Горкият Стефчо

| от |

Красимира (http://krasitta.com) няма нужда от представяне. Ако не сте чели нищо от нея, бързичко бягайте да наваксвате, но се пригответе за много смях до силни болки в корема.

Днес публикуваме един неин текст, който стана част от инициативата Пощенска кутия за приказки. Насладете се.

Краят на август, Созопол, към 7 вечерта. Лежа си в леглото, в красива, стара къща, прозорците са отворени, чуват се чайки, минаващи хора и две канарчета в клетка от съседната къща – хомогенен фон, който изпразва главата от мисли и позволява на човек да блее щастливо в тавана и да брои паяците.

На улицата играят две дечица. По слух разбирам, че едното е момиченце, с неизвестно име, другото – по-малко момченце на име Стефчо. Компанията се допълва от един брой майка и един брой баба. Майката се опитва да примами Стефчо да яде, бабата от време на време говори неща, които нямат съществен смисъл и значение.

“Айде, Стефчо, да папкаш!”.

Стефчо не отговаря на майчиния зов. Има си там, човекът, някакви по-важни занимания.

“Ще папка ли сега Стефчо?”, чувам отново и си представям как въпросът е настойчиво и нервно придружен от веещ се на вилица пържен картоф или чиния със зелен фасул, обаче Стефчо наистина е много зает с нещо, което не виждам, затова простичко, но категорично отговаря “Не.”, и приключва темата завинаги.

Родителката се отказва от хуманитарната мисия, а момиченцето и Стефчо коалират интересите си и започват някаква обща игра. В следващите 10 минути навън ехтят детски крясъци и кикот, а след изтичането на 10-та минута се оказва, че Стефчо липсва.

Майката е там, бабата е там, момиченцето е там, но Стефчо е отпрашил по широкия свят и осезаемо го няма. Заваляват майчини въпроси към невръстната девойка – къде го видя последно, къде го остави, какво правехте.

Детето прилежно попълва въпросника – “тука, до дървото”“играехме си”“той си намери някаква монета и после не знам къде отиде”.

Изкушавам се да изкажа гласно предположение, че е отишъл до близкия магазин, за да си купи бира и нещо свястно за папкане, но решавам да не нажежавам обстановката.

Започва акция по издирване. Майката, разбираемо, покрива най-широкия периметър и чувам призивите й от края на улицата: “Стефчоооооооооооо!”, “Стефаньееееееееееееее!”. В тона й, привидно, няма нищо застрашително, просто една майка на един Стефчо, която е свикнала да ходи да си го прибира от магазините, дърветата и бирариите.

Момиченцето не остава по-назад и също се включва с едно-две “Стефчоооооууу”, последвано от “ми, няма го” и според мен лека завист, че е отишъл да харчи намереното богатство сам.

Бабата помага от място с по едно “Стефанье!”, изречено на кратки, равномерни интервали, като че ли с надеждата, че Стефчо се е скрил под някое паве и ей сега ще изскочи.

Идват една-две съседки, които провеждат кратка беседа с бабата и мигновено произвеждат вечерния осведомителен бюлетин на улицата със заглавие “Стьефан го няма, бе!”.

Таман започвам да си мисля дали да не стана и да се пиша доброволец, и чувам характерните звуци на майка, която влачи изгубен и намерен тригодишен син.

“Ти къде ходиш, бе??”  Проехтява шамар. “КЪДЕ ХОДИШ, ТЕ ПИТАМ??? Трябва ли да ми изкарваш акъла, не можеш ли да дойдеш и да ме попиташ – мамо, може ли да ида еди къде си???”.

Стефчо гóрко реве – очевидно не се е сетил за тази опция с питането.

“МАРШ сега в стаята си и НЯМА да излизаш повече! НАКАЗАН СИ!!”, бърка в раната още повече майката и натирва Стефчо по стълбите, но той, горкият, още не знае какво го чака.

“Я ЕЛА ТУКА, БЕ, МАМА ТИ ШИ ИБА МРЪСНА!!!%=!!::%!” - неизвестен мъжки глас и два бързи шамара обогатяват аудиофона и Стефчо направо си изплюва дробовете от рев.

Аз се оцъклям от изненада, два паяка стреснато падат от тавана, а канарчетата започват бурно да изпълняват “Тих, бял Дунав се вълнува” в опит да разбият клетката и да емигрират в Макао.

Това трябва да е бащата, който набързо се е осведомил за събитията и е взел Нещата В Ръцете Си.

Някъде от дълбините на къщата Стефчо реве с всички сили. Направо ми се къса сърцето за него и единствената ми надежда е да не е разбрал тайнственото послание на баща си и да е останал с простото впечатление, че майка му не се е къпала и толкоз.

“Млъквай ВЕДНАГА! Лягай да спиш! Чуваш ли, бе, престани да ревеш!!!” – крясъците не спират още едно известно време, след което Стефчо, разглобен от рев, шамари и заплахи, умно предпочита да заспи и всичко приключва, а канарчетата гузно се опитват да замажат простотията с някакъв вечерен шансон.

Следващият ден, на плажа.

Младо семейство с две дечица – бебе и по-голямо момиченце, може би и то, като Стефчо, на около 3-4 години.

Майката го хваща за ръка да го води към водата, момиченцето се спъва и покрива с пясък главата на полузаспал руски тийнейджър.

“Какво направи, ВИДЯ ли какво направи??? Веднага да се извиниш, извини се ВЕДНАГА, казах!!”, изригва майката, детето плахо се извинява пет-шестотин пъти, тийнейджърът се отупва и продължава да спи, а детето, с рязък завой и шамар, бива курдисано отново на хавлията, така и без да види морето.

“ТУКА ще седиш ИНЯМАДАМЪРДАШ. САМОДАСИМРЪДНАЛА! Сега си отиваме и цял ден ще стоиш в стаята”!!!, продължават крясъците и аз с ужас си викам – не, не може да бъде, ПАК бият Стефчо!

Невротично се събират хавлии, кофички и лопатки, дават се наставления момиченцето ТУТАКСИ да си обува джапанките, ЧУЛО ЛИ БИЛО!

Детето обаче гледа пясъка от упор, НЕМЪРДА!!, както му е преждезаповядано, и вероятно си мисли за еднорози и близалки. Джапанките се нахлузват насилствено, циркът се сгъва и се изнася сред облаци от пясък и заплахи.

А аз потъвам в недоумение защо им е на хората да си раждат Стефчовци, ако ще ги тормозят после, и се сещам.

Ми Стефчо-собствено производство си е техен, пък. Могат и да си го бият, и да си го заплашват, и да си му крещят, и да си го наказват да седи цял ден в стаята, и да не мърда от хавлията /самодаемръднал!!!/, и да заспива, и да яде, и да обува, и да събува джапанки /чули, бе??/, и да бъде каран да се извинява за глупости до безсъзнание, и да млъква веднага.

А ако искат, могат да го карат да върши всичко това едновременно.

И изобщо, ти къв си, бе, Стефчо, маматишиибамръсна?

А сега да чуем този страхотен текст, прочетен от неповторимата Мария Илиева.

 
 

Запознайте се с новите слушалки Beoplay E4

| от chronicle.bg |

Датската луксозна марка Bang&Olufsen разширява портфолиото си с още един продукт – слушалките Beoplay E4.

Те са от ново поколение и разполагат с по-добра функция за изолиране на външния шум (ANC), като блокират звук с до 15 dB по-ниска честота спрямо предишната ANC технология на Beoplay H3. По този начин слушателят трудно би чул дори ако самолет прелети над него.

Благодарение на т.нар. режим на прозрачност (transparency mode) само с един бърз жест пък може едновременно да изключите както шумоизолиращата функция, така и музиката, и да се върнете в обкръжението си.

2017_03_E4_Black_2

Новите Beoplay E4 са с подобрен дизайн. Батерията им е тънка, с полимерна повърхност, която осигурява по-голяма тактилност и издръжливост. Преработен е и дизайнът на устройството за управление на музиката, така че да се постигне по-лесно и интуитивно потребителско преживяване. Слушалките са изработени от лек алуминий, което ги прави изключително здрави и устойчиви на надраскване. В същото време са и изключително леки – общото им тегло е 50g.

Иновативните Beoplay E4 се предлагат в черен цвят и на цена от 249 евро. Очаква се през юли да пристигнат в шоурума на Bang&Olufsen – на ул. „Оборище“ 10 в София.

 
 

#BOOKCLUB: Наследството на Жан-Пол Сартр

| от chronice.bg |

На този ден през 1905 г. в Париж се ражда Жан-Пол Сартр. Френският писател, философ, есеист и драматург е сред знаковите фигури в литературата и политиката на ХХ век. Представител на екзистенциализма, с леви политически убеждения, защитник на най-онеправданата и бедна част от населението, той прекарва живота си в защитаване на нейните интереси. Затова и на погребението му през 1980 г. десетки хиляди души съпровождат ковчега по пътя към гробището в Монпарнас. Процесия, която се е повтаряла само веднъж преди – за Виктор Юго. Основна част от тези хора са младите, студентите, бедните – всичко онези, за които подкрепата му е била животоспасяваща.

Голяма част от творчеството му е посветено на свободата. Негова е теорията, че човек е „обречен да бъде свободен“. Но трябва да внимава, какво прави със свободата си – да знае, че нищо не е абсолютно и безкрайно. Когато е на 24 години, се запознава със Симон дьо Бовоар (друга знакова за Франция фигура) и двамата остават партньори до смъртта на Сартр. Връзката им е известна с това, че двамата не са се придържали към моногамията, а са си позволявали интимни отношения с много други партньори. Сартр и дьо Бовоар подкрепят марксистката идеология, опитват да водят социалистическа съпротива през Втората световна война и се занимават с издаването на вестници.

В края на живота си авторът казва, че едно от нещата, с които иска да бъде запомнен е книгата му „Погнусата“. През 1964 г. е награден с Нобелова награда, която отказва да приеме – според него писателят не трябва да се превръща в институция. Факт е обаче, че Сартр е повече от институция – той променя цяла една епоха и дава началото на следващата.

Предлагаме ви да погледнем към „Погнусата“ – неговата най-популярна книга. Творба-дневник за въртележката, в която всички попадаме рано или късно. За невъзможното бягство и границите, в които сме вкопчени. Но и за свободата в рамките на тези граници, която никак не е малка. Със значителна доза цинизъм.

Ето няколко знакови цитата от книгата: 

„Развълнуван съм, чувствам тялото си като измервателен уред в покой. Аз съм изживявал истински приключения. Никаква подробност не мога да си спомня, но съзирам непоклатимата верига от обстоятелства. Прекосявал съм морета, оставял съм зад себе си градове, плавал съм по реки или съм навлизал в гори, но всякога съм поемал към други градове. Обладавал съм жени, влизал съм в схватки с мъже и никога не съм могъл да се върна назад, както плочата не може да се върти в обратна посока. И докъде ме е довело всичко? До тази минута, до това канапе, до този светлинен мехур, в който жужи музика.“

„Исках миговете от живота ми да се следват и подреждат като мигове от живот, който си спомняш. Все едно да се мъчиш да уловиш времето за опашката.“

„Нищо не се е променило и все пак всичко съществува другояче. Не може да се опише; то напомня Погнусата и все пак е нейна противоположност — най-сетне ме е сполетяло приключение. Замислям се в какво се състои то и разбирам — в това, че аз съм аз и съм тук, че именно аз поря нощта. Щастлив съм като герой от роман.“

„Часовникът отмерва пет и половина. Ставам, студената риза се слепва о тялото ми. Излизам. Защо ли? Ами защото нямам причини да не го сторя. И да остана, и да се свра безмълвен в някой ъгъл, няма да забравя себе си. Ще бъда там, ще тегна върху пода. Съществувам.“

„Вече не ги слушам: дразнят ме. Ще спят заедно. Знаят си го. И всеки от двамата знае, че другият знае. Ала понеже са млади, неопорочени и благопристойни, понеже всеки от тях иска да запази себеуважението си и това на другия, понеже любовта е нещо велико и поетично и не бива да се осквернява, те по няколко пъти седмично ходят по вечеринки и гостилници да излагат на показ жалките си обредни и механични действия.“

„Притъмнява, лампи грейват в града. Божичко, колко естествен изглежда градът въпреки геометричните си форми и как вечерта сякаш го смазва! Оттук това е тъй… тъй очевидно; възможно ли е аз единствен да го съзирам? Нима другаде, навръх някой хълм, нова Касандра не гледа в нозете си град, потънал в глъбините на природата? Впрочем какво ме засяга? Какво бих могъл да й река?“

„Когато сега казвам аз, думата ми се струва някак куха. Тъй забравен съм, че вече ми е непосилно да имам ясна представа за себе си. Единственото останало реално у мен е съществуване, което съзнава, че съществува. Бавно и дълго се прозявам. Никой. За никого не съществува Антоан Рокантен. Забавно ми е. Та какво е Антоан Рокантен? Абстракция. Мержелее ми се смътен спомен от мен. Антоан Рокантен… И внезапно моят Аз избледнява и накрая угасва.“

„Тръгвам, чувствам се като в мъгла. Не смея да взема решение. Ако бях сигурен, че имам талант… Ала никога, съвсем никога не съм писал каквото и да било от този род, само исторически статии, и то криво-ляво. Книга. Роман. Ще има хора, които ще четат този роман и ще кажат: „Авторът е Антоан Рокантен, един такъв риж, дето се мъкнеше по кафенетата“, и за тях животът ми ще бъде като живота на негърката в моите представи — нещо скъпоценно и едва ли не приказно.“

 
 

„SpaceX“отлага изстрелването на българския спътник поне до петък

| от chronicle.bg, по БТА |

Компанията „Спейс Екс“ отлага поне до петък 23 юни изстрелването на първия български геостационарен спътник BulgariaSat-1, което бе първоначално планирано за вчера, съобщи SpaceFlights.NEWS.

Официалната причина за забавянето е проблем с пневматичен клапан на ракетата „Фалкон 9″.

Първата възможна дата за изстрелването на българския спитник от Кейп Канаверал ще е 23 юни между 18.10 и 20.10 ч. по Гринуич. Резервната дата е неделя 25 юни.

 

 

 
 

Мирдрит: Холивуд му приляга

| от chronicle.bg |

Той е дете на българка и косовски албанец. Името му е традиционно албанско име. Благозвучно е, и означава „добра светлина“. И явно е дошъл с името си, както се казва у нас. Светлина струи от него. От поведението му, от общуването му. Особено силна е, когато той е на сцена.

Едва тригодишен малкият Дити, както го наричат в семейството му, гледа „Властелинът на пръстените“, наизустява фрази от него, повтаря ги, след това започва сам да разиграва малки сцени от филма.

Следващата стъпка е логична – след няколко години казва на майка си, че иска да стане актьор, и че ще е актьор в Холивуд. Майка му, баща му, и по- големият му брат не взимат думите му насериозно. Скоро след това той се запалва по спорта- минава през плуването, леката атлетика, спортната гимнастика, тениса на корт, баскетбола. Родителите му са убедени, че търси себе си в някой от спортовете. Той обаче е дете с характер. И уведомява семейството си, че не е забравил, нито се е отказал от театъра. Настоява.

И през 2013, тринайсетгодишен става част от любителската трупа „театърът на Чарли“ в Пловдив.

IMG_2366

Година по- късно, придружен от майка си, защото е още малолетен попада на интензивен летен театрален тренинг в Созопол, организиран от актьорски школи МОНТФИЗ. Фестивалът вече е утвърден като добър, има даже международна селекция от преподаватели. В Созопол Мирдрит среща следващите си учители- Йордан Славейков и Димитър Касабов, които са ръководители на тренинг по актьорска импровизация. Веднага им правят впечатление желанието, с което той работи, харизмата му, степента на концентрация, и умението да изпълнява театрални задачи. На следващия им тренинг, през зимата на 2014 година той се появява отново придружен от майка си.

Следва дълъг и сериозен разговор между майката, Анастасия, и единия преподавател, Йордан. В този разговор учителят потвърждава първоначалното си мнение- Мирдрит притежава в себе си онази искра талант, която ще му помогне да се реализира, и убеждава майката да не пречи. Този разговор сериозно променя географското положение на семейството. Майката напуска добре платената си работа в сферата на интериорния дизайн, братът Арианит прекъсва образованието си. Всичко това се налага, защото през 2015 Мирдрит се явява на прослушване, печели място в junior course , и е приет да учи актьорство в Guildhall School of Music and Drama. Майка му и брат му се местят в Лондон с него, заради него. И това е само началото.

IMG_0175

През 2016 година в Лондон се организира прослушване на IMTA- International Model and Talent Agency – за млади таланти. По- точно, това е най- голямото прослушване за млади таланти в света. Явяват се над три хиляди и петстотин човека. От тях само двайсет са селектирани за финалния кастинг в Ню Йорк. Мирдрит е сред тях. В семейната история идва ред и на бащата – той е с американска виза и придружава сина си в САЩ. Мирдрит говори отлично майчиния си български език, бащиния си албански, както и англисйки. В Ню Йорк печели няколко медала за отличното си представяне в категориите „Improvisation“ и „Screen test“. Печели и стипендия , давана от кастинг агентката, мениджър, и преподавателка по актьорство за театър и кино Clair Cinett за обучение в Академията й в Лос Анджелис, САЩ.

През февруари 2017, отново с баща си, заминава за САЩ. В Лос Анджелис прави поредна стъпка към сбъдване на детската си мечта- да е актьор в Холивуд. Подписва договор с една от най- големите в света агенции – Momentum. Сериозен интерес към него проявява и New York Filmmaking Academy. Трябва само да има навършени осемнайсет години, да завърши образованието си в Лондон.

Търпение, Мирдрит. Времето минава бързо. Светът на голямото кино те очаква.