История за найлонови цици, мравки робовладелци и елементарни частици

| от |

Тихомир Петров*

През последните години ставаме свидетели на доста отявлен социален паразитизъм. Също като мравките, хората в България могат да бъдат причислени към семейство насекоми от разред Ципокрили. Неуморни и целенасочени работници, борещи се за благото на колонията. И така, картинката започва все повече да напомня на света на така познатите „мравки робовладелци“. Те от своя страна, извършват периодични набези срещу гнездата на по-слабите от своя вид и ги превръщат в роби. Поробените служат на господарите си като събират храна, отглеждат яйцата и ларвите им, и биват ограничени откъм своето собствено развитие и благо. Ден след ден поробените приемат модела на своите поробители и се превръщат в също толкова властни и злобни създания. Порочно или не, по подобие на поробените мравки, и ние живеем в един свят на контрасти, в който всеки се бори за своята независимост и иска да бъде монарх в своя собствен свят. Именно тук започва моята история, в която ще ви разкажа само част за това как утопичният ми свят се превърна в жалка реалност. Защо си позволих да обидя цялата система и какво ме накара да се възмутя до болка.

Точно след една година се завърнах в България. Попътните северни ветрове бяха побутнали моята ладия, която прекоси отново цяла Европа, за да се прибера у дома. Бях решил да отида както всяка година на родното Черноморие, а след това да прекарам месецът си у дома с приятели и близки. И така, натоварихме се на синята и компактна шкода, която по ирония на съдбата наричахме „Синият лебед“, и потеглихме към южните брегове на Черно море. Пътувахме на изток по единствената полу-завършена магистрала, докато покрай нас прелитаха сравнително ниско някакви обекти с тъмни стъкла и високо вдигнати светлини. От прозорците им надничаха, с по едно червено око, опулени шаржове, които наричахме още Орки. Със своите стари, но привидно лъскави коли, джипове, джетове и всякакви други немски возила, те се опитваха в неистова битка да подобрят пернишкия рекорд от 2 часа по дестинацията София-Бургас. Така, автомагистрала Тракия се превръщаше в най-дългият ускорител на елементарни частици у нас, а защо не и в света, който спокойно можеше да се конкурира с Големият адронен колайдер в Церн.

Едва след три часа и половина вече бяхме акостирали в Бургас. Докато подминавахме спрелите на първата бензиностанция победители и победени, които поне от два часа пиеха кафе и показваха снимки на изпълнени километражи, събрали минимум по 60-70 хиляди лайка във Фейсбук, се отправихме към рибарското селище Лозенец. Познато още като светско място събирало артисти и актьори в недалечното минало. Още с влизането си в хотела разбираме, че няма кой да ни настани, но за щастие убиваме малко време като се опитваме да съживим с вода полу-умрелия санбернар, който е оставен на произвола на съдбата и 36 градусовата жега да оцелява както може. Не след дълго се появява и симпатична възрастна лелка с огромни очила и розов комбинезон, която записвайки ни в системата, а това е тетрадка с тесни и широки редове, ни съобщава, че две от стаите ни не са свободни. Почивката ни едва сега започва и решаваме да приемем да се настаним в други стаи. Тя веднага прави промени в софтуера като нежно задрасква някакви редове, пуска две стрелки към другата страница и огражда с кръгчета някакви написани суми с капаро.

Вече сме се оправили и готови да излизаме. Отправяме се към плажа. Преценяваме да не рискуваме с централния и се насочваме към плаж Корал. Още с появата ни там картинката придобива доста кисел привкус. Сравнително възрастни лелки, без сутиен, на които карантията им се влачи по пясъка оставяйки след себе си двойна диря, се опитват да впечатлят местните спасители разказвайки им за изминалата вечер в голямо и лъскаво заведение. В същото време техните мъже набиват морски чипс (цаца) и отпиват от своята бира, която разбира се е вносна и скъпа. Настанявайки се малко зад чадърите за 15 лева на ден започваме да се опитваме да се отпуснем и забравим за всичко, което сме видели.

Идва вечерта. Решаваме да потърсим хубаво местенце за хапване, а след това да се отправим към местния бар. С пристигането си на входа на първото заведение потни чичковци надигащи шльокавица ни гледат озлобено, а техните половинки раздрусват любовните си дръжки по импровизирания дансинг. Любезната сервитьорка пристига при нас и ни посреща с думите: „Ко? Не. Нема места. Утре по-рано да дойдете.“ След повторение на епизода още няколко пъти решаваме да похапнем палачинки и да отидем направо към бара на плажа. Докато консумираме своите катми с шоколад и сирене, покрай нас вече дефилират стройни кобили с високи токчета. Чудя се само дали с тях се закрепят по-здраво на плажа, та да не ги отвее вятъра, докато духа(т). Те разбира се, ни поглеждат с погнуса и наместват найлоновите си цици посредством свободните си все още ръце. Погнусата достига своя връх след като на финалната права се появява мадама с високи кожени ботуши, които със сигурност ще накарат не само краката на нейния партньор да омекнат, но и очите на всеки слепец да се насълзят.

Става късно и решаваме да изпием по едно в бара. Стигайки до заведението и виждайки какво се случва в него се присещам за това, че в Древна Елада сградите са имали подхуявници, а жените не са имали право да влизат в тях. В сградите става въпрос. В този случай обаче жените влизаха и успяваха доста успешно да омагьосат своите Дон Кихотовци, защото „свободата беше на върха на копието“. Успяваме да се намъкнем трудно и мъчно сред тълпата и да докопаме един малък бар. Само бира и половина по-късно усещам, че никой около нас не се смее, танцува, забавлява и наслаждава на вечерта. Достигаме до заключение, че изпълнителки като Галена, Алисия, Азис, Малина, Капина и други прими на българската естрада биха разкършили обстановката, но за съжаление стилът е друг. Не след дълго до болка отегчените силиконови кегли, намерили своите топки, успяват да се изнесат и обстановката става малко по-поносима и човечна. Вечерта е млада, а ние най-накрая сме успели да намерим душевен покой.

Моята история можеше да звучи много по-различно. Всичко, което ви разказвам е истина и е едва 5% от всичко пошло, което видях за тези три седмици. Аз живея в Дания. От три години се прибирам всяко лято и зима в България. Това, което виждам обаче не ми харесва. Винаги съм искал да се върна, искам и сега, и ще се върна. Болно ми е обаче, че всичко е една гротеска. Също като „мравките робовладелци“ нас ни управляват и мачкат, но не политици, президенти и министри. Нашите поробители сме самите ние. Без да се обиждате, като включвам в това число и себе си, всички ние бълваме злоба, простотия и невежество. Говорим за това как трябва да сме добри, културни и възпитани, а това става все по-голям мираж и се превръща в химера. Моята молба е: Бъдете по-добри един към друг. Не парадирайте и не изпростявайте. Злобата е порок, а гневът храна за него. Направете нещо добро за семейството си, за приятелите си, за обикновените и непознатите, за природата, за света, за себе си. Тогава ще видите, че всичко, което има смисъл е пред нас и само чака да го забележим.

1148762_10151688978128495_506088515_n

*текста е от лятото на 2013, но не е загубил и частица от актуалността си. Напротив.

 
 

Времето, когато Джони Деп беше добър актьор

| от |

Звездата на Джони Деп изгрява по онзи ярък и непретенциозен начин през 1987 година, когато е избран за главната роля в сериала 21 Jump Street. Деп е млад, нахакан, секси и безобразно талантлив.

Това си личи още в първите няколко серии на cheesy крими комедията, в която млад пилацай влиза под прикритие в гимназия, за да следи за трафика на наркотици и оръжие.

Два сезона по-късно Деп е мега звезда. Секссимвол, желана партия за всяка котарана в Холивуд. И по-важното за него – желан актьор от големите режисьори и продукции. Някъде там той и Тим Бъртън се откриват един друг. Джони прави няколко филма с Бъртън и не спира да работи с режисьора и до днес.

След като напуска шоуто с гръм и трясък, Деп влиза в най-добрата си филмова серия, която продължава години и години наред. С напредването на кариерата му той се превръща и в лошо момче. Избухлив нрав, наркотици, пиене и позьорско лошо поведение обягрят всяка негова поява извън големия екран.

За един кратък период младият Джони Деп се превръща в клише на холивудски хубавелник с дребен диапазон от интереси, но добър нюх за кино.

С времето едното се променя, а другото запазва ракурса си все нагоре. Джони Деп все пак порасва и започва да се държи като нормален човек, но запазва нуждата си да подбира добри роли. Независимо дали участва в блокбастъри, или приетото за по-стойностно кино, Деп стои характерно, приятно и плътно на екран. Вродената му ексцентричност му придава специфичен чар, който се превръща в негова запазена марка.

Някъде между третата част на франчайза „Карибски пирати“ и появата му в „Туристът“ нещата за Джони Деп започват да се променят по един по-скоро неприятен начин. Феновете дълго отказват да повярват, че Деп започва да се превръща в карикатура на самия себе си. Те са в пълно отрицание до появата на „Мордекай“, който закопава Деп дълбоко и го поставя в категорията на „онези-които-преди-правеха-добри-филми“.

Паралелно с това, повтаряйки модела от своята младост, Деп отново се лашка в крайности и неизбежно попада в клишето на кризата на средната възраст. Той зарязва жена си, заради по-младата и безспорно не особено талантлива Амбър Хърд.

В крайна сметка тя е тази, която довърши малкото останало от актьора.

Двамата се разделят с гръм и трясък, като тя го обвинява в постоянен физически тормоз. Тези обвинения и последвалият скандал, потъпкват и малкото останало достойнство на Деп и го превръщат в тотален нещастник. Хората гледат на мъжа, който едно време играеше екцентрични, любопитни и интересни персонажи с леко съжаление. И донякъде той си го заслужава.

Говори се, че Джони Деп все пак е започнал бавното изгазване навън. Последната му чудесна роля, в която се забелязват проблясъци на завръщане, е тази в „Черна служба“ отпреди две години. Тепърва предстои да го гледаме в „Убийство в Ориент експрес“ на Кенет Брана, продължението на „Фантастичните животни и къде да ги намерим“ и в адаптацията по романа на Хърбърт Уелс „Невидимия“. За по-комерсиално настроените от тази седмица Джони Деп отново е Джак Спароу, роля с която се е сраснал толкова добре, че понякога човек се бърка дали Деп играе Спароу на кино или Спароу е Деп в живота…

В това отношение той е константен и забавно последователен. Джак Спароу никога няма да ви разочарова – от него получавате точно това, което очаквате.

Ние не сме най-големите фенове на добрия стар пират, независимо от пиянското му очарование и грима. За сметка на това предпочитаме Джони Деп в няколко други роли – пет от топ предложенията ни са горе в галерията.

 
 

Колко калории има в чаша вино?

| от chronicle.bg |

Чували ли сте за винената диета? Това е много популярен абсурд, при който, твърди се, отслабвате, докато пиете вино. Уловката е, че покрай виното нямате право да пиете или ядете кой знае какво друго. Така в крайна сметка сте гладни и пияни, а заради махмурлука на следващия ден едва ли ще ви се яде. И така цяла седмица. Разбира се, едва ли точно така стоят нещата, но поне отстрани изглеждат така.

Оказва се обаче, че употребата на алкохол в умерени количества има страхотни позитиви. Една чаша вино може да подобри паметта, да намали шансовете от инфаркт, червеното вино е добро за храносмилането, пише PopSugar.

Все пак е добре да знаете колко калории съдържа всяка чаша вино, която планирате да приемете.

150 мл розе се равняват на 126 калории средно. При червеното вино – 125 калории, бялото – 121 калории, пенливото вино – 113 калории, а десертното – 72 калории.

 
 

„И дъхът стана въздух“: ориентир за смисъла на живота

| от |

Търсенето на смисъла е едно от закономерните мъчения за интелигентния човек.

Докато блажените „нищий духом“ (по Атанас Далчев) съществуват в ядрото на бита, щастливи като тристакилограмови хипопотами в блато, умните търсят смисъла. Някои го търсят във философията, други – в литературата, трети – в екстремните преживявания. Мнозина пък бягат от преследващия ги въпрос за смисъла като живеят в захаросаната, фражилна илюзия, че смъртта не съществува.

И има една особена порода хора, които от съвсем млади се вкопчват в болезнената тема за неразделността на живота и смъртта и се завъртат с нея в смъртоносен танц. Един от тях е авторът на „И дъхът стана въздух“ (изд. Ciela) – Пол Каланити.

В ученическите си години той отказва да следва професионалния път на баща си и дядо си и не желае да се занимава с медицина. Насочва се към литературата и получава магистърска степен по история и философия на науката и медицината в Кеймбридж. Защитата на дисертацията му е върху творчеството на поета Уолт Уитман и по всичко личи, че му предстои добро бъдеще в тази сфера. Но уви.

Въпросът за смисъла не спира да му диша във врата и в крайна сметка той намира призванието си именно в лекарската професия.

Описанията на случки от лекарската му практика са детайлни, безпощадни и лишени от всякакви глазура. Интересни са за читателя от различни гледни точки: през тях можем да видим скелета на американската здравна система, да помислим върху темата за лекарския морал, да осмислим мисията на медиците, да разберем механизмите, по които лекарите стават „безчувствени“ и груби (нещо, в което непрекъснато ги обвиняваме), и да надникнем в най-интимните преживявания на пациенти, които се опитват да поддържат баланс на ръба на смъртта, да се надсмеем на иронията на живота.

Каланити води читателя си за ръка към една колкото опустошителна, толкова и осмисляща реалност, при това без да го подвежда. Още в началото на книгата авторът описва диагностицирането си с рак на белия дроб, когато е на 36 години. Докато ни води през болничните стаи и операционните, в които работи като неврохирург с блестящо бъдеще, за момент забравяме, че всъщност ни води към собствената си гибел.

Идването на болестта се случва извън всякаква закономерност, която може да я оправдае. Но тя се случва: започва със силни болки в гърба и вътрешната увереност на Каланити, че е болен от рак. Потвърждаването на диагнозата ни кара да придружим писателя по време на прехода му от лекар към пациент и ни задължава да вървим до него до самия край.

Няма да ви заблуждавам, че тази книга ще ви развесели или ще ви достави удоволствие. Шансът за това е минимален, да не кажем никакъв. Но тя разказва изключително откровено, ясно, искрено и семпло за пътя към края и опорните точки, които разпознава един обречен на скорошна смърт лекар. Тя е лъч светлина, който може да проникне в депресивната симптоматика на вечно търсещите смисъла.

Което само по себе си е нагледен пример как абсурдно краткият живот на един човек се превръща в икона на смисъла.

 
 

Юпитер не е това, което изглеждаше досега

| от chronicle.bg |

Космическата сонда на НАСА „Джуно“, която се движи в орбита около Юпитер от месец юли, откри чудовищни урагани, бушуващи на полюсите на тази планета, съобщава БТА.

Американското космическо ведомство публикува в сп. „Сайънс“ двете първи изследвания, получени благодарение на неговия космически апарат с маса 3,6 тона. Елиптичната орбита на „Джуно“ позволи на учените да извършат наблюдения от съвършено нов вид.

Сондата успя да прелети над полюсите на Юпитер и да се приближи на по-малко от 5 хиляди километра от най-високата облачна обвивка на атмосферата на тази планета.

Там бяха регистрирани гигантски урагани с диаметър 1 400 километра. Магнитното поле в тези региони се оказа 10 пъти по-силно от земното.

Оказва се, че Юпитер е планета, обградена от огромно магнитно поле, което създава радиация, която би унищожила планетата, ако тя не беше предпазена от огромен пласт титан. Полюсите на планетата са местата с най-висока радиация.

До края на мисията на сондата „Джуно“ през февруари 2018 г. ще бъдат направени още полети около планетата, които ще разкрият много повече информация за произхода, атмосферата и магнитните полета на планетата.