си. Няма по-хубаво нещо от енергична сутрешна разходка до басейна или фитнес залата; да покараш колело през почивните дни; да се разходиш безцелно из един от зеленчуковите пазари или антикварните книжарници; раздумка с моите приятели галеристи, често развеселена от малка Кайлъшка ракия… и отпускаща вечеря с превъзходно български вино.

Имам и планинска къща в румънските Карпати и поради тази причина имам база за сравнение, което засилва убеждението ми, че България предлага нещо много специално на посетителите. И двете държави имат прекрасна природа и горд народ. В някакъв смисъл българската гордост е по-непретенциозна. Колебая се да използвам думата „скромна”, тъй като в края на 40-те години Уинстън Чърчил описва лидера на лейбъристката партия с думите: „Скромен човек, който определено има за какво да бъде скромен”. Но това е едно от нещата, които привличат у българите – те не са претенциозни и не са съсипали страната си.

Това, в което бързо се влюбих в България са картините на нейните пейзажисти и маринисти. Не след дълго попаднах на книга, написана през 1932 г. от кореспондента на „Крисчън Сайънс Монитор” за Балканите „Запознайте се с България”, която е илюстрирана с прекрасни снимки и която можете да прочетете, ако последвате линка. Ето какво споделя Р. Х. Маркъм преди цели 82 години:

„Съвсем наскоро един виден българин ме увери, че акварелите на водещите български художници са най-добрите в Европа, а когато проявих известен скептицизъм по отношение на подобно необосновано твърдение, моят събеседник ме „увери”, че оценката му е съвсем прецизна и предложи като доказателство да сравни една по една най-добрите български картини с най-доброто от съвременните европейски майстори на четката. Тъй като не бях запознат с европейските живописци, приех гаранцията на доверие, макар все още да имам известни колебания.

Въпреки това, бях много впечатлен от факта, че един юрист, който е посветил голяма част от живота си на политиката и в момента се е заел с опити да подобри състоянието българското селско стопанство, се интересува толкова много от изкуство.”

Аз също намирам българското изобразително изкуство за прекрасно и всъщност тук се превърнах в колекционер! Не само на стотина платна на старите майстори, но и на различни съвременни автори, на които също се възхищавам, като например Юлиана Сотирова, Милчо Костадинов, Атанас Мацурев и забавната и притежаваща живо въображение Анжела Минкова.

Photo-Ronald-Young

Като цяло, българските художници (да не говорим за представителите на този конкретен период) не са познати в чужбина. Това едва ли е изненада, като се има предвид, че няма книга за българското изобразително изкуство на английски език (или изглежда никога не е издавана). Невероятната книжарница Posada art bookshop в Брюксел разполагаше с най-богатата колекция от книги за изкуство в Европа и през 2010 г. успях да открия (и купя) една единствена книга за българско изкуство – това беше прекрасно издание от 1947 г. на Art Moderne Bulgare (фр.), публикувана от новото по онова време Министерство на културата.

И така, през 2012 г. публикувах малка книжка с подзаглавие „Да опознаеш българите чрез картините им”, която надявам се по свой непретенциозен начин ще помогне да се промени това схващане. Всичко започна от няколко списъка, написани на ръка от галеристите, с които бързо се сприятелих в малките галерии – толкова прекрасен акцент на дружелюбния и приятен за разходки център на София. Целта ми беше да представя на посетителите „модерния реализъм” в българското изобразително изкуство и да ги накарам да прекарат време (и може би да похарчат пари), разглеждайки галериите тук.

Книгата е написана от абсолютен любител – не съм учил изкуство, нито имам артистични заложби, но винаги когато пътувам из градовете на Европа (и централна Азия), посещението на градската галерия е начело в списъка ми. Книгата няма претенция да е изчерпателен справочник за художниците, които са творили в България през последните 100 години, а по-скоро:

да създаде представа за това какво предлагат българските художници-реалисти
да насърчи посещаващите България да посетят и частните и градските галерии, където като цяло те посрещат като кралска особа
да ги вдъхнови да открият собствени находки и покупки, като се набляга на „достъпността”
Да вникна в душата на една страна за мен се превърна във все по-завладяващо предизвикателство. Неотдавна писах в една малка електронна книжка за Румъния, че съществуват поне 16 различни начина за това и изобразителното изкуство е само един от тях. Въпреки размера на България (или може би заради него) да се вникне в нея изглежда по-трудно в сравнение с по-голямата ѝ съседка на север, но установих, че картините все пак са добър начин да се изследва същността ѝ отвътре. Удивително е, че художниците ѝ са имали само около 60 години свобода преди да се срещнат след 1944 г. с диктата на комунистическите управници, а дори и в наши дни историята на изкуството се формира от фигури, които са имали власт през този 45-годишен период. Библиотеката ми с книги за изкуството, както от този период, така и съвременни, става все по-богата, и мълчанието и празнотите в отразяването са красноречиви.

Българските карикатуристи от първата половина на 20-ти век са били сред най-добрите в света – имена като Илия Бешков, Марко Бехар, Стоян Венев и Борис Ангелушев, много от тях с леви убеждения през 30-те години на миналия век, които десет години по-късно се оказват на властови позиции. Много би ми се искало да можех да присъствам на разговор между Бешков, например, и художници като Борис Денев, Константин Щъркелов и Николай Бояджиев, на които е било забранено да рисуват. Все още, написаното (дори на български език) за този период от живота на страната е недостатъчно…

Photo-Ronald-Young_1_

Това прави още по-ценна книгата с великолепни черно-бели фотографии от онова време (включително прекрасни снимки на Никола Танев), под редакцията на най-добрия български фотограф Иво Хаджимишев.

София притежава старомодна изтънченост, най-вече заради малките магазинчета и галерии в центъра, където и млади, и стари припечелват нещо за несигурното ежедневие, но поне ритъмът на това ежедневие се определя от тях самите.

С парковете и уличните си музиканти, изпълняващи ретро музика, тесните улички, малките магазинчета и атмосферата, собствениците, застанали на вратата с кафе и цигара в ръка, разговарящи с приятели, всичко това би трябвало да превърне София в едно от атрактивните места на Slow Food движението (от англ. бавно хранене).

Непретенциозната улична мрежа на нейния център, проектиран след бомбардировките през Втората световна война, създава малки пространства, които млади и стари могат да използват, за да преследват мечтите си – било то чрез магазини, в които да продават създадени от тях дрехи, малки галерии или магазини за тютюн и вино. Разбира се, недостатъкът на това очарование е, че собствениците на тези малки магазинчета и галерии едва си изкарват прехраната. Но атмосферата, която създават, е безценна и заслужават повече подкрепа.

Photo-Ronald-Young_-500x375

P.S. Включените снимки на картини са предоставени от Роналд Янг.

 
 

И ний сме естети, и ний сме гледали на Ким Кардашиян дупарата!

| от в. "Сега" |

През последната седмица новостите в света на българската песенна култура бият като барабанен огън.

Социалните мрежи се възпалиха и кипнаха първо на почва Издислав и Фики Стораро, сега естетите и меломаниаците анализират Гери-Никол и новата й песен. Стръвта, на която кълват възмутените и вдъхновените, е рефренът: „яката дупара – кой ще я бара?“

Общо взето на Шопенхауер му е все тая, ама само Шопенхауер ли е естет на тоя свят? Едно магаре ли се казва Марко? И ний сме естети, и ний сме гледали на Ким Кардашиян дупарата!

***

Неслучайно на български основният офис на една компания се нарича седалище; и по-рядко – главен офис. У нас е по-важно да имаш дупара, нежели глава. Това е видимо и при други идиоми. На английски се казва – „трябва да имаш черва за еди-какво си“ (to have guts); на български за същото казваме – „трябва да имаш дупе“ (или евентуално топки). В дупарата сме куражлии!

***

Българо-македонският фолклор пази различни бивалици и небивалици с такава постройка: една работа се върши или с пари, или с дупара; пари нема – действайте.

***

В днешно време обаче има лидери едновременно с голяма и щедра дупара, но и приказно богати. От двете страни на един шпигел имаме две прекрасни корпулентни дупари. И не са стиснати – особено едната! Много обича да дава. На народа дава, но и на заслужили дупари дава – предимно обществени поръчки.

***

Благоразумието и прагматизмът ни учат: ако искаш мира, стой си на дупарата и кротувай! Но един неблагодарен дупарин пиян на мотика изрече непристойни и клеветнически думи за приключенията на Голямата дупара в Симитли.

***

Напънала се планината и родила мишка. Напънала се дупарата…

***

Дянков щеше да пляска дупарата на руската мечка. В действителност отиде и целуна пръстена, с извинение – влезе в управлението на голяма руска банка и икономически институт. На това му се вика дупара с две лица, казано на изящен език – това е стилът на Двуликия Анус.

***

И Христо Ботев е писал за Musculus gluteus maximus, но с ето такива възрожденски думи:

„Отзад кир Михалаки беше някак по-деликатен: вратът му – като талията на свинята, гърбът – като табашки кош, а под гърба – кръгла манастирска трапеза.“

Текстът е публикуван във в. „Сега“. 

 
 

Photoshop битката за Тейлър Суифт

| от chronicle.bg |

Певицата Тейлър Суифт стана повод за ожесточено състезание на фотошоп майстори от целия свят.

Тя беше заснета наведена, с разперени ръце. Това беше достатъчно, за да започне поредицата от фотошоп изпълнения, които я пренасят на различни места в различен контекст – яхнала ракета със знамето на САЩ в ръце например.

Затова обичаме интернет!

Вижте в галерията най-добрите попадения.

 
 

Появи се невероятен акустичен кавър на „Издислав“. Чуйте го

| от chronicle.bg |

Първият опит за песен на английски на поп-фолк изпълнителя Фики Стораро предизвика вълна от шеги. Песента му „Is This Love“ беше успешно прекръстена на Издислав и намери специално място дори в новинарския блок на БНТ. Въпреки типичните чалга извивки на парчето, оказва се, че то може и да звучи добре.

Автор на чудесния кавър е Нели, която от 17-годишна поддържа свой YouTube канал, в който публикува видеа на кавъри.

Чуйте я.

 
 

Как се разказва за живота на Румена Воевода

| от chronicle.bg |

Все по-малко време остава до премиерата на новия филм на Зорница-София „Воевода“ за живота на жената-хайдутин Румена Воевода.

Филмът ще се появи по кината през януари, а дотогава от екипа на „Воевода“ продължават да разпространяват видеа за „мейкинга“ на тази сложна историческа продукция.

Представяме ви видео „зад кулисите“, което показва как актьорите от филма се подготвят за епичните битки на хълмовете над Жеравна.

Независимо дали става дума за боравене със сабя или за стрелба („Нека куршумът бъде продължение на окото“), всички актьори трябва да са в перфектна форма и да знаят техниките и похватите на боя и оръжията, за да се справят с предизвикателствата, които ги очакват.

Вижте видеото, което ще ви разкаже за подготовката на актьорите, включително чрез психо-драма, за доверието, за битките в гората, за глада за другите репетиции: