Горкият Стефчо

| от |

Красимира (http://krasitta.com) няма нужда от представяне. Ако не сте чели нищо от нея, бързичко бягайте да наваксвате, но се пригответе за много смях до силни болки в корема.

Днес публикуваме един неин текст, който стана част от инициативата Пощенска кутия за приказки. Насладете се.

Краят на август, Созопол, към 7 вечерта. Лежа си в леглото, в красива, стара къща, прозорците са отворени, чуват се чайки, минаващи хора и две канарчета в клетка от съседната къща – хомогенен фон, който изпразва главата от мисли и позволява на човек да блее щастливо в тавана и да брои паяците.

На улицата играят две дечица. По слух разбирам, че едното е момиченце, с неизвестно име, другото – по-малко момченце на име Стефчо. Компанията се допълва от един брой майка и един брой баба. Майката се опитва да примами Стефчо да яде, бабата от време на време говори неща, които нямат съществен смисъл и значение.

“Айде, Стефчо, да папкаш!”.

Стефчо не отговаря на майчиния зов. Има си там, човекът, някакви по-важни занимания.

“Ще папка ли сега Стефчо?”, чувам отново и си представям как въпросът е настойчиво и нервно придружен от веещ се на вилица пържен картоф или чиния със зелен фасул, обаче Стефчо наистина е много зает с нещо, което не виждам, затова простичко, но категорично отговаря “Не.”, и приключва темата завинаги.

Родителката се отказва от хуманитарната мисия, а момиченцето и Стефчо коалират интересите си и започват някаква обща игра. В следващите 10 минути навън ехтят детски крясъци и кикот, а след изтичането на 10-та минута се оказва, че Стефчо липсва.

Майката е там, бабата е там, момиченцето е там, но Стефчо е отпрашил по широкия свят и осезаемо го няма. Заваляват майчини въпроси към невръстната девойка – къде го видя последно, къде го остави, какво правехте.

Детето прилежно попълва въпросника – “тука, до дървото”“играехме си”“той си намери някаква монета и после не знам къде отиде”.

Изкушавам се да изкажа гласно предположение, че е отишъл до близкия магазин, за да си купи бира и нещо свястно за папкане, но решавам да не нажежавам обстановката.

Започва акция по издирване. Майката, разбираемо, покрива най-широкия периметър и чувам призивите й от края на улицата: “Стефчоооооооооооо!”, “Стефаньееееееееееееее!”. В тона й, привидно, няма нищо застрашително, просто една майка на един Стефчо, която е свикнала да ходи да си го прибира от магазините, дърветата и бирариите.

Момиченцето не остава по-назад и също се включва с едно-две “Стефчоооооууу”, последвано от “ми, няма го” и според мен лека завист, че е отишъл да харчи намереното богатство сам.

Бабата помага от място с по едно “Стефанье!”, изречено на кратки, равномерни интервали, като че ли с надеждата, че Стефчо се е скрил под някое паве и ей сега ще изскочи.

Идват една-две съседки, които провеждат кратка беседа с бабата и мигновено произвеждат вечерния осведомителен бюлетин на улицата със заглавие “Стьефан го няма, бе!”.

Таман започвам да си мисля дали да не стана и да се пиша доброволец, и чувам характерните звуци на майка, която влачи изгубен и намерен тригодишен син.

“Ти къде ходиш, бе??”  Проехтява шамар. “КЪДЕ ХОДИШ, ТЕ ПИТАМ??? Трябва ли да ми изкарваш акъла, не можеш ли да дойдеш и да ме попиташ – мамо, може ли да ида еди къде си???”.

Стефчо гóрко реве – очевидно не се е сетил за тази опция с питането.

“МАРШ сега в стаята си и НЯМА да излизаш повече! НАКАЗАН СИ!!”, бърка в раната още повече майката и натирва Стефчо по стълбите, но той, горкият, още не знае какво го чака.

“Я ЕЛА ТУКА, БЕ, МАМА ТИ ШИ ИБА МРЪСНА!!!%=!!::%!” - неизвестен мъжки глас и два бързи шамара обогатяват аудиофона и Стефчо направо си изплюва дробовете от рев.

Аз се оцъклям от изненада, два паяка стреснато падат от тавана, а канарчетата започват бурно да изпълняват “Тих, бял Дунав се вълнува” в опит да разбият клетката и да емигрират в Макао.

Това трябва да е бащата, който набързо се е осведомил за събитията и е взел Нещата В Ръцете Си.

Някъде от дълбините на къщата Стефчо реве с всички сили. Направо ми се къса сърцето за него и единствената ми надежда е да не е разбрал тайнственото послание на баща си и да е останал с простото впечатление, че майка му не се е къпала и толкоз.

“Млъквай ВЕДНАГА! Лягай да спиш! Чуваш ли, бе, престани да ревеш!!!” – крясъците не спират още едно известно време, след което Стефчо, разглобен от рев, шамари и заплахи, умно предпочита да заспи и всичко приключва, а канарчетата гузно се опитват да замажат простотията с някакъв вечерен шансон.

Следващият ден, на плажа.

Младо семейство с две дечица – бебе и по-голямо момиченце, може би и то, като Стефчо, на около 3-4 години.

Майката го хваща за ръка да го води към водата, момиченцето се спъва и покрива с пясък главата на полузаспал руски тийнейджър.

“Какво направи, ВИДЯ ли какво направи??? Веднага да се извиниш, извини се ВЕДНАГА, казах!!”, изригва майката, детето плахо се извинява пет-шестотин пъти, тийнейджърът се отупва и продължава да спи, а детето, с рязък завой и шамар, бива курдисано отново на хавлията, така и без да види морето.

“ТУКА ще седиш ИНЯМАДАМЪРДАШ. САМОДАСИМРЪДНАЛА! Сега си отиваме и цял ден ще стоиш в стаята”!!!, продължават крясъците и аз с ужас си викам – не, не може да бъде, ПАК бият Стефчо!

Невротично се събират хавлии, кофички и лопатки, дават се наставления момиченцето ТУТАКСИ да си обува джапанките, ЧУЛО ЛИ БИЛО!

Детето обаче гледа пясъка от упор, НЕМЪРДА!!, както му е преждезаповядано, и вероятно си мисли за еднорози и близалки. Джапанките се нахлузват насилствено, циркът се сгъва и се изнася сред облаци от пясък и заплахи.

А аз потъвам в недоумение защо им е на хората да си раждат Стефчовци, ако ще ги тормозят после, и се сещам.

Ми Стефчо-собствено производство си е техен, пък. Могат и да си го бият, и да си го заплашват, и да си му крещят, и да си го наказват да седи цял ден в стаята, и да не мърда от хавлията /самодаемръднал!!!/, и да заспива, и да яде, и да обува, и да събува джапанки /чули, бе??/, и да бъде каран да се извинява за глупости до безсъзнание, и да млъква веднага.

А ако искат, могат да го карат да върши всичко това едновременно.

И изобщо, ти къв си, бе, Стефчо, маматишиибамръсна?

А сега да чуем този страхотен текст, прочетен от неповторимата Мария Илиева.

 
 

И Тя е със сини очи

| от Кристина Димитрова |

Тя и той са телата, които линеят за една изгубена любов.

Те са със сини очи и черни коси. Знаят, че когато настъпи последната нощ, ще последва раздялата. Той й разказва една и съща история отново и отново. В стаята времето е спряло и сякаш героите са попаднали във вакуума на живота.

Тази типична любовна история на френската писателка Маргьорит Дюрас ще оживее на сцената на театър „Възраждане“, за да ви разкаже историята на двама души, сключили договор за обичане за 23 нощи.

„Очи сини, коси черни“ е театралната адаптация на едноименния роман на Дюрас, която е направена от писателката Ирена Иванова, вече позната като момичето с няколко спечелени престижни награди за ролята си във филма „Безбог“.

Освен че самата тя е със сини очи, е силно повлияна от Дюрас през последните няколко години от живота си.

Франция се стича като Рейн в творчеството на Ирена, а да посегне към адаптацията на „Очи сини, коси черни“ е едно от най-смелите й предизвикателства през последните месеци. Една от концепциите, които самата Дюрас залага в пиесата, е отчуждението на героите не само помежду им, а и от самите себе си.

Тя и Той са затворени в стаята на миналото, но търсят една друга стая, в която любовта е възможна. В тази стая може да влезете и вие на 31-ви март и 3-ти април и да станете свидетели на раждането на една повече-от-любов.

Всичко започва във фоайето на хотел Рош във френска морска провинция.

Никой в историята няма име. Мъжът от историята се приближава до прозорците на фоайето и вижда Странник с черна коса и сини очи, чиито очи не може да забрави и изгубва завинаги. Появява се жената от историята и отвежда Странника. Мъжът обикаля плажа с надеждата го срещне отново. Среща същата жена в кафене на брега на морето, но не я разпознава като жената отвела странника. Предлага й да прекара следващите вечери с него срещу заплащане, защото много прилича на изгубения Странник. Тя приема. Следват двадесет и три безсънни нощи…

Адаптацията на Ирена Иванова запазва характерната за Дюрас символика, залегнала в романа, а това е морето, корабът и стаята – интимното място за срещи, където се ражда невъзможната-възможна любов.

Прочитът на романа, на Ирена Иванова е многопластов и може да бъде разбран на повече от едно ниво.

Той се гмурка в дълбокото, после изплува, за да си поеме въздух и пак се гмурка. Залата на театър „Възраждане“ ще бъде озвучена от дълбокия и запомнящ се глас на актьора Велизар Бинев, за който това е завръщане на сцената след дългогодишните му актьорски появи на големия екран в над 80 чужди продукции. Зрителите ще чуят и въздействащия текст на поета Владислав Христов – „Писма до Лазар“.

Именно тази негова творба отразява историята по поетичен и абстрактен начин, прорязвайки я по цялото й протежение до края. Постановката е в характерния експериментален стил на Ирена Иванова, а на сцената ще излязат актрисата Дария Митушева в ролята на Жената и Николай Марков в ролята на Мъжа. Под звуците на традиционна индонезийска музика актьорите ще разкажат историята, чрез своите телата. Ирена очевидно не изневерява на Дюрасовия любовник, който често е с Азиатски произход.

Спектакълът е проект на Театрално ателие „Експериментика“ и е реализиран с подкрепата на Френския културен институт, Посолството на Република Индонезия, Нов български университет и Voice Academy.

 
 

Няма да повярвате на колко години са!

| от chronicle.bg |

Холивуд винаги е 21 години! Или поне така изглежда – след операции, грим, тренировки и алхимия. Ето няколко звезди с постоянен брой свещи върху тортата.

Но на колко години са всъщност едни от най-големите актриси в света? Не е прилично да се питата такива неща, разбира се. Те обаче вкарват достатъчно усилия, за да не се притесняват, когато ги питат така.

И така – едни от най-младоликите на екрана. Или поне част от тях . Галерията ни съдържа само жени, които ще ви очароват и изненадат. Често това, което ни подмладява най-много, е щастието!

 
 

Дрю Баримор и нейното съвършено копие

| от |

През 1982 година малката Дрю Баримор е очарователна в ролята си в „Извънземното“.

Години по-късно тя вече е зряла жена, която има собствени деца. Една от дъщерите й обаче може спокойно да играе в римейк на филма, тъй като е наистина много прилича на майка си.

Малката Франки навършва 3 години през 2017-а. Скоро тя се появи с майка си на събитие и всички бяха удивени от приликата между двете.
Сравнете и преценете сами:

дрю баримор
Франки Баримор Копелман е родена на 22 април 2014 година. Тя е второто дете на Дрю от бившия й съпруг Уил Копелман. Когато тя се роди, Баримор каза, че е искала по-голямата й дъщеря Олив да си има брат или сестра, защото самата актриса не е имала подобно детство.

„Олив обича Франки и просто иска да е с нея през цялото време. Иска да я храни. Много й харесва“, разказва Баримор.

Това не е първото дете, което прилича толкова много на майка си. Има цяла поредица звездни деца, взели най-красивите черти на родителите си. Можете да видите повече за тях тук.

 
 

Плажовете, за които си мечтаем

| от chronicle.bg |

Преди няколко дни настъпи астрономическата пролет, а след броени часове ще преминем към лятното часово време. Всичко това просто ни подсказва едно – сезонът „Отслабвам за лятото“ е приключен и отстъпва място на „Отслабвам за Коледа“.

Започваме да броим дните до момента, в който ще легнем на шезлонга с коктейл в ръка, пред нас прозрачно синьото море ще се слива с небето, а горещ бял пясък ще гали стъпалата ни.

Тъй и тъй е ден за размисъл, защо пък да не изберем плажа – мечта за следващата морска ваканция. Нашите предложения – в галерията горе.