Изобразителното изкуство като начин да разбереш душата на един народ

| от |

Автор: Роналд Янг за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София : http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg

След  разказа на Хейзъл Он за поредицата #100UKBG  днес продължаваме с  разказа на Роналд Янг.

Роналд Янг напуска Великобритания през 1991 г. и оттогава досега е на път – първо в Централна Европа, а от 1999 г. – в Централна Азия и Кавказ. След като работи върху различни проекти в Китай, България и Румъния, днес Роналд дели времето си между стара къща в Карпатите и София. Междувременно той се запознава с българското изобразително изкуство и дори става колекционер. Роналд също така поддържа блог, в който разказва за начинанията си, както и за любовта си към изобразителното изкуство, особено на българската и белгийската школа на реалистите през XX век.

„София е любимият ми европейски град. Той притежава приятната за живеене атмосфера, която други столици са изгубили – с прекрасни паркове, ресторанти, галерии и обществен транспорт и само няколко високи сгради в центъра си.” – Роналд Янг

Аз съм нещо като номад. Напуснах Великобритания през 1991 г. и оттогава съм живял в над 10 държави. Наскоро преброих адресите, на които съм живял, и те достигнаха 35. Ние, шотландците си имаме термин за това – „без постоянно местообитание”. За първи път попаднах на този израз през 70-те години на миналия век, когато за известен период от време бях магистрат в едно градче с корабостроителница. В понеделник сутрин председателствах съда, където престъпници излизаха от килията си, за да отговарят за престъпленията си. Удивително е колко от тях бяха „без постоянно местообитание”, но тогава не знаех, че няколко десетилетия по-късно ще се включа в техните редици!

През 1991 г. прекарах незабравим 1-ви май в София (изпратен като представител на Световната здравна организация, но не си бях дал сметка за празничния ден) и поради тази причина имах възможността да изкача Витоша с една млада дама от Министерството на здравеопазването. Но едва след 2007 г. имах възможността да живея тук, благодарение на системата за обществени поръчки на ЕК, заради която попаднах първо в Института за публична администрация, а после (по линия на структурните фондове) в две фирми, които обучаваха общински служители.

София е любимият ми европейски град. Той притежава приятната за живеене атмосфера, която други столици са изгубили – с прекрасни паркове, ресторанти, галерии и обществен транспорт и само няколко високи сгради в центъра си. Няма по-хубаво нещо от енергична сутрешна разходка до басейна или фитнес залата; да покараш колело през почивните дни; да се разходиш безцелно из един от зеленчуковите пазари или антикварните книжарници; раздумка с моите приятели галеристи, често развеселена от малка Кайлъшка ракия… и отпускаща вечеря с превъзходно български вино.

Имам и планинска къща в румънските Карпати и поради тази причина имам база за сравнение, което засилва убеждението ми, че България предлага нещо много специално на посетителите. И двете държави имат прекрасна природа и горд народ. В някакъв смисъл българската гордост е по-непретенциозна. Колебая се да използвам думата „скромна”, тъй като в края на 40-те години Уинстън Чърчил описва лидера на лейбъристката партия с думите: „Скромен човек, който определено има за какво да бъде скромен”. Но това е едно от нещата, които привличат у българите – те не са претенциозни и не са съсипали страната си.

Това, в което бързо се влюбих в България са картините на нейните пейзажисти и маринисти. Не след дълго попаднах на книга, написана през 1932 г. от кореспондента на „Крисчън Сайънс Монитор” за Балканите „Запознайте се с България”, която е илюстрирана с прекрасни снимки и която можете да прочетете, ако последвате линка. Ето какво споделя Р. Х. Маркъм преди цели 82 години:

„Съвсем наскоро един виден българин ме увери, че акварелите на водещите български художници са най-добрите в Европа, а когато проявих известен скептицизъм по отношение на подобно необосновано твърдение, моят събеседник ме „увери”, че оценката му е съвсем прецизна и предложи като доказателство да сравни една по една най-добрите български картини с най-доброто от съвременните европейски майстори на четката. Тъй като не бях запознат с европейските живописци, приех гаранцията на доверие, макар все още да имам известни колебания.

Въпреки това, бях много впечатлен от факта, че един юрист, който е посветил голяма част от живота си на политиката и в момента се е заел с опити да подобри състоянието българското селско стопанство, се интересува толкова много от изкуство.”

Аз също намирам българското изобразително изкуство за прекрасно и всъщност тук се превърнах в колекционер! Не само на стотина платна на старите майстори, но и на различни съвременни автори, на които също се възхищавам, като например Юлиана Сотирова, Милчо Костадинов, Атанас Мацурев и забавната и притежаваща живо въображение Анжела Минкова.

Photo-Ronald-Young

Като цяло, българските художници (да не говорим за представителите на този конкретен период) не са познати в чужбина. Това едва ли е изненада, като се има предвид, че няма книга за българското изобразително изкуство на английски език (или изглежда никога не е издавана). Невероятната книжарница Posada art bookshop в Брюксел разполагаше с най-богатата колекция от книги за изкуство в Европа и през 2010 г. успях да открия (и купя) една единствена книга за българско изкуство – това беше прекрасно издание от 1947 г. на Art Moderne Bulgare (фр.), публикувана от новото по онова време Министерство на културата.

И така, през 2012 г. публикувах малка книжка с подзаглавие „Да опознаеш българите чрез картините им”, която надявам се по свой непретенциозен начин ще помогне да се промени това схващане. Всичко започна от няколко списъка, написани на ръка от галеристите, с които бързо се сприятелих в малките галерии – толкова прекрасен акцент на дружелюбния и приятен за разходки център на София. Целта ми беше да представя на посетителите „модерния реализъм” в българското изобразително изкуство и да ги накарам да прекарат време (и може би да похарчат пари), разглеждайки галериите тук.

Книгата е написана от абсолютен любител – не съм учил изкуство, нито имам артистични заложби, но винаги когато пътувам из градовете на Европа (и централна Азия), посещението на градската галерия е начело в списъка ми. Книгата няма претенция да е изчерпателен справочник за художниците, които са творили в България през последните 100 години, а по-скоро:

да създаде представа за това какво предлагат българските художници-реалисти
да насърчи посещаващите България да посетят и частните и градските галерии, където като цяло те посрещат като кралска особа
да ги вдъхнови да открият собствени находки и покупки, като се набляга на „достъпността”
Да вникна в душата на една страна за мен се превърна във все по-завладяващо предизвикателство. Неотдавна писах в една малка електронна книжка за Румъния, че съществуват поне 16 различни начина за това и изобразителното изкуство е само един от тях. Въпреки размера на България (или може би заради него) да се вникне в нея изглежда по-трудно в сравнение с по-голямата ѝ съседка на север, но установих, че картините все пак са добър начин да се изследва същността ѝ отвътре. Удивително е, че художниците ѝ са имали само около 60 години свобода преди да се срещнат след 1944 г. с диктата на комунистическите управници, а дори и в наши дни историята на изкуството се формира от фигури, които са имали власт през този 45-годишен период. Библиотеката ми с книги за изкуството, както от този период, така и съвременни, става все по-богата, и мълчанието и празнотите в отразяването са красноречиви.

Българските карикатуристи от първата половина на 20-ти век са били сред най-добрите в света – имена като Илия Бешков, Марко Бехар, Стоян Венев и Борис Ангелушев, много от тях с леви убеждения през 30-те години на миналия век, които десет години по-късно се оказват на властови позиции. Много би ми се искало да можех да присъствам на разговор между Бешков, например, и художници като Борис Денев, Константин Щъркелов и Николай Бояджиев, на които е било забранено да рисуват. Все още, написаното (дори на български език) за този период от живота на страната е недостатъчно…

Photo-Ronald-Young_1_

Това прави още по-ценна книгата с великолепни черно-бели фотографии от онова време (включително прекрасни снимки на Никола Танев), под редакцията на най-добрия български фотограф Иво Хаджимишев.

София притежава старомодна изтънченост, най-вече заради малките магазинчета и галерии в центъра, където и млади, и стари припечелват нещо за несигурното ежедневие, но поне ритъмът на това ежедневие се определя от тях самите.

С парковете и уличните си музиканти, изпълняващи ретро музика, тесните улички, малките магазинчета и атмосферата, собствениците, застанали на вратата с кафе и цигара в ръка, разговарящи с приятели, всичко това би трябвало да превърне София в едно от атрактивните места на Slow Food движението (от англ. бавно хранене).

Непретенциозната улична мрежа на нейния център, проектиран след бомбардировките през Втората световна война, създава малки пространства, които млади и стари могат да използват, за да преследват мечтите си – било то чрез магазини, в които да продават създадени от тях дрехи, малки галерии или магазини за тютюн и вино. Разбира се, недостатъкът на това очарование е, че собствениците на тези малки магазинчета и галерии едва си изкарват прехраната. Но атмосферата, която създават, е безценна и заслужават повече подкрепа.

Photo-Ronald-Young_-500x375

P.S. Включените снимки на картини са предоставени от Роналд Янг.

 
 

Виктория Бекъм може да съди Spice girls

| от chronicle.bg |

След юридическия огън между Анджелина Джоли и Брад Пит, нова може би още по-изненадваща и бурна съдебна война се появи в шоубизнеса.

Виктория Бекъм изпрати агресивни заплашителни писма на колегите си от Spice girls Мелани Браун, Мелани Чизхолм, Ема Бънтън и Гери Хорнър. В тях съпругата на английския футболист Дейвид Бекъм предупреждава за война, ако певиците изпълняват песни, за които тя има авторски права.

Три от дамите – Гери Хорнър, Ема Бънтън и Мелани Браун, планираха турне по повод 20 години от създаването на групата. Турнето трябваше да се казва GEM (от англ. – скъпоценен камък), което е абревиатура от първите букви на момичетата.

Гери първа се отказа, за да се фокусира върху множащото й се семейство. През октомври миналата година тя съобщи, че очаква детенце. Така остави Ема и Мелани сами да се оправят с правния въпрос.

„Това е невероятно тъжен начин нещата да приключат, особено след всичко, което групата е преживяла заедно“, каза източник близък на Spice girls. „Момичетата са потресени.“

 
 

Трейлър на новата любовна история „The Discovery“

| от chronicle.bg |

Освен сериали, Netflix вече включва в портфолиото си и филми.

Днес на бял свят се появи първият трейлър на любовната история „The Discovery“ с Руни Мара и Джейсън Сийгъл.

Действието ще се развива в свят, в който задгробният живот е научно доказан, в резултат на което милиони хора започват да се самоубиват, за да стигнат „от другата страна“.

Режисьор е Чарли Макдауъл, а ето го и трейлъра:

The-Discovery-movie

 
 

12 роли на Джим Кери, които трябва да сте гледали

| от chronicle.bg |

Има филми и актьори, които трябва да присъстват в мозъчната ви видеотека. Да, да, „трябва“ звучи императивно, но наистина…как може да знаете какво е любов, ако не сте гледали Мерил Стрийп и Робърт Редфорд в „Извън Африка“ и какво може да знаете за актьорската игра, ако не сте гледали Де Ниро в „Шофьор на такси“?

Джим Кери е от онези актьори, които не се отличават с някаква бясна хубост, но имат по-важното: талант и специфични лица. Той е комик от доста ранна възраст, а кариерата му тръгва, когато напуска гимназия и започва да работи в комедийни клубове, за да подкрепи финансово семейството си.

Кери работи от време на време в телевизията и получава малки филмови роли, които в крайна сметка водят до сприятеляването му с Деймиън Уейънс. Оказва се, че братът на Уейънс – Кийнън Айвъри Уейънс – подготвял комедийно шоу за Fox. Шоуто се наричало In Living Color, а Кери получава работа в него. Единственият бял в шоуто, необичайният характер на Кери привлича вниманието на американците. В пресата е наричан „бялото момче от In Living Color“.

Успехът на Кери в In Living Color му спечелва главната роля в комедията „Ейс Вентура: зоодетектив“  (1994), чиято премиера е едва няколко месеца преди края на шоуто In Living Color. Филмът не се приема добре от критиците, но изненадващо става хит. През следващата година Кери играе в  „Маската“  и „От глупав по-глупав“ , като от втория филм печели $7 милиона.

След тези два филма вече е ясно: Кери е филмова звезда. През следващата година играе ролята на Гатанката в  „Батман завинаги“ , а после отново е в ролята на Ейс Вентура в „Ейс Вентура: Повикът на дивото“ .

Тези два филма му носят още два чека за няколко милиона долара. Предизвиква фурор когато се разкрива, че за следващия си филм („Кабелджията“) е получил $20 млн — рекордна сума за комедиен актьор. Вниманието, което се обръща на заплатата му, както и отрицателните отзиви и мрачния характер на героя в сравнение с предишните изпълнения на Кери, водят до провала на филма.

Въпреки постоянните успехи в комедията, Джим Кери поема предизвикателството и участва в „Шоуто на Труман“ (1998). Ролята му в този филм му донася Златен глобус за най-добра мъжка роля в драматичен филм.

Тъй като днес Кери празнува своя 55-ти рожден ден (абсурдно, но факт), ви предлагаме да разгледате галерията с 12-те ни любими негови роли.

 
 

Технологиите са чудо: само прекомпилирай ядрото и ще видиш

| от леля Ц. |

Снощи се случи нещо съвсем обикновено.

Прясно зарибена от сериала на BBC „Шерлок“, изпитах желание да си дръпна саундтрака и да си сложа една от мелодиите като рингтон на телефона. Знам, че сега е модерно телефоните на хората да звънят с противните вградени мелодии на марката и само назадничавите хора си свалят нашумели поп парчета, с които да стряскат хората в трамвая, но получих импулс и реших да го реализирам.

Колко трудно може да бъде? Преди десет години исках телефонът ми да звъни с интрото на „Сексът и градът“, влязох в Data.bg, дръпнах мелодията и десеткилограмовата Motorola, която ползвах, звънеше с този тон цялото лято на 2005г.

Тъй като обаче за десет години технологиите са напреднали значително, свалянето на мелодия за рингтон се оказа адска борба между неравностойни противници.

Първо установих, че не мога просто да дам download, а се нуждая от програма, която да ми позволи да вкарам нещо в телефона си. След това, тази програма трябва да се „pair-не“ с друга. Двете да се рестартират. За всяка една да си измисля парола. Паролата нямаше как да е „password4″, нито дори „password123″. Трябваше да съдържа една малка буква, една голяма, един символ и поне 8 знака. След като се спрях на „487skromnipingvinaotzimbabve_*“ и проклетата машина реши, че паролата е достатъчно сигурна, вярвах, че съм на крачка от изпълнение на задачата.

И наистина, оставаше само да отворя SSH терминала през криптирания VPN тунел, да прекомпилирам ядрото и да пусна цялата система да се рендира.

Въведох още една парола за „back-up-ване“, потвърдих я на три имейла и написах в Google „download sherlock soundtrack“. Мъжът ми, който разбира от компютри, е сигурен, че да напишеш в Google „download нещо си“ е сигурен начин да хванеш остър вирус на горните дихателни пътища. Аз обаче поех риска и четири часа по-късно бях готова да открия проклетата мелодия в „Ringtones“ на телефона. Докато на някой от стоте екрана, които ползвах за висшата си IT цел, не се появи изискване да въведа номер на банковата си карта.

Затова затворих лаптопа и аз, като Кари Брадшоу, се замислих:

„Улесниха ли напредналите технологии живота ни“?

или

„Защо се борим като прасета с тикви да ползваме компютрите, при положение че те трябва да ни служат?“

Умелото използване на всички джаджи (като под тази дума обединявам компютри, телевизори, миялни машини, вентилатори и изобщо всякакви уреди, които работят с ток и са сложни) е необходимо, за да може човек да си проправя път в модерния живот. Дори служителите на Център за градска мобилност се разхождат с дяволски джаджи, по които отчитат кой автомобил заслужава скоба, а всички знаем, че те не пишат дипломна работа, за да започнат да работят това. Защо обаче боравенето с технологиите трябва да изисква такива усилия?

За телевизора у дома има три дистанционни, всяко от което изисква да го познаваш персонално. Подът се чисти от прахосмукачка с изкуствен интелект, която е достатъчно умна, за да обиколи къщата и да събере боклуците, но не и достатъчно самостоятелна, за да не се залее с няколко литра вода, когато бутне ваза. Телефонът ми показва мръсните си тайни, само когато го открехна с моя пръстов отпечатък. Вентилаторът в офиса се опъва на десет човека, които по цял ден невротично натискат копчетата му, само за да стане ясно, че половината персонал загива от студ, а другата половина лее пот и се попива с кърпички.

Поклон пред всички Шерлок-умове, които мислят в посока развитие на технологиите, но все пак времето, в което пералнята не рецитираше Е.Е.Къмингс, а телефоните служеха, за да се обадиш по телефона, бяха чудесни и винаги ще ми липсват.

С трепереща ръка и носталгичен почерк,

Леля Ц.