Изгубеният Кремиковци

| от |

Не е нужно да поглеждаш назад, за да се върнеш в миналото. Достатъчно е да излезеш на 40 километра извън София, да свърнеш по първия третокласен и изтъркан до побеляване асфалтов път, за да се озовеш в пустош от бетон и желязо, разказва  Евелина Иванова.


DSC_1577_800x535
Добре дошъл в „Кремиковци”. Някогашната гордост на родния социализъм, металургичният комбинат, прославил страната ни извън граница, днес е на ръба на разрухата. Изглежда сам, самотен и призрачен…

В годините на процъфтяващ социализъм, България е натоварена с развитието на тежкия и отговорен отрасъл металургия. А „Кремиковци”, със своето находище (макар и незначително) на желязна руда, се превръща в крайъгълен камък на родното стоманолеене. Изграден е със замах – завод до завод, комин до комин, бетон върху бетон…

От автобусите “Чавдар“ се стичат тълпи от щастливи, добре платени пролетари, готови да преизпълнят петилетката. Заводите работят на пълни обороти и бълват стомана, бетонно желязо и канцерогенен пушек. По ирония на съдбата, във времето, в което кремиковският пролетариат изпълнява стриктно и с охота директивите на Коминтерна, броят на политическите затворници у нас се множи. Увеличават се и опитите за бягство от затвора – от онзи истинския, осезаемия, обримчен с телена ограда, по която се стича електричество и от другия, вътрешния зандан на вездесъщи цензура и доносничество.

През 1969 г., докато родните ни държавници се хвалят наляво и надясно с изрядното производство на все по-широка гама от суровини в бълващия отрова комбинат, в старозагорския затвор един човек е разстрелян. Той е сред петимата политически затворници, дръзнали да направят опит за бягство. Пак през същата година, драматургът и журналист Георги Марков е обхванат от чувство на непоносимост, от желание да напусне завинаги България, където живеенето се е оказало „безкрайна верига от компромиси”…

DSC_1567_800x535

Уви! Компромисна се оказва и съдбата на емблемата на металургията през социализма. След краха на Живков и неговото време, след приватизацията, частните инвестиции и неуспешните бизнес планове, „Кремиковци” най-сетне е обявен в несъстоятелност. Отровата спира да извира от комините му, заводите замират, работниците напускат, общинските блокове залиняват.
Днес „Кремиковци” е празен и мълчалив. Една мрачна гледка от ронеща се мазилка, изпочупени прозорци, прогнила дограма и безлюдие.

DSC_1573_800x535
Изтръпвам, когато бариерата на едно от пустеещите здания плавно се вдига, за да ми направи път да мина. Очевидно току-що съм получила непоискана покана за пълен достъп до една керемиденочервена фабрика подобна на манчестърски текстилен комбинат. Но от кого? Подавам се през страничния прозорец на колата и се провиквам към добродушно ухиления пазач. „Не. Няма да влизам. Само исках да погледна по-отблизо. Благодаря!” Човекът кимва разбиращо и бавно се оттегля към импровизираната си кабинка за наблюдения, под ситните капки на усилващия се дъжд.

DSC_1558_800x535
Спускам се по дългия виещ се път, подминавам поредното предприятие – видът му е по-спретнат, а на входа му е окачен голям, осветен надпис „Кремиковци”. Може би тук все още има производство, колкото и пренебрежимо малко да е то. А сигурно и заплати дават. Иначе защо им е този работещ банков клон, разположен точно срещу фабриката? В края на пътя и преди началото на зеленото шопско поле (да, земята около „Кремиковци” е покрита с тучни ливади и скромни борови горички), забелязвам жилищни сгради. Ниски, жълти и грозно обезобразени. От ръба на козирката, над един от входовете ме гледат две ромчета – момче и момиче – стоят, хвърлят ми по някой продължителен поглед и си хортуват под дъжда, а над тях се полюшва един импровизиран простор, опънат между два оглозгани до последното парче дърво прозореца.

DSC_1576_800x535
И „Кремиковци” е оглозган почти да арматурното си желязо. Крепи се на стари основи и несигурни бъднини. Но току-виж призрачните му телеса се напълнят със свежа кръв. Все пак е сезонът на изборите – време на голямо говорене, увещаване, обещаване и налудничави идеи за излизане от безкрайната (като годините на прехода) икономическа криза. Съвсем не на шега, в разгара на застигналото ни предизборно хитруване, взеха да отекват депутатски приказки за възраждане на комбината. Те май са си резонни. „В крайна сметка”, трескаво разсъждават парламентаристите ни, „какво пречи да си имаме пак „Кремиковци” – да си го възродим, в умерени мащаби и с минимален риск от замърсяване, разбира се. По европейски…” Ами нищо. Освен това, че комбинатът е отдавна частна собственост и държавните мераци за реконструирането му (подплатени с власт, но не и с пари) са противоконституционни. А и думите за „рестарт” на комбината сме ги чували и преди. И вече май взеха да кънтят на кухо.

 
 

Кание Уест и Ким Кардашиян наемат сурогатна майка

| от chronicle.bg |

Кание Уест и Ким Кардашиян са решили да наемат сурогатна майка, която да износи третото им дете. Причината за решението е здравословна.

Звездите вече са предплатили депозит в размер на 68 000 долара. Крайната сума, която ще получи жената, е 113 000 долара.

Втората част ще й бъде изплащан поетапно – по 4 500 долара през следващите 10 месеца. Договорът включва и клауза, според която сурогатната майка ще получи допълнителни 5 хиляди, ако роди близнаци.

За желанието си да дари скандалния рапър с трето дете, Ким проговори в риалити предаването си „Keeping Up With The Kardashians“ още през март. Тя допълни,че след усложнения при раждането на втория си наследник, третата бременност носи опасност за живота. Със сурогатната майка Уест и Кардашиян се свързали, благодарение на агенция.

 

 
 

#BOOKCLUB: Наследството на Жан-Пол Сартр

| от chronice.bg |

На този ден през 1905 г. в Париж се ражда Жан-Пол Сартр. Френският писател, философ, есеист и драматург е сред знаковите фигури в литературата и политиката на ХХ век. Представител на екзистенциализма, с леви политически убеждения, защитник на най-онеправданата и бедна част от населението, той прекарва живота си в защитаване на нейните интереси. Затова и на погребението му през 1980 г. десетки хиляди души съпровождат ковчега по пътя към гробището в Монпарнас. Процесия, която се е повтаряла само веднъж преди – за Виктор Юго. Основна част от тези хора са младите, студентите, бедните – всичко онези, за които подкрепата му е била животоспасяваща.

Голяма част от творчеството му е посветено на свободата. Негова е теорията, че човек е „обречен да бъде свободен“. Но трябва да внимава, какво прави със свободата си – да знае, че нищо не е абсолютно и безкрайно. Когато е на 24 години, се запознава със Симон дьо Бовоар (друга знакова за Франция фигура) и двамата остават партньори до смъртта на Сартр. Връзката им е известна с това, че двамата не са се придържали към моногамията, а са си позволявали интимни отношения с много други партньори. Сартр и дьо Бовоар подкрепят марксистката идеология, опитват да водят социалистическа съпротива през Втората световна война и се занимават с издаването на вестници.

В края на живота си авторът казва, че едно от нещата, с които иска да бъде запомнен е книгата му „Погнусата“. През 1964 г. е награден с Нобелова награда, която отказва да приеме – според него писателят не трябва да се превръща в институция. Факт е обаче, че Сартр е повече от институция – той променя цяла една епоха и дава началото на следващата.

Предлагаме ви да погледнем към „Погнусата“ – неговата най-популярна книга. Творба-дневник за въртележката, в която всички попадаме рано или късно. За невъзможното бягство и границите, в които сме вкопчени. Но и за свободата в рамките на тези граници, която никак не е малка. Със значителна доза цинизъм.

Ето няколко знакови цитата от книгата: 

„Развълнуван съм, чувствам тялото си като измервателен уред в покой. Аз съм изживявал истински приключения. Никаква подробност не мога да си спомня, но съзирам непоклатимата верига от обстоятелства. Прекосявал съм морета, оставял съм зад себе си градове, плавал съм по реки или съм навлизал в гори, но всякога съм поемал към други градове. Обладавал съм жени, влизал съм в схватки с мъже и никога не съм могъл да се върна назад, както плочата не може да се върти в обратна посока. И докъде ме е довело всичко? До тази минута, до това канапе, до този светлинен мехур, в който жужи музика.“

„Исках миговете от живота ми да се следват и подреждат като мигове от живот, който си спомняш. Все едно да се мъчиш да уловиш времето за опашката.“

„Нищо не се е променило и все пак всичко съществува другояче. Не може да се опише; то напомня Погнусата и все пак е нейна противоположност — най-сетне ме е сполетяло приключение. Замислям се в какво се състои то и разбирам — в това, че аз съм аз и съм тук, че именно аз поря нощта. Щастлив съм като герой от роман.“

„Часовникът отмерва пет и половина. Ставам, студената риза се слепва о тялото ми. Излизам. Защо ли? Ами защото нямам причини да не го сторя. И да остана, и да се свра безмълвен в някой ъгъл, няма да забравя себе си. Ще бъда там, ще тегна върху пода. Съществувам.“

„Вече не ги слушам: дразнят ме. Ще спят заедно. Знаят си го. И всеки от двамата знае, че другият знае. Ала понеже са млади, неопорочени и благопристойни, понеже всеки от тях иска да запази себеуважението си и това на другия, понеже любовта е нещо велико и поетично и не бива да се осквернява, те по няколко пъти седмично ходят по вечеринки и гостилници да излагат на показ жалките си обредни и механични действия.“

„Притъмнява, лампи грейват в града. Божичко, колко естествен изглежда градът въпреки геометричните си форми и как вечерта сякаш го смазва! Оттук това е тъй… тъй очевидно; възможно ли е аз единствен да го съзирам? Нима другаде, навръх някой хълм, нова Касандра не гледа в нозете си град, потънал в глъбините на природата? Впрочем какво ме засяга? Какво бих могъл да й река?“

„Когато сега казвам аз, думата ми се струва някак куха. Тъй забравен съм, че вече ми е непосилно да имам ясна представа за себе си. Единственото останало реално у мен е съществуване, което съзнава, че съществува. Бавно и дълго се прозявам. Никой. За никого не съществува Антоан Рокантен. Забавно ми е. Та какво е Антоан Рокантен? Абстракция. Мержелее ми се смътен спомен от мен. Антоан Рокантен… И внезапно моят Аз избледнява и накрая угасва.“

„Тръгвам, чувствам се като в мъгла. Не смея да взема решение. Ако бях сигурен, че имам талант… Ала никога, съвсем никога не съм писал каквото и да било от този род, само исторически статии, и то криво-ляво. Книга. Роман. Ще има хора, които ще четат този роман и ще кажат: „Авторът е Антоан Рокантен, един такъв риж, дето се мъкнеше по кафенетата“, и за тях животът ми ще бъде като живота на негърката в моите представи — нещо скъпоценно и едва ли не приказно.“

 
 

1.0-литровият EcoBoost на Ford отново е световен двигател на годината

| от chronicle.bg |

1.0 EcoBoost на Ford бе избран за Световен двигател на 2017 година в категорията „Най-добър двигател до 1.0 литър“ за шести пореден път, което означава, че малкият и мощен 3-цилиндров бензинов агрегат остава ненадминат в категорията си от представянето му през 2012 г.

Журито похвали комбинацията от динамика, икономичност и технологии. 1.0-литровият EcoBoost вече притежава общо 10 награди за Световен двигател на годината, включително три пъти за цялостен победител и веднъж за най-добър нов двигател.

Наличен със 100, 125 и 140 к.с., 1.0-литровият EcoBoost на Ford задвижва един от пет нови автомобила Ford, продадени в Европа, включително две от пет коли Fiesta. Бензиновите EcoBoost двигатели на Ford с обем до 3.5 литра осигуряват мощност и икономичност на автомобилите Ford по целия свят, от компактната нова Fiesta до лекотоварната гама Transit, както и спортните Ford Performance коли – Focus RS и суперавтомобила Ford GT.

Икономичният 3-цилиндров 1.0-литров EcoBoost бе избран за „Най-добър двигател до 1.0 литър“ от жури, съставено от 58 автомобилни журналиста от 31 страни. Представен за първи път във Ford Focus през 2012 г., иновативният двигател продължава да господства в сегмента си, въпреки растящата конкуренция в категорията, популярна сред поребителите и важна за автомобилните производители. Тази година в категорията до 1 литър се състезават 35 двигателя – 9 повече от дебютната за 1.0-литровия EcoBoost година.

1.0-литровият EcoBoost двигател с иновативна технология за деактивиране на един от цилиндрите, от началото на 2018 г. ще осигурява намалени експлоатационни разходи за клиентите с автоматичното изключване на единия от цилиндрите на двигателя, когато пълната мощност не е необходима, като движение по инерция или с постоянна скорост.

Като пример за напредналите технологии, които позволяват на Ford да осигурява избор от задвижване с ефективните си бензинови, дизелови и електрически двигатели, технологията може да изключва и включва единия цилиндър за 14 милисекунди – 20 пъти по-бързо от мигването на око – без компромис с мощността и рефинираността.

 
 

Време за чай: най-добрите филми и сериали за британската аристокрация

| от Дилян Ценов |

Английското висше общество винаги е живяло по свои правила и винаги е било интересно обикновените хора. Още от появата си, английската аристокрацията е на почит и в предишни епохи бъдещето на страната е зависело изцяло от високопоставените лордове и дами.

Днес, разбира се, тяхната роля е значително по-слаба и функцията им е предимно представителна. Въпреки това обаче живота им си остава интересна територия, на която киноиндустрията знае как да стъпва. Сценаристите създават богати сюжети, в които централно място заема тази висша обществена прослойка, която живее в големи и пищни имения, основните й занимания са да ходи на лов и да пие чай, а животът й е изтъкан от противоречия. И въпреки всичките й лоши страни, винаги е приятно да надникнеш „в кухнята“, доколкото киното и телевизията позволяват това.

В последните години интересът към този своеобразен телевизионен поджанр нарасна и се появиха няколко сериала, които поставиха рекорди по гледаемост, бюджет и приходи. Още повече, че в настоящата ситуация на Брекзит, темата е все по-интересна. Погледът към миналото на Великобритания може да даде много отговори за решенията й днес. Част от обясненията се съдържат в живота на аристокрацията.

В галерията по-горе можете да видите част от най-добрите филми и сериали, които дават интересен и достоверен поглед над английското висше общество.