Имане в основите

| от | |

books-text

Ивайло Стефанов

Тоя летен ден беше по-тих от обикновено. По площада нямаше ни жив човек, ни пиле. Само Вълчан се припичаше на слънце, легнал в тревата, до пустата, селска кръчма. Ушите му клепнали, само къде не закриват очите му, от време на време щръкваха право нагоре, като антена.Чуваше нещо. През площада минаваше Добри. Той не беше опасен, въпреки странната си лудост, но хората се бояха от него, избягваха го. Яна, дъщерята на кръчмаря, като го срещнеше на пътя, хвърляше кошници, китки, изгубваше и ума, и дума. Побягваше и не се спираше чак до де не хлопне портата в бащиния двор. А Добри, всеки път събираше падналите цветя и ги оставяше пред дома й, като си припяваше,

„Яно, хубава Яно.

Лице засмяно да ти видя,

сърце голямо да ми заиграе.

Но вятър ме вее, Яно, се не мога те стигна…“.

И така си пееше, че за никой не бяха тайна чувствата му. По това се познава човека, ако може да обича другиго, значи носи богатство в душата си. Но никой не познаваше Добри и никой не обръщаше внимание на такива богатства. Любовта му към Яна само караше другите да се страхуват още повече. Казваха, че любовта при човека е като глада при вълка – пред нищо не се спира до де не усети, че тъй желаното сърце е в лапите му.

А, Вълчане! Ти що не си за злато? На сички само злато им е в главите. Хе-хе, не ти трябва такова на тебе, хляб повече ще те зарадва. - рече Добри и извади от джоба на протрития си панталон, парче сух хляб. Вълчан погледна добродушно, облиза се и за нула време го глътна. – То май, никой скоро не те е съжалил. Ето ти още.

Изведнъж, Добри замръзна на място. Ококори очи и пак заговори, обаче сега с негодувание. – Пак ли почваш? Стига вече, остави ме! Само ми приказваш! Започна да размахва с ръце, все едно че гони оси, сетне запуши ушите си с пръсти, но това не помогна, още чуваше нещо и се заудря по главата. От това се бояха хората, няма-няма и току полудее. Никой не знаеше какво чува и чува ли нещо изобщо. Цялата рода на Добри беше измряла, та той сиромах, от най-млади години сам си останал. Баба Гергина разправяше, че духове му говорели. Друг, че бил проклетисан, трети, че нищо не чувал, а било плод на лудостта му. Дали лудост, дали дух, каквото го тормозеше, замлъкна и той придоби по-добър вид. Обяд минаваше, в село продължаваше да е тихо и пусто. Болест да бе се заскитала по улиците, пак нямаше да е толкова спокойно. Няколко мухи се оплетоха с мълчанието и забръмчаха в една забравена чаша на масата пред кръчмата. Лепкавата течност вътре, изглежда ги привличаше и те ставаха повече, даже се биеха коя да заеме най-хубавото място в чашата. В тоя миг, пукна страшна глъчка. На Геренови поляни се случваше нещо. Друг път, особено лятото, тия места изглеждаха като шарена черга. Събудила се растителността, разсънила се през пролетта и в лудия си летен разцвет, ако някой някога се е питал как изглежда дъгата от близо – на Геренови поляни щеше да разбере. Ярко червен мак – като бузите на нагиздена мома, синчец изръсен от небето, омайниче, теменуга и маргарита и още куп знайни и незнайни цветове. Много предания можеха да се чуят за тези богоусветени места. Ако момък подари цвете от тия поляни на някоя мома, тя ще го заобича сляпо, както нищо друго на света, ще му даде толкова силна обич, че момъкът накрая само няма да я иска, защото сърцето му няма да я побере. Казваха също, че там се раждали самодивите, че имало билки изцеряващи и най-тежките болести, но само човек освободил от душата си товара на греховете, поискал най-чисто и искрено прошка, можел да познае лековете.

Места прегърнали толкова много приказки, изпълнени с девствена красота и тайнства, места където душата може да поседне между цветовете и да махне всичко що я мъчи, сега изглеждаха като разорана нива. Беше пълно с народ. Всички ръкомахаха оживено, бутаха се да не изпуснат нещо.

Ти не си от нащо село! Каквото има тук, то е на нас. – каза един от селяните – Нали, дядо попе? Кажи и ти!
- Право казваш, Васьо. На нас, и на църквата – храма Господен!
- Та аз съм от това село! Тук е имота ми, тук е кръчмата дето пия всеки ден, тук е църквата дето се моля. – опита да се защити Генади, който беше наобиколен от тълпата.
- Ти за нас си другоселец и дойде тука да ни окрадеш! – обади се друг.
- Аз ти казвам, че на тия поляни имаме собственост само ние, да си хващаш пътя! – викна ядосано една жена.
- Ти Спаске, си трай, че и ти вчера дойде! – изсъска друга.
В този момент Геренови поляни бяха като гнездо на пепелянки. Отровни думи прехвърчаха измежду хората и се впиваха, където им падне – без да жалят ни душа, ни сърце. Хора, които все зима им беше в душите, сега се бяха стоплили, но не от слънцето,то беше милостиво и към тях самите, и към посеви и ниви. Народа гореше от едното желание да притежава имането на Хаджи Радан. От месец, това бе единствената тема за разговор. Едно време, кога османските вериги стискали България, Хаджи Радана бил богат чорбаджия. Имал си ханче, което османците не пипали, защото там причаквали неуловимите въстаници. Радан си знаел как да ги подмамва, за това и бил щедро възнаграждаван. Но когато орда башибозуци, неукротими хали, минали през селото, се вгледали в щерката му. За да не бъде хваната, тя побегнала, тичала колкото крака й държат, доде не стигнала на Геренови поляни. Там се препънала и паднала, от гъстата трева се показала змия и ухапала момата. Арнаутите я стигнали, а тя се изправила с последни сили и проговорила, „На свети земи сте стъпили! И Господа ще ви накаже…“ проснала се на земята. Зверовете се уплашили от думите й и от внезапната смърт и избягали от селото. Хаджи Радан се поболял от мъка, когато намерили тялото на единственото му дете. Тогава заровил всичкото си имане там, точно на мястото където умряла Райна. Генади беше открил в дълбокия ров нещо метално. Част от него се показваше. Двама по-едри от насъбралите се селяни влезнаха в дупката.

- Аз го намерих! От зори копая – не може да го вземете! – Вдигнаха Генади на ръце, от горе други го поеха и го извлякоха от рова.
- Хайде, иди си! Нямаш работа тука. В твойто село си търси злато! – изръмжа Васьо.
Тълпата заблъска прогонения и го понесе назад. Всички очакваха да видят чудото, гладни и жадни за злато. Метала постепенно разкриваше формата си.

Нетърпеливи търсачите почукваха отгоре му и се ослушваха – не биеше на кухо. Генади не се отказа. Събра сили и смелост, каквито друг път му липсваха, и започна да си проправя път обратно. Да се откажеш ей тъй, от всичко друго ще е лесно, но от пълна кесия, че и не само една, някак сърце не ти дава, защото после на кому ще е нужно да се отказва от каквито и да било прищявки. Дали право, дали криво, това се таеше в душичката му.

- Пак ли идваш? Пешкирите и да те няма! – викна Васьо.
– Те пешкирите са ми ей там. – посочи Генади към дълбокия ров, в който двама души се ровеха като къртици. – Да делим по братски. Така не е ли по-право?
- Не сме братя, с тебе няма да делим!
– Добре, не давайте. Ама аз бирника ще викна. Та да знае, че вече имате с какво да му платите.
– Викни го! Ще се издължим, както си му е редът.

Генади врътна заканително, наляво-надясно, глава и без дума да промълви си тръгна.

- Васьо, да го върнем! До гуша сме затънали цялата Балинска махала. Да го викнем, все ще му дадем нещо. – обади се пребледнял Михалчо.
- Така ще е бай Михале, като у дома си не седите. Се кръчмата ви е в главите. И други затруднени има, не сте само вия.
– А как ще разпределим имането? -
долетя нечий глас.
- Ами как, по равно трябва! – зашумяха още гласове.
- За бедните повече трябва! – излезе напред невестата на Михалчо – Те най-нужда имат.
- Айде бе, за бедните! Да работят повече, какво мързелуват и после се оплакват.Тука има заслужили хора. Общината трябва да е благодарна на тях, малко ли работа свършиха за село? На заслужилите повече! – каза Анастаси.
- Църквата, църквата, хора! Забравяте вярата, не е добре. – обади се попът.
- Малко ли давахме за църквата? Беше се съборила, вдигнахме я отново. И пристройка и направихме, и я измазахме. Ами покрива? Колко още, попе? - отговори Анастаси.
- Дърпайте! – викна Васьо.

Сандък ли беше, какво беше, най-накрая се показа. Добри вървеше към реката. Там на брега, покрай две големи брези, коритото се извиваше, водата поемаше към други села, та и тамошните ниви да има какво да пият. Лъхаше топъл ветрец с мирис на река и трева. Яна не беше отишла да търси злато, както други и млади, и стари жени. Имаше си тя каквото пожелае. Обикновено, в такива летни дни идваше на реката, внимателно изследваше местността и щом видеше, че е сам-самичка, влизаше да се къпе в прохладните води. А там където бе извивката, коритото се разширяваше, успокояваше се течението и човек необезпокояван можеше да поплува. Добри се сви в тревата, със затаен дъх се загледа. Когато Яна отстраняваше от красивата си снага дрехите, той се извръщаше. Не искаше да си помисли, че макар и с поглед, може да я опетни – тази самодива, първа по хубост в селото. Щом кротките, благородни води прегърнеха Яна, Добри се обръщаше и пак я гледаше, пак се маеше. Тя потапяше глава и когато я вдигнеше, изстискваше косата си, а по лицето й продължаваха да се стичат капки, пълни с блясък от слънцето. Минаваха през очите – приличаха на сълзици, други пък по бузите – а те почервенели като череши, изглеждаха тъй сладки. Устните и те черешови, но едвам-едвам поузрели. Човек би си помислил, че е привидение.

От някъде се появи Вълчан. Оплезил език, приближаваше към Добри. За да не бъде издаден, той леко се отдръпна от брега и стана. Галейки кучето му рече: - Ех, какъв си! Ще изплашим Яна. Другар ли си търсиш? Или още хляб, ама нямам повече. Скоро си тръгнаха, оставяйки девойката спокойно да се радва на усамотението си. От Геренови поляни, народът се стичаше по домовете си. Всички негодуваха, беснееха. Като чели хората никога досега не са били така посърнали, така ядосани. В село погребения имаше наскоро, и пак смях ще се дочуе, пак усмивчица ще светне. Градушка би напролет – труд на вятъра отиде, минало-заминало, нищо – оправиха си нивите. Сега, сякаш чумав са видели, че и по лошо… Нямаше злато.

- Нищо! Нищичко! Какъв лош късмет. – приказваше жената на бай Михал. – Празен сандък… Прилоша ми като видях. Довечера ще идем, цяла нощ ще копаеш, та дано ни падне в ръчичките!
- В тъмницата! И сам? – проплака бай Михалчо.
- Сам, сам! Аз само ще ти светя. Да видиш и ти какво е работа. С четири деца, с четири гладни лами у дома и ти – пета, а с глупости се занимаваш. Една сериозна работа не захвана, бедни ни остави. Сега ушите ще ти гърмят.

Добри ги гледаше замислен от далеко. Очите му се пълнеха със страх. Тълпата се влачеше, виеше се из улиците. Съскане се чуваше, вълчи очи шареха, лисичи муцуни се споглеждаха…

- Стига толкова! Нищо неща! -каза той, незнайно на кой. – Не, няма да ида! Няма да копая. Там да си седи… Не го искам! Остави ме… Сън не ме лови… За какво ми е? Ах, Божичко… не искам.
- Ей го на лудя. Пак фучи. – каза Васьо, щом забеляза преживото ръкомахане на Добри.
- Дявол му яде душата. – отговори попът.

До късно вечерта се разнасяше вестта за имането. И до късно, в прозорците се виждаха светлини. По едно време, сенки се разшаваха из улиците. Съвсем тихо, като че да са боси, Михалчо отзад, а невеста му Нена, напред. Още един силует мина набързо през тъмня път – огряван само от месеца. Появи се за миг, скри се зад едно дърво, постоя, постоя и литна бързо напред. Михалчо и Нена се уплашиха, заозъртаха се – нищо не се видя, нищо не се чу повече. Пак продължиха. Добри тревожно обикаляше около къщата си, така, доста време. Сетне застана до трендафила. Един китен храст, хубавееше точно под прозореца. Помириса го и се нахили, като малко детенце. От вътре изнесе газов фенер, остави го на прозореца и взе да избира китки. Най-едрите, най-шарените ги откъсна. Само как би стояла някоя зад ухото на Яна… за нея бяха. Щеше да й ги остави пред вратата. Скоро Добри изкорени храста.

– Какво като го изкарам? Какво да го правя? Защо ми е на мене? – почна да си говори той. - Аз от слънцето живея. От слънцето и от хляба. И как ми е? Само едно ме мъчи, за Яна милея. Друго не ми трябва. Няма да копая!
Пак почна, обикаля, обикаля, па спре, чуди се, тъпче на място, ръкомаха, говори – кога много ясно и точно, кога мешаница от всякакви думи – да не може човек да намери връзка. Гледаш го – добре е. Не много висок, слаб, с изтъркани дрехи – беден то е ясно, пък и сам… Очите му като небето – ясни, сини, такива едни големи. Гледат на някъде, ама като че не те виждат. Или виждат нещо, дето никой друг не може. Голям чудак. Но най-важното – добряк. За никой от село ни лоша дума, ни мисъл. Само тая лудост. Тоя глас, му мътеше водата. Разпалваше страсти чужди за него. И ето сега го подучаваше да копае. Дълго забива той лопатата около основите на къщата си и много пъти се спира. Накрая, изкопа дълбока яма. И ето за какво – желанието на цяло село беше скрито до къщата му. Бая злато, бая богатство… На Геренови поляни се виждаха куп светлини. Михалчо, Нена, Кръчмарят и Яна, Анастаси, Васьо, попът и попадията, Генади – болни от безсъние сновяха из пръстта. Същински караконджули – като че изпълняваха някакъв свой си обичай. Неуморни, настървени, опиянени… А и още хора имаше, и нашенци, и другоселци. Тоя път, разпри нямаше, всеки бърза и си гледа работата.

- Татко, да си идем вече! Посинях от студ. Нищо няма, не виждаш ли? – каза Яна, която бе приклекнала с фенер в ръка до поредния изкоп на Кръчмаря.
- Да си идем! Лесно ти е на тебе. А после, пантофи, дрехи, гердани… Ще искаш, ама няма!

Една стара женица с бастун приближаваше в тъмното. Вървеше задъхана и със сетни сили. Приближи се до Анастаси и му подшушна нещо. Той, като че подгонен, си грабна фенера, лопатата и тръгна на някъде. Другите копачи се вгледаха в лъкатушещата светлина – учудени поспряха. Какво ли ставаше? Михалчовица се досети. Даде заповед на мъжа си и двамата хукнаха подир Анастаси. Така направиха и други. Разбра се, че Добри тичал из селото и си говорел за имането. За страшно нещастие и за баща си. Неясноти, от които се подразбирало, че знае къде е златото. Търсиха го къде ли не. Първо у дома му, после по пътищата. Тук се мяркал, там се мяркал – никъде го няма. На сутринта, като грейна едно ярко слънце, като зачуруликаха птици – чуден ден започваше! Пък и празних. Дойдоха горещници, трите най-топли дни в годината. Спазваха се забрани и обичай за предпазване от пожарища и градушки. Малко бяха тия, дето захванаха с традиции да се занимават. Огъня на алчността беше изгорил духа на човека и в ума му се въртеше само златото. Кръчмарят скоро се беше прибрал. Седнал умислен до масата, гледаше Яна как умива лицето си. През нощта бяха намерили Добри, за нещастие, в едно такова състояние, че никой нищо не можал да разбере. Като си тръгнали всички, кръчмаря се върнал при него.

– Яно, я седни малко при мене! – рече и той изведнъж – Днеска ще празнуваме. Яно, съпруг съм ти избрал. Като царица ще те гледа. Време е да се помисли вече за тебе.
Девойката се опули на среща му. Кой ли беше? Дали тя го е виждала? Много от село искаха Яна, но никой не беше достоен – така казваше баща й. А за него достоен означаваше – заможен. Какво й се стовари на главата, тя сама трябваше да си намери спътник, та да й легне на сърцето. Беше я страх, че така ще стане и все се надяваше късмет да има. Сега какво? Може ли тя, да се изправи срещу баща си, каквото каже той – закон е.

– Имането се падна в Добри. Яно, него ще вземеш. Той за тебе милее. Ще ти играе по гайдата, както си щеш. Пък и добър е, на муха не посяга. Има си трески, но ти на тях не обръщай внимание – живот ще живееш. И на баща си ще помагаш.

Лицето на Яна пребледня, смали се, изчезна. Девойката се разплака неудържимо. Скоро избраникът се яви. Усмихнат, радостен, както никога. Със закърпени дрехи, с вчесана коса. Кръчмарят го въведе в къщата, настани го и го нагости с баница приготвена от щерка му. После вдигнаха наздравица. Девойката стоеше с помръкнало лице и гледаше през отворения прозорец. Виждаше се празно поле, постлано с гъста, зелена трева. След камара планове, направени от баща й, по случай сватбата, кога какво, как и колко, той излезе и остави младите сами. Та да може да си понадумат туй-онуй, дано момата омекне и й дойде акъла в главата.

- Хубава Яно, донесъл съм ти пак цветя. – рече Добри и подаде букет, цял в нежни шарении. После се замисли и продължи да говори. - Защо се бягаш от мене? Не съм лош, Яно.
- Знам те, Добри, не си. Аз само се майтапя. – едвам промълви тя. – Да се земем ли, кажи? Кръчмарят всичко нареди, ама ти кажи?
- Ах, да знаеш какво ми натежа в гърдите. Добри, аз не ща, на пук срещу сърцето си може ли да ходя? Но татко иска… – тръгнаха й врели сълзи.

Добри гледаше плача й, и сякаш излизаше от тялото си. Заговори му нещото в главата.

- Спасение! – викна той – Спасение трябва. Аз на нея, не… Никога. Ти да спреш, тихо!

А Яна застана на вратата, готова да избяга, слушаше в недоумение думите му.

- Свобода иска сърцето… Що чернилка излиза. Мене си ще слушам! Тихо! Твойте думи мамят… Замлъкна и тялото му малко по малко се успокояваше. Беше се разтреперил.

- Аз ще те избавя. Не бери повече грижи, както искаш, така ще е! - обърна се към Яна. Вдигна се и излезе. Не мина време и тръгна Добри по улиците. Влачеше пълен чувал.

- Хора! Злато! Събирайте! – върви той, а по дире му дрънчене се чува, пилее всичко – Взимайте, радост да има!

Втурваха се хората от къщята си и грабеха, изглеждаха като кокошки около току що изсипано жито. Добри остана без пукната пара. Изтръска чувала и се нахили. Яна свободна, а и той свободен. За пръв път тя му се усмихна – макар, без онази обич. Така топло му стана, да подскача му се искаше. И кръчмаря също беше успял да вземе нещо, видя му се крайно недостатъчно, но свърши всичко.
- Какъв глупак е тоя Добри! Яно, на него няма да те дам! Друг ще се намери, по-достоен.

 
 

All work and no play makes Jack a dull boy: Защо „Сиянието“ е велик филм

| от |

През 1980 година на екран излиза един от най-добрите, тотално безобразни шедьоври на маестро Стенли Кубрик и това е „Сиянието“. Тъй като Кубрик е огромен режисьор много хора обичат да слагат филмите му под общ знаменател или да омаловажават някои за сметка на друго великолепие на седмото изкуство „Портокал с часовников механизъм“.

„Сиянието“ на Кубрик, Кинг, Никълсън и Дювал обаче си остава черешката на тортата във филмографията на лудия американец. Обагрен в червено, оранжево и златно, окъпан в сюрреалистично-насилствени нотки, монотонен и безобразно клаустрофобичен, „Сиянието“ е най-добрата адаптация по роман на Стивън Кинг до момента и е най-голямото изпитание в кариерата на Джак Никълсън и Шели Дювал. Както и в тази на малкия Дани Лойд, на който макар да принадлежи една от най-известните реплики от филма: „Redrum“, той – по онова време на възраст от 6 години – така и не разбира, че снима хорър. Наистина ли?

Стенли Кубрик лично се грижи за малкото момче, като за сметка на това почти съсипва останалите актьори в продукцията. А в „Сиянието“ те наистина са малко.

Джак Никълсън и Шели Дювал многократно обясняват, че онова, което им се е налагало да правят на снимачната площадка на хоръра си остава най-трудно в кариерата им. 30 години по-късно това не се е променило. Дювал отдавна не играе, а Никълсън е еййй толкова голям, а когато го гледате в „Сиянието“ разбирате защо, по дяволите, е гигантът на седмото изкуство дори и на 80 години.

Когато започва да работи с Кубрик по „Сиянието“ Джак Никълсън е в началото на 40-те и само преди няколко години е снимал с Милош Форман „Полет над кукувиче гнездо“ и впоследствие е провъзгласил режисьора за откачалка, с която не може да се разбере. Но Стенли Кубрик е големият залък, който малко хора успяват да преглътнат, макар това да не си личи в монтирания материал.

Шели Дювал, която играе главната женска роля, дълго нарича Кубрик „най-ужасния човек, с когото съм работила“, а години по-късно обяснява, че въпреки търканията, които двамата имат по време на снимките, е научила много от него. Та това е шибаният Кубрик, всеки би научил по нещо.

Сиянието“ е шедьовър, който хваща материалът на Стивън Кинг, само три години по-рано публикуван в роман, и му носи безсмъртие. Стивън Кинг също не успява да се оправи със Стенли Кубрик и до днес мрази тази адаптация по своя роман. „Сиянието“ обаче е толкова по-голям от всеки един от създателите си, че сам по себе си вече е вселена и материал, който вдъхновява множество хора и течения в различен тип комерсиално или не, изкуство. Кадри от филма са използвани в множество клипове. А дълбоките, геометрични и тягосни сцени окъпани в оранжево, странно напомнят на Червената стая от „Туин Пийкс“.

От Massive Attack до Slipknot, има цели музикални епопеи посветени на „Сиянието“.

„Сиянието“ носи безобразната подтиснатост на ужаса, който още не се е случил, но ти го чакаш във всеки един миг. Като подплашена котка, която усеща, че идва смъртоносна буря. Съспенсът опънат като ластик, който се къса рязко, се засилва от безкрайните празни коридори на огромния хотел, в който се развива действието, от малкото колело на Дани, което се върти ли върти по оранжевите краски на килима, от дразнещия писклив глас на Уенди, която иска да е перфектна домакиня, но по-скоро наподобява чувството на скомина у човека, и като Джак… Като лудия Джак, който във всеки един миг, сцена след сцена, изглежда като някой, който би те изял, но преди това би те пребил с бухалка. Просто за кеф.

Хичкок е казал, че ужасът не се създава от това просто да покажеш кръв и чудовища на екран, а да дадеш на зрителя съвсем малък поглед, като сянка, пръски, писъци и неговото въображение ще свърши останалото. Защото по-голям ужас от онзи, който някой може да създаде в главата си няма. Освен може би този в главата на Стенли Кубрик.

Използвайки похватите да създаде клаустрофобия в широко пространство, да усетиш чувство на ужас в място, окъпано в топли цветове, Стели Кубрик строи малка чуплива, страшна и истерична кула от карти, в която вкарва митологията на Кинг – за сиянието, което определени хора притежават и те имат специални способности – примесва я с на пръв поглед човешка драма и доукрасява с Джак Никълсън с брадва.

Репликата „Here’s Johnny“ произнесена от Никълсън на фона на полуизкорубената врата на една стая, в която Уенди крещи истерично, докато той се опитва да я убие, отнема 3 дни заснемане и най-малкото 30 броя нещастни врати в бяло. Днес това ни се струва незначително на фона на сцената, която имаме като финален вариант. Една от най-разпознаваемите сцени в модерното кино изобщо.

„Сиянието“ е от филмите, които може и да не сте гледали, но почти всеки човек може да познае поне по няколко детайла от него. От близначките в коридора, през оранжевия килим, до сцената с брадвата или моя личен фаворит – тази с бухалката, снимана точно 127 пъти, всеки си има своя фаворит. А финалният вариант е истеричен ужас и една луда потна жена, която не иска да бъде докосвана от Джак Никълсън, който изглежда по-страшен и от най-гнусната версия на Торбалан.

От „Уенди, прибрах се“, през „Ето го Джони“, „Червена стая, червена стая“ до известната стара поговорка „All work and no play makes Jack a dull boy“, всичко в „Сиянието“ е код, който, разбира се, ще бъде разкрит с финалния кадър. Защото филмът е шедьовър, дори 37 години по-късно. Мисля, че го казахме в началото, но да го повторим пак…       

 
 

Писма от Алберт Айнщайн отиват на търг

| от chronicle.bg, по БТА |

Алберт Айнщайн може да е бил гений в областта на физиката, но е имал далеч по-малки способности в областта на човешките взаимоотношения и съжалявал за двата си брака, предаде Франс прес. Това разкрива писмо, адресирано от него до семейството на приятел. Писмото ще бъде предложено за продажба на търг на „Кристис“ през юли.

„Онова, за което най-много му се възхищавах, е начинът, по който успя да живее спокойно толкова дълго време с една и съща съпруга, докато аз на два пъти се провалих“, е написал ученият на 21 март 1955 г. след смъртта на колегата си и приятел Микеле Бесо.

„Той отново с малко ме изпревари, напускайки този странен свят. Това не е важно. За хората като нас, които вярват във възможностите на физиката, разликата между минало, настояще и бъдеще е просто илюзия“, завършва писмото.

Бесо подкрепял Айнщайн в трудните му семейни контакти с първата му съпруга Милева. Айнщайн се разделя с нея през 1914 г., преди да се ожени за братовчедката й Елза.

56-те писма, които ще бъдат изложени на търг в Лондон, обхващат над 50-годишен период и са посветени на Теорията на относителността, идването на нацистите на власт, както и на интимни въпроси.

Двамата мъже се сприятелили, докато били студенти в Цюрих в края на 90-те години на 19-и век.
Търгът ще се състои от 6 до 13 юли.

 

Искаме да ви покажем едно от писмата, които Алберт Айнщайн праща до дъщеря си Лизерл Айнщайн:

 

Когато предложих теорията на относителността, много малко хора ме разбраха, и това, което ще разкрия сега, за да предадеш на човечеството, ще се сблъска също с неразбиране и предубеждение в света.
Моля те да пазиш писмата ми толкова дълго, колкото е необходимо, години, десетилетия, докато обществото напредне достатъчно, за да приеме това, което ще обясня по-долу.
Има изключително мощна сила, за която досега науката не е намерила официално обяснение. Това е сила, която включва и управлява всички останали и е дори зад всяко явление, проявяващо се във Вселената. Тази сила все още не е идентифицирана от нас.
Тази универсална сила е ЛЮБОВТА.
Когато учените търсеха единна теория на Вселената те забравиха за най-мощната невидима сила.
Любовта е светлина, която просветлява тези, които я дават и я получават.
Любовта е гравитацията, защото тя кара някои хора се чувстват привлечени от други.
Любовта е сила, защото тя умножава най-доброто, което имаме и позволява на човечеството да не се самоунищожи в своя сляп егоизъм. Любовта се разгръща и разбулва.
За любовта ние живеем и умираме.
Любовта е Бог и Бог е любов.
Тази сила обяснява всичко и дава смисъл на живота. Това е променлива, която сме игнорирарали прекалено дълго, може би защото се страхуваме от любовта, защото това е единствената енергия във Вселената, която човек не се е научил да управлява.
За да дам изражение на любовта, направих проста замяна в моето най-известно уравнение.
Ако вместо E=mc2, приемем, че енергията за изцеляването на света може да се получи чрез любов, умножена по скоростта на светлината на квадрат, стигаме до заключението, че любовта е най-мощната сила, която съществува, защото тя няма граници.
След провала на човечеството в използването и контрола над останалите сили на Вселената, които са се обърнали срещу нас, е наложително спешно да се подкрепим с един друг вид енергия…
Ако искаме нашия вид да оцелее, ако търсим смисъла в живота, ако искаме да спасим света и всяко съзнаващо същество, което го обитава, любовта е точният и единствен отговор.
Може би още не сме готови да направим бомба на любовта, достатъчно мощна, за да унищожи изцяло омразата, егоизма и алчността, които опустошават планетата.
Въпреки това, всеки човек носи в себе си малък, но мощен генератор на любовта, чиято енергия очаква да бъде освободена.
Когато се научим да даваме и да получаваме тази универсална енергия, скъпа Лизерл, ние ще потвърдим, че любовта побеждава всичко, че е в състояние да се издигне над всичко, защото любовта е квинтесенцията на живота.
Дълбоко съжалявам, че не съм в състояние да изразя това, което е в сърцето ми, което тихо бие за теб през целия ми живот. Може би е твърде късно да се извиня, но тъй като времето е относително, ми е нужно да ти кажа, че те обичам и благодарение на теб достигнах до върховния отговор!
Твой баща Алберт Айнщайн.

 
 

Джони Деп: „Кога за последно актьор уби президент?“

| от chronicle.bg, по БТА |

Джони Деп попита множеството на фестивала Гластънбъри в Англия кога за последен път актьор е убил президент, предаде Асошиейтед прес. Въпросът бе зададен в рамките на негово изявление, в което актьорът говореше за президента Доналд Тръмп.

Деп го зададе на ежегодния фестивал, който чества музиката и сценичните изкуства.

54-годишната звезда от филмовата поредица „Карибски пирати“ допълни, че всъщност не е актьор, а лъже, за да преживява. „Някога се е случвало и може би е време отново да се случи“, пошегува се той. Актьорът Джон Уилкс Бут уби президента Ейбрахам Линкълн през 1865 г.

Деп е на фестивала, за да представи филма „Развратникът“ (2004), в който се е снимал.

 
 

Фейсбук, благодаря ти за тормоза

| от Анка Забраванка |

Някога Facebook беше чудесно място, на което приятелите ти качват снимки от купони и пътувания, поуквате се от време на време, вместо да си „клипвате“ на телефона в знак „мисля си за теб“, а на стената на близък човек от компанията нямаше проблем да напишете: „Пепо ма, аре да ходим до барчето“, защото освен вас и Пепа най-вероятно нямаше да го видят кой знае колко хора, които да се тагнат, чекнат и снимат в барчето. За да те покани някой на събитие, включваше те в група със съобщения, вместо да прави „ивент“. Месинджър беше функция на социалната мрежа, а не отделно приложение. Някога Фейсбук беше златно място.

Днес обаче човек трудно може да се ориентира в десетте хиляди емотикони, с които да дефинираш себе си, да изразиш настроение и да се възмутиш с гиф в коментарите едновременно. Всичко се движи и мърда, а на стената ти се опитват да се вмъкнат десетки непознати, които да ти кажат нещо в коментарите, спамейки същевременно месинджъра ти.

Ето няколко от най-дразнещите функции на „новия“ Фейсбук. Марк, благодарим ти за тормоза.

Всички видеа тръгват автоматично

Няма значение дали пухкаво бяло зайче подскача по смешен начин, коте мърка и се върти, или зарин е залял цяло село и хора се гърчат в агония. Фейсбук ти позволява да видиш всичко, дори и да не искаш. Автоматичните видеа превръщат преживяването в социалната мрежа с една идея по-неприятно, отколкото би могло да бъде.

Еди-кой си хареса еди-какво си

Вместо в нюзфийда ти да излиза нормална информация за това какво правят приятелите ти, къде са и колко бебешки снимки са качили, е пълно с реклами на страници, които някой някъде е харесал и Фейсбук очаква от теб също да харесаш. Така в продължение на седмица може всеки ден да ти излиза по сто пъти едно и също рекламно съдържание, което не искаш да виждаш. Ако го скриеш и любезно помолиш Фейсбук да го махне, то той ти предлага…друго!

Потърси „приятели“

Ти не искаш да търсиш приятели. Имаш всички приятели на света, дори с около 500 отгоре. Не искаш всякакви странни хора, които един-два пъти си срещал на улицата да надникват в личния ти живот през социалната мрежа. Вместо това обаче Фейсбук настоява да добавиш тия 30 000 непознати, които всеки ден ти изникват в каренца по средата на нюзфийда. Така, докато кротко скролираш през телефона си, след инцидентен клик с тлъстия си палец, може да се окажеш сприятелил се с някой сингъл чичо от Карнобат, със съмнителна профилна снимка и информация за колите, които харесва. И когото не познаваш, никога не си виждал, защото никога не си стъпвал в Карнобат, никога не си искал да познаваш, но за сметка на това Фейсбук иска да ви сближи.

Добави личния си лекар

Социалната мрежа се е изпедепцала дотолкова, че да ти предлага за приятели дори хора, с които…хм… не би искал да делиш едно социалномрежово пространство. Като личния лекар. Или гинеколожката. Уви, Фейсбук явно знае всичко и обича да ти го напомня, предлагайки тези приятели.

Вижте как тя изчисти нацвъканото от чайка с един прост трик!

Всички възможни спам статии, които майка ти лайква, защото мисли, че са истина. Фейсбук ни кара да вярваме в невъзможното, да вярваме, че черното е бяло и бялото е черно. И че може да стане пак бяло, ако го търкаме с оцет и сода.

Фейсбук live

Дори не става дума за трагичните случаи на убийства и самоубийства, излъчени на живо, благодарение на Фейсбук. Самата идея, че в реално време ще излъчваш за всичките си посветени приятели от училище как ядеш пържола или пиян като смок се клатиш в дискотека, звучи абсурдно. Това май не е точно комуникацията, от която имаме нужда, нали?

Автоматичното отваряне на съобщения + seen

Това, че живеем в технологичен век, не означава, че трябва да отговаряме на всичко, на всички, веднага. Всеки път, когато отвориш Фейсбук и видиш 3 прозореца, в които някой те е питал нещо и очаква спешен отговор, а самото отваряне на страницата вече е дало seen на поне един от тях, те превръща в злобар, който „се прави“, вместо в човек, който има живот и извън виртуалното и точно в момента няма как да ти отговори на жизнено важните въпроси за температурата навън и какво ще яде за обяд.