Историята на минималната работна заплата – расизъм и геноцид срещу бедните

| от |

Владимир Каролев (http://karolev.com)

karolev-krizite

 

Дебатът за икономическите ефекти от минималната работна заплата не стихва вече почти 100 години. Икономистите от школите, гравитиращи около класическия либерализъм, твърдят, че цената на труда е като всяка друга цена, формирайки се от търсенето и предлагането и всяко ограничение върху тях създава негативни последици. Тоест, в случая на минималната работна заплата, най-ниско продуктивните граждани остават без работа. Икономистите от школите, гравитиращи около идеите за активна интервенция на държавата в икономиката, твърдят, че данните показват, че малки увеличения на минималната заплата не увеличават безработица, а свиват печалбите на фирмите за сметка на доходите на хората. Тъй като с чисто икономически аргументи изглежда невъзможно да се спечели този спор в публичното пространство, реших да хвърля поглед в историята, защото често тя крие най-добрите уроци.

Минималната работна заплата се въвежда в САЩ между 1933 и 1938 (като веднъж е обявена за противоконституционна през 1935). Началното ниво е 25 цента на час. По това време, средното възнаграждение в САЩ е 62.7 цента, така че законът няма никакъв ефект върху повечето работници. Политиците неглижират ефекта върху най-ниско продуктивната част от населението, а Президентът Рузвелт изрича знаменитите си думи: „нито един бизнес, чието съществуване зависи от изплащането на възнаграждения, които не осигуряват достоен живот, няма право да съществува в тази държава“. И докато тези гръмки леви популистки думи намират добър отзвук в по-голямата част от САЩ (въпреки огромната безработица по това време), грозната истина за икономическия ефект от минималната заплата разкрива изцяло своето лице на малкия остров Пуерто Рико. Той не е отделен американски щат, но попада под юрисдикцията им и съответно законът за минималната заплата влиза в сила. Към онзи момент, Пуерто Рико е с изключително висока концентрация на неквалифицирани и ниско-продуктивни работници, а средната заплата е между 3 до 4 цента на час. Когато законът за минималната заплата от 25 цента на час влиза в сила, икономиката на Пуерто Рико се срива – повсеместни верижни фалити, висока безработица и дори тотален колапс на цели индустрии на острова. Но историческият прочит показва, че тази икономическа катастрофа се вписва изцяло в целите на най-твърдитезащитници на минималната заплата – профсъюзите. Всъщност, проспериращите текстилни и други индустрии в Пуерто Рико и някои южни щати са нямали практиката да включват своите работници в централизираните американски профсъюзи, получавайки много повече гъвкавост и по този начин произвеждайки продукти на много по-ниски за потребителя цени. Профсъюзите в богатите щати са били подложени на огромен конкурентен натиск без да имат възможност да повлияят по какъвто и да било начин и затова се обръщат към федералното правителство, за да въведе минималната заплата и практически да унищожи тази конкуренция. Така и става – стотици хиляди бедни работници губят работата си в Пуерто Рико и южните щати. Две години по-късно, Конгресът намалява минималната заплата до 12.5 цента, но това продължава да е прекалено високо за Пуерто Рико и някои други бедни щати с развиваща се икономика, а и вече е прекалено късно – икономиките им са колабирали и върнати десетилетия назад. Имайки предвид, че влиянието на Голямата Депресия все още се е чувствало, социалната и икономическа щета върху най-бедните работници е била ужасяваща.

Както в случая с Пуерто Рико, минималната заплата обикновено има най-видим ефект върху етнически, расови и дори национални малцинства, които по различни социо-културни или исторически причини са с по-ниска квалификация и съответно продуктивност. Нека вземем отново за пример историята на САЩ – афроамериканското и испаноезичното малцинство са с традиционно най-ниски доходи.

Ако класически-либералните икономисти са прави, то въвеждането на минималната заплата би увеличило безработицата сред тези малцинства, докато ако левите икономисти са прави, то това не би имало ефект върху безработицата, а доходите би трябвало да се увеличат. Нека погледнем историческите факти отново.

Дълги десетилетия (а вероятно и винаги) преди въвеждането на минималната работна заплата, младите афроамерикански мъже (за които е статистически установено, че са най-уязвими от ефектите на МРЗ) са с по-висока заетост спрямо белите американци от същата възрастова група. Дори през първите две десетилетия на 20-ти век (особено първото), когато САЩ е потънала в расова война и омраза срещу афроамериканците, американските бизнесмени са осигурявали заетост на 71% от младите афроамериканци срещу 51% за белите младежи. Това продължава до 40-те и ранните 50-те години, до първото съществено увеличение на минималната заплата. Две десетилетия по-късно, безработицата сред младите афроамериканци е вече няколко ПЪТИ по-висока от тази сред младите бели. И тук звучи абсурдно мнението на леви икономисти, предимно от профсъюзите, които твърдят, че това е просто ефект от расизма и искат още държавна намеса. Да не би по времето на Ку Клукс Клан, американското общество да е било по-приятелски настроено и по-толерантно към афроамериканците, отколкото днес, когато дори Президентът им е с тъмен цвят на кожата и хавайско-кенийски произход?

Всъщност, откритият расизъм е бил дълбоко вкоренена и неразделна част от философията на поддръжниците на минималната работна заплата. Форма на минималната работна заплата е била прилагана по време на Апартайда в Южна Африка, под натиск на белите работнически профсъюзи, които са целяли чрез нея да изолират черните от пазара на труда и да ги държат в мизерия и подчинение. Де факто, Апартайдът в Африка никога не е бил плод на капиталистическа експлоатация, а на точно обратното – държавна намеса под формата на редица „миловидни“ закони за минимално заплащане, задължителна квалификация и равно заплащане за равен труд, които практически са изолирали почти всички черни хора от пазара на труда, поставяйки ги в подчинено състояние. Ако навлезем наистина дълбоко в историята на САЩ и Великобритания, виждаме ппрактически същата грозна картинка. Икономистите-евгеници от т.н. Прогресивна Епоха (късния 19-ти и ранния 20-ти век), са били сред най-големите и яростни поддръжници на минималната работна заплата. Евгенията е течение във философията, което смята, че някои групи хора са с по-висши гени от останалите и съответно те трябва да бъдат насърчавани да се размножават, докато вторите да бъдат подтискани. Та икономистите-евгеници от Прогресивната Епоха са разбирали добре ефектите от минималната работна заплата върху малцинствата, които те смятали за нисши, и затова инвестирали много време и ресурси в популяризирането й. Видните социалистически икономисти от този период, Барон Сидни Уеб и съпругата му Беатрис, казват: „по отношение на определени части от населението, [създаваната от минималната работна заплата], безработицата не е социална болест, а точно обратното – социално здраве и начин за справяне с тези нещастни паразити“. В друга своя статия, Барон Уеб допълва: „би било катастрофално за обществото, ако им позволи [нисшите раси, етноси и националности] да се конкурират без ограничения като работещи“.

От 20-ти век до днес, левите икономисти и политици са рафинирали говоренето си, въпреки че са запазили името си (продължават да се наричат прогресивни в САЩ и Великобритания, въпреки че в континентална Европа нямат проблем да се наричат и социалисти). Но какво ни кара да мислим, че ефектите от техните политики, особено минималната работна заплата, са се променили? Просто някога са ги изричали искрено и открито, докато днес лъжат и мажат. Разбира се, съществуват и леви, които вярват в лъжите искрено, но те просто не разбират от икономика.

Негативните ефекти от минималната работна заплата не са просто суха теория, извадена от скучен учебник по икономика. Те са реални човешки трагедии на най-бедните от бедните работници, които остават без препитание и възможност да се грижат за себе си и семейството си. Най-тежко това се понася от определени етнически малцинства, които по различни причини са с най-ниска продуктивност, но когато мащабът е голям, както би бил в случая с европейска минимална заплата, то катастрофата засяга цели щати, региони и дори бедни държави (каквато е България).

Всъщност, фиксирането на цени и ограничаването на търсенето и предлагането на всяка стока и услуга имат същия негативен ефект, тъй като икономическият закон не предвижда изключения. Ето защо, без значение какви мотиви се пропагандират и какви ефекти се предсказват, обществото трябва да се противопоставя твърдо на всякакви такива инициативи на управляващите. В момента особена популярност набира идеята за минимална работна заплата на европейско ниво, която би сринала тотално българската икономика (както видяхме в казуса с Пуерто Рико). Минималната заплата и осигуровките в България пък бяха вдигнати няколко пъти по време на кризата, което доведе до повишаване на безработицата, особено остро усетено в най-бедните български области и сред най-бедните български граждани (и допълнително направи включването на ромите в пазара на труда почти невъзможно). Да не забравяме и че наскоро правителството ограничи лихвите по бързите потребителски кредити, с което не постигна нищо друго, освен пренасочването на тяхното търсене към черния и особено брутален лихварски бизнес.

Дали ще научим нещо от историята или ще продължим да повтаряме грешките си – остава да видим. А както са казали някога древните китайци, определението за глупост е да правиш едно и също нещо и да очакваш различен резултат.

Законите, които забраняват работата за определено, съответстващо на пазарните нужди, възнаграждение, винаги довеждат до обявяване на определена заетост за незаконна и увеличаване на безработицата
Мъри Ротбард

 
 

Красивите учени са по-некомпетентни

| от chronicle.bg, по БТА |

Учени от университета на Кембридж откриха, че симпатичните учени по-лесно печелят благоразположението на аудиторията, но ги считат за по-неспособни в сравнение с не толкова привлекателните им колеги, съобщи сайтът „Лайф“.

За изследването експертите проведоха социологическо проучване сред обикновените хора. Те бяха попитани за отношението им към Брайън Кокс, водещ физик и към експерта по анатомия Елис Робъртс, чиито добър външен вид им помогна да постигнат успехи като учени в публичното пространство. Независимо от това се оказа, че зрителите не ги възприемат като висококвалифицирани специалисти.

Ръководителят на изследването психологът Уил Скайларк каза, че искал да изясни как външността на учените влияе на възприемането им от публиката.

„Знаем, че добрият външен вид помага на политиците, затова решихме да разберем дали това важи и за учените“, добави той.

В първия етап на експеримента на доброволците бяха показани снимки на над 300 британски и американски учени. Хората трябваше да оценят интелекта и нивото им на привлекателност. След това анкетираните трябваше да оценят доколко би им било интересно да разберат какво правят учените, а също и дали смятат, че тези хора се занимават с точни или важни изследвания.

Когато опитът стигна до оценяването на интелектуалните способности на учените, красотата не беше в тяхна полза. Тези, които анкетираните определиха като по-привлекателни и по-общителни, бяха посочени като неспособни за висококачествени изследвания.

Изследователите стигнаха до извода, че външният вид оказва огромно влияние при избора и оценката на информация. Това, че по-красивите учени са подценявани, може да се превърне в предизвикателство, предвид големия брой цифрови средства за масова информация.

 
 

Швеция е в Airbnb. Цялата.

| от chronicle.bg |

В Швеция съществува конституционно право наречено „allemansrätten“. С две думи то представлява правото на свободно движение в страната. Всеки може да се разхожда, да кара колело или да опъне палатка почти навсякъде. Единственото изключение са частните жилища и обработваемата земя.

За да разкажат на целия свят за това шведите са сътворили уникална рекламна кампания, в която… включват цялата страна в Airbnb.

Това не е първата нестандартна реклама на шведския туризъм. Миналата година Швеция създаде „Шведския номер“, на който отговаряше произволен жител на страната.

Тази година Visit Sweden работи в тандем с Airbnb, където рекламира 9 различни вида туризъм – от трудно достъпните гори във Вармланд през западното крайбрежие до панорамните гледки в близост до Националния парк Скюлескоген.

 
 

Вижте кои са носителите на „Аскеер“ тази година

| от chronicle.bg |

Традиционно на 24 май, театър „Българска армия” за 27 път Фондация „Академия Аскеер” връчи своите национални награди за постижения в театралното изкуство през изтеклия сезон.

Изборът за всяка една от общо 12-те наградни категории принадлежи на широка театрална и духовна общност – актьори, режисьори, сценографи, композитори, драматурзи, театроведи, на писатели, хуманитаристи и учени културолози, които формират журитата на Академия „Аскеер”.

Обект на внимание от страна на журито бяха 119 представления. 67 от тях са реализираните премиери в София, 52 спектакъла са представени от извънстолични театри. Селектираната продукция принадлежи на 7 столични сцени с 13 заглавия и 2 извънстолични театъра с 3 заглавия. Ако включим и сценичните творби – обект на разглеждане в категория Съвременна българска драматургия, спектаклите, разгледани през годината от „А`Аскеер”, са 143.

Членовете на журито обсъдиха и с тайно гласуване определиха НОСИТЕЛИТЕ НА НАГРАДАТА „АСКЕЕР 2017”

Изгряваща звезда

Боян Крачолов за режисурата и Димитър Крумов и Иван Николов за ролите си в „Това НЕ Е Хамлет“, авторски спектакъл на Боян Крачолов по текстове на Шекспир, Бекет, Молиер, Мигел де Сервантес, Том Стопард, Петер Вайс, Мюлер, Калдерон и други, Театрална работилница „Сфумато“

Поддържаща мъжка роля

Йордан Ръсин за ролята на Телегин във „Вуйчо Ваньо“ от Антон П. Чехов, постановка Григор Антонов, Общински културен институт Театър „Възраждане“

Поддържаща женска роля

Ивана Папазова за ролята на Икония във „Вълци“ по „Трънски разкази“ от Петър Делчев, постановка Диана Добрева, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив

Сценография

Свила Величкова за „Малката морска сирена“ от Катрин Ан по приказката „Малката русалка“ от Ханс К. Андерсен, постановка Василена Радева, Театър „София“

Костюмография

Свила Величкова за „Малката морска сирена“ от Катрин Ан по приказката „Малката русалка“ от Ханс К. Андерсен, постановка Василена Радева, Театър „София“

Театрална музика

Петя Диманова за „Вълци“ по „Трънски разкази“ от Петър Делчев, постановка Диана Добрева, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив

Водеща мъжка роля

Свежен Младенов за ролята на поп Кръстьо във „Великденско вино“ от Константин Илиев, постановка Весела Василева, Общински културен институт Театър „Възраждане“

Водеща женска роля

Меглена Караламбова за ролята на Майката в „Разговори с мама” по Сантяго Овес от Жорди Галсеран, постановка Венцислав Кулев, Театър 199 „Валентин Стойчев“

Режисура

Диана Добрева за „Вълци“ по „Трънски разкази“ от Петър Делчев, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив

Най-добро представление

„Еквус” от Питър Шафър, постановка Стайко Мурджев, Младежки театър „Николай Бинев“

Съвременна българска драматургия

„Пробен срок“ от Николай Гундеров
(Театър 199 „Валентин Стойчев“, постановка Тея Сугарева, 5 ноември 2016 г.)

Академия „Аскеер” удостои с Голямата награда

ЗА ЦЯЛОСТЕН ПРИНОС КЪМ ТЕАТРАЛНОТО ИЗКУСТВО
„АСКЕЕР 2017”

Големият български драматург
КОНСТАНТИН ИЛИЕВ

Честито на всички отличени!

 
 

Запознайте се с Иза – полякинята, която опитоми дива лисица

| от chronicle.bg |

Лисиците са диви животни и доста враждебни към хората. Но не и за Иза Лисон.

Тя е полякина, живее в Краков, все още е само на 20, а освен с фотография, се учи неврофизика и невро биология.

„Не е лесно да снимаш лисица. Подобно е на това да снимаш куче, но трябва да си много по-бърз, защото лисиците нямат навик да стоят неподвижни“, споделя Иза за опита си с лисицата Фрея.

Иза започва да се занимава с фотография преди осем години, или както сама се изразява: „Почти през половината от късия ми живот.“

Освен Фрея, която няма никакъв проблем да се сгуши в Иза и да бъде обект на фотосесия, 20-годишната полякиня снима всякакви животни, но предимно кучета.

„Обожавам кучета. Уикендите си прекарвам в село в Южна Полша, заедно с един очарователен голдън ретривър – Луна“, разказва за себе си Иза.

Както си личи, снимките са „пипани“, но главно във фона, докато „моделът“ остава истински.

„Снимам главно по залез слънце, заради по-меката светлина. Обичам цветни места, като полета с цветя или със златни листа през есента.

„Не съм кой знае какъв специалист в обработването на снимките, използвам само няколко опции на Photoshop. Но най-трудно ми е при избирането на снимка, която да обработя. Най-важното за мен е да заснема „модела“ по нетрадиционен начин“, казва още Иза.

В галерията горе може да видите част от прекрасните й снимки.