Грешно време за любов

| от | |

books-text

Полина Христова

Дъхът му беше студен и бавно пронизваше цялото ми тяло, все едно забиваше игли в сърцето ми, но аз вече бях заобичала тази болка. Само един можеше да ме държи на ръба, но да бъда сигурна, че няма да ме пусне да падна.

– Не трябва – прошепнах в ухото му

– Знам.– ръцете му бяха студени…изтръпнах от допира му.

– Не, не, спри

– Добре – притисна ме по здраво, целуна ме по врата, зарови пръсти в косата ми…нямаше намерие да спира.

А аз исках…исках да спре. Мразех го. Ненавиждах устните му, така опияняващи. Ръцете му , настоятелни, студени, търсещи. Очите му, мразех как потъвам в тях, сякаш са огромен океан и аз се давя, а  няма за какво да се хвана за да изплувам.  Всеки път, когато той беше наблизо, не мислех трезво, нямах почва под краката си, бях подвласна на всички негови желания. Мразех го!

Той продължаваше да ме целува, да ме обгръща силно с ръце и аз пропадах.  Знаех какво ще се случи и бях безсилна да го спра. Тялото ми го желаеше до болка. Сърцето ми крещеше, пърхаше, пируваше. Само разумът ми се цупеше в тъмния ъгъл, знаещ продължението на историята.

Стоешe там, заворил лице в косата ми. Докосваше ме. Потръпвах. Как го правише? Секундите валях. С него съм само това имаше значение.. всичко друго бе някъде под нас – света бавно изчезваше в очите ни. Само той и аз.. това не бе реалност и въпреки това той притежаваше силата да ме пренесе в една мечта. Секунди са нужни да бъда негова. Да сме заедно. Всичко да потръпне и в кулминацията си да умре като най красивата целувка на света !

Сутринта се събудих в ръцете му. Беше топъл. Спеше. Дълбоко и спокойно. Той спеше точно до мен, а го усещах толкова далеч все едно беше на друга планета. Чувах тупкането на сърцето му, измамното му студено сърце. Беше ме обвил с ръка, сякаш съм негова . Бяхме заспали заедно прегърнати…Усещах колко долу бях в собствените си очи, а толкова високо в неговите. Струваше ли си?!  Да се намразя за да може той да ме обича.

Измъкнах се внимателно от хватката му. Станах и се облякох безшумно, не исках да го будя. Нямах нужда от думи, трябваше просто да си отида…Намерих откъснато парче от хартия и червен химикал. Не знаех какво да напиша, взирах се в празния лист и всичко което ми се въртеше в главата звучеше прекалено банално. Написах просто „Чао”, взех си дамската чанта и отворих вратата.

Вече бях навън, когато се обърнах да го погледна за последно. Винаги съм имала лошия навик да се обръщам назад, исках за последно да видя лицето му.

Осъзнах че стоя прекалено дълго на вратата и се взирам в полуголото му тяло. Той излеждаше толкова невинен в съня си. Приличаше на малко дете, което има нужда някой да го прегръща, да го целува, да го обсипва с нежност и любов. Гледах разрошената му коса и осъзнах, че не мога да си тръгна просто така. Не мога да го оставя, обичах го.

Затворих вратата, прибрах бележката в чантата си, съблях се отново и легнах до него. Загледах се в него. Той беше моята котва, нещото което не ми даваше да продължа напред. Исках да съм с него.

Гледах го и си представях как отваря очи и ми се усмихва. После правим заедно закуска. Ядем в леглото. Гледаме филм, прегърнати. Бием се с възглавници, караме се за дистанционното. Къпем се заедно, пръскаме се с вода, правим секс под душа. Излизаме заедно, хванати за ръка. Танцуваме заедно, тяло в тяло.

– Хей, добре ли си? – попита със затворени очи, разбудил се от неволното ми помръдване

– Да, добре съм – побързах да изтрия сълзите си

– Защо не си завита – обви ме той плътно с одеалното и ръцете си – Трепериш. Сигурна ли си, че си добре? – отвори очи и се взря уплашено в мен

– Да, просто ми стана малко студено- той ме обви по плътно и ме целуна по носа.

– Плачеш ли, зачервени са ти очите?

– Не – направих имитация на смях – това е защото съм сънена. – целунах го бързо по бузата, затворих очи и се сгуших в прегръдките му

Алармата ми звънна, беше време приказката да свърши, но и двамата предпочетохме да не я чуем. Беше рано, прекалено рано всичко да свърши. И двамата се съпротивлявахме, харесваше ни, да сме един до друг, обвили ръце около полуголите си тела. Алармата ми запищя отново, и двамата отворихме очи, станах да я изключа. Трябваше да тръгвам, имах лекции. Той ме погледна с дълбоките си кафеви очи

– Моля те, остани –  направи ми от онези моите усмивки, при които дори белегът над дясното му око, се усмихва.

– Не мога, трябва да вървя – не исках, не исках да помръдвам от там, защото някъде дълбоко вътре в себе си, осъзнавах, че това са последните ни минути заедно….А след тях, след тях – край…

– Моля те – очите му се натъжиха, потъмняха, сякаш се задаше буря. Сигурна бях, че дори виждам проблясването на първите капки дъжд.

Не ми трябваше повече убеждаване и той го знаеше, знаеше, че за него съм готова на всичко. Знаеше, че е най-голямата ми слабост. Колкото и грешно да беше, никога не можех да му кажа „не”. Дори си мисля, че знаеше и че го обичам.

Върнах се обратно в леглото. Бяхме лице в лице. Толкова близо и толкова слети в едно, че дори кратата ни бяха се прегърнали. Не говорехме, просто стояхме така, наслаждавайки се на мига. Рядко ни се случваше, и двамата винаги бързахме ужасно много. Рядко спирахме, всъщност за първи път ни се случваше и двамата да спрем заедно. Беше хубаво, не исках никога да свършва.

Погледна ме в очите и ме целуна по ръката. Беше толкова мило, че се разтопих. Разлях се, бях толкова щастлива. Летях, никой не  можеше да ме стигне. Реех се в пространството.  Щастие. Любов. Мечта.

Той стана, влезе в банята. А аз все още се разливах по зелените чаршафи на нашето легло. Никога няма да забравя, как още с мокра и разрошена коса, надникна през вратата, ухили ми се и ми помаха. Беше неверояно сладък, изглеждаше малък. Напомни ми на момчето, в което се влюбих, преди толкова време.

Звънна му телефона. Мелодията развали мига между нас, спря играта на очите ни. Той вдигна с неохота, заслуша се в гласа отсреща, очите му се натъжиха и отговори само с „Добре, идвам”. Сърцето ми се скъса. Стаята започна да се върти. Погледна ме с дълбоките си очи, плувах в златисто кафявото им, потъвах в дълбочината им. Сякаш виждах щастливия край на дъното им, бързах все натам, все по-дълбоко и по-дълбоко – потъвах…

– Трябва да тръгвам. – промълви с тих глас той

И бум, паднах, ударих се, заболя ме. Знаех, че трябва, още предната нощ, знаех, че е за кратко, знаех за края, но го направих. Отново се влюбих в него. Защо?! За да ме боли, обичах тази болка, бях зависима от нея. Като наркоман я крадях, знаеки, че е сладко самоубийство.

Нищо не казах. Само кимнах, сдържайки сълзите си. Прегърнах го много, много силно, исках да го задържа. За мъничко поне, секунда повече да усещам тупкането в ляво и силните му ръце. Всичко, което можех да направя в този момент, всичко, което можех да кажа, си остана само във въображението ми. Стояха там хилядите думи, заедно със свитото ми сърце, на тъмно. Дълбоко скрити в душата ми кротко планираха как ще ме преследват и убиват по малко, за да се почувствам като тях, изоставена, кървяща, празна…

– Ще се чуваме – ми се усмихна и излезе пред вратата, оставяйки я отворена.

Можех да чуя сърцето му как крещеше да изляза през вратата и да го настигна. Но защо?! И двамата знаехме, че не мога да го спра. Той тръгва, аз оставам – такъв е животът. Понякога ни събира, а понякого ни разделя. Само 2000км, толкова щяха да ни делят отново, много скоро. Може би така щеше да е завинаги, може би щяха да се смаляват с години или пък да се увеличат. Знае ли човек?!

Всичко, което можех да направя в този момент, беше да му повярвам, да се вкопча в идеята да се чуваме. Можех да се надявам, че ние сме от онези на които им е писано да са заедно и нищо не може да ги раздели. Можех да го чакам да се върне, да повторим грешната нощ или да променим сцената. Можех да вярвам в нашата приказка и да си мечтая за щастливия й край. Глупачка…

Вратата на асансьора се затвори след него. Бавно се обърнах назад, затворих вратата и стиснах очите си, не исках да плача. От самото начало знаех края, защо трябваше да го изживявам пак. Изтичах към терасата, исках да си открадна още миг за да го погледам. Той излезе през входната врата и тръгна бавно по алеята. Взирах се в него, големите му силни рамене, разрошената му коса…Мечтаех си да се обърна за секунда, да потъна още веднъж в очите му. Съпротивлявах се със себе си за да не скоча, да го настигна, да се хвърля в прегръдките му, да се отдам на целувките му, да му кажа, че съм негова и всичко ще е наред. Поредната лъжа между нас.

Той изчезна от погледа ми. Вече не виждах дори сянката му. И тогава просто паднах. Всичко се рушеше. Всичко избледняваше. Историята ми с него, мина пред очите ми като на лента – там на кинопрожекцията на болката ми осъзнах, че чувствата не бяха вече чувства. Спомените не бяха вече спомени. Лутах се, скитах, вървях в грешна посока. И го знаех. Но не спирах да греша.  Грешни думи. Грешни действия. Грешни чувства. Грешна крачка. Всичко беше грешка, но я обичах. Обичах грешките, които направих за да стигна до него, за да съм с него, за да се влюбя. И отново падам. Падам, падам, падам…на всеки кадър аз падам, пропадам все по-надолу и по-надолу. Стигам дъното. Пронизващ вик, болка остра като стомана. Тъмнина, страх, отчаяние. Изход няма. Смехът се е превърнал в плач. Щастието в болка, а всичкото – в нищо.

 
 
Слави Трифонов, цензура

Цен*ура

Най-после: първи трейлър на новия „ТО“ по Стивън Кинг

| от chronicle.bg |

Следим внимателно развитието на проекта на Андрес Мушети с възраждането на злото в „ТО“ по Стивън Кинг и сме екстатично-развълнувани от новината за първия официален трейлър, който вече се шерва в социалните мрежи.

Хорър качествата са пределно ясни.

Надяваме се, че тази екранизация ще улови и безценните Стивън Кинг-моменти отвъд ужаса, онези, които говорят за другия ужас, в човешките отнопения.

Без да ви губим повече времето в приказки, вижте трейлъра, а ако и вие сте получили пилоерекция от страх, значи сме от една порода:

Режисьор на „It“ е Андрес Мушети („Mama“) по сценарий на Чейс Палмър, Гари Доберман и Кари Фукунага. В ролята на клоуна Пениуайз ще влезе Бил Скарсгард, а другите актьори, които ще видим, са Джейдън Либерхър, Фин Улфхард, София Лилис, Джак Дилън Грейзър, Уайът Олеф, Чоузен Джейкъбс, Джереми Рей Тайлър, Оуен Тийг, Пип Дуайър, Стюарт Хюз, Стивън Богарт, Ари Коен, Меган Шарпантие, Никълъс Хамилтън, Джаксън Робърт Скот, Джейк Сим, Хавиер Ботет, Логан Томпсън и др.

Пpемиерата е на 8 септември.

 
 

Оставете Копривщица на мира!

| от |

Хората много обичат да говорят за промяната. 

Това беше и думата, която политиците предизборно дъвчеха в слоганите си. “Гласувайте за промяната!”

Само дето някои неща нямат нужда от промяна. Ето, като Копривщица, например. За нея всъщност е чудесно да остане в „зоната си на комфорт“. В този случай това означава да бъде запазен статутът й на архитектурно-исторически резерват.

Нещо, което един местен бизнесмен – Радослав Йовков, и хората от общинския съвет в града (7 от 11), не искат да се случи. Те искат промяна – високи сгради, мотописта, ски писта и други нововъведения, които да превърнат възрожденското градче в ново Банско, претрупано като китайски магазин от кича на псевдоразбирането за туризъм.

копривщица

В “зоната на комфорт” на Копривщица живее магията на тесните калдаръмени улички – магия, която би вдъхновила Джоан Роулинг да роди още поне две книги за Хари Потър. В тази зона на комфорт стоят дребните забрадени баби, които продават сладка от диви ягоди на площада. В нея е тишината над паметника на Георги Бенковски и папурите в блатото под него. Есенните листа на брезите над църквата „Успение на Св. Богородица“.

Почернялата пейка пред Догановата къща, която от векове гледа с дървените си очи. Ябълковите дървета, надвиснали над улиците, от които децата крадат ябълки и тичат със смях. Чардаците на Ослековата къща. Вятърът, който докосва статуята на майката на Димчо Дебелянов пред „бащината къща, в която той се завръща“. Августовската топлина на камъните, с които е построен мостът, на който е гръмнала първата пушка на Априлското въстание. Носталгичното настроение на отминалата епоха. Сцената, на която се снимаха „Под игото“, „Хитър Петър“, „Шибил“ и „Записки по българските въстания“ . Конете, които пасат под боровете на Копривщенските поляни.

Ски писта на тези поляни? Come on.

Кой нормален скиор ще предпочете Копривщица като ски дестинация пред Банско или Боровец? Мотописта? Бучене на двигателя на Harley Davidson вместо конски тропот по калдъръма? Напред, юнаци! С гръмовен звук на ATV-то до паметника на Бенковски!

Не, нямаме нужда от това. Не защото някой иска да възпрепятства процеса на развитие на града и да лиши местните от индустриалния устрем на един загрижен бизнесмен, а защото това място е една от малкото останали крепости на българското, на истинския патриотизъм – такъв, в който не се мразят чуждоземци, не се връзват бежанци със свински опашки, не се лансират кухи политически лозунги и не се демонстрира любов към отечеството посредством селска агресия, татуирани лица на национални герои по плешките и вербална шизофазия по телевизията.

Идете до Копривщица този уикенд – ще видите българския флаг, закачен на повечето къщи.

копривщица

Ще видите в „Дедо Либен“ и другите кръчми местни хора, които пеят „Притури се планината“ и танцуват ръченица. Ще видите деца да пеят български народни песни, не защото трябва да го правят в час по музика, а защото родителите им го правят  – с желание, със страст. С две думи – ще видите урок по национална гордост и патриотизъм.

Копривщица не е само природа. Тя е и дух, и история, и култура. И намесата с цел „промяна“, водена от частни бизнес интереси и политическо навеждане на главица, би разрушила много повече от един възрожденски град-музей.

копривщица

 
 

Мишел Пфайфър се появи на корицата на списание Interview

| от chronicle.bg |

Актрисата Мишел Пфайфър не е позирала за корицата на списание Interview от 1988 година.

Изглежда обаче сякаш изобщо не е минало толкова време, тъй като 58-годишната актриса изглежда прекрасно на априлската корица на списанието. Тя дава и интервю заедно с режисьора Дарън Аронофски, който стои зад филма „Mother!“ с нейно участие.

В интервюто за списанието тя разказва, че мрази да дава интервюта, защото се страхува, че е фалшива, а разговорът ще я разкрие.
Актрисата, номинирана три пъти за Оскар, разказва, че въпреки процъфтяващата си филмова кариера, няма зад гърба си официално обучение. Вместо това се е учила пред очите на целия свят.

„Чувствам се наистина у дома, когато съм на снимачната площадка“, казва актрисата. „По-балансирана съм, когато работя, наистина“, казва още тя.

В момента Пфайфър работи по три филмови проекта – „The Wizard of Lies” на HBO, “Mother!” на Ароновски и римейк на „Убийство в Ориент Експрес“.

 
 

Ford Mustang GT с кожа от истински мустанг и кобри

| от chronicle.bg |

Ford Mustang е легенда. Историята на този култов автомобил се припомня от време на време, но никога не е излишно да се спомене отново.

Или поне накратко, защото колата го заслужава.

Представен на изложението в Ню Йорк на 17 април 1964 г., два месеца и девет дни след като „Бийтълс“ за пръв път свирят в САЩ, Mustang буквално смайва публиката и всички искат да го имат.

кола, форд мустанг

Ford стартира официалните продажби още същия ден, като те са рекордни – до края на 64-та марката реализира 97 705 автомобила в изпълнение ‘Notchback’ купе и още 28 833 открити коли. На следващата година пуска Mustang Fastback с елегантно спускащ се към задницата покрив, форма която се запечатва завинаги в съзнанието на хората и с която повечето асоциират името Mustang.

кола, форд мустанг

Форма в която Ford предлага и най-новото шесто поколение на модела (макар, че наскоро излезе фейслифт), първият Mustang създаден и с мисъл за Европа, както и първият с наистина независимо задно окачване.

кола, форд мустанг

И първият с 2,3-литров 4-цилиндров двигател, чиито показатели са стабилни. Конкретната кола обаче е в изпълнение GT с масивния атмосферен 5-литров V8 и 422 коня, идващ с подобаващия за един ‘Stang’ тътен. И макар интериорът на Mustang MkVI да е огромен качествен скок, собственикът на този автомобил иска седалките му не само да са от истинска кожа, а въпросната кожа да е от съответната порода – мустанг. Заедно с косъма.

кола, форд мустанг

Представителството на Vilner в Пекин се заема с педантичното изпълнение на този донякъде противоречив проект.

Клиентът е категоричен: „Това е истински Mustang, искам и кожата да е от мустанг…“ . Vilner решават, че най-удачно е да използват естествения материал с косъм за страниците на седалките, останалата им площ обвиват в същия материал, но обработен и на ръка. Ателието борави с респект и влага огромно количество ръчен труд в изработката. Обърнете внимание на перфорациите, всички те са нанесени педантично на ръка. Конците са червени, в контраст с екстериора на колата. В същото бордо са изпълнени и предпазните колани, както и шевовете около лоста на ръчната спирачка, също облицована с конска кожа.

кола, форд мустанг

Почти всички останали повърхности са облагородени с фина алкантара: корите на вратите, корите при задните седалки, таблото, воланът, който е комбинация кожа от мустанг/алкантара и таванът на Mustang GT, изпълнен според изискванията на клиента. Алкантареното платно над главите на шофьора и пасажера е ръчно изрисувано с две кобри, препратка към по-мощните Shelby изпълнения на колата, но изпълнено в традиционен китайски стил. Детайл завършващ този изключително автентичен и персонализиран интериор е металната табелка срещу пътника, на която е гравирано изображение с първото поколение Mustang и номер 01, идентфициращ уникалността на проекта.

кола, форд мустанг

2015 Ford Mustang GT, 4951 куб. см, V8, 422 к.с., 524 Нм, 6 ст. автоматична, задно предаване, 1732 кг.