Имане в основите

| от | |

books-text

Ивайло Стефанов

Тоя летен ден беше по-тих от обикновено. По площада нямаше ни жив човек, ни пиле. Само Вълчан се припичаше на слънце, легнал в тревата, до пустата, селска кръчма. Ушите му клепнали, само къде не закриват очите му, от време на време щръкваха право нагоре, като антена.Чуваше нещо. През площада минаваше Добри. Той не беше опасен, въпреки странната си лудост, но хората се бояха от него, избягваха го. Яна, дъщерята на кръчмаря, като го срещнеше на пътя, хвърляше кошници, китки, изгубваше и ума, и дума. Побягваше и не се спираше чак до де не хлопне портата в бащиния двор. А Добри, всеки път събираше падналите цветя и ги оставяше пред дома й, като си припяваше,

„Яно, хубава Яно.

Лице засмяно да ти видя,

сърце голямо да ми заиграе.

Но вятър ме вее, Яно, се не мога те стигна…“.

И така си пееше, че за никой не бяха тайна чувствата му. По това се познава човека, ако може да обича другиго, значи носи богатство в душата си. Но никой не познаваше Добри и никой не обръщаше внимание на такива богатства. Любовта му към Яна само караше другите да се страхуват още повече. Казваха, че любовта при човека е като глада при вълка – пред нищо не се спира до де не усети, че тъй желаното сърце е в лапите му.

А, Вълчане! Ти що не си за злато? На сички само злато им е в главите. Хе-хе, не ти трябва такова на тебе, хляб повече ще те зарадва. - рече Добри и извади от джоба на протрития си панталон, парче сух хляб. Вълчан погледна добродушно, облиза се и за нула време го глътна. – То май, никой скоро не те е съжалил. Ето ти още.

Изведнъж, Добри замръзна на място. Ококори очи и пак заговори, обаче сега с негодувание. – Пак ли почваш? Стига вече, остави ме! Само ми приказваш! Започна да размахва с ръце, все едно че гони оси, сетне запуши ушите си с пръсти, но това не помогна, още чуваше нещо и се заудря по главата. От това се бояха хората, няма-няма и току полудее. Никой не знаеше какво чува и чува ли нещо изобщо. Цялата рода на Добри беше измряла, та той сиромах, от най-млади години сам си останал. Баба Гергина разправяше, че духове му говорели. Друг, че бил проклетисан, трети, че нищо не чувал, а било плод на лудостта му. Дали лудост, дали дух, каквото го тормозеше, замлъкна и той придоби по-добър вид. Обяд минаваше, в село продължаваше да е тихо и пусто. Болест да бе се заскитала по улиците, пак нямаше да е толкова спокойно. Няколко мухи се оплетоха с мълчанието и забръмчаха в една забравена чаша на масата пред кръчмата. Лепкавата течност вътре, изглежда ги привличаше и те ставаха повече, даже се биеха коя да заеме най-хубавото място в чашата. В тоя миг, пукна страшна глъчка. На Геренови поляни се случваше нещо. Друг път, особено лятото, тия места изглеждаха като шарена черга. Събудила се растителността, разсънила се през пролетта и в лудия си летен разцвет, ако някой някога се е питал как изглежда дъгата от близо – на Геренови поляни щеше да разбере. Ярко червен мак – като бузите на нагиздена мома, синчец изръсен от небето, омайниче, теменуга и маргарита и още куп знайни и незнайни цветове. Много предания можеха да се чуят за тези богоусветени места. Ако момък подари цвете от тия поляни на някоя мома, тя ще го заобича сляпо, както нищо друго на света, ще му даде толкова силна обич, че момъкът накрая само няма да я иска, защото сърцето му няма да я побере. Казваха също, че там се раждали самодивите, че имало билки изцеряващи и най-тежките болести, но само човек освободил от душата си товара на греховете, поискал най-чисто и искрено прошка, можел да познае лековете.

Места прегърнали толкова много приказки, изпълнени с девствена красота и тайнства, места където душата може да поседне между цветовете и да махне всичко що я мъчи, сега изглеждаха като разорана нива. Беше пълно с народ. Всички ръкомахаха оживено, бутаха се да не изпуснат нещо.

Ти не си от нащо село! Каквото има тук, то е на нас. – каза един от селяните – Нали, дядо попе? Кажи и ти!
- Право казваш, Васьо. На нас, и на църквата – храма Господен!
- Та аз съм от това село! Тук е имота ми, тук е кръчмата дето пия всеки ден, тук е църквата дето се моля. – опита да се защити Генади, който беше наобиколен от тълпата.
- Ти за нас си другоселец и дойде тука да ни окрадеш! – обади се друг.
- Аз ти казвам, че на тия поляни имаме собственост само ние, да си хващаш пътя! – викна ядосано една жена.
- Ти Спаске, си трай, че и ти вчера дойде! – изсъска друга.
В този момент Геренови поляни бяха като гнездо на пепелянки. Отровни думи прехвърчаха измежду хората и се впиваха, където им падне – без да жалят ни душа, ни сърце. Хора, които все зима им беше в душите, сега се бяха стоплили, но не от слънцето,то беше милостиво и към тях самите, и към посеви и ниви. Народа гореше от едното желание да притежава имането на Хаджи Радан. От месец, това бе единствената тема за разговор. Едно време, кога османските вериги стискали България, Хаджи Радана бил богат чорбаджия. Имал си ханче, което османците не пипали, защото там причаквали неуловимите въстаници. Радан си знаел как да ги подмамва, за това и бил щедро възнаграждаван. Но когато орда башибозуци, неукротими хали, минали през селото, се вгледали в щерката му. За да не бъде хваната, тя побегнала, тичала колкото крака й държат, доде не стигнала на Геренови поляни. Там се препънала и паднала, от гъстата трева се показала змия и ухапала момата. Арнаутите я стигнали, а тя се изправила с последни сили и проговорила, „На свети земи сте стъпили! И Господа ще ви накаже…“ проснала се на земята. Зверовете се уплашили от думите й и от внезапната смърт и избягали от селото. Хаджи Радан се поболял от мъка, когато намерили тялото на единственото му дете. Тогава заровил всичкото си имане там, точно на мястото където умряла Райна. Генади беше открил в дълбокия ров нещо метално. Част от него се показваше. Двама по-едри от насъбралите се селяни влезнаха в дупката.

- Аз го намерих! От зори копая – не може да го вземете! – Вдигнаха Генади на ръце, от горе други го поеха и го извлякоха от рова.
- Хайде, иди си! Нямаш работа тука. В твойто село си търси злато! – изръмжа Васьо.
Тълпата заблъска прогонения и го понесе назад. Всички очакваха да видят чудото, гладни и жадни за злато. Метала постепенно разкриваше формата си.

Нетърпеливи търсачите почукваха отгоре му и се ослушваха – не биеше на кухо. Генади не се отказа. Събра сили и смелост, каквито друг път му липсваха, и започна да си проправя път обратно. Да се откажеш ей тъй, от всичко друго ще е лесно, но от пълна кесия, че и не само една, някак сърце не ти дава, защото после на кому ще е нужно да се отказва от каквито и да било прищявки. Дали право, дали криво, това се таеше в душичката му.

- Пак ли идваш? Пешкирите и да те няма! – викна Васьо.
– Те пешкирите са ми ей там. – посочи Генади към дълбокия ров, в който двама души се ровеха като къртици. – Да делим по братски. Така не е ли по-право?
- Не сме братя, с тебе няма да делим!
– Добре, не давайте. Ама аз бирника ще викна. Та да знае, че вече имате с какво да му платите.
– Викни го! Ще се издължим, както си му е редът.

Генади врътна заканително, наляво-надясно, глава и без дума да промълви си тръгна.

- Васьо, да го върнем! До гуша сме затънали цялата Балинска махала. Да го викнем, все ще му дадем нещо. – обади се пребледнял Михалчо.
- Така ще е бай Михале, като у дома си не седите. Се кръчмата ви е в главите. И други затруднени има, не сте само вия.
– А как ще разпределим имането? -
долетя нечий глас.
- Ами как, по равно трябва! – зашумяха още гласове.
- За бедните повече трябва! – излезе напред невестата на Михалчо – Те най-нужда имат.
- Айде бе, за бедните! Да работят повече, какво мързелуват и после се оплакват.Тука има заслужили хора. Общината трябва да е благодарна на тях, малко ли работа свършиха за село? На заслужилите повече! – каза Анастаси.
- Църквата, църквата, хора! Забравяте вярата, не е добре. – обади се попът.
- Малко ли давахме за църквата? Беше се съборила, вдигнахме я отново. И пристройка и направихме, и я измазахме. Ами покрива? Колко още, попе? - отговори Анастаси.
- Дърпайте! – викна Васьо.

Сандък ли беше, какво беше, най-накрая се показа. Добри вървеше към реката. Там на брега, покрай две големи брези, коритото се извиваше, водата поемаше към други села, та и тамошните ниви да има какво да пият. Лъхаше топъл ветрец с мирис на река и трева. Яна не беше отишла да търси злато, както други и млади, и стари жени. Имаше си тя каквото пожелае. Обикновено, в такива летни дни идваше на реката, внимателно изследваше местността и щом видеше, че е сам-самичка, влизаше да се къпе в прохладните води. А там където бе извивката, коритото се разширяваше, успокояваше се течението и човек необезпокояван можеше да поплува. Добри се сви в тревата, със затаен дъх се загледа. Когато Яна отстраняваше от красивата си снага дрехите, той се извръщаше. Не искаше да си помисли, че макар и с поглед, може да я опетни – тази самодива, първа по хубост в селото. Щом кротките, благородни води прегърнеха Яна, Добри се обръщаше и пак я гледаше, пак се маеше. Тя потапяше глава и когато я вдигнеше, изстискваше косата си, а по лицето й продължаваха да се стичат капки, пълни с блясък от слънцето. Минаваха през очите – приличаха на сълзици, други пък по бузите – а те почервенели като череши, изглеждаха тъй сладки. Устните и те черешови, но едвам-едвам поузрели. Човек би си помислил, че е привидение.

От някъде се появи Вълчан. Оплезил език, приближаваше към Добри. За да не бъде издаден, той леко се отдръпна от брега и стана. Галейки кучето му рече: - Ех, какъв си! Ще изплашим Яна. Другар ли си търсиш? Или още хляб, ама нямам повече. Скоро си тръгнаха, оставяйки девойката спокойно да се радва на усамотението си. От Геренови поляни, народът се стичаше по домовете си. Всички негодуваха, беснееха. Като чели хората никога досега не са били така посърнали, така ядосани. В село погребения имаше наскоро, и пак смях ще се дочуе, пак усмивчица ще светне. Градушка би напролет – труд на вятъра отиде, минало-заминало, нищо – оправиха си нивите. Сега, сякаш чумав са видели, че и по лошо… Нямаше злато.

- Нищо! Нищичко! Какъв лош късмет. – приказваше жената на бай Михал. – Празен сандък… Прилоша ми като видях. Довечера ще идем, цяла нощ ще копаеш, та дано ни падне в ръчичките!
- В тъмницата! И сам? – проплака бай Михалчо.
- Сам, сам! Аз само ще ти светя. Да видиш и ти какво е работа. С четири деца, с четири гладни лами у дома и ти – пета, а с глупости се занимаваш. Една сериозна работа не захвана, бедни ни остави. Сега ушите ще ти гърмят.

Добри ги гледаше замислен от далеко. Очите му се пълнеха със страх. Тълпата се влачеше, виеше се из улиците. Съскане се чуваше, вълчи очи шареха, лисичи муцуни се споглеждаха…

- Стига толкова! Нищо неща! -каза той, незнайно на кой. – Не, няма да ида! Няма да копая. Там да си седи… Не го искам! Остави ме… Сън не ме лови… За какво ми е? Ах, Божичко… не искам.
- Ей го на лудя. Пак фучи. – каза Васьо, щом забеляза преживото ръкомахане на Добри.
- Дявол му яде душата. – отговори попът.

До късно вечерта се разнасяше вестта за имането. И до късно, в прозорците се виждаха светлини. По едно време, сенки се разшаваха из улиците. Съвсем тихо, като че да са боси, Михалчо отзад, а невеста му Нена, напред. Още един силует мина набързо през тъмня път – огряван само от месеца. Появи се за миг, скри се зад едно дърво, постоя, постоя и литна бързо напред. Михалчо и Нена се уплашиха, заозъртаха се – нищо не се видя, нищо не се чу повече. Пак продължиха. Добри тревожно обикаляше около къщата си, така, доста време. Сетне застана до трендафила. Един китен храст, хубавееше точно под прозореца. Помириса го и се нахили, като малко детенце. От вътре изнесе газов фенер, остави го на прозореца и взе да избира китки. Най-едрите, най-шарените ги откъсна. Само как би стояла някоя зад ухото на Яна… за нея бяха. Щеше да й ги остави пред вратата. Скоро Добри изкорени храста.

– Какво като го изкарам? Какво да го правя? Защо ми е на мене? – почна да си говори той. - Аз от слънцето живея. От слънцето и от хляба. И как ми е? Само едно ме мъчи, за Яна милея. Друго не ми трябва. Няма да копая!
Пак почна, обикаля, обикаля, па спре, чуди се, тъпче на място, ръкомаха, говори – кога много ясно и точно, кога мешаница от всякакви думи – да не може човек да намери връзка. Гледаш го – добре е. Не много висок, слаб, с изтъркани дрехи – беден то е ясно, пък и сам… Очите му като небето – ясни, сини, такива едни големи. Гледат на някъде, ама като че не те виждат. Или виждат нещо, дето никой друг не може. Голям чудак. Но най-важното – добряк. За никой от село ни лоша дума, ни мисъл. Само тая лудост. Тоя глас, му мътеше водата. Разпалваше страсти чужди за него. И ето сега го подучаваше да копае. Дълго забива той лопатата около основите на къщата си и много пъти се спира. Накрая, изкопа дълбока яма. И ето за какво – желанието на цяло село беше скрито до къщата му. Бая злато, бая богатство… На Геренови поляни се виждаха куп светлини. Михалчо, Нена, Кръчмарят и Яна, Анастаси, Васьо, попът и попадията, Генади – болни от безсъние сновяха из пръстта. Същински караконджули – като че изпълняваха някакъв свой си обичай. Неуморни, настървени, опиянени… А и още хора имаше, и нашенци, и другоселци. Тоя път, разпри нямаше, всеки бърза и си гледа работата.

- Татко, да си идем вече! Посинях от студ. Нищо няма, не виждаш ли? – каза Яна, която бе приклекнала с фенер в ръка до поредния изкоп на Кръчмаря.
- Да си идем! Лесно ти е на тебе. А после, пантофи, дрехи, гердани… Ще искаш, ама няма!

Една стара женица с бастун приближаваше в тъмното. Вървеше задъхана и със сетни сили. Приближи се до Анастаси и му подшушна нещо. Той, като че подгонен, си грабна фенера, лопатата и тръгна на някъде. Другите копачи се вгледаха в лъкатушещата светлина – учудени поспряха. Какво ли ставаше? Михалчовица се досети. Даде заповед на мъжа си и двамата хукнаха подир Анастаси. Така направиха и други. Разбра се, че Добри тичал из селото и си говорел за имането. За страшно нещастие и за баща си. Неясноти, от които се подразбирало, че знае къде е златото. Търсиха го къде ли не. Първо у дома му, после по пътищата. Тук се мяркал, там се мяркал – никъде го няма. На сутринта, като грейна едно ярко слънце, като зачуруликаха птици – чуден ден започваше! Пък и празних. Дойдоха горещници, трите най-топли дни в годината. Спазваха се забрани и обичай за предпазване от пожарища и градушки. Малко бяха тия, дето захванаха с традиции да се занимават. Огъня на алчността беше изгорил духа на човека и в ума му се въртеше само златото. Кръчмарят скоро се беше прибрал. Седнал умислен до масата, гледаше Яна как умива лицето си. През нощта бяха намерили Добри, за нещастие, в едно такова състояние, че никой нищо не можал да разбере. Като си тръгнали всички, кръчмаря се върнал при него.

– Яно, я седни малко при мене! – рече и той изведнъж – Днеска ще празнуваме. Яно, съпруг съм ти избрал. Като царица ще те гледа. Време е да се помисли вече за тебе.
Девойката се опули на среща му. Кой ли беше? Дали тя го е виждала? Много от село искаха Яна, но никой не беше достоен – така казваше баща й. А за него достоен означаваше – заможен. Какво й се стовари на главата, тя сама трябваше да си намери спътник, та да й легне на сърцето. Беше я страх, че така ще стане и все се надяваше късмет да има. Сега какво? Може ли тя, да се изправи срещу баща си, каквото каже той – закон е.

– Имането се падна в Добри. Яно, него ще вземеш. Той за тебе милее. Ще ти играе по гайдата, както си щеш. Пък и добър е, на муха не посяга. Има си трески, но ти на тях не обръщай внимание – живот ще живееш. И на баща си ще помагаш.

Лицето на Яна пребледня, смали се, изчезна. Девойката се разплака неудържимо. Скоро избраникът се яви. Усмихнат, радостен, както никога. Със закърпени дрехи, с вчесана коса. Кръчмарят го въведе в къщата, настани го и го нагости с баница приготвена от щерка му. После вдигнаха наздравица. Девойката стоеше с помръкнало лице и гледаше през отворения прозорец. Виждаше се празно поле, постлано с гъста, зелена трева. След камара планове, направени от баща й, по случай сватбата, кога какво, как и колко, той излезе и остави младите сами. Та да може да си понадумат туй-онуй, дано момата омекне и й дойде акъла в главата.

- Хубава Яно, донесъл съм ти пак цветя. – рече Добри и подаде букет, цял в нежни шарении. После се замисли и продължи да говори. - Защо се бягаш от мене? Не съм лош, Яно.
- Знам те, Добри, не си. Аз само се майтапя. – едвам промълви тя. – Да се земем ли, кажи? Кръчмарят всичко нареди, ама ти кажи?
- Ах, да знаеш какво ми натежа в гърдите. Добри, аз не ща, на пук срещу сърцето си може ли да ходя? Но татко иска… – тръгнаха й врели сълзи.

Добри гледаше плача й, и сякаш излизаше от тялото си. Заговори му нещото в главата.

- Спасение! – викна той – Спасение трябва. Аз на нея, не… Никога. Ти да спреш, тихо!

А Яна застана на вратата, готова да избяга, слушаше в недоумение думите му.

- Свобода иска сърцето… Що чернилка излиза. Мене си ще слушам! Тихо! Твойте думи мамят… Замлъкна и тялото му малко по малко се успокояваше. Беше се разтреперил.

- Аз ще те избавя. Не бери повече грижи, както искаш, така ще е! - обърна се към Яна. Вдигна се и излезе. Не мина време и тръгна Добри по улиците. Влачеше пълен чувал.

- Хора! Злато! Събирайте! – върви той, а по дире му дрънчене се чува, пилее всичко – Взимайте, радост да има!

Втурваха се хората от къщята си и грабеха, изглеждаха като кокошки около току що изсипано жито. Добри остана без пукната пара. Изтръска чувала и се нахили. Яна свободна, а и той свободен. За пръв път тя му се усмихна – макар, без онази обич. Така топло му стана, да подскача му се искаше. И кръчмаря също беше успял да вземе нещо, видя му се крайно недостатъчно, но свърши всичко.
- Какъв глупак е тоя Добри! Яно, на него няма да те дам! Друг ще се намери, по-достоен.

 
 

Звезди от киното, изкушени от телевизията

| от chronicle.bg |

В последните години сериалите показаха, че малкият екран е достатъчно голям за всяка световна звезда, стига да се основават върху добър сценарий и качествена режисура. Затова и в последните години мнозина се насочиха към телевизията.

Когато видяхме в сериала „Истински детектив” Матю Макконъхи, това беше изненада – носителят на „Оскар” беше слязъл от нивото на големия екран, за да се снима в телевизията. Оказа се, че това е добър ход, който впоследствие мнозина негови колеги повториха.

В епохата, в която всеки може да гледа каквото си поиска дори на телефон, това да бъдеш близо до аудиторията е по-важно от всякога.

Предлагаме ви да видите в галерията ни големите актьори, носители на редица награди за ролите си в киното, осмелили се да дадат шанс на телевизията. Като бонус включваме и трима големи режисьори, изкушени от малкия екран.

 
 

Ексцентричните геймърски играчки

| от Иво Цеков |

За повечето геймъри един приличен компютър и монитор или пък конзола и телевизор са достатъчни, но има и такива, които не са готови да се задоволят с конвенционалните оферти.

Вместо това, те с влажен поглед гледат към най-новите и атрактивни предложения за периферия и аксесоари, които технологичните компании подготвят.

Още в началото на тази година се видя, че отново ни очакват някои страхотни специализирани устройства, насочени към запалените геймъри.

Някои от тях все още са прототипи, докато други съвсем скоро ще са на пазара. И независимо дали сте хардкор играчи, които желаят само най-новата техника, или просто ви е любопитно да видите какви са тенденциите в този сектор – ето 7 ексцентрични продукта, които ще приковат погледа ви.

Текстът е публикуван в webcafe.com

 
 

Българското представление „Паякът“ заминава на американско турне

| от chronicle.bg |

Ако не сте гледали представлението „Паякът“ на режисьорския тандем Йордан Славейков и Димитър Касабов, сте пропуснали едно от значимите събития в българския театър през последното десетилетие.

Историята на сиамските близнаци Марта и Мартин, така прецизно, пълнокръвно и въздействащо пресъздадена от Пенко Господинов и Анастасия Лютова, е от онези театрални представления, които стискат зрителя за гърлото и не отслабват безпощадната си хватка много след излизането от салона.

Ако сте от театралните фенове, които харесват „Комиците“ и обичат да ходят на театър „да се посмеят малко“, може да спрете да четете този текст веднага. „Паякът“ е метафорична илюстрация на най-черните човешки характеристики и разказ за начините, по които те изпълзяват навън и изменят реалността. Иначе казано – постановката едва ли ще ви разсмее и разсее.

„Паякът“ е едно от най-награждаваните български театрални представления и сега заминава на 20-дневно турне в Америка.

Презокеанската обиколка на „Паякът“ е по покана на няколко родни институции и организации в Америка – Българския културен център в Сиатъл със съдействието на Генералното Консулство на РБ в Лос Анджелис, BG Voice Chicago и BG Еvents NYC.

Както вече споменахме, пиесата е написана и режисирана от Йордан Славейков и Димитър Касабов, а актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова, които са тандем и в живота, влизат в кожата на брат и сестра, сиамски близнаци, непосредствено преди операция по разделянето им.

Преди американските дати постановката ще бъде показана на 20 януари, петък, на сцената на ТР „Сфумато“.

The-Spider-American-Poster-270872-500x0

Пътуването на „Паякът“ до Америка е своеобразно завръщане след като през лятото на 2013 г. проектът беше показана на престижната сцена на Бродуей в рамките на 17-тото издание на международния театрален фестивал New York International Fringe Festival.

Тогава актьорите Пенко Господинов и Анастасия Лютова изиграха общо 5 представления със субтитри изиграха пред американска публика.

Пиесата беше отличена от американските театроведи и журналисти, като получи блестящи рецензии в изданията на New York Times и The Village Voice. Популярният нюйорски безплатен седмичник за култура и изкуство The Village Voice излъчи българската пиеса „Паякът” като най-добра сред 10 топ спектакъла, показани на най-големия мултиартистичен фестивал в Сверна Америка – New York International Fringe Festival. Играта на българските актьори  Пенко Господинов и Анастасия Лютова беше аплодирана и от журналистът Scott Heller в неделно издание на New York Times, където в пространствена рецензия обсипа със суперлативи българската постановка.

Заглавието се играе вече 6 години на българската сцена с над 65 представления. Има в портфолиото си номинация А’Аскеер 2011 за съвременна българска драматургия, номинация за “Полет в изкуството” 2012 от Фондация Стоян Камбарев. Награди за ней-добър театрален експеримент и за най-добра актриса на Анастасия Лютова от фестивал „Артокраина“ Санкт Петербург 2013, приз за най-добър театрален дует от театрален фестивал „Славянский венец“ – Москва 2013.

Какво каза един от режисьорите, Йордан Славейков, за предстоящото турне:

Това пътуване стана възможно благодарение на енергията на една българка, която живее отдавна в Америка – г-жа Елка Русков. Още преди  три години и половина тя прочела в New York Times рецензия за нас и си казала, че иска да се срещнем. През 2015-та тя дойде в София и гледа „Паякът“. Около една година организира това турне – свърза българските общности и българските културни институции зад граница. Тя направи мрежа от контакти, за да се случи това пътуване. В Чикаго, където живее значителна част от българската общност зад океана, вероятно ще имаме две представления – едно след друго.

Едновременно ще вървят субтитри на английски на всички места, за да може и местна публика да има възможност да ни гледа. В Ню Йорк билетите вече  чудесно се продават сред англоговорящи. Може би това се дължи на факта, че по някакъв начин сме познати в този град и че имаме имаме професионални и бизнес отношения с хората, които представляват театралната общност. Те с голяма радост канят свои приятели англоговорящи. В Ню Йорк публиката ще бъде минимум 50 на 50 – наши сънародници и американци с отношение към театъра.

Преди всичко искам да подчертая, че не отиваме в Америка, за да  умиляваме родната българска публика.

Отиваме да покажем една различна гледна точка на темата за отношенията в двойка. Опитахме се много критично и честно да сложим на масата проблемите в едно партньорство – в случая са брат и сестра, могат да бъдат и син-баща, майка-дъщеря и т.н..  Подходихме към тях честно и безкомпромисно, говорим за неизричани, непомислени, премълчавани неща.  За неща, за които обикновено не се говори, тъй като хората обичат да замитат боклука под килима и да се правят, че боклук няма.

 
 

Колко струва откраднатата ви самоличност в интернет

| от chronicle.bg |

Към 20 долара. Десетки милиони хора губят личната си информация през последните години. Но какво се случва след това? Голяма част от тази информация излиза за продан по тъмните кътчета на интернет, по-известни като dark web.

Според това дали към информацията за човека има и данни за кредитната му карта, цените могат да варират от под 1 долар до около 459 долара. Средната цена е 21,35 долара. Както и в стандартния легален интернет пазар, цената на стоката зависи от фактори като качество, надеждност и репутацията на продавача.

Един от продавачите, който предлага открадната информация за 454,05 долара, обяснява цената с думите: „Това са данни изключително на личности с добро кредитно досие (над 720 точки). Можете да ги ползвате, за да си купите кола, къща или каквото си искате. Профилите идват с пълно име, адрес, цялата информация за кредитната карта. Можете да ги ползвате за колкото си време искате.“ Друга скъпа информация (248, 22 долара) е на карта с 10 000 долара лимит.

Евтини карти (2 долара) се продават, когато информацията им може да е оскъдна или невалидна по някакъв начин. „Те са за хора, които имат допълнителен вътрешен достъп до банкова информация“, споделя един от продавачите.

Сайтовете за продажба на самоличности си имат система за навигация и опции като нормален сайт. Трудно е обаче да се прецени качеството на стоката. Понякога продавачите казват откъде са вземи акаунтите, на коя банка са и т.н. Това в никакъв случай не означава, че няма да ви измамят с невалидна или измислена информация.

„Бизнесът с откраднати самоличности може да е много печеливш“, казва Хю Мин Го от Виетнам, който беше осъден през 2015 година на 13 години затвор за подобна измама с 200 милиона открадната профила. Обвинението твърди, че така той е спечелил над 1 900 000 долара.

Дори когато сайтовете за продажба на подобна информация се закрият, на тяхно място се появяват нови.