Горящо момиче

| от | |

books-text

Сузана Гецова

Лунните лъчи пробиваха през прозорците на спалнята на Александра. Тя бе застанала пред огледалото, оглеждайки тялото си. Сатененият й, бял халат се бе изхлузил от раменете й, а къдравата й червена коса игриво танцуваше водена от вятъра. Черните й очи блестяха в огледалото, а устните й розовееха.  Цветът на кожата й, формата на тялото й и всичко, което притежаваше я правеха неустоима. Това го знаеше й Кейлъб, който се беше запътил към нея, без тя да го очаква, разбира се. Обичаше да я изненадва, защото тя винаги се радваше да го види, а когато беше щастлива сексът, който правеха нямаше равен. Без емоции, без чувства. Просто приятелски секс между двама добри приятели. Беше облечен в синият си екип, синьо-зелените му очи изкряха, а на устите му играеше дяволите усмивка, породена от мислите му по Александра. Връщаше се от тренировка, а залата му беше близо до нейното жилище, а той живееше далеч, далеч от нея. Но нещо го привлече на там, някакво желание. Почука на вратата й и зачака. Добре, че нямаше шпионка, защото нямаше да му отвори. Напоследък се държеше пренебрежително с  нея, а тя бе емоционална и това я нараняваше.  Чакането му свърши, защото резето се дръпна и вратата се отвори.

– Кой е? – никой не се показа, само един мелодичен, меден глас, който го караше да полудее, проговори.

– Здравей, красавице. – заговори той внимателно.

Александра настръхна. Той….защо беше дошъл? Да не беше отваряла….Нещастник.

– Какво искаш, Кейлъб? – тя се показа, а той онемя.

Харесваше й да предизвиква тази реакция у него, но в момента искаше да му изкорми и двете глави и да ги даде на кучето си да ги изяде!

– Може ли да вляза или имаш компания? – попита.

– Не и на двата ти въпроса! – отговори твърдо тя и се усмихна студено.

– Хайде де, Алекс… – прехапа устната си и я премери с очи крещящи „Искам теб, леглото, веднага!“

– Хубаво.  – остави вратата отворена и тръгна към спалнята си. – Какво искаш?

– Теб. – директно си каза.

– Днес не ми е до това.

– Дали? – той я огледа от горе до долу, я тя се загърна с късият си халат.

– Да. – легна на леглото, а краката й докоснаха пода.

Кейлъб дойде над нея и я погледна със закачлив поглед. Вдиша аромата й и докосна косата й, после бузата, устните и надолу. Тя нищо не направи, просто затвори очи й се остави на него.

– Извинявай, малката. Знаеш, че не съм искал да те нараня. – допря устни до шията й и заби зъбите си там.

Тя не издържа и го издърпа на горе като го целуна с огромна страст.  Прехапа долната му устна и я стисна за миг много силно, той изпъшка и се отдръпна, но в следващата секунда отново я целуваше жадно навсякъде, а ръцете му шареха по тялото й. Искаше я, искаше я много! Щеше да я получи! Тази нощ не правеха просто секс, тази нощ бе различна. Това, което изпитаха и двамата беше чувствено и страхотно, но решиха да не говорят за това, нито да споделят колко невероятно са се почувствали. Просто заспаха прегърнати и уморени…

Алекс притвори очи и видя как телефона й всеки момент щеше да падне на пода от вибриране. Разсъни се и погледна към екрана. Точно това обаждане чакаше.  Веднага се изправи и отиде в другата стая, за да говори.

– Пале, готова ли си? – заговори твърд мъжки глас.

– Дай ми 10 минути! – каза тя.

– 6! – затвори

Александра влетя в спалнята, но веднага запрестъпва на пръсти когато видя Кейлъб да мърда в леглото. Ако го събудеше сега щеше да й задава много въпроси, а тя нямаше време. Облече черен клин, черна тениска, върза косата си, сложи си коженото яке и се погледна в огледалото. Изглеждаше супер, само дето се чувстваше лека.  Отвори един таен шкаф в дрешника си и извади от там два глока 17 и кутийка със сребърни патрони, нейно производство, прибра и два кинжала. Сега вече всичко беше идеално! Погледна за последно към спящият мъж в леглото и тръгна към дестинацията си. Нощта беше студена и неприветлива, във въздуха имаше странен мирис, на зло. Днес щеше да се лее кръв и по дяволите, Александра беше дяволски готова! Спря своя любим Mitsubishi Lancer Evoметалик пред една масивна порта и се усмихна на камерата, след което беше допусната по – нататък, само за да види още една такава порта, отново усмивка и отново и най – накрая вкара возилото си в един двор, над който се извисяваше огромно имение. Сградата беше отблъскваща, неприветлива, черна и страшна. Перфектното  място за заснемане на филм на ужасите. Излезе от колата си с присвити очи към една статуя на нещо грозно, което според някои прилича на дракон. Извади глока си и се насочи със ситни стъпки към камъка. Колкото повече се доближаваше, толкова по – сгъстен ставаше въздуха. Усети страх, вдиша по – дълбоко, непозната миризма. Това що се криеше там имаше основание да се страхува. Залепи гърба си на твърдия камък и се усмихна задоволно. Обичаше мирисът на страх у жертвите си. Караше я да изпитва сила. Искаше кръв и щеше да я получи, а ако беше някой от враговете й още по – добре. С бързината на светлината тя надникна зад статуята и остана вцепенена за момент. Пред нея стоеше малко лабрадорче, с големи, изплашени, кафяви очи. Запристъпва назад, скимтейки. Лицето на Александра веднага омекна и тя се пресегна към кучето. Грабна го в обятията си и започна да го гали.

– Да не си се изгубил, приятел? – говореше му като на бебе, а между временно влезе в имението.

От вън може й да изглежда ужасяваща, къща на духове, но вътре къщата беше невероятно красива. Всичко беше цветня, светля и обзаведеня с нови мебели и джаджи. Красотата на красотите.  От ляво се чуха мъжки гласове, Александра пуска кучето, а то се сви до нея. Тя тръгна към стаята, от която ехтеше музика и се надвикваха гласове. Вратата се отвори още преди да я е докоснала и всичко затихна. Остана само Били Хлапето и Лекъс да разкъсват малко неубодната тишина.

– Закъсня. – каза един страшно висок, едър тип, със сурови черти, очите му я пронизваха и не трепваха.

– Намерих си компания. – посочи към кучето, но продължи да гледа изпитателният му поглед.

– Трябва да се научиш да идваш навреме, пале! – гласът му беше твърд и дълбок. Усмихна се и това смекчи малко грубото му лице, беше облече в черни, кожени дрехи като нея. Косата му беше късо постригана и това го караше да изглежда по – млад. Другите трима мъже около него също бяха с черни дрехи и с оръжия по себе си. Единият, който беше в ляво от суровият мъж имаше дълга, руса коса и самодоволна усмивка, ирисите му бяха сини, а лицето му меко и спокойно. Светлият цвят на кожата идеално се връзваше със всичко в него. Личеше си, че е секс бог. Беше си свалил якето и мускулите му ясно се очертаваха в черната, прилепнала тениска. Красота. Името му беше Алексей. Произхождаше от стар руски род и възрастта определено не му личеше.  В дясно, подпрени до прозореца стояха двама почти еднакви мъжки екземпляра с единствената  външна разлика, че единият беше чернокос, а другия червенокос с гребен. Това бяха близнаците Венджънс и Пийс. Пълна противоположност на имената си. Венджънс беше добър и мъдър, предпочиташе словесната битка пред кървата, успяваше да запази самоконтрол и спокойствие. Сините му очи винаги грееха, а около тях се образуваха бръчици от смях. Имаше репутация на възпитан мъж от висшето общество, но беше много земен. Богът на аргументите! От друга страна брат му Пийс имаше проблеми с….с абсолютно всичко. Беше избухлив, ревнив, винаги ядосан. Очите му също бяха сини, но прическата му на разярен петел даваше да се разбере, че никак не е мирен. Едър, висок и много мусколест, богът на бойното поле.  Мисията му беше да изтребе всичкото зло на земята и Александра напълно го подкрепяше в това начинание. Обичаше тези момчета и ги приемаше за свои братя, макар мястото й да не беше сред тях. Тя също беше много добра в стрелбата и с кинжала, роден боец. Може би затова и разрешиха да се бие редом с тях.  Очите й отново попаднаха на мъжът по средата. Това беше техният водач. И разбира се, извисяваше се над всички. Притежаваше бърз ум, стратегически знания и отлично познаваше всяко едно бойно изкуство. Лидер за подражание! Никой не знаеше името му, но всички го наричаха Кинг, което беше уместно след като беше с кралска кръв.

– Хайде дами, не обичам да бездействам. – проговори Пийс.

– Първо палето трябва да се научи да не закъснява. – Очите на Кинг все още бяха вторачени в Александра.

– Хайде да ме учиш после,а? – никой не противоречеше на Кинг освен нея и това тайно я караше да се чувства специална, защото той не й правеше нищо, което пък от една страна беше странно имайки в предвид суровата му външност и уважението, което всеки трябваше да изпитва към него. Е, за нейн късмет той само сви устните си в линия и грабна оръжието си от бюрото.

– Близнаците поемате към центъра, Алексей И палето ще идете в този клуб- подаде на Алексей някаква визитка. – Аз имам малко неотложна работа. – каза това и изчезна.

–  Баркод? Що за клуб е това? – Алексей присви очи към картичката и я прибра в джоба на якето си. – Хайде, Алекс! Ще идем с моята кола.

–  Какво й е на моята? – тръгна след него и погали кучето за чао.

–  Пълен трошляк. – усмихна й се и влезе в своят черен бмв джип и пусна Скрилекс.

–  Ти си трошляк! – отвърна на мазната му усмивка и увеличи уредбата. Обожаваше Скрилекс.

Тръгнаха към клуба като през цялото време мълчаха. Тя харесваше Алексей, той беше секси и забавен, но го възприемаше като приятел и толкова. В съзнанието й се появи спомен от първият път, в който го видя.

Александра не чувстваше тялото си, всъщност не чувстваше нищо освен как се рее из пространството като безжизнено същество. Мъртва ли беше? В Рая ли се намираше?

Иска ти се! – каза някой.

Кой беше това? Ангели или други духове?

Не, глупачке! Това е подсъзнанието ти! –  отговори гласът.

Но, но как така? Имаше чувството, че е отделна личност. А, може би просто полудяваше и беше вкарана в лудница, а ефекта от хапчетата, с които вероятно я тъпчеха беше на лице.  Мамка му! Само ако не беше убивала онзи тип….Но как иначе щеше да се измъкне, той искаше да я изнасили. Да отнеме невинността й, а тя нямаше да го позволи. Спомни си, че точно преди да го простреля нещо в нея прищракна. Сякаш знаеше точно какво прави. Взе пистолета, натисна спусака и го уцели точно в сърцето. Перфектен изтрел, без да се замисля. По – принцип един неопитен стрелец и страхлив човек като нея ще трепери и дори няма да успее да нацели мишената. Но с нея беше различно, сякаш беше правила това и преди, в един друг живот, по – хубав от този, който сега водеше. А, дали не беше в затвора и я бяха пребили жестоко и сега лежеше в болничното крило упоена, за да не я боли? Мамка му, предпочиташе да е мъртва….Дано да е мъртва!

- Отвори очи, хайде! Знам че си жива, чувам как сърцето ти бие. – заговори мъжки, дълбок глас.

Точно като по команда, Алекс отвори очи и по дяволите! Добре, че не беше мъртва! Пред нея беше най – сексапилният мъж, който бе виждала. Висок, мусколест, със сини ириси. Най – красивите очи, които бе виждала! Гледаше я разтревожено. Гадже ли й беше?

Хаха, не малката! – засмя се той.

По дяволите! Последното изречение го беше казала на глас, нали? Сега й се прийска да е мъртва отново…

– Как си? – попита мъжът.

–  Добре. – това нейният глас ли беше? Чувстваше го толкова непознат.

–  Можеш ли да си движиш крайниците? – в гласът му се появи нотка на загриженост, това някак си я успокои.

–  Не знам. Къде съм? Кой си ти? – сега беше нейн ред да пита.

–  В болница си, аз съм….е, не съм враг.

–  Какво искаш от мен? – изведнъж подсъзнанието й се сля с нея и всичко й дойде на място. – Алексей?

–  От къде знаеш името ми? – игледа я много учудено.

–  Не знам. – Александра присви очи.

–  Трябва да вървим, после ще си изясним всичко. – той я вдигна, а тя се допря до гърдите му, беше толкова топъл. Чувстваше се лека като перце.

Тръгнаха на някъде, а тя затвори очи и се заслуша в сърцето му. Туптеше по – бързо от обикновенно. Зачуди се дали не му тежи,вдигна главата си към шията му, за да диша по – добре и усети как той настръхна след като неволно допря устни до гладката му кожа.

–  Тежка ли съм? – попита тя.

Чу гърлен смях и после той  спря и я погледна.

– По – лека си от перце! – продължи да върви.

Вдиша аромата му, ухаеше толкова приятно. Искаше да остане в прегръдките му завинаги. Но изведнъж се озова на кожена седалка. Бяха в кола, висока кола, джип може би. Тя се огледа, прозорците бяха черни, но успя да различи, че навън е вечер и се намираха в непозната болница. В нейният град имаше само една долнопробна болница и това определено не беше тя.

–   В кой град сме?

–   Ню Йорк.  Затегни колана! – каза това и потеглиха с бясна скорост.

Уредбата се включи и от нея прозвуча Vindata – All I Really Need. За Първи път чуваше тази песен, но й хареса. Още повече й хареса мъжът, който беше до нея. Излъчваше мъжественост, сексапил и дали заради хапчетата или не, но Александра усещаше някаква връзка между тях.

След толкова години тя осъзна, че се е заблуждавала. Алексей не изпитваше дори и най – малката симпатия към нея. Не я гледаше като жена, а като дете, като по – малката му сестричка и никога не би я обладал както правеше с другите жени.

– Пристигнахме! – Алексей изключи двигателя и излезе навън.

– Хубава дупка! – отбеляза Алекс като погледна към клуба. – Хайде да убиваме!

– Имай търпение, пале! – каза Алексей.

Тя го изгледа с присвити очи. Боже, как мразеше да й казва пале. Разбираемо бе, че Кинг и другите я наричаха така. Все пак тя не ги сънуваше голи, върху нея. Но Алексей….Защо винаги избираше толкова кофти мъже? Кейлъб също не искаше да се обвързва с нея. Да и тя нямаше голям мерак, но всяко момиче иска връзка, иска някой да се грижи за нея, да я глези, да се тревожи и да я обича. Може би грешката беше в нея…От всички тези размисли гневът й се върна. Тези дни беше постоянно напрегната и изнервена, сякаш нещо щеше да се случи всеки момент. Но разбир се, тя не знаеше какво ще е , защото в света, в който живееше всичко бе възможно да се случи. Кинг и близнаците бяха вампири, Алексей беше получовек като нея. Разбира се, не пиеха кръв и не излизаха само нощем, за разлика от вампирите, но все още се чудеше как майка й е спала с вампир. Е, не беше толкова трудно за разбиране. Баща й е бил най – сексапилният вампир, съдейки по думите на две негови „приятелки“. Пет години, а тя още не можеше напълно да приеме истината за съществуването на този свят. Още по – малко на това, с което всяка вечер се спречваха. Демони. Ходещи мъртавци, зомбита, изроди, бездушни. Както и да ги наречете ще се прави. Тези твари убиват невинни хора и вампири. Кинг и останалите момчета са един вид полицията на расата си. Александра прие да се бие с тях единствено, за да отмъсти за смъртта на родителите си. Според вампирската история, баща й – Димитрий Петрович е бил не само хубав мъж, но и смъртоносен боец. Една вечер когато не бил на смяна тези подли копелета са му устроили капан. Отвлекли са го и са го накълцали на малки парченца, а после са го пратили разчленен на майка й. Това било огромен шок за нея и крехката жена просто умряла, за да бъде с любимият си. Но никой не помислил за Александра. Тя останала сираче и животът я сблъскал с доста неприятни неща. Но това вече е минало, след като я отведоха от онази болница я научиха да се бие и да бъде редом до тях. Единствената жена – войн в братсвтото от както е било съзнадено. Според Кинг  тя е специална и играе важна роля в историята на света.

Но това все пак не я караше да се чувства никак специална. Влязоха в клуба, където имаше силна, гадна музика и много голи, потни тела. Миришеше отвратително, на кашиш или крек. Очите на Алексей веднага сканираха мястото и тръгна към някаква врата. Алекс го последва. Озоваха се в огромно помещение, осветено в червено. Нямаше никого или поне така им се стори.

– Алексей, какво правим тук? – попита шепнешком  тя.

– Имам предчувствие. – каза.

– Алексей, тук няма никой, тръгваме! – Александра тъкмо докосна дръжката на вратата когато някой я сграбчи и я повали на земята.

Беше демон, високо, слабо на вид тяло, с огромна сила и червени очи. Вероятно беше нов, защото истинските демони нямаха формата на човек. Беше я възседнала и искаше да я удоши. Тя преплете краката си около кръста му и го обърна, след това извади кинжал от якето си и го заби в сърцето му. Избухна в пламаци и не остана нищо от него. Въздъхна и погледна нагоре. Алексей се усмихваше леко, но изведнъж нещо го завлече. Не приличаше никак на новак. Съществото бе цялото червено с рога, точно като дявола, червените му очи светеха безмилостно. Издаваше ужасяващи звуци. Александра затича към него, но други двама я сграбчиха и я повалиха. Тя започна да се бори, но те бяха по – силни от нея. Удариха я няколко пъти докато не се разкърви и не започна да изпада в безсъзнание. Всичко й се завъртя и тя чуваше само как Алексей вика името й. Няма да го наранят! Няма да им позволи да го наранят! Изведнъж всичкият гняв, който имаше в себе си избухна и тя придоби нови сили. Отвори очи и видя как демоните бягат от нея. Усещаше горещина, цялата гореще. Тя беше в пламъци, но те не я нараняваха. Огънят идваше от нея. Вдиша дълбоко и освободи целият гняв, който притежаваше. Всичко избухна, чу как сеществата крещят и умират едно по – едно. Когато всичко свърши тя падна на земята изтощена. Не знаеше какво бе станало, но това определено им помогна да се измъкнат.  Преди да загуби съзнание усети косата на Алексей да я гъделичка, а аромата му я успокои. Тя заспа и чу  единствено….

– Моето горящо момиче.

 
 

Watchmen ли ще бъде новият хит на HBO?

| от chronicle.bg |

Още преди няколко години, HBO заяви намеренията си да направи сериал по комис, но сега става ясно, че проектът Watchmen е доста амбициозен и има шанс да се превърне в един от култовите сериали на HBO.

Начело на новия тв проект застава Деймън Линделоф, чиято работа познаваме от The Leftovers, Lost, Prometeus, Tomorrowland и др.

Според източниците сериалът ще има оригинална история и няма да е свързан с филма на Зак Снайдер от 2009 г.

Именно името на Снайдер бе спрягано преди време като главен кандидат да режисира и сериала, но засега не е ясно дали той е постигнал споразумение за участие. Какъв ще бъде прочитът на Линделоф на комикс историята, също не е ясно. При всички положения ще мине още известно време, преди да видим Watchmen по телевизията, но перспективата е вълнуваща за феновете на рисуваната история.

 
 

#BOOKCLUB: Наследството на Жан-Пол Сартр

| от chronice.bg |

На този ден през 1905 г. в Париж се ражда Жан-Пол Сартр. Френският писател, философ, есеист и драматург е сред знаковите фигури в литературата и политиката на ХХ век. Представител на екзистенциализма, с леви политически убеждения, защитник на най-онеправданата и бедна част от населението, той прекарва живота си в защитаване на нейните интереси. Затова и на погребението му през 1980 г. десетки хиляди души съпровождат ковчега по пътя към гробището в Монпарнас. Процесия, която се е повтаряла само веднъж преди – за Виктор Юго. Основна част от тези хора са младите, студентите, бедните – всичко онези, за които подкрепата му е била животоспасяваща.

Голяма част от творчеството му е посветено на свободата. Негова е теорията, че човек е „обречен да бъде свободен“. Но трябва да внимава, какво прави със свободата си – да знае, че нищо не е абсолютно и безкрайно. Когато е на 24 години, се запознава със Симон дьо Бовоар (друга знакова за Франция фигура) и двамата остават партньори до смъртта на Сартр. Връзката им е известна с това, че двамата не са се придържали към моногамията, а са си позволявали интимни отношения с много други партньори. Сартр и дьо Бовоар подкрепят марксистката идеология, опитват да водят социалистическа съпротива през Втората световна война и се занимават с издаването на вестници.

В края на живота си авторът казва, че едно от нещата, с които иска да бъде запомнен е книгата му „Погнусата“. През 1964 г. е награден с Нобелова награда, която отказва да приеме – според него писателят не трябва да се превръща в институция. Факт е обаче, че Сартр е повече от институция – той променя цяла една епоха и дава началото на следващата.

Предлагаме ви да погледнем към „Погнусата“ – неговата най-популярна книга. Творба-дневник за въртележката, в която всички попадаме рано или късно. За невъзможното бягство и границите, в които сме вкопчени. Но и за свободата в рамките на тези граници, която никак не е малка. Със значителна доза цинизъм.

Ето няколко знакови цитата от книгата: 

„Развълнуван съм, чувствам тялото си като измервателен уред в покой. Аз съм изживявал истински приключения. Никаква подробност не мога да си спомня, но съзирам непоклатимата верига от обстоятелства. Прекосявал съм морета, оставял съм зад себе си градове, плавал съм по реки или съм навлизал в гори, но всякога съм поемал към други градове. Обладавал съм жени, влизал съм в схватки с мъже и никога не съм могъл да се върна назад, както плочата не може да се върти в обратна посока. И докъде ме е довело всичко? До тази минута, до това канапе, до този светлинен мехур, в който жужи музика.“

„Исках миговете от живота ми да се следват и подреждат като мигове от живот, който си спомняш. Все едно да се мъчиш да уловиш времето за опашката.“

„Нищо не се е променило и все пак всичко съществува другояче. Не може да се опише; то напомня Погнусата и все пак е нейна противоположност — най-сетне ме е сполетяло приключение. Замислям се в какво се състои то и разбирам — в това, че аз съм аз и съм тук, че именно аз поря нощта. Щастлив съм като герой от роман.“

„Часовникът отмерва пет и половина. Ставам, студената риза се слепва о тялото ми. Излизам. Защо ли? Ами защото нямам причини да не го сторя. И да остана, и да се свра безмълвен в някой ъгъл, няма да забравя себе си. Ще бъда там, ще тегна върху пода. Съществувам.“

„Вече не ги слушам: дразнят ме. Ще спят заедно. Знаят си го. И всеки от двамата знае, че другият знае. Ала понеже са млади, неопорочени и благопристойни, понеже всеки от тях иска да запази себеуважението си и това на другия, понеже любовта е нещо велико и поетично и не бива да се осквернява, те по няколко пъти седмично ходят по вечеринки и гостилници да излагат на показ жалките си обредни и механични действия.“

„Притъмнява, лампи грейват в града. Божичко, колко естествен изглежда градът въпреки геометричните си форми и как вечерта сякаш го смазва! Оттук това е тъй… тъй очевидно; възможно ли е аз единствен да го съзирам? Нима другаде, навръх някой хълм, нова Касандра не гледа в нозете си град, потънал в глъбините на природата? Впрочем какво ме засяга? Какво бих могъл да й река?“

„Когато сега казвам аз, думата ми се струва някак куха. Тъй забравен съм, че вече ми е непосилно да имам ясна представа за себе си. Единственото останало реално у мен е съществуване, което съзнава, че съществува. Бавно и дълго се прозявам. Никой. За никого не съществува Антоан Рокантен. Забавно ми е. Та какво е Антоан Рокантен? Абстракция. Мержелее ми се смътен спомен от мен. Антоан Рокантен… И внезапно моят Аз избледнява и накрая угасва.“

„Тръгвам, чувствам се като в мъгла. Не смея да взема решение. Ако бях сигурен, че имам талант… Ала никога, съвсем никога не съм писал каквото и да било от този род, само исторически статии, и то криво-ляво. Книга. Роман. Ще има хора, които ще четат този роман и ще кажат: „Авторът е Антоан Рокантен, един такъв риж, дето се мъкнеше по кафенетата“, и за тях животът ми ще бъде като живота на негърката в моите представи — нещо скъпоценно и едва ли не приказно.“

 
 

Дете закла костенурка в бизнес парка и я изяде. Майката: „Не пише, че е забранено“*

| от chronicle.bg |

Нов неприятен инцидент на територията на Бизнес парк – София не позволява на духовете на скандала да утихнат.

Четиригодишното Ангел-че на мама е извадило една от костенурките, които обитават езерцето в средата на парка, намушкало я е с ножа, който тати му е подарил, и я е изяло сурова пред погледите на обядващите служители.

„Не разбрах какво е направил Ангелчо, докато не видях, че новата му дрешка е изцапана с кръв. Изкарах си акъла, но после разбрах, че е от костенурката. Не виждам защо това трябва да е драма. Никъде няма табела, на която да пише, че е забранено яденето на костенурки в Бизнес парка. Баща му му подари касапския нож, за да се предпазва в училище. А и децата трябва да се учат да се оправят сред природата“, коментира майката пред Chronicle.bg

В същото време милиони потребители отделиха по час и половина от работния си ден, за да коментират случката.

„Майките в бизнес парка на клада!“, скандира Az Obicham Meso, на 24 години.

„Ей, не спряха значи да ограничават правата на децата. Било е гладно милото, нахранило се е“, контрира жена с профилна и кавър снимка на детето си.

Днес във Facebook се организира протест на будни майки, които искат управата на бизнес парка да подаде оставка и да вземат нещата в свои ръце.

„Вън работещите от парка! Парковете са на децата“, апелират те.

Главният прокурор Сотир Цацаров каза, че жандармерията е в готовност, ако протестът на майките излезе извън контрол. Полицаите са се въоръжили с електрошокови палки и сълзотворен газ, в случай че майките се барикадират с детски колички и започнат да замерят офисите в бизнес парка с използвани памперси.

Скандалът продължава.

*Текстът, разбира се, е плод на въображението, но битовите скандали, които ни заливат, оставят все по-малко пространство за фантазията на човешкия ум. 

 
 

Запознайте се с новите слушалки Beoplay E4

| от chronicle.bg |

Датската луксозна марка Bang&Olufsen разширява портфолиото си с още един продукт – слушалките Beoplay E4.

Те са от ново поколение и разполагат с по-добра функция за изолиране на външния шум (ANC), като блокират звук с до 15 dB по-ниска честота спрямо предишната ANC технология на Beoplay H3. По този начин слушателят трудно би чул дори ако самолет прелети над него.

Благодарение на т.нар. режим на прозрачност (transparency mode) само с един бърз жест пък може едновременно да изключите както шумоизолиращата функция, така и музиката, и да се върнете в обкръжението си.

2017_03_E4_Black_2

Новите Beoplay E4 са с подобрен дизайн. Батерията им е тънка, с полимерна повърхност, която осигурява по-голяма тактилност и издръжливост. Преработен е и дизайнът на устройството за управление на музиката, така че да се постигне по-лесно и интуитивно потребителско преживяване. Слушалките са изработени от лек алуминий, което ги прави изключително здрави и устойчиви на надраскване. В същото време са и изключително леки – общото им тегло е 50g.

Иновативните Beoplay E4 се предлагат в черен цвят и на цена от 249 евро. Очаква се през юли да пристигнат в шоурума на Bang&Olufsen – на ул. „Оборище“ 10 в София.