Георги Лозанов: Прочетените и разбраните книги създават идентичността

| от | |

Георги Лозанов е дългогодишен преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация в СУ „Св. Климент Охридски”.

Бил е гост преподавател в Нов български университет, НАТФИЗ „Кръстю Сарафов“, Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и Националната художествена академия „Николай Павлович“.

Ръководил е катедра „Печат и книгоиздаване“ във Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ „Св. Климент Охридски“. Член е на медийния регулатор СЕМ от неговото създаване. Председателствал е журито на литературната наградата „Хеликон” (2011 г.), членувал е в комисиите на множество награди. Лозанов стана носител на наградата „Четящият човек” за 2014 г. Тя се дава вече трета година от Обществото за култура на четенето и писането с подкрепата на ПроКредит Банк, веригата книжарници „Хеликон” и община Бургас. Предишните й носители са Алек Попов и Владимир Пенев.


Г-н Лозанов, Вие бяхте удостоен с наградата „Четящият човек” на едноименния фестивал. С това отличие поемате мисията да бъде посланик на четенето. Какво бихте направили, за да популяризирате четенето и книгата?
–    Най-естественият път за популяризирането на четенето е начетеността. Когато в тежестта на аргументите, в маршрутите на интерпретацията, във формите на изказа личат книги, купища книги. Когато ги оставиш да говорят в твоето говорене, независимо на какво конкретно е посветено то. Когато имаш съзнанието, че каквато и трибуна да използваш – екранът, площадът, та дори жълтата преса, в последна сметка се изказваш от библиотека, твоята собствена „въображаема библиотека”. Именно така мисля, че ставаш „посланик на четенето”.
Знам в какво мога да бъде заподозрян заради това, което казвам – че съм оставил книгите да заместят моята индивидуална идентичност, че са ме накарали да се откажа от нея, за да им освободя „място”. За мен обаче въпросът стои обратно – тъкмо прочетените и разбраните книги, начинът, по който те се сблъскват в модерния човек и се смесват с перипетиите на съществуването му, създава неговата идентичност.

Какви послания отправи фестивалът „Четящият човек”?
–    Че четенето, подобно на писането, е вид творчество и затова „творбите” му могат да бъдат представени на фестивал, критически обсъждани и дори награждавани. Впрочем в наградата „Четящият човек” е заложен щастлив парадокс, защото не се отличават, както обикновено, резултатите от някакво усилие, а на едно удоволствие. Най-голямото, поне за моето и за предишните поколения. Сигурен съм, че ако ни попитат: „Какво бихте правили в този момент, ако можехте да правите каквото си поискате”, повечето от нас веднага ще се видят с книга в ръка.

Как бихте отговорили на въпроса от литературния конкурс на фестивала – каква е „ползата от нечетенето и вредата от четенето”?
–    Ползата от нечетенето е в увеличаването на удоволствието от четенето, защото, както твърди Фройд, удоволствието е в отлагането. Вредата от четенето може да е огромна, ако не разбираш това, което четеш. По тази причина в името на книги са извършени най-големите издевателства върху човечеството, независимо дали става дума за произведенията на Ницше, за „Капиталът” или дори за най-човечната от всички книги – Библията.

Министърът на културата Петър Стоянович пожела да се създаде партия на четящите хора и не скри песимизма си, че четящият човек е изчезващ вид. Споделяте ли тази позиция?
–    Не четенето е намаляло, а в най-лошия случай четенето на хартиени книги. За сметка на това словото е в активна „електронна емиграция”, разположило се е удобно на компютърния екран и оттам влияе върху нови аудитории и влиза в нови отношения с останалите форми на изказ. По един немислим за отминалите векове начин текстовете в интернет пространството водят един към друг, оглеждат се помежду си, четенето е станало забързано и фрагментарно, но заедно с това и многогласно.В духа на песимистичния патос на Пепи Стоянович бих казал, че ни е нужна не толкова партия на четящите, колкото партийците, независимо от коя партия са, да четат. Хората да изискват от своите политици и политически лидери ерудиция и толерантност, каквито само четенето може да създаде, иначе да не им дават гласа си. Да гласуват за кандидати, които приличат не на тях самите, а на героите от книгите.

При откриването на фестивала защитихте младите от упреците, че не четат достатъчно. Само технологичната революция ли е виновна затова днес да обсъждаме корелацията четящи-нечетящи?
–    Четенето не е самоцел, то е начин да разбереш какво мислят другите, да преодолееш екзистенцалната си самота. Един от възможните начини. И развитието на комуникативните технологии непрестанно разширява репертоара им, а младите успяват да се възползват от него „още във въздуха”. В този смисъл технологиите днес са точно толкова виновни колкото Гутенберг през ХV век, чието откритие слага край на ръкописната книга. Но заради това дори тогава на никого не му е хрумнало да го сложи на кладата. Да вземем пример от нашите предци.

Защо намалява интересът към класическата книга сред подрастващите? Можем ли да пренебрегнем статистиката, която отчита висок ръст на неграмотност?
–    Вече споменах за причините, а и за привилегиите от това, че класическата книга отстъпва водещата си роля в комуникацията на други нейни форми, в които особено значение отново имат визуалните образи. Казвам отново, защото така е било и през Ренесанса, например. Предстои ни нещо като Ренесанс на Ренесанса и както и тогава, вероятно дълбоко ще се промени културната ни идентичност, ще се изправим пред нов антропологичен тип, за когото светът ще е разказан в картинки, при това с виртуалния потенциал да подменят реалността.
Има нещо наивно в това да размахваме пръст срещу неизбежния ход на историята или пък да се опитваме да я омилостивим с ласкателства. И все пак виждам и нещо обезпокоително, и нещо окуражително в течащата вече комуникативна революция. Обезпокоителното е, че изображенията, за разлика от словото, овеществяват представите ни, лишават ги от отнесеност и трансцедентност, а моралът е трансцедентален мотив. Тоест има риск не просто от неграмотност, а от морална неграмотност, която разбираемо още отсега плаши четящите хора.
Заедно с това обаче изображенията са „усмирителна риза” за самозабравилите се думи, пречат им да строят утопии и да ни карат да вярваме в съществуването им. Някои от утопиите, родени между страниците на книгите, са исторически бедствия по-страшни от всяко природно и опустошенията от двете големи идеологии на ХХ век го доказват по един печално красноречив начин. Мисля, че този нов антропологичен тип ще е на хора, които ще гледат по-буквално, но и по-честно на живота си.

Не е тайна, че българското образование е в криза. Кои са факторите, които трябва да си поделят отговорността?
–    Моделът на нашето образование, тръгнал от килийните училища и българското Възраждане и вторично идеологизиран през соца, подготвяше хора за един затворен и патерналитичен свят, който за щастие вече не съществува. Така че носталгията по този модел, а дори и опитите да бъде подобрен, само увеличават кризата. Трябва някой да избърше дъската, да започне от а и б и да ни върне в първи клас. Засега обаче не виждам такъв смелчага, нито след политиците, жертва на популизъм, нито след учителите и преподавателите в университетите, жертва на самосъжаление.

Интервюто взе Румен Василев, лира.бг

 
 

За да станете бащи, яжте орехи

| от chronicle.bg, по БТА |

Американско изследване доказа, че орехите са полезни за мъжете, които искат да станат бащи, защото подобряват качеството на спермата.

Около 70 грама орехи на ден могат да увеличат шансовете на мъжете за създаване на поколение.

Експертите установиха, че ядките намаляват липидната пероксидация – процес, който уврежда клетките на семенната течност. Той уврежда мембраните на клетките, които са изградени най-вече от полинаситени мастни киселини. Орехите са единствените дървесни ядки, които са съставени предимно от тези мастни киселини, което означава, че те са с уникални способности за попълването на клетките на семенната течност.

Само в 30 грама орехи се съдържат 13 грама полинаситени мастни киселини, от общо 18 грама мазнини.

За целите на изследването, проведено в университета в Делауеър, две групи мишки бяха подложени на богата на орехи диета и на контролна диета за 9 до 11 седмици. Едната група се състоеше от здрави мъжки екземпляри, а другата – от безплодни.

Учените откриха забележителни подобрения в подвижността и морфологията (формата) на спермата при мишките, които консумираха 20 % от дневните си калории с орехи. Това количество е еквивалент на 70 грама при хората. Дори при безплодните мишки се наблюдаваше подобрение при морфологията на спермата и двете групи имаха значително по-малко пероксидативни увреждания.

Подвижността и морфологията на спермата са индикатори за качеството й, което е предпоставка за мъжкия фертилитет.
При една от пет бездетни двойки проблемът е само у мъжа. Един от всеки 20 мъже има проблем с плодовитостта, изразен в малък брой сперматозоиди по време на еякулацията му. А един от 8 представители на силния пол подлежи на лечение, след което може да създаде поколение по естествен път.

 
 

Зелда Сейър: Великата жена зад Скот Фицджералд

| от chronicle.bg |

Тя е твърде модерна, твърде смела и твърде остроумна, за да живее затворена в малкото градче Монгомъри в Алабама, където всеки ден прилича на предишния, а на разкрепостеното поведение не се гледа с добро око. Зелда Сейър е емблема на джаз епохата, която превръща всичко около себе си в ураган от чувства и събития. Заедно с Ф. Скот Фицджералд се оказват една от най-великите двойки в историята, чиято връзка е изпълнена със страст, недоверие, изневери, пиянство и психични проблеми.

Именно тази история се захващат да разкажат авторите на сериала на Amazon „Z: The Beginning of Everything“, който показва всичко през погледа на Зелда. На 17 тя среща бъдещия си съпруг и 30 години по-късно загива ужасяващо при пожар в санаториума, в който е настанена за лечение. Сериалът показва трудността на два силни характера със собствени мечти и амбиции да обитават едновременно тялото на една връзка, а Кристина Ричи успява да улови с невероятна точност смесицата между енергия и меланхолия, които въплъщава Зелда Фицджералд.

Продукцията е базирана на книгата на Терез Ан Фаулър – „Романът на Зелда Фицджералд“ (изд. „Обсидиан“, 2013), в който се проследява историята през погледа на Зелда – запознанството с автора на „Великият Гетсби“, връзката им, лудостта.

z: the beginning of everything

Времето, в което няма правилник за движение по пътищата

Действието се развива в една специфична епоха, в която момичетата не трябва да обличат твърде къси поли, да остават до късно с мъже, а автомобилите са без гюрук и освен това се движат, където им падне. Това е време, в което е логично навсякъде да звучи джаз, цигарите да се палят една от друга, а алкохолът е верен спътник на всяко изживяване.

На този фон едно 17-годишно момиче се опитва да пасне в свят, твърде тесен за духа й. Монгомъри, щата Алабама е родното място на Зелда Фицджералд. Именно там тя среща бъдещия си съпруг Скот, но решава да се омъжи за него едва след като стане известен и успял писател. Погледнато от този ъгъл, решението й не изглежда никак романтично. За щастие, сериалът гледа от друг ъгъл, за да оцени отношенията им – той разкрива мотивацията за всяко действие на своята главна героиня.

Момичето, за което няма граници

Кристина Ричи влиза в ролята на Зелда, след като е прочела романа за живота й. Тя е впечатлена до такава степен, че се превръща в един от продуцентите на сериала и се бори да го реализира. Самата Ричи разказва, че за нея е било трудно да бъде актриса и продуцент едновременно, защото ако играейки излиза напълно от реалността, то продуцентската позиция е изисквала да бъде здраво стъпила на земята и да преценява внимателно всяко действие.

В първия епизод южняшкия акцент удря неприятно слуха – звучи неестествено в устата на Кристина Ричи, което създава известен дисонанс. Оказва се, че снимайки пилотния епизод, екипът на сериала също е усетил проблем с акцента – много странен за ухото на съвременния зрител. Затова изменят леко говора, за да го вкарат по-позната за модерния човек рамка, в която именно го виждаме. Въпреки това в началото акцентът изважда Кристина Ричи от ролята и я кара да изглежда недостоверна. Впоследствие обаче актьорските й умения успяват напълно да заглуши този недостатък.

z: the beginning of everything

И ако Зелда изглежда пълнокръвна и аргументира действията си само с поглед, то Ф. Скот Фицджералд не е толкова естествен. Това се дължи на по-скованата игра на Дейвид Хофлин. Роденият в Швеция австралийски актьор сякаш е отстранен от ролята си. За да се подготви, Хофлин казва, че е чел книгите на американския писател с цел да вникне по-добре в персонажа му. Посветил е много време на „Отсам рая“ – книгата, която прави Фицджералд известен. Явно обаче това не е било достатъчно.

Въпреки че не писателят е главният герой на тази история, от екрана се усеща липсата на химия между Хофлин и Ричи, докато всъщност логиката изисква цялата история на персонажите им е да изградена върху бурната любов. Първият сезон на сериала не успява да разкаже за страстта в отношенията им и това е големият му недостатък.

Писателят в сянка

Епизодите представят Зелда не просто като муза, а като основен двигател в творчеството на Ф. Скот Фицджералд. Не е изненада и че персонажът на Ричи толкова напомня за Дейзи от „Великият Гетсби“ – тя е важен градивен елемент от всички книги на писателя.

Именно нейният талант е и един от въпросите, върху които набляга сериалът. Тя е добра половинка на съпруга си, склонна да вгради себе си в успеха му, вместо да постигне свои върхове. Това е и един от водещите конфликти, които епизодите успяват да уловят – страстта за живот на Зелда, нейните ум, способности и таланти, потиснати от известността на талантливия й съпруг.

Кристина Ричи прави невероятна роля, чрез която успява да запознае света с невероятната личност на Зелда, която е много повече от съпруга на един от най-големите писатели в света. Тя е звезда със собствен ярък пламък, който с времето не просто не изгасва, а се разгаря по-силно в десетилетията след смъртта й.

Източник: Webcafe.bg

 
 

Те участваха в култови сериали, преди да станат известни

| от chronicle.bg |

Ема Стоун спечели наградата за най-добра актриса на тазгодишните „Оскар“-и.

Вероятно мнозина са забравили откъде тръгва кариерата й. Момичето, което застава редом с Райън Гослинг в най-обсъждания филм на годината всъщност имаше епизодична роля в сериала „Малкълм“. Там героинята й се казваше Даян.

Предлагаме ви да видите и кои са другите актьори и актриси, които днес са на върха на славата си, но някога са се снимали с малки роли в известни сериали.

 

 
 

#Bookclub: Да мислиш шантаво като Туве Янсон

| от chronicle.bg |

Кой е измислил мумините?
Една жена – Туве Янсон.
А кой е измислил Филифьонката, Мисата, Малката Мю…? – пръстът се разхожда по листа.
Пак тя.
Е! И аз искам да мисля така шантаво!

Гого тъкмо е прочел комикса „Прислужницата на мама Муминка“. Книжката продължава да ни разкрива фрагменти от живота на мумините, допълнени със страхотните изображения на Туве Янсон. Заглавието звучи странно, защото „прислужница“ някак не се вписва в света на мумините. Това представлява и ситуацията – един неуспешен и не много желан опит за промяна във всекидневието.

Всъщност причината за всичко е новата съседка на мумините – Филифьонката, която е образцова домакиня и майка. Шокирана от състоянието на дома на своите съседи, тя ги засрамва толкова много, че те си наемат домашна помощница. Още с пристигането на Мисата, става ясно, е тя се нуждае от разведряване. Прислужницата е самото олицетворение на тъгата, дълга и страха. Междувременно Филифьонката мистериозно изчезва, а в отсъствието й мумините започват да учат Мисата как да се радва на живота.

Това е четвъртата книжка от поредицата с комикси на Туве Янсон, издавани за първи път в България от издателство „Пурко“. Целта е почитателите на Туве в България да могат да се докоснат и до тази по-малко известна част от творчеството на финландската писателка. Тук можете да видите и как изглежда комиксът.