Изобразителното изкуство като начин да разбереш душата на един народ

| от |

Автор: Роналд Янг за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София : http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg

След  разказа на Хейзъл Он за поредицата #100UKBG  днес продължаваме с  разказа на Роналд Янг.

Роналд Янг напуска Великобритания през 1991 г. и оттогава досега е на път – първо в Централна Европа, а от 1999 г. – в Централна Азия и Кавказ. След като работи върху различни проекти в Китай, България и Румъния, днес Роналд дели времето си между стара къща в Карпатите и София. Междувременно той се запознава с българското изобразително изкуство и дори става колекционер. Роналд също така поддържа блог, в който разказва за начинанията си, както и за любовта си към изобразителното изкуство, особено на българската и белгийската школа на реалистите през XX век.

„София е любимият ми европейски град. Той притежава приятната за живеене атмосфера, която други столици са изгубили – с прекрасни паркове, ресторанти, галерии и обществен транспорт и само няколко високи сгради в центъра си.” – Роналд Янг

Аз съм нещо като номад. Напуснах Великобритания през 1991 г. и оттогава съм живял в над 10 държави. Наскоро преброих адресите, на които съм живял, и те достигнаха 35. Ние, шотландците си имаме термин за това – „без постоянно местообитание”. За първи път попаднах на този израз през 70-те години на миналия век, когато за известен период от време бях магистрат в едно градче с корабостроителница. В понеделник сутрин председателствах съда, където престъпници излизаха от килията си, за да отговарят за престъпленията си. Удивително е колко от тях бяха „без постоянно местообитание”, но тогава не знаех, че няколко десетилетия по-късно ще се включа в техните редици!

През 1991 г. прекарах незабравим 1-ви май в София (изпратен като представител на Световната здравна организация, но не си бях дал сметка за празничния ден) и поради тази причина имах възможността да изкача Витоша с една млада дама от Министерството на здравеопазването. Но едва след 2007 г. имах възможността да живея тук, благодарение на системата за обществени поръчки на ЕК, заради която попаднах първо в Института за публична администрация, а после (по линия на структурните фондове) в две фирми, които обучаваха общински служители.

София е любимият ми европейски град. Той притежава приятната за живеене атмосфера, която други столици са изгубили – с прекрасни паркове, ресторанти, галерии и обществен транспорт и само няколко високи сгради в центъра си. Няма по-хубаво нещо от енергична сутрешна разходка до басейна или фитнес залата; да покараш колело през почивните дни; да се разходиш безцелно из един от зеленчуковите пазари или антикварните книжарници; раздумка с моите приятели галеристи, често развеселена от малка Кайлъшка ракия… и отпускаща вечеря с превъзходно български вино.

Имам и планинска къща в румънските Карпати и поради тази причина имам база за сравнение, което засилва убеждението ми, че България предлага нещо много специално на посетителите. И двете държави имат прекрасна природа и горд народ. В някакъв смисъл българската гордост е по-непретенциозна. Колебая се да използвам думата „скромна”, тъй като в края на 40-те години Уинстън Чърчил описва лидера на лейбъристката партия с думите: „Скромен човек, който определено има за какво да бъде скромен”. Но това е едно от нещата, които привличат у българите – те не са претенциозни и не са съсипали страната си.

Това, в което бързо се влюбих в България са картините на нейните пейзажисти и маринисти. Не след дълго попаднах на книга, написана през 1932 г. от кореспондента на „Крисчън Сайънс Монитор” за Балканите „Запознайте се с България”, която е илюстрирана с прекрасни снимки и която можете да прочетете, ако последвате линка. Ето какво споделя Р. Х. Маркъм преди цели 82 години:

„Съвсем наскоро един виден българин ме увери, че акварелите на водещите български художници са най-добрите в Европа, а когато проявих известен скептицизъм по отношение на подобно необосновано твърдение, моят събеседник ме „увери”, че оценката му е съвсем прецизна и предложи като доказателство да сравни една по една най-добрите български картини с най-доброто от съвременните европейски майстори на четката. Тъй като не бях запознат с европейските живописци, приех гаранцията на доверие, макар все още да имам известни колебания.

Въпреки това, бях много впечатлен от факта, че един юрист, който е посветил голяма част от живота си на политиката и в момента се е заел с опити да подобри състоянието българското селско стопанство, се интересува толкова много от изкуство.”

Аз също намирам българското изобразително изкуство за прекрасно и всъщност тук се превърнах в колекционер! Не само на стотина платна на старите майстори, но и на различни съвременни автори, на които също се възхищавам, като например Юлиана Сотирова, Милчо Костадинов, Атанас Мацурев и забавната и притежаваща живо въображение Анжела Минкова.

Photo-Ronald-Young

Като цяло, българските художници (да не говорим за представителите на този конкретен период) не са познати в чужбина. Това едва ли е изненада, като се има предвид, че няма книга за българското изобразително изкуство на английски език (или изглежда никога не е издавана). Невероятната книжарница Posada art bookshop в Брюксел разполагаше с най-богатата колекция от книги за изкуство в Европа и през 2010 г. успях да открия (и купя) една единствена книга за българско изкуство – това беше прекрасно издание от 1947 г. на Art Moderne Bulgare (фр.), публикувана от новото по онова време Министерство на културата.

И така, през 2012 г. публикувах малка книжка с подзаглавие „Да опознаеш българите чрез картините им”, която надявам се по свой непретенциозен начин ще помогне да се промени това схващане. Всичко започна от няколко списъка, написани на ръка от галеристите, с които бързо се сприятелих в малките галерии – толкова прекрасен акцент на дружелюбния и приятен за разходки център на София. Целта ми беше да представя на посетителите „модерния реализъм” в българското изобразително изкуство и да ги накарам да прекарат време (и може би да похарчат пари), разглеждайки галериите тук.

Книгата е написана от абсолютен любител – не съм учил изкуство, нито имам артистични заложби, но винаги когато пътувам из градовете на Европа (и централна Азия), посещението на градската галерия е начело в списъка ми. Книгата няма претенция да е изчерпателен справочник за художниците, които са творили в България през последните 100 години, а по-скоро:

да създаде представа за това какво предлагат българските художници-реалисти
да насърчи посещаващите България да посетят и частните и градските галерии, където като цяло те посрещат като кралска особа
да ги вдъхнови да открият собствени находки и покупки, като се набляга на „достъпността”
Да вникна в душата на една страна за мен се превърна във все по-завладяващо предизвикателство. Неотдавна писах в една малка електронна книжка за Румъния, че съществуват поне 16 различни начина за това и изобразителното изкуство е само един от тях. Въпреки размера на България (или може би заради него) да се вникне в нея изглежда по-трудно в сравнение с по-голямата ѝ съседка на север, но установих, че картините все пак са добър начин да се изследва същността ѝ отвътре. Удивително е, че художниците ѝ са имали само около 60 години свобода преди да се срещнат след 1944 г. с диктата на комунистическите управници, а дори и в наши дни историята на изкуството се формира от фигури, които са имали власт през този 45-годишен период. Библиотеката ми с книги за изкуството, както от този период, така и съвременни, става все по-богата, и мълчанието и празнотите в отразяването са красноречиви.

Българските карикатуристи от първата половина на 20-ти век са били сред най-добрите в света – имена като Илия Бешков, Марко Бехар, Стоян Венев и Борис Ангелушев, много от тях с леви убеждения през 30-те години на миналия век, които десет години по-късно се оказват на властови позиции. Много би ми се искало да можех да присъствам на разговор между Бешков, например, и художници като Борис Денев, Константин Щъркелов и Николай Бояджиев, на които е било забранено да рисуват. Все още, написаното (дори на български език) за този период от живота на страната е недостатъчно…

Photo-Ronald-Young_1_

Това прави още по-ценна книгата с великолепни черно-бели фотографии от онова време (включително прекрасни снимки на Никола Танев), под редакцията на най-добрия български фотограф Иво Хаджимишев.

София притежава старомодна изтънченост, най-вече заради малките магазинчета и галерии в центъра, където и млади, и стари припечелват нещо за несигурното ежедневие, но поне ритъмът на това ежедневие се определя от тях самите.

С парковете и уличните си музиканти, изпълняващи ретро музика, тесните улички, малките магазинчета и атмосферата, собствениците, застанали на вратата с кафе и цигара в ръка, разговарящи с приятели, всичко това би трябвало да превърне София в едно от атрактивните места на Slow Food движението (от англ. бавно хранене).

Непретенциозната улична мрежа на нейния център, проектиран след бомбардировките през Втората световна война, създава малки пространства, които млади и стари могат да използват, за да преследват мечтите си – било то чрез магазини, в които да продават създадени от тях дрехи, малки галерии или магазини за тютюн и вино. Разбира се, недостатъкът на това очарование е, че собствениците на тези малки магазинчета и галерии едва си изкарват прехраната. Но атмосферата, която създават, е безценна и заслужават повече подкрепа.

Photo-Ronald-Young_-500x375

P.S. Включените снимки на картини са предоставени от Роналд Янг.

 
 

Вижте първия трейлър на „Възвишение“ по романа на Милен Русков

| от chronicle.bg |

Ако не сте чели романа на Милен Русков „Възвишение“, сте пропуснали едно от събитията в съвременната българска литература и е добре да поправите пропуска.

През 2012г. писателят е отличен с награда „Златен век“ на Министерството на културата и с Национала награда за литература „Христо Г. Данов“.

Творбата проследява съдбата на един български националреволюционер от Котел в авантюрите му с четата на Димитър Общи преди и след обира в Арабаконак, който води до провала на Вътрешната революционна организация. Романът представя разказ в първо лице ед.ч. и обединява житейска изповед, вътрешен монолог и потока на съзнанието на главния герой Гичо.

По филма има театрална постановка, режисирана от Иван Добчев, в която играят Бойко Кръстанов, Асен Блатечки, Красимир Василев, Ивайло Христов др.

А скоро ще можем да гледаме и кино версията на „Възвишение“ с Александър Алексиев ( „Откраднат живот“), и кукления актьор Стоян Дойчев  в главните роли.

От днес вече има и трейлър. Вижте го:

 
 

Видяхте ли тийзъра на „Castle rock“ на Стивън Кинг?

| от chronicle.bg |

Нов проект на Стивън Кинг, съвместно с Джей Джей Ейбрамс, ще радва феновете на Краля.

Той се казва „Castle Rock” и това, което се знае към момента е, че става дума за антология, която ще включва герои и теми от всички творби на Кинг, които се развиват в Касъл Рок.

Знае се още, че  всеки сезон ще следва отделна група герои и сюжетни линии, но част от тях ще се появяват и в следващите сезони.

Ето го и тийзъра, който според нас изглежда доста обещаващо:

 
 

Toyota вече има над 10 милиона продажби на хибридни автомобили

| от chronicle.bg |

Автомобилният гигант Toyota официално съобщи, че към 31 януари е продала над 10 милиона хибридни автомобила.

„Когато представихме Prius, никой нямаше представа какво е това хибрид”, каза Такеши Учимада, председател на Съвета на директорите на Toyota.

„Тези, които го караха, бяха наричани гийкове и как ли не още. Днес, благодарение онези, които дадоха шанс на Prius, хибридните автомобили имат все по-нарастваща популярност, яхнали са вълната на успеха и вървят към установяването им като стандартна технология.”

Припомняме, че Toyota Prius е първата масово произвеждана хибридна електрическа кола, която се появи през 1997 година. Хибридът вече е на цели 20 години.

 
 

Анджелина Джоли представи новия си филм

| от chronicle.bg, по БТА |

Анджелина Джоли направи премиерно представяне в Камбоджа на новия си филм в присъствието на краля на страната Нородом Сиамони, предадоха световните агенции.

Прожекцията на лентата „Първо убиха баща ми“ , която се фокусира върху геноцида на режима на Червените кхмери в периода 1975-1979 година, се състоя в древния храмов комплекс Ангкор Ват.

Филмът под режисурата на Анджелина Джоли е екранизация на едноименния роман на активистката за правата на човека Лунг Унг, в който тя си спомня за детските години и за преживения ужас по време на бруталния режим на Пол Пот. Тя е била петгодишна, когато неговите главорези нахлуват в камбоджанската столица Пном Пен. Момичето е изпратено в трудов лагер и преживява нечовешки страдания. При режима на Пол Пот е избито една четвърт от населението на Камбоджа.

Страната е близка до сърцето на Джоли. Тук тя засне филма си в периода 2015-2016 година, от тази държава е и осиновеният й син Мадокс, припомнят агенциите.