Грешно време за любов

| от | |

books-text

Полина Христова

Дъхът му беше студен и бавно пронизваше цялото ми тяло, все едно забиваше игли в сърцето ми, но аз вече бях заобичала тази болка. Само един можеше да ме държи на ръба, но да бъда сигурна, че няма да ме пусне да падна.

– Не трябва – прошепнах в ухото му

– Знам.– ръцете му бяха студени…изтръпнах от допира му.

– Не, не, спри

– Добре – притисна ме по здраво, целуна ме по врата, зарови пръсти в косата ми…нямаше намерие да спира.

А аз исках…исках да спре. Мразех го. Ненавиждах устните му, така опияняващи. Ръцете му , настоятелни, студени, търсещи. Очите му, мразех как потъвам в тях, сякаш са огромен океан и аз се давя, а  няма за какво да се хвана за да изплувам.  Всеки път, когато той беше наблизо, не мислех трезво, нямах почва под краката си, бях подвласна на всички негови желания. Мразех го!

Той продължаваше да ме целува, да ме обгръща силно с ръце и аз пропадах.  Знаех какво ще се случи и бях безсилна да го спра. Тялото ми го желаеше до болка. Сърцето ми крещеше, пърхаше, пируваше. Само разумът ми се цупеше в тъмния ъгъл, знаещ продължението на историята.

Стоешe там, заворил лице в косата ми. Докосваше ме. Потръпвах. Как го правише? Секундите валях. С него съм само това имаше значение.. всичко друго бе някъде под нас – света бавно изчезваше в очите ни. Само той и аз.. това не бе реалност и въпреки това той притежаваше силата да ме пренесе в една мечта. Секунди са нужни да бъда негова. Да сме заедно. Всичко да потръпне и в кулминацията си да умре като най красивата целувка на света !

Сутринта се събудих в ръцете му. Беше топъл. Спеше. Дълбоко и спокойно. Той спеше точно до мен, а го усещах толкова далеч все едно беше на друга планета. Чувах тупкането на сърцето му, измамното му студено сърце. Беше ме обвил с ръка, сякаш съм негова . Бяхме заспали заедно прегърнати…Усещах колко долу бях в собствените си очи, а толкова високо в неговите. Струваше ли си?!  Да се намразя за да може той да ме обича.

Измъкнах се внимателно от хватката му. Станах и се облякох безшумно, не исках да го будя. Нямах нужда от думи, трябваше просто да си отида…Намерих откъснато парче от хартия и червен химикал. Не знаех какво да напиша, взирах се в празния лист и всичко което ми се въртеше в главата звучеше прекалено банално. Написах просто „Чао”, взех си дамската чанта и отворих вратата.

Вече бях навън, когато се обърнах да го погледна за последно. Винаги съм имала лошия навик да се обръщам назад, исках за последно да видя лицето му.

Осъзнах че стоя прекалено дълго на вратата и се взирам в полуголото му тяло. Той излеждаше толкова невинен в съня си. Приличаше на малко дете, което има нужда някой да го прегръща, да го целува, да го обсипва с нежност и любов. Гледах разрошената му коса и осъзнах, че не мога да си тръгна просто така. Не мога да го оставя, обичах го.

Затворих вратата, прибрах бележката в чантата си, съблях се отново и легнах до него. Загледах се в него. Той беше моята котва, нещото което не ми даваше да продължа напред. Исках да съм с него.

Гледах го и си представях как отваря очи и ми се усмихва. После правим заедно закуска. Ядем в леглото. Гледаме филм, прегърнати. Бием се с възглавници, караме се за дистанционното. Къпем се заедно, пръскаме се с вода, правим секс под душа. Излизаме заедно, хванати за ръка. Танцуваме заедно, тяло в тяло.

– Хей, добре ли си? – попита със затворени очи, разбудил се от неволното ми помръдване

– Да, добре съм – побързах да изтрия сълзите си

– Защо не си завита – обви ме той плътно с одеалното и ръцете си – Трепериш. Сигурна ли си, че си добре? – отвори очи и се взря уплашено в мен

– Да, просто ми стана малко студено- той ме обви по плътно и ме целуна по носа.

– Плачеш ли, зачервени са ти очите?

– Не – направих имитация на смях – това е защото съм сънена. – целунах го бързо по бузата, затворих очи и се сгуших в прегръдките му

Алармата ми звънна, беше време приказката да свърши, но и двамата предпочетохме да не я чуем. Беше рано, прекалено рано всичко да свърши. И двамата се съпротивлявахме, харесваше ни, да сме един до друг, обвили ръце около полуголите си тела. Алармата ми запищя отново, и двамата отворихме очи, станах да я изключа. Трябваше да тръгвам, имах лекции. Той ме погледна с дълбоките си кафеви очи

– Моля те, остани –  направи ми от онези моите усмивки, при които дори белегът над дясното му око, се усмихва.

– Не мога, трябва да вървя – не исках, не исках да помръдвам от там, защото някъде дълбоко вътре в себе си, осъзнавах, че това са последните ни минути заедно….А след тях, след тях – край…

– Моля те – очите му се натъжиха, потъмняха, сякаш се задаше буря. Сигурна бях, че дори виждам проблясването на първите капки дъжд.

Не ми трябваше повече убеждаване и той го знаеше, знаеше, че за него съм готова на всичко. Знаеше, че е най-голямата ми слабост. Колкото и грешно да беше, никога не можех да му кажа „не”. Дори си мисля, че знаеше и че го обичам.

Върнах се обратно в леглото. Бяхме лице в лице. Толкова близо и толкова слети в едно, че дори кратата ни бяха се прегърнали. Не говорехме, просто стояхме така, наслаждавайки се на мига. Рядко ни се случваше, и двамата винаги бързахме ужасно много. Рядко спирахме, всъщност за първи път ни се случваше и двамата да спрем заедно. Беше хубаво, не исках никога да свършва.

Погледна ме в очите и ме целуна по ръката. Беше толкова мило, че се разтопих. Разлях се, бях толкова щастлива. Летях, никой не  можеше да ме стигне. Реех се в пространството.  Щастие. Любов. Мечта.

Той стана, влезе в банята. А аз все още се разливах по зелените чаршафи на нашето легло. Никога няма да забравя, как още с мокра и разрошена коса, надникна през вратата, ухили ми се и ми помаха. Беше неверояно сладък, изглеждаше малък. Напомни ми на момчето, в което се влюбих, преди толкова време.

Звънна му телефона. Мелодията развали мига между нас, спря играта на очите ни. Той вдигна с неохота, заслуша се в гласа отсреща, очите му се натъжиха и отговори само с „Добре, идвам”. Сърцето ми се скъса. Стаята започна да се върти. Погледна ме с дълбоките си очи, плувах в златисто кафявото им, потъвах в дълбочината им. Сякаш виждах щастливия край на дъното им, бързах все натам, все по-дълбоко и по-дълбоко – потъвах…

– Трябва да тръгвам. – промълви с тих глас той

И бум, паднах, ударих се, заболя ме. Знаех, че трябва, още предната нощ, знаех, че е за кратко, знаех за края, но го направих. Отново се влюбих в него. Защо?! За да ме боли, обичах тази болка, бях зависима от нея. Като наркоман я крадях, знаеки, че е сладко самоубийство.

Нищо не казах. Само кимнах, сдържайки сълзите си. Прегърнах го много, много силно, исках да го задържа. За мъничко поне, секунда повече да усещам тупкането в ляво и силните му ръце. Всичко, което можех да направя в този момент, всичко, което можех да кажа, си остана само във въображението ми. Стояха там хилядите думи, заедно със свитото ми сърце, на тъмно. Дълбоко скрити в душата ми кротко планираха как ще ме преследват и убиват по малко, за да се почувствам като тях, изоставена, кървяща, празна…

– Ще се чуваме – ми се усмихна и излезе пред вратата, оставяйки я отворена.

Можех да чуя сърцето му как крещеше да изляза през вратата и да го настигна. Но защо?! И двамата знаехме, че не мога да го спра. Той тръгва, аз оставам – такъв е животът. Понякога ни събира, а понякого ни разделя. Само 2000км, толкова щяха да ни делят отново, много скоро. Може би така щеше да е завинаги, може би щяха да се смаляват с години или пък да се увеличат. Знае ли човек?!

Всичко, което можех да направя в този момент, беше да му повярвам, да се вкопча в идеята да се чуваме. Можех да се надявам, че ние сме от онези на които им е писано да са заедно и нищо не може да ги раздели. Можех да го чакам да се върне, да повторим грешната нощ или да променим сцената. Можех да вярвам в нашата приказка и да си мечтая за щастливия й край. Глупачка…

Вратата на асансьора се затвори след него. Бавно се обърнах назад, затворих вратата и стиснах очите си, не исках да плача. От самото начало знаех края, защо трябваше да го изживявам пак. Изтичах към терасата, исках да си открадна още миг за да го погледам. Той излезе през входната врата и тръгна бавно по алеята. Взирах се в него, големите му силни рамене, разрошената му коса…Мечтаех си да се обърна за секунда, да потъна още веднъж в очите му. Съпротивлявах се със себе си за да не скоча, да го настигна, да се хвърля в прегръдките му, да се отдам на целувките му, да му кажа, че съм негова и всичко ще е наред. Поредната лъжа между нас.

Той изчезна от погледа ми. Вече не виждах дори сянката му. И тогава просто паднах. Всичко се рушеше. Всичко избледняваше. Историята ми с него, мина пред очите ми като на лента – там на кинопрожекцията на болката ми осъзнах, че чувствата не бяха вече чувства. Спомените не бяха вече спомени. Лутах се, скитах, вървях в грешна посока. И го знаех. Но не спирах да греша.  Грешни думи. Грешни действия. Грешни чувства. Грешна крачка. Всичко беше грешка, но я обичах. Обичах грешките, които направих за да стигна до него, за да съм с него, за да се влюбя. И отново падам. Падам, падам, падам…на всеки кадър аз падам, пропадам все по-надолу и по-надолу. Стигам дъното. Пронизващ вик, болка остра като стомана. Тъмнина, страх, отчаяние. Изход няма. Смехът се е превърнал в плач. Щастието в болка, а всичкото – в нищо.

 
 

Изповедта на един грешен барман

| от |

Да си барман е като да излезеш първи от класно по математика. Около теб веднага се скупчват 100 човека и всеки иска нещо. Ние, барманите, сме направо власт в България. Седмата или осмата, вече не знам коя се пада. Ние сме съвременните попове. Може би затова много от нас имат бради. По това време на годината обикновено носим блаженство на морето. Има обаче неща, които трябва да изповядаме, за да сме чисти. Споделеният грях е половин грях. 50 милилитра грях.

Простете ми, защото съгреших!

Изчаквах хората да се напият и после им предлагах шотове все едно ще ги черпя, но им исках по 6 лева на шот. Съжалявам и за обратното – когато продавам алкохол на безценица и хората не се усещат, че е зло менте. Грешен съм.

Разкайвам се и за грешните дозировки. Когато наръсвам с черен пипер блъди мерито все едно е печено прасенце. Когато не използвам мярка, а сипвам на око и количеството видимо е грешно. Ако бях лекар, хората щяха да ходят или надрусани, или умрели.

И моля ви, не ме поставяйте в изкушение. Наглеждайте си гаджетата, защото иначе ще ги налазя. Не съм Ален Делон, но хората масово си оставят приятелките без надзор, а от толкова много все някоя хваща дикиш. Наричам това „принципът на Тери Пратчет“ – ако имаш 300 книги, все някоя ще е хубава.

Имам и много дребни грехове. Когато наливам от бутилка и пластмасовото кръгче от капачката падне в чашата. Когато слагам лед с ръката, с която съм пипал пари. Когато нямам дребни и ви назнача пазител на бара, докато отида да разваля. Когато имам само дребни и банските ви паднат от тежестта на метални левчета.
Знам, че не трябва да надупча музиката и да изляза отпред да пуша. Тези дни на блаженство трябва да приключат за мен. Няма да надувам музиката безмилостно и когато съм в заведението. Също така ще я разнообразявам и няма да въртя 1 диск в продължение на години. Аз имам сърце.

Осъзнавам грешките си и ги имам предвид, за да изживеем едно по-приятно море заедно. А по-приятното море започва с поздрав. Ако аз мога да си призная, че ви сипвам по-малко, и ви можете да ми кажете едно „Здрасти“. Защото знам, че не различавате българския алкохол от вносния – не ме вкарвайте в грях.

 
 

Мадрид поиска на заем от Париж името „Град на любовта“

| от chronicle.bg, По БТА |

Мадрид, където хората с различна сексуална ориентация празнуват цяла седмица с Уърлдпрайд, поиска от Париж на заем името „Град на любовта“ и го получи, съобщи АФП. Кметът на Париж Ан Идалго отговори утвърдително на искането на мадридчани.

Жители на Мадрид се обърнаха с това искане към Града на светлината във видео, разпространено от кметството в социалните мрежи, с подкрепата на кмета Мануела Кармена. „Ти винаги си бил град на влюбените . . . Искам да те помоля да ни дадеш на заем името си и да стана Мадрид, столица на любовта“ – казват различни хора във видеото.

„Няма значение кого обичаш, Мадрид те обича, искаш ли да ни дадеш на заем това красиво име, което ти принадлежи – столица на любовта?“ – пита накрая Мануела Кармена.

„Скъпа Мануела Кармена, скъпи приятели на Мадрид, Париж Ви обича и споделя с вас името град на любовта“ – написа Ан Идалго в Туитър.

Испанската столица от петък е изпъстрена със знамена с цветовете на дъгата за 8-дневния празник на гей гордостта. Той ще приключи в събота с голям парад.

 
 

2CELLOS с ново видео към песен от „Властелинът на пръстените“

| от chronicle.bg |

2CELLOS изненадаха феновете си с ново видео към песента „May It Be”. Парчето е кавър от саундтрака на „Властелинът на пръстените: Задругата на пръстена“ и част от последния им албум SCORE. Целият албум, посветен на филмова музика, ще чуем на живо на 4 декември в зала „Арена Армеец“.

За по-малко от месец видеото към “May It Be” събира 1 милион гледания в YouTube.

Това не е първото видео от албума “Score”, заснет в Хърватия. Миналата година, в Дубровник е заснет и клипът към нашумелия кавър на “Game of Thrones”, а през февруари тази година там снимат видеото към “Moon River” – саундтракът на класиката „Закуска в Тифани“. Месец по-късно, видеото към „Now We Are Free” от „Гладиатор“, което е частично снимано в Хърватия, беше представено в Pula Arena – единственият римски амфитеатър, който все още е непокътнат. Във всички видеа от новия албум двамата челисти са придружени от Лондонския симфоничен оркестър.

Чрез новия си албум „Score”, продуциран от Sony Music Masterworks, 2CELLOS представят нов стил, като включват най-обичаните хитове, както в класическата, така и в съвременната музика. Траклистът включва песни от саундтраци като този на „Титаник“, „Властелинът на пръстените“, Закуска в Тифани“, „Кръстникът“, Гладиатор“, „Списъкът на Шиндлер“ и много други.

Билети за концерта, част от световното турне на талантивите музканти, може да закупите в касите на EASYPAY, EPAYGO.BG, OMV, THE MALL и EVENTIM.BG на цена от 50 до 110 лв.

 
 

Как да се справим с разочарованието

| от Силвия Кръстева |

Не би ли било чудесно, ако всичко, което се опитвахме да направим, завършваше точно така, както сме го планирали?

За съжаление не всеки път става така и всички ние сме изпитвали чувството на разочарованието. То е безпомощно чувство, че обстоятелствата ви контролират, вместо обратното. То се появява, когато осъзнаем, че вече не сме господари на съдбата си. И макар това никак да не ни харесва, разочарованието е факт. Може би един от най-важните житейски изпити е как се справяме с него. Как се отнасяме към хората, които преживяват разочарование, това е може би още по-трудна задача.

Ако никога нищо не правехме, сигурно нямаше да знаем какво означава разочарованието. Понякога бракът също може да се превърне в такова преживяване. Всъщност някои хора предпочитат да не се обвързват, само и само да не изпитат дрязгите, неизбежни за съвместния живот. Други, които се обвързват установяват, че не могат да понасят разочарованията и затова се разделят. Въпреки това съвместното съжителство може да бъде щастливо и успешно, ако партньорите се научат да се справят с разочарованията си. Може би тук е мястото да направим една уместна забележка: “ Всеки ден трябва да правите нещо, с което другите хора да се почувстват щастливи, дори ако това означава да ги оставите на мира!“

Симптомите на разочарованието лесно могат да бъдат забелязани, когато ги проявява някой друг, но е по-трудно да ги различите в собствения си живот. Често действа разочароващо да наблюдавате нечие друго разочарование. Разочароваме се, защото, друг е разочарован, и това може да се превърне в омагьосан кръг. Предлагам ви списък от симптоми, който ще ви помогне по-лесно да преценявате нивото на разочарованието в живота си и да сте по-толерантни към хората, също разочаровани от нещо.

1. Безпокойството – то се появява, когато нервите ви са „опънати“ и когато се чувствате загрижени за дадена ситуация.

2. Бунтовно отношение – то може да причини разочарование, както и да бъде точен симптом. За да избегнем откритата конфронтация и източника на нашето разочарование, понякога си го „изкарваме“ на хората около нас.

3. Огорчението и възмущението – често пъти са резултат също от разочарование.

4. Отдръпването – е друг симптом. Често пъти, когато разочарованията в живота ни се струват прекалено големи и вече не желаем да се справяме с проблемите си, ние просто се „отдръпваме“. За съжаление подобни действия могат само да увеличат разочарованието ни, като ни отделят от хората, които биха могли да ни помогнат за разрешаването на проблемите ни.

5. Загуба на вяра – явно е, че това става точно когато хората имат най-голяма нужда от вяра и общуване с други хора запазили своята надежда. Трябва да сме наясно с подобно поведение и да се стремим да облекчим разочарованието им преди да изпитат горчивина или да се разбунтуват. Трябва да следим дали този симптом не се проявява и в нашия живот.

Ако сте сред малкото щастливци, които рядко изпитват разочарование, но искат то да им се случва по-често, ето това са начините – гарантирано ще имате много разочарования в живота си:

– Дразнете се за дреболии. Не само им позволявайте да ангажират вниманието ви, но и съзнателно търсете основния дразнител в тях!

– Направете безсмислено ежедневието си. Не поставяйте първите неща на първо място.

– Станете перфекционист. Винаги обвинявайте себе си и другите, когато даден проект не се реализира идеално!

– Винаги бъдете прави. Не позволявайте да ви казват, че грешите!

– Станете подозрителни. Не се доверявайте на никого. Независимо какво правят другите за вас, винаги ги упреквайте в лоши намерения!

– Сравнявайте се с другите в неблагоприятна за вас светлина. Това ще ви гарантира стопроцентово страдание и разочарование!

– Трудно понасяйте всичко, което ви се случва и което не харесвате!

– Никога и на нищо не се посвещавайте ентусиазирано и от сърце!

Животът ни предлага много възможности да се разочароваме. Мечтите се унищожават от огорчения. Плановете се разрушават с приливната вълна на ежедневните проблеми. В крайна сметка за повечето хора неуспехите и огорченията са станали стандарт на живот. Когато това се случи, не трябва да изгубваме от погледа си правилната перспектива за разочароващите преживявания в живота. Когато сте обременени от житейски проблеми, когато разочарованието ви се струва най-близкият приятел или когато ваш близък е разочарован и лесно избухва, погледнете нагоре! Не търсете спасение в самосъжалението! Не си позволявайте да подхранвате огорчение. Не гледайте към разочароващите обстоятелства. Погледнете над проблемите си и ще видите надежда!

Оригиналната статия е взета от сайта www.psiholozi.com с изричното съгласие на автора. Заглавието е на Chronicle.bg