Идиокризация 2.0.2.0. и новият президент на САЩ

| от |

Видео наградите на MTV, които минаха и заминаха онзи ден, бяха много неща, сред които и най-слабо гледаното шоу за награди в историята на канала, но по-важното – те бяха трибунал на Кание Уест. Поредният! Но и най-важният, бих казала…

След изтощителна 15-минутна реч с дълги паузи и безсмислени изречения, тези, които не бяха заспали или не бяха обременени от бълванията на певеца, разбраха, че Кание смята да се кандидатира за президент на Америка на изборите през 2020 година. Доналд Тръмп сигурно е изпаднал във възторг!  Може би, за да не се бавим, е редно мултимилионерът да предложи място в евентуалния си бъдещ кабинет на Кание. Така певецът ще има време да се подготви за тежката кампания, която го чака само след пет години и която той ще поеме и обгърне като тялото на жена си Ким. Вярвайте ми.

С изказването за евентуално управление от страна на Кание, истински мъчителната реч на изживяващ се като проповедник певец, завърши триумфално – със светлини и шумно пускане на микрофона на земята. Кание дори не си взе наградата – причината, заради която беше повикан на сцената.

Обещанието да се кандидатира за президент през 2020 година звучи като истинска заплаха – от онези, които получаваш, когато си малък и не искаш да спиш, а баба ти каже, че Торбалан ще дойде да те вземе. За Америка Торбалан е Кание Уест – облечен в бяло, грабнал микрофона, не даващ думата на никого, проповедникът на бъдещето. В своята глава той се вижда точно така.

Речта на певеца на платформата, заради която от програмата падна изпълнението на Иги Азалия, напомняше страшно много на една сцена от „Завръщане в Америка“, където Еди Мърфи, отново в няколко хиляди роли едновременно, е певец от неизвестна група, който се изживява като голяма звезда. Тъй като финалът на изпълнението му не носи никакви аплодисменти, той демонстративно и шумно пуска микрофона и се изнася. Името на групата – Sexy Chocolate, което иронично бих предложила да е първият слоган от кампанията на Кание през 2020-а, но той вероятно ще го приеме като расистка обида.

Ако Кание спечели, каквито и да било избори през 2020 година, то знаем, че светът, в който живеем някак е станал много различен от онзи, в който сме се родили. Тогава перспективата да участваме в експеримент за заселването на Марс ще звучи като нещо напълно нормално. Ако Кание стане президент на каквото и да било, значи ли, че трябва да наричаме Ким: „първа дама“? Ако Кание стане президент, то светът през 2020-а, ще върне робството, но от обратната му страна. Всички ще слушаме рап и ще се обличаме като Ким и безсмисленото й семейство. Ако Кание стане президент, ще живеем като в роман на Оруел – всяка сутрин ще ни залива проповед. В по-добрите дни, тази проповед ще бъде акомпанирана с музика, но можем само да се надяваме. Ако Кание стане президент, всички деца ще носят имена на табели и посоки. И това ще се приеме със закон.

Това, разбира се, е в някакво тъмно бъдеще, в което всички живеем в модерна версия на „Игрите на глада“, които срещат „Революция“. Но, да, засега, това е просто едно илюзорно бъдеще, с което все още можем да се ебаваме, както си искаме… Няколко медии в Щатите и Англия вече излязоха с meme варианти на евентуални плакати за предстоящата кампания на Кание. Моите лични фаворити са тези на „Шоуто на Джими Фалън“. BBC дори излезе с видео, в което показа как би трябвало да изглежда една евентуална кампания на певеца, жена му и до тогава, надявам се поне петте им деца. 

Kanye

The Guardian дори излязоха със статия за петте позиции, които Кание може да покрие в Белия дом, ако евентуално това с президенстването не му се получи. А един блогър беше преложил всяка година MTV да му дават по една награда, първо, за да има къде да се изказва и второ, за да не дойде да ги набие със собствените им статуетки. Смятам предложението за резонно.

 След изборите на Кание и евентуалния им развой, светът, такъв, какъвто го познаваме, няма да съществува. На всички ще ни е забранено да си правим други снимки освен селфита, а ако нямаме поне една снимка на задника си, ще бъдем арестувани.

Типът звезди, изживяващи се като проповедници и праведници, които обичат звука на собствения си глас, са изключително опасни. Те са толкова обсебени от себе си и от гледната си точка, че не виждат други. Да, те са добри в своята област, но с години, бога ми, лично аз забравих защо едно време харесвах Кание Уест като изпълнител. Та той дори направи песен с Пол Макартни, което пък е съвсем отделна тема и вселена за него и феновете му. Заради хилядите други неща, които Кание толкова иска да бъде, но уви не е, е забравил защо е музикант. А аз съм забравила защо си купих първия му албум и защо се влюбих в последния, само след първото слушане. Поради същата причина никога не бих приела насериозно него като президент, Ким като президентша, а  цялата им фамилия като обитаващи Белия дом. Един приятел нарече евентуалното случване на нещо подобно Идиокризация 2.0.2.0., няма как да не го подкрепя. Но нека не забравяме, че понякога приемането на нещо такова не толкова насериозно, спомага за неговото случване. Затова се пазете от новата роля, която Кание е решил да приеме пред света – облечен в бяло да играе Проповедникът, последният оцелял от своя вид, като от ужасяващ роман на Чък Поланик. И никога не забравяйте – тези като него са повече от нас.

Снимки: Getty Images, The Tonight Show Starring Jimmy Fallon

 
 

Изповедта на един грешен барман

| от |

Да си барман е като да излезеш първи от класно по математика. Около теб веднага се скупчват 100 човека и всеки иска нещо. Ние, барманите, сме направо власт в България. Седмата или осмата, вече не знам коя се пада. Ние сме съвременните попове. Може би затова много от нас имат бради. По това време на годината обикновено носим блаженство на морето. Има обаче неща, които трябва да изповядаме, за да сме чисти. Споделеният грях е половин грях. 50 милилитра грях.

Простете ми, защото съгреших!

Изчаквах хората да се напият и после им предлагах шотове все едно ще ги черпя, но им исках по 6 лева на шот. Съжалявам и за обратното – когато продавам алкохол на безценица и хората не се усещат, че е зло менте. Грешен съм.

Разкайвам се и за грешните дозировки. Когато наръсвам с черен пипер блъди мерито все едно е печено прасенце. Когато не използвам мярка, а сипвам на око и количеството видимо е грешно. Ако бях лекар, хората щяха да ходят или надрусани, или умрели.

И моля ви, не ме поставяйте в изкушение. Наглеждайте си гаджетата, защото иначе ще ги налазя. Не съм Ален Делон, но хората масово си оставят приятелките без надзор, а от толкова много все някоя хваща дикиш. Наричам това „принципът на Тери Пратчет“ – ако имаш 300 книги, все някоя ще е хубава.

Имам и много дребни грехове. Когато наливам от бутилка и пластмасовото кръгче от капачката падне в чашата. Когато слагам лед с ръката, с която съм пипал пари. Когато нямам дребни и ви назнача пазител на бара, докато отида да разваля. Когато имам само дребни и банските ви паднат от тежестта на метални левчета.
Знам, че не трябва да надупча музиката и да изляза отпред да пуша. Тези дни на блаженство трябва да приключат за мен. Няма да надувам музиката безмилостно и когато съм в заведението. Също така ще я разнообразявам и няма да въртя 1 диск в продължение на години. Аз имам сърце.

Осъзнавам грешките си и ги имам предвид, за да изживеем едно по-приятно море заедно. А по-приятното море започва с поздрав. Ако аз мога да си призная, че ви сипвам по-малко, и ви можете да ми кажете едно „Здрасти“. Защото знам, че не различавате българския алкохол от вносния – не ме вкарвайте в грях.

 
 

Мързелът на мъжете

| от |

Мъжете това, мъжете онова, знам. Но мъжете наистина сме мързеливи дотолкова, че когато видиш някой всеотдайно работлив, си мислиш, че му има нещо. И най-вероятно действително му има нещо. Или получава неадекватно голяма доза самочувствие от това, че върши познато до болка действие много добре, или бяга от някакви кофти събития в живота си, или няма никакви други събития в живота си. Има, разбира се, и мъже, които намират приключение в работата си. Но сега ще говорим за мързеливото болшинство. Нека подчертаем, че мързелът не е  безотговорност, но за това – после.

Колеги ми разказаха за два поредни идентични случая в автомивка. Закарват колата си там в 3 следобед. Мъжът им казва, че, уви, приключва в 6 и няма време. „Можеш ли да останеш малко?“ – запитват, но „Не мога, много съм уморен“. На следващия ден – същото. От една страна човекът работи до 6 и да го попиташ дали не може да работи повече е все едно да питаш таксиметровия шофьор дали не може да кара над ограничението. Има си причини да откаже. От друга страна обаче – аре стига глупости! Таксиметровият шофьор може да кара над ограничението преспокойно! Автомивката също може да остане малко повече.

Мързелът е модерната чума, но си има причина за нея. Просто ни става скучно много бързо.

Дори да работиш с разнообразие, в един момент започваш да очакваш определено ниво на разнообразие. Така ти става скучно и губиш мотивация. Това се отнася до поне 80% от мързеливите мъже.

Мотивация.

Мързеливите не са безотговорни. Безотговорните хора са малко и те бързо са отблъснати от обществото, защото всички мразим да се грижим за несериозни пикльовци. Болшинството мързеливи мъже просто нямат мотивация. Нека пак вкараме двете страни: от една страна, човекът работи на автомивка и чисти коли. Този мъж чисти коли, всеки ден, по няколко и всичките са еднакви. Колко е интересно да чистиш коли. От друга страна обаче не е спечелил длъжността си от Супершоу Невада. Не е като да е изтъркал едно талонче „Златните пирамиди“ и бум – печелите миене на коли. Знае с какво се е захванал, което автоматично значи, че се се съгласил да го прави – тогава да заминава да го прави. Сори. Същото е и с някои полицаи (малко, но ги има). „Ама ние работим в опасни ситуации“. Човече, да… Ти си полицай, това правят полицаите. Радвай се, че има опасни ситуации, иначе ще трябва да разтърваваш пияни холандци по дискотеките.

Разбирам, че мотивацията е ниска, прекалено ниска. Но разваляш хорото, ако не го играеш.

Разсейване.

Мързелът е заешка дупка като в приказката за Алиса. Ако вършиш нещо познато за пореден път и не си набрал достатъчно инерция, за да го изкараш докрай, посредством волята си – YouTube е на два клика. (Разбира се, другите социалки са още по-близо, но моят фаворит е YouTube.) Разсейването е като да губиш на сварка – загубите се увеличават с геометрична прогресия. Ако загубиш 50% от стотинките си, с остатъка трябва да изкара 100% печалба, само за да излезеш на чисто. Мисълта ми е, че се изисква много по-малко воля, за да се дотътриш да си свършиш задълженията, за които си се съгласил, отколкото за да се изкараш от красивите, уютни прегръдки на бездънния YouTube.

 

 

*В текста се правят безпардонни обобщения, които, разбира се, имат своите изключения.

 
 

„Безбог“, „Слава“ и „Спомен за страха“ са номинирани за най-добър игрален филм

| от chronicle.bg, по БТА |

„Безбог“ на Ралица Петрова, „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов и „Спомен за страха“ на Иван Павлов са номинирани за най-добър пълнометражен игрален филм от Българската филмова академия – 2017. Трите продукции имат и номинации за режисура. Наградите ще бъдат връчени тази вечер от 19.00 ч. в Театър „Българска армия“, научи БТА от Съюза на българските филмови дейци.

За отличията за главни роли конкуренцията при актрисите е между Ирена Иванова – „Безбог“, Маргита Гошева – „Слава“, и Рая Пеева – „Пеещите обувки“ на Радослав Спасов, а при актьорите – между Ивайло Христов – „Спомен за страха“, Стефан Денолюбов – „Слава“, и Димитър Николов – „Христо“ на Григор Лефтеров и Тодор Мацанов.

Наградите за поддържащите роли си оспорват актрисите Йорданка Стефанова – „Спомен за страха“, Пламена Гетова – „Летовници“ на Ивайло Пенчев, и Радена Вълканова – „Маймуна“ на Димитър Коцев – Шошо, и актьорите Димитър Крумов – „Христо“, Ованес Торосян – „Спомен за страха“, Филип Аврамов – „Летовници“.

Номинираните късометражни игрални филми са „Дрехи“ на Веселин Бойдев, „Куче“ на Владимир Петев и „На червено“ на Тома Вашаров. В документалното кино надпреварата е между „Книжарят“ на Катрин Бернщайн и Асен Владимиров, „От Кремона до Кремона“ на Мария Аверина и „Пощальонът“ на Тонислав Христов, а в анимацията – между „Зоотроп“ на Сотир Гелев, „Как се скараха орисниците“ на Анна Харалампиева и „Пътуваща страна“ на Весела Данчева и Иван Богданов.
Най-добрият дебютен филм ще бъде избран между игралните „Безбог“ и „Христо“ и документалния „Пустиняци“ на Цветан Драгнев.

Ще бъдат връчен и награди за сценарий, филмова музика, операторско майсторство, сценография, костюми, монтаж, звукорежисьор, филмова теория и критика.

 
 

Киното и „другата“ любов

| от Дилян Ценов |

28 юни е Международният ден на ЛГБТИ общността. И ако днес в по-голямата част от света хората могат спокойно да го честват, то преди десетилетия темите за еднополовата любов и другите отношения, различни от традиционните „мъж-жена“, са били абсолютно табу.  До степен, в която дори изкуството не е имало право да ги интерпретира. А когато все пак някой дръзне да го направи, то продуктът (било то книга, филм, картина, фотография) не получава разпространение и не е разглеждан според художествената му стойност.

За наше щастие, ситуацията днес не е такава. И киното определено дава своя принос към дългия процес на приемственост и равнопоставеност, по който върви световната ЛГБТИ общност. Немалка част от най-добрите заглавия в световното кино стъпват именно на тази тематика. И до колко това е търсен ефект, популизъм или политическа стратегия, не е тема на този материал. Важен е художественият продукт и това с какво той може да ни промени, да ни покаже другата гледна точка. Да покаже какво е от другата страна. Все пак това е целта на изкуството. И когато то е направено качествено, зрителят извлича ползи.

Как киното разглежда темата за ЛГБТИ? В какво се изразява неговият дан към тази общност? В галерията горе можете да видите едни от най-добрите филми, които изследват, представят и интерпретират „другата“ любов… В която всъщност няма нищо „друго“.