Имане в основите

| от | |

books-text

Ивайло Стефанов

Тоя летен ден беше по-тих от обикновено. По площада нямаше ни жив човек, ни пиле. Само Вълчан се припичаше на слънце, легнал в тревата, до пустата, селска кръчма. Ушите му клепнали, само къде не закриват очите му, от време на време щръкваха право нагоре, като антена.Чуваше нещо. През площада минаваше Добри. Той не беше опасен, въпреки странната си лудост, но хората се бояха от него, избягваха го. Яна, дъщерята на кръчмаря, като го срещнеше на пътя, хвърляше кошници, китки, изгубваше и ума, и дума. Побягваше и не се спираше чак до де не хлопне портата в бащиния двор. А Добри, всеки път събираше падналите цветя и ги оставяше пред дома й, като си припяваше,

„Яно, хубава Яно.

Лице засмяно да ти видя,

сърце голямо да ми заиграе.

Но вятър ме вее, Яно, се не мога те стигна…“.

И така си пееше, че за никой не бяха тайна чувствата му. По това се познава човека, ако може да обича другиго, значи носи богатство в душата си. Но никой не познаваше Добри и никой не обръщаше внимание на такива богатства. Любовта му към Яна само караше другите да се страхуват още повече. Казваха, че любовта при човека е като глада при вълка – пред нищо не се спира до де не усети, че тъй желаното сърце е в лапите му.

А, Вълчане! Ти що не си за злато? На сички само злато им е в главите. Хе-хе, не ти трябва такова на тебе, хляб повече ще те зарадва. - рече Добри и извади от джоба на протрития си панталон, парче сух хляб. Вълчан погледна добродушно, облиза се и за нула време го глътна. – То май, никой скоро не те е съжалил. Ето ти още.

Изведнъж, Добри замръзна на място. Ококори очи и пак заговори, обаче сега с негодувание. – Пак ли почваш? Стига вече, остави ме! Само ми приказваш! Започна да размахва с ръце, все едно че гони оси, сетне запуши ушите си с пръсти, но това не помогна, още чуваше нещо и се заудря по главата. От това се бояха хората, няма-няма и току полудее. Никой не знаеше какво чува и чува ли нещо изобщо. Цялата рода на Добри беше измряла, та той сиромах, от най-млади години сам си останал. Баба Гергина разправяше, че духове му говорели. Друг, че бил проклетисан, трети, че нищо не чувал, а било плод на лудостта му. Дали лудост, дали дух, каквото го тормозеше, замлъкна и той придоби по-добър вид. Обяд минаваше, в село продължаваше да е тихо и пусто. Болест да бе се заскитала по улиците, пак нямаше да е толкова спокойно. Няколко мухи се оплетоха с мълчанието и забръмчаха в една забравена чаша на масата пред кръчмата. Лепкавата течност вътре, изглежда ги привличаше и те ставаха повече, даже се биеха коя да заеме най-хубавото място в чашата. В тоя миг, пукна страшна глъчка. На Геренови поляни се случваше нещо. Друг път, особено лятото, тия места изглеждаха като шарена черга. Събудила се растителността, разсънила се през пролетта и в лудия си летен разцвет, ако някой някога се е питал как изглежда дъгата от близо – на Геренови поляни щеше да разбере. Ярко червен мак – като бузите на нагиздена мома, синчец изръсен от небето, омайниче, теменуга и маргарита и още куп знайни и незнайни цветове. Много предания можеха да се чуят за тези богоусветени места. Ако момък подари цвете от тия поляни на някоя мома, тя ще го заобича сляпо, както нищо друго на света, ще му даде толкова силна обич, че момъкът накрая само няма да я иска, защото сърцето му няма да я побере. Казваха също, че там се раждали самодивите, че имало билки изцеряващи и най-тежките болести, но само човек освободил от душата си товара на греховете, поискал най-чисто и искрено прошка, можел да познае лековете.

Места прегърнали толкова много приказки, изпълнени с девствена красота и тайнства, места където душата може да поседне между цветовете и да махне всичко що я мъчи, сега изглеждаха като разорана нива. Беше пълно с народ. Всички ръкомахаха оживено, бутаха се да не изпуснат нещо.

Ти не си от нащо село! Каквото има тук, то е на нас. – каза един от селяните – Нали, дядо попе? Кажи и ти!
- Право казваш, Васьо. На нас, и на църквата – храма Господен!
- Та аз съм от това село! Тук е имота ми, тук е кръчмата дето пия всеки ден, тук е църквата дето се моля. – опита да се защити Генади, който беше наобиколен от тълпата.
- Ти за нас си другоселец и дойде тука да ни окрадеш! – обади се друг.
- Аз ти казвам, че на тия поляни имаме собственост само ние, да си хващаш пътя! – викна ядосано една жена.
- Ти Спаске, си трай, че и ти вчера дойде! – изсъска друга.
В този момент Геренови поляни бяха като гнездо на пепелянки. Отровни думи прехвърчаха измежду хората и се впиваха, където им падне – без да жалят ни душа, ни сърце. Хора, които все зима им беше в душите, сега се бяха стоплили, но не от слънцето,то беше милостиво и към тях самите, и към посеви и ниви. Народа гореше от едното желание да притежава имането на Хаджи Радан. От месец, това бе единствената тема за разговор. Едно време, кога османските вериги стискали България, Хаджи Радана бил богат чорбаджия. Имал си ханче, което османците не пипали, защото там причаквали неуловимите въстаници. Радан си знаел как да ги подмамва, за това и бил щедро възнаграждаван. Но когато орда башибозуци, неукротими хали, минали през селото, се вгледали в щерката му. За да не бъде хваната, тя побегнала, тичала колкото крака й държат, доде не стигнала на Геренови поляни. Там се препънала и паднала, от гъстата трева се показала змия и ухапала момата. Арнаутите я стигнали, а тя се изправила с последни сили и проговорила, „На свети земи сте стъпили! И Господа ще ви накаже…“ проснала се на земята. Зверовете се уплашили от думите й и от внезапната смърт и избягали от селото. Хаджи Радан се поболял от мъка, когато намерили тялото на единственото му дете. Тогава заровил всичкото си имане там, точно на мястото където умряла Райна. Генади беше открил в дълбокия ров нещо метално. Част от него се показваше. Двама по-едри от насъбралите се селяни влезнаха в дупката.

- Аз го намерих! От зори копая – не може да го вземете! – Вдигнаха Генади на ръце, от горе други го поеха и го извлякоха от рова.
- Хайде, иди си! Нямаш работа тука. В твойто село си търси злато! – изръмжа Васьо.
Тълпата заблъска прогонения и го понесе назад. Всички очакваха да видят чудото, гладни и жадни за злато. Метала постепенно разкриваше формата си.

Нетърпеливи търсачите почукваха отгоре му и се ослушваха – не биеше на кухо. Генади не се отказа. Събра сили и смелост, каквито друг път му липсваха, и започна да си проправя път обратно. Да се откажеш ей тъй, от всичко друго ще е лесно, но от пълна кесия, че и не само една, някак сърце не ти дава, защото после на кому ще е нужно да се отказва от каквито и да било прищявки. Дали право, дали криво, това се таеше в душичката му.

- Пак ли идваш? Пешкирите и да те няма! – викна Васьо.
– Те пешкирите са ми ей там. – посочи Генади към дълбокия ров, в който двама души се ровеха като къртици. – Да делим по братски. Така не е ли по-право?
- Не сме братя, с тебе няма да делим!
– Добре, не давайте. Ама аз бирника ще викна. Та да знае, че вече имате с какво да му платите.
– Викни го! Ще се издължим, както си му е редът.

Генади врътна заканително, наляво-надясно, глава и без дума да промълви си тръгна.

- Васьо, да го върнем! До гуша сме затънали цялата Балинска махала. Да го викнем, все ще му дадем нещо. – обади се пребледнял Михалчо.
- Така ще е бай Михале, като у дома си не седите. Се кръчмата ви е в главите. И други затруднени има, не сте само вия.
– А как ще разпределим имането? -
долетя нечий глас.
- Ами как, по равно трябва! – зашумяха още гласове.
- За бедните повече трябва! – излезе напред невестата на Михалчо – Те най-нужда имат.
- Айде бе, за бедните! Да работят повече, какво мързелуват и после се оплакват.Тука има заслужили хора. Общината трябва да е благодарна на тях, малко ли работа свършиха за село? На заслужилите повече! – каза Анастаси.
- Църквата, църквата, хора! Забравяте вярата, не е добре. – обади се попът.
- Малко ли давахме за църквата? Беше се съборила, вдигнахме я отново. И пристройка и направихме, и я измазахме. Ами покрива? Колко още, попе? - отговори Анастаси.
- Дърпайте! – викна Васьо.

Сандък ли беше, какво беше, най-накрая се показа. Добри вървеше към реката. Там на брега, покрай две големи брези, коритото се извиваше, водата поемаше към други села, та и тамошните ниви да има какво да пият. Лъхаше топъл ветрец с мирис на река и трева. Яна не беше отишла да търси злато, както други и млади, и стари жени. Имаше си тя каквото пожелае. Обикновено, в такива летни дни идваше на реката, внимателно изследваше местността и щом видеше, че е сам-самичка, влизаше да се къпе в прохладните води. А там където бе извивката, коритото се разширяваше, успокояваше се течението и човек необезпокояван можеше да поплува. Добри се сви в тревата, със затаен дъх се загледа. Когато Яна отстраняваше от красивата си снага дрехите, той се извръщаше. Не искаше да си помисли, че макар и с поглед, може да я опетни – тази самодива, първа по хубост в селото. Щом кротките, благородни води прегърнеха Яна, Добри се обръщаше и пак я гледаше, пак се маеше. Тя потапяше глава и когато я вдигнеше, изстискваше косата си, а по лицето й продължаваха да се стичат капки, пълни с блясък от слънцето. Минаваха през очите – приличаха на сълзици, други пък по бузите – а те почервенели като череши, изглеждаха тъй сладки. Устните и те черешови, но едвам-едвам поузрели. Човек би си помислил, че е привидение.

От някъде се появи Вълчан. Оплезил език, приближаваше към Добри. За да не бъде издаден, той леко се отдръпна от брега и стана. Галейки кучето му рече: - Ех, какъв си! Ще изплашим Яна. Другар ли си търсиш? Или още хляб, ама нямам повече. Скоро си тръгнаха, оставяйки девойката спокойно да се радва на усамотението си. От Геренови поляни, народът се стичаше по домовете си. Всички негодуваха, беснееха. Като чели хората никога досега не са били така посърнали, така ядосани. В село погребения имаше наскоро, и пак смях ще се дочуе, пак усмивчица ще светне. Градушка би напролет – труд на вятъра отиде, минало-заминало, нищо – оправиха си нивите. Сега, сякаш чумав са видели, че и по лошо… Нямаше злато.

- Нищо! Нищичко! Какъв лош късмет. – приказваше жената на бай Михал. – Празен сандък… Прилоша ми като видях. Довечера ще идем, цяла нощ ще копаеш, та дано ни падне в ръчичките!
- В тъмницата! И сам? – проплака бай Михалчо.
- Сам, сам! Аз само ще ти светя. Да видиш и ти какво е работа. С четири деца, с четири гладни лами у дома и ти – пета, а с глупости се занимаваш. Една сериозна работа не захвана, бедни ни остави. Сега ушите ще ти гърмят.

Добри ги гледаше замислен от далеко. Очите му се пълнеха със страх. Тълпата се влачеше, виеше се из улиците. Съскане се чуваше, вълчи очи шареха, лисичи муцуни се споглеждаха…

- Стига толкова! Нищо неща! -каза той, незнайно на кой. – Не, няма да ида! Няма да копая. Там да си седи… Не го искам! Остави ме… Сън не ме лови… За какво ми е? Ах, Божичко… не искам.
- Ей го на лудя. Пак фучи. – каза Васьо, щом забеляза преживото ръкомахане на Добри.
- Дявол му яде душата. – отговори попът.

До късно вечерта се разнасяше вестта за имането. И до късно, в прозорците се виждаха светлини. По едно време, сенки се разшаваха из улиците. Съвсем тихо, като че да са боси, Михалчо отзад, а невеста му Нена, напред. Още един силует мина набързо през тъмня път – огряван само от месеца. Появи се за миг, скри се зад едно дърво, постоя, постоя и литна бързо напред. Михалчо и Нена се уплашиха, заозъртаха се – нищо не се видя, нищо не се чу повече. Пак продължиха. Добри тревожно обикаляше около къщата си, така, доста време. Сетне застана до трендафила. Един китен храст, хубавееше точно под прозореца. Помириса го и се нахили, като малко детенце. От вътре изнесе газов фенер, остави го на прозореца и взе да избира китки. Най-едрите, най-шарените ги откъсна. Само как би стояла някоя зад ухото на Яна… за нея бяха. Щеше да й ги остави пред вратата. Скоро Добри изкорени храста.

– Какво като го изкарам? Какво да го правя? Защо ми е на мене? – почна да си говори той. - Аз от слънцето живея. От слънцето и от хляба. И как ми е? Само едно ме мъчи, за Яна милея. Друго не ми трябва. Няма да копая!
Пак почна, обикаля, обикаля, па спре, чуди се, тъпче на място, ръкомаха, говори – кога много ясно и точно, кога мешаница от всякакви думи – да не може човек да намери връзка. Гледаш го – добре е. Не много висок, слаб, с изтъркани дрехи – беден то е ясно, пък и сам… Очите му като небето – ясни, сини, такива едни големи. Гледат на някъде, ама като че не те виждат. Или виждат нещо, дето никой друг не може. Голям чудак. Но най-важното – добряк. За никой от село ни лоша дума, ни мисъл. Само тая лудост. Тоя глас, му мътеше водата. Разпалваше страсти чужди за него. И ето сега го подучаваше да копае. Дълго забива той лопатата около основите на къщата си и много пъти се спира. Накрая, изкопа дълбока яма. И ето за какво – желанието на цяло село беше скрито до къщата му. Бая злато, бая богатство… На Геренови поляни се виждаха куп светлини. Михалчо, Нена, Кръчмарят и Яна, Анастаси, Васьо, попът и попадията, Генади – болни от безсъние сновяха из пръстта. Същински караконджули – като че изпълняваха някакъв свой си обичай. Неуморни, настървени, опиянени… А и още хора имаше, и нашенци, и другоселци. Тоя път, разпри нямаше, всеки бърза и си гледа работата.

- Татко, да си идем вече! Посинях от студ. Нищо няма, не виждаш ли? – каза Яна, която бе приклекнала с фенер в ръка до поредния изкоп на Кръчмаря.
- Да си идем! Лесно ти е на тебе. А после, пантофи, дрехи, гердани… Ще искаш, ама няма!

Една стара женица с бастун приближаваше в тъмното. Вървеше задъхана и със сетни сили. Приближи се до Анастаси и му подшушна нещо. Той, като че подгонен, си грабна фенера, лопатата и тръгна на някъде. Другите копачи се вгледаха в лъкатушещата светлина – учудени поспряха. Какво ли ставаше? Михалчовица се досети. Даде заповед на мъжа си и двамата хукнаха подир Анастаси. Така направиха и други. Разбра се, че Добри тичал из селото и си говорел за имането. За страшно нещастие и за баща си. Неясноти, от които се подразбирало, че знае къде е златото. Търсиха го къде ли не. Първо у дома му, после по пътищата. Тук се мяркал, там се мяркал – никъде го няма. На сутринта, като грейна едно ярко слънце, като зачуруликаха птици – чуден ден започваше! Пък и празних. Дойдоха горещници, трите най-топли дни в годината. Спазваха се забрани и обичай за предпазване от пожарища и градушки. Малко бяха тия, дето захванаха с традиции да се занимават. Огъня на алчността беше изгорил духа на човека и в ума му се въртеше само златото. Кръчмарят скоро се беше прибрал. Седнал умислен до масата, гледаше Яна как умива лицето си. През нощта бяха намерили Добри, за нещастие, в едно такова състояние, че никой нищо не можал да разбере. Като си тръгнали всички, кръчмаря се върнал при него.

– Яно, я седни малко при мене! – рече и той изведнъж – Днеска ще празнуваме. Яно, съпруг съм ти избрал. Като царица ще те гледа. Време е да се помисли вече за тебе.
Девойката се опули на среща му. Кой ли беше? Дали тя го е виждала? Много от село искаха Яна, но никой не беше достоен – така казваше баща й. А за него достоен означаваше – заможен. Какво й се стовари на главата, тя сама трябваше да си намери спътник, та да й легне на сърцето. Беше я страх, че така ще стане и все се надяваше късмет да има. Сега какво? Може ли тя, да се изправи срещу баща си, каквото каже той – закон е.

– Имането се падна в Добри. Яно, него ще вземеш. Той за тебе милее. Ще ти играе по гайдата, както си щеш. Пък и добър е, на муха не посяга. Има си трески, но ти на тях не обръщай внимание – живот ще живееш. И на баща си ще помагаш.

Лицето на Яна пребледня, смали се, изчезна. Девойката се разплака неудържимо. Скоро избраникът се яви. Усмихнат, радостен, както никога. Със закърпени дрехи, с вчесана коса. Кръчмарят го въведе в къщата, настани го и го нагости с баница приготвена от щерка му. После вдигнаха наздравица. Девойката стоеше с помръкнало лице и гледаше през отворения прозорец. Виждаше се празно поле, постлано с гъста, зелена трева. След камара планове, направени от баща й, по случай сватбата, кога какво, как и колко, той излезе и остави младите сами. Та да може да си понадумат туй-онуй, дано момата омекне и й дойде акъла в главата.

- Хубава Яно, донесъл съм ти пак цветя. – рече Добри и подаде букет, цял в нежни шарении. После се замисли и продължи да говори. - Защо се бягаш от мене? Не съм лош, Яно.
- Знам те, Добри, не си. Аз само се майтапя. – едвам промълви тя. – Да се земем ли, кажи? Кръчмарят всичко нареди, ама ти кажи?
- Ах, да знаеш какво ми натежа в гърдите. Добри, аз не ща, на пук срещу сърцето си може ли да ходя? Но татко иска… – тръгнаха й врели сълзи.

Добри гледаше плача й, и сякаш излизаше от тялото си. Заговори му нещото в главата.

- Спасение! – викна той – Спасение трябва. Аз на нея, не… Никога. Ти да спреш, тихо!

А Яна застана на вратата, готова да избяга, слушаше в недоумение думите му.

- Свобода иска сърцето… Що чернилка излиза. Мене си ще слушам! Тихо! Твойте думи мамят… Замлъкна и тялото му малко по малко се успокояваше. Беше се разтреперил.

- Аз ще те избавя. Не бери повече грижи, както искаш, така ще е! - обърна се към Яна. Вдигна се и излезе. Не мина време и тръгна Добри по улиците. Влачеше пълен чувал.

- Хора! Злато! Събирайте! – върви той, а по дире му дрънчене се чува, пилее всичко – Взимайте, радост да има!

Втурваха се хората от къщята си и грабеха, изглеждаха като кокошки около току що изсипано жито. Добри остана без пукната пара. Изтръска чувала и се нахили. Яна свободна, а и той свободен. За пръв път тя му се усмихна – макар, без онази обич. Така топло му стана, да подскача му се искаше. И кръчмаря също беше успял да вземе нещо, видя му се крайно недостатъчно, но свърши всичко.
- Какъв глупак е тоя Добри! Яно, на него няма да те дам! Друг ще се намери, по-достоен.

 
 

Пенелопе Крус: Олеле, каква жена!

| от chronicle.bg |

Пенелопе Крус е много неща. Танцьорка, актриса, бивша съпруга на Том Круз, настояща съпруга на Хавиер Бардем, носителка на „Оскар“. И на последно, но не и по важност място, една от нааааай-сексапилните, страстни и красиви актриси в Холивуд.

Днес тя навършва 43 години и смятаме, че е съвсем в реда на нещата да й честитим както си можем – не с пост във Facebook, а с галерия, чрез която читателите ни да си спомнят добрите й роли и да ги прегледат пак.

Включили сме в тази  галерия особена компилация от филми, в които Крус играе много добре, такива, в които самите филми имат безспорни качества, и някои, които не си струват гледането като продукции и актьорска игра, но в тях Пенелопе просто е ужасно секси.

Ами това е. Без повече приказки. Придвижвайте се бързо към снимките, знаем че това чакате.

 
 

Новата Zafira – санбернарът сред автомобилите

| от |

Опознаването на нова кола е като опознаването на човек. Първоначално съдиш по външния вид и си изграждаш мнение въз основа на него. След това влизаш вътре и хвърляш поглед на интериора: той може да кореспондира с екстериора или да е в разрез с него, но мнението ти все още не може да е меродавно, докато не се запознаеш и с поведението: пътно или човешко, то е онова, което те запознава с почти истинската същност на колата/човека срещу теб. След тестдрайва вече (който при хората може да се измери с повече прекарано време и по-дълбок разговор), мнението е почти завършено. Оттам нататък следват малките неща, на които в началото не си обърнал внимание, но с времето започваш да обикваш или ненавиждаш.

Ще опиша фейслифта на третото поколение на германския флагман по реда на опознаването.

Първият поглед беше приятно визуално изживяване: от предната до задната броня Zafira може да се гордее с красива външност.

кола, автомобил, opel zafira

Погледната отвън, обновената Zafira се отличава с по-динамичен дизайн на фаровете, които преливат в по-спортна радиаторна решетка. Така колата изглежда по-широка, а стилът на оформление следва зададения от Astra дизайнерски език, който едновременно се вписва в модерния автодизайн и се отличава от много други марки. Новите LED стоп светлини, които са свързани с хромирана лайсна и завършекът на петата врата със спойлер придават един леко издължен и съответно по-фин и стилен вид на Zafira.

Когато се качвам в колата, доброто впечатление се затвърждава. Zafira може да бъде синоним на просторен интериор – усещането е за пространство почти като в малка всекидневна.

Имате чувството, че може да сложите вътре саксия с фикус, 55-инчов телевизор и средно голям диван и да живеете като богати номади. Благодарение на страничните малки предни стъкла и наклона на предното стъкло, предната част около таблото създава респектиращо чувство за простор. Разстоянието между предните седалки също допринася за комфорта на водача и пътника.

кола, автомобил, opel zafira

Предните седалки са големи и много удобни – нещо, което твърдо се превръща в запазена марка на Opel. Между тях е новата технология на Opel, FlexRail, която позволява подлакътниците и поставките за чаши да се движат, технология, която намалява шансовете за заливане на колата и пътниците с кафе с минимум 80%. И трите реда седалки са снабдени със системата Flex7, като вторият ред е изграден от три отделни седалки, които могат да се движат напред-назад независимо една от друга. Много nice.

Тестваме Zafira навръх Цветница и посоката, която задаваме на навигацията, е Черепишкият манастир. Zafira мазно се плъзга по софийските улици, маневрирането по които със сигурност не е като с полско фиатче, но благодарение на прецизния парктроник и камерата за задно виждане, трябва доста да се потрудите, за да праснете в някоя кофа за боклук.

кола, автомобил, opel zafira

Най-добре обаче Zafira се чувства след табелката на София. Там тя се превръща в голям кораб, който спокойно и уверено се носи по магистралата, без да трепне пред никакви нервни шофьори, нагли бързаци и неподходящо задминаващи тирове. Съвсем очаквано, стигаме до Черепишкия манастир безпроблемно, а там е пълно с хора, венци от жълтурчета, шарени котки, изпуснати на земята върбови клонки и миризма на люляк.

IMG_6233

След като отдаваме на манастира заслуженото и оставаме малко на терасата, на която е пишел Иван Вазов, се връщаме към Zafira с умерена доза нетърпение.

кола, автомобил, opel zafira

Управлението на тази кола носи удоволствие, факт. Не го отбелязвам с рекламна цел – просто возията е забележително мека и плавна, а в комбинация с автоматичната скоростна кутия неизбежно ви карат да направите още едно кръгче и още едно кръгче под звуците на любима музика, възпроизведена от мобилния ви телефон чрез Bluetooth свързаната инфотейнмънт система.

Единственият негатив, който трябва да се отбележи тук, е че има риск в колата да възникнат спорове за музиката.

Защото Zafira не е кола, в която да се возите сами. Можете да вземете цялата рода, деца, братовчеди, баби – с допълнителните две седалки в багажника, които предлагат достатъчно място за средностатистически на ръст човек, можете да съберете до седем роднини или приятели, с които да споделите комфортно пътуване. Автомобилът може да гарантира физическия комфорт, а защо не и психическия? Ако роднините или приятелите, които возите са досадни или скандалджии, може да ги инсталирате на третия ред седалки. Интериорът на автомобила е толкова голям, че освен ако нямате болестно остър слух, няма да ги чувате оттам.

Една от иновациите, на които няма как да не се обърне внимание и която присъства в последните модели на Opel, е комуникационната системата OnStar.

Управлението на OnStar се намира на тавана на колата, в конзола, на която има бутони за съответните нужди на шофьора и пасажерите. Системата предлага услуги като онлайн сервиз асистент, 24-часа спешна помощ при необходимост, помощ при катастрофа, помощ при кражба, дистанционно управление на заключване, светлини, клаксон, както и диагностика на автомобила.

кола, автомобил, opel zafira

Съвестта не ни позволи да тестваме OnStar за помощ при ПТП, но се допитахме до служителите на Opel за намиране на адрес. Любезни гласове на български, иначе ситуирани в Англия, след няколко минути намериха адреса, който търсехме и ни изпратиха маршрутите, които можехме да видим на тъчскрийн екрана.

Дано никога на никого не се налага да ползва услугите на системата за катастрофи, но е облекчаващо човек да знае, че не е сам в автомобила си, дори когато е сам, и че на един бутон разстояние от него има жив човек, който може да му помогне в криза от всякакъв сорт.

Що се отнася до разхода на гориво, резултатите са задоволителни. При извънградско каране, със средна скорост около 140 – 150 км/ч, постигнахме 6.8л/ 100 км., което не е никак лошо за тези размери.

кола, автомобил, opel zafira

Наясно съм, че Zafira е семеен миниван, който не предполага офроуд изпълнения, но на един завой на Искърското дефиле не издържаме на любопитството и я качваме по един леко наклонен, неасфалтиран селски път в гората.

Голямото момиче ни закара и ни върна, без да се замисли. Дори не успяхме да изцедим някакъв адреналин, защото и тук, извън пътя, Zafira се държеше като на магистралата и като на „Солунска“ – спокойно и достойно – като санбернар, чиято житейска задача е да опази своите хора на всяка цена. И той го прави, минавайки през всякакви терени и ситуации с типичното за едрите кучета невъзмутимо спокойствие.

PS: Истински санбернар би се чувствал много добре в този автомобил. Големите кучета, както разбира се и малките, са добре дошли, накуп с одеялата, купичките с вода, играчките, децата, техните играчки, басейнчета или шейни (според сезона), детски колички, огромни дамски сакове с десет тоалета за двудневно пътуване и рибарски принадлежности на мъжете.

 
 

Сериали, базирани на филми

| от |

Качественото кино има навика да се провира дори и през най-малките пролуки, които комерсиалните бомбастични заглавия му оставят. То намира своите почитатели и оставя приятна следа и послевкус в зрителя.

Доброто кино ще съществува, независимо колко комерсиални екшъна и филми за надяждане с пуканки се направят. Същото важи и за добрата телевизия.

В нашата селекция днес двете се срещат. Някъде по средата, където е най-удобно.

Избрали сме шест сериала, които са базирани на шест качествени филма, които ако не сте гледали, е добре да се засрамите.

За останалите – всичко е горе в галерията.

 
 

„Давай пари за бакшиша, отрепко!“: 25 години „Глутница кучета“

| от |

Нека ви разкажа за „Like A Virgin“. Това е за девойка, която иска момче с голяма патка. Цялата песен е метафора за големи патки.

Годината е 1992-ра и благодарение на фестивала Sundance светът научава за Куентин Тарантино. На 21 януари седмото изкуство се запознава с „Глутница кучета“, чиято първа мощна ударна сцена се открива с тази реплика. Тя принадлежи на самия Тарантино и служи за opening на чудесната мини кървава вселена на този филм. Метафората с музиката, Мадона, патките и закусвалнята, в която се провежда този разговор, е толкова ярка, че е показателна за онова, което следва впоследствие.

В рамките на час и половина Тарантино пълни екрана с кръв, черва и расистки шеги, обиди към жените, псувни и още кръв и черва. Някъде между всички тези неща има и един злощастен обир на диаманти.  

„Глутница кучета“ прави Тарантино рокзвезда. Младият режисьор работи в индустрията и се опитва да пробие, като пише купчини сценарии за кой ли не, с идеята, че един ден ще направи собствен филм. И няколко години преди „Глутница кучета“ да се случат той снима My Best Friend’s Birthday без особен успех.

В едно свое интервю по онова време разказва, че когато дал на свой приятел продуцент и режисьор сценария на криминалната кървава баня, той веднага му предложил режисьор, който може да го направи. Но Тарантино отговорил: „Не, човече, този филм ще го снимам аз.“ Минава известно време, Тарантино едва събира пари, кани Харви Кайтел, който става и ко-продуцент и „Глутница кучета“ поема по дългия път към големия екран.

Хората обичат да използват думата „култов“ за много неща, често не на място и още по-често, за да илюстрират баналната нужда да окачествят нещо като готино. Може би, затова „култов“ е такова клише. В случая с „Глутница кучета“ обаче понятието лепва толкова добре, колкото теорията на относителността на физиката. Ако някой филм може да бъде определен като „култов“, то това е този.

Тарантино има толкова малко пари, които използва за камери, кръв и помещения, че актьорите носят част от домашните си дрехи в повечето сцени. Крис Пен го прави от самото начало до самия финал. Но нито един от актьорския състав обаче и за секунда не съжалява, че се е подписал на сделката. Само Тарантино може да ти направи предложение за малко пари, на което не може да откажеш. Всички ние го знаем сега, но тези момчета са го знаели още тогава.

„Глутница кучета“ обагря в кръв и псувни пътя на Тарантино към Холивуд и бележи яркото начало на чудесното му творчество. Куентин прави много добри филми след това, но „Глутница кучета“ е неговият култов момент. Точното време, точното място, точните хора, точният сценарий.

Група от шест изтупани отрепки, начело с мазен мафиот и неговият още по-мазен син, се събират, за да осъществят обир на диаманти. Те не се познават, затова използват прякори – Mr. Pink, Mr. White, Mr. Brown, Mr. Blond, Mr. Orange и Mr. Blue – влизат в играта, облечени в черни костюми и RayBan-и, придружени от зъл чичко и неговия син по анцунг.

Тим Рот, Стив Бушеми, Харви Кайтел, Майкъл Медсън, Крис Пен, Лорънс Тиърни, Еди Бункър и самият Куентин Тарантино са основното звено на чудната група, допълнени от един полицай, гласът Стивън Райт и озвучени с музика от 70-те.

„Глутница кучета“ прави отварящата си сцена в закусвалня, за която Тарантино казва, че ако слушаш внимателно, може и да схванеш повечето неща. Трите кафета на Стив Бушеми, патки и Мадона, история за китайци и спор за един бакшиш, ти казват всичко, което трябва да знаеш, че следва. Сцената е снимана в рамките на ден, а закусвалнята, като генерално място, се превръща във важен елемент в ранните филми на Тарантино. Може да видите подобни сцени в „Джаки Браун“ и разбира се, в „Криминале“.

Начинът, по който Тарантино решава да разкаже, иначе на пръв поглед тривиалната история на „Глутница кучета“, се превръща в негова отличителна марка. Като печат на задника, който те прави специален. Филмът има едно огромно предимство пред останалите криминални истории, появили се до момента, той не ти показва най-важното в историята – обирът. Ти само слушаш за него. Какво се е объркало, кого са убили, кой се е измъкнал и къде са диамантите. Първо, защото Тарантино няма пари, за да направи пуцане, каквото този обир предогажда и второ, и по-важно, защото не иска. Не обирът е значителен за историята, а онова, което се случва преди и след него. Най-вече след. Именно там се намират кръвта и червата. Частта преди обирът е изобразена с доза силни и качествени псувни и расистки шеги. Четири важни елемента във филмите на Тарантино. Освен закусвалнята.

Под формата на уж случайно пръснати сцени, Тарантино сглобява през зрителя пъзела, който довежда до кървавата баня, в която Тим Рот има дупка в корема, а Майкъл Медсън реже нечие ухо. Междувременно Стив Бушеми почти се напикава от напрежение, а Харви Кайтел иска да е якият пич, спогоден с всички и може би затова не оцелява. Все тая. В киното на Тарантино някой рядко остава цял и жив, за да разкаже какво точно се е объркало, по дяволите. Не, то е като добър секс – трябва да се преживее, за да се разбере.

Скоците назад-напред във времето – от откриващата сцена, минути преди обира, през резултата, който се разиграва в един склад, до начина, по който всички се събират, за да вземат участие в тази злополучна история – нареждат пред драгия зрител, чудесно замислен, почти мистериозен пъзел, от типа „кой-го-направи“. Верният отговор е даден някъде в средата на историята, а след това гледаш само резултата от него. Но най-важното, филмовият пъзел, който „Глутница кучета“ представлява, е добро кино. Без пренапъване, без престараване, без излишни елементи. Добра драматургия, още по-добър диалог и чудесен актьорски състав.

Тази година, този филм прави 25 години на екран и ако го гледаш днес пак, ще ти се стори, че не е минала и минута от 1992-ра. Той е като застинал във времето. Като важен loop в пронстранствено-времевия континиум, който не може да бъде променен. И не трябва. Той е важен, както за кариерата на Тарантино и половината актьори вътре, така и за седмото изкуство само по себе си.

Пак се връщаме в началото на филма, в закусвалнята. Където група от 8 мъже спорят дали трябва да се дава бакшиш на сервитьорката, половин час преди да бъдат обърнати с червата навън.

Нали знаете какво казват: „Денят е хубав и всичко върви по план, освен когато не върви.“  За Mr. Pink, Mr. White, Mr. Brown, Mr. Blond, Mr. Orange и Mr. Blue всичко се прецаква, за да му провърви на Тарантино.