Георги Лозанов: Прочетените и разбраните книги създават идентичността

| от | |

Георги Лозанов е дългогодишен преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация в СУ „Св. Климент Охридски”.

Бил е гост преподавател в Нов български университет, НАТФИЗ „Кръстю Сарафов“, Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и Националната художествена академия „Николай Павлович“.

Ръководил е катедра „Печат и книгоиздаване“ във Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ „Св. Климент Охридски“. Член е на медийния регулатор СЕМ от неговото създаване. Председателствал е журито на литературната наградата „Хеликон” (2011 г.), членувал е в комисиите на множество награди. Лозанов стана носител на наградата „Четящият човек” за 2014 г. Тя се дава вече трета година от Обществото за култура на четенето и писането с подкрепата на ПроКредит Банк, веригата книжарници „Хеликон” и община Бургас. Предишните й носители са Алек Попов и Владимир Пенев.


Г-н Лозанов, Вие бяхте удостоен с наградата „Четящият човек” на едноименния фестивал. С това отличие поемате мисията да бъде посланик на четенето. Какво бихте направили, за да популяризирате четенето и книгата?
–    Най-естественият път за популяризирането на четенето е начетеността. Когато в тежестта на аргументите, в маршрутите на интерпретацията, във формите на изказа личат книги, купища книги. Когато ги оставиш да говорят в твоето говорене, независимо на какво конкретно е посветено то. Когато имаш съзнанието, че каквато и трибуна да използваш – екранът, площадът, та дори жълтата преса, в последна сметка се изказваш от библиотека, твоята собствена „въображаема библиотека”. Именно така мисля, че ставаш „посланик на четенето”.
Знам в какво мога да бъде заподозрян заради това, което казвам – че съм оставил книгите да заместят моята индивидуална идентичност, че са ме накарали да се откажа от нея, за да им освободя „място”. За мен обаче въпросът стои обратно – тъкмо прочетените и разбраните книги, начинът, по който те се сблъскват в модерния човек и се смесват с перипетиите на съществуването му, създава неговата идентичност.

Какви послания отправи фестивалът „Четящият човек”?
–    Че четенето, подобно на писането, е вид творчество и затова „творбите” му могат да бъдат представени на фестивал, критически обсъждани и дори награждавани. Впрочем в наградата „Четящият човек” е заложен щастлив парадокс, защото не се отличават, както обикновено, резултатите от някакво усилие, а на едно удоволствие. Най-голямото, поне за моето и за предишните поколения. Сигурен съм, че ако ни попитат: „Какво бихте правили в този момент, ако можехте да правите каквото си поискате”, повечето от нас веднага ще се видят с книга в ръка.

Как бихте отговорили на въпроса от литературния конкурс на фестивала – каква е „ползата от нечетенето и вредата от четенето”?
–    Ползата от нечетенето е в увеличаването на удоволствието от четенето, защото, както твърди Фройд, удоволствието е в отлагането. Вредата от четенето може да е огромна, ако не разбираш това, което четеш. По тази причина в името на книги са извършени най-големите издевателства върху човечеството, независимо дали става дума за произведенията на Ницше, за „Капиталът” или дори за най-човечната от всички книги – Библията.

Министърът на културата Петър Стоянович пожела да се създаде партия на четящите хора и не скри песимизма си, че четящият човек е изчезващ вид. Споделяте ли тази позиция?
–    Не четенето е намаляло, а в най-лошия случай четенето на хартиени книги. За сметка на това словото е в активна „електронна емиграция”, разположило се е удобно на компютърния екран и оттам влияе върху нови аудитории и влиза в нови отношения с останалите форми на изказ. По един немислим за отминалите векове начин текстовете в интернет пространството водят един към друг, оглеждат се помежду си, четенето е станало забързано и фрагментарно, но заедно с това и многогласно.В духа на песимистичния патос на Пепи Стоянович бих казал, че ни е нужна не толкова партия на четящите, колкото партийците, независимо от коя партия са, да четат. Хората да изискват от своите политици и политически лидери ерудиция и толерантност, каквито само четенето може да създаде, иначе да не им дават гласа си. Да гласуват за кандидати, които приличат не на тях самите, а на героите от книгите.

При откриването на фестивала защитихте младите от упреците, че не четат достатъчно. Само технологичната революция ли е виновна затова днес да обсъждаме корелацията четящи-нечетящи?
–    Четенето не е самоцел, то е начин да разбереш какво мислят другите, да преодолееш екзистенцалната си самота. Един от възможните начини. И развитието на комуникативните технологии непрестанно разширява репертоара им, а младите успяват да се възползват от него „още във въздуха”. В този смисъл технологиите днес са точно толкова виновни колкото Гутенберг през ХV век, чието откритие слага край на ръкописната книга. Но заради това дори тогава на никого не му е хрумнало да го сложи на кладата. Да вземем пример от нашите предци.

Защо намалява интересът към класическата книга сред подрастващите? Можем ли да пренебрегнем статистиката, която отчита висок ръст на неграмотност?
–    Вече споменах за причините, а и за привилегиите от това, че класическата книга отстъпва водещата си роля в комуникацията на други нейни форми, в които особено значение отново имат визуалните образи. Казвам отново, защото така е било и през Ренесанса, например. Предстои ни нещо като Ренесанс на Ренесанса и както и тогава, вероятно дълбоко ще се промени културната ни идентичност, ще се изправим пред нов антропологичен тип, за когото светът ще е разказан в картинки, при това с виртуалния потенциал да подменят реалността.
Има нещо наивно в това да размахваме пръст срещу неизбежния ход на историята или пък да се опитваме да я омилостивим с ласкателства. И все пак виждам и нещо обезпокоително, и нещо окуражително в течащата вече комуникативна революция. Обезпокоителното е, че изображенията, за разлика от словото, овеществяват представите ни, лишават ги от отнесеност и трансцедентност, а моралът е трансцедентален мотив. Тоест има риск не просто от неграмотност, а от морална неграмотност, която разбираемо още отсега плаши четящите хора.
Заедно с това обаче изображенията са „усмирителна риза” за самозабравилите се думи, пречат им да строят утопии и да ни карат да вярваме в съществуването им. Някои от утопиите, родени между страниците на книгите, са исторически бедствия по-страшни от всяко природно и опустошенията от двете големи идеологии на ХХ век го доказват по един печално красноречив начин. Мисля, че този нов антропологичен тип ще е на хора, които ще гледат по-буквално, но и по-честно на живота си.

Не е тайна, че българското образование е в криза. Кои са факторите, които трябва да си поделят отговорността?
–    Моделът на нашето образование, тръгнал от килийните училища и българското Възраждане и вторично идеологизиран през соца, подготвяше хора за един затворен и патерналитичен свят, който за щастие вече не съществува. Така че носталгията по този модел, а дори и опитите да бъде подобрен, само увеличават кризата. Трябва някой да избърше дъската, да започне от а и б и да ни върне в първи клас. Засега обаче не виждам такъв смелчага, нито след политиците, жертва на популизъм, нито след учителите и преподавателите в университетите, жертва на самосъжаление.

Интервюто взе Румен Василев, лира.бг

 
 

„Историята на прислужницата“: какво трябва да знаете за сериала

| от chronicle.bg |

Когато през 1985 година канадската писателка Маргарет Атууд издава книгата си „Историята на прислужницата“ (The Handmaid’s Tale), светът е много различен. Романът е написан върху пожълтели листа и напечатан на германска пишеща машина, наета от Атууд, докато живее в Западен Берлин.

По това време Стената все още разделя обществото на две, а въздухът е наситен с усещането за Големия брат. Навсякъде цари чувство на недоверие.

В тази атмосфера се раждат светът на Гилаед и прислужницата Офред. В годините след създаването на романа, награждаван с редица престижни награди за литература,  Атууд винаги е казвала, че всичко, което се случва в нейната награждавана книга, е изградено по образ и подобие на неща от света около нас – от прислужниците на Яков в Библията до увеличаващите се нива на безплодие по света.

Това обаче не е спирало мнозина да се чудят дали Атууд всъщност не е пророк, особено като се има предвид как сериалът „Историята на прислужницата“ с участието на Елизабет Мос в ролята на Офред, се ситуира в 2017 година.

Действието в епизодите, създадени по романа, се развива в Гилаед – дистопично общество в близко бъдеще, в което темата за безплодието е водеща, а правата на жените са изпратени в миналото. За да гарантират приръста на населението си, властите в тоталитарната общност пращат млади и плодовити момичета в сексуално робство, за да помагат на заможните семейства да създават поколение.

Още преди премиерата на първия епизод от сериала, поддръжниците на Тръмп обвиниха шоуто в явен упрек към правителството му. Жени, облечени в костюми на прислужници, протестираха в Тексас срещу закон за абортите, а по време на женския марш през март имаше постери с известен цитат от книгата – „nolite te bastardes carborundorum“ („не позволявай на копелетата да те съсипят“).

Изглежда така, сякаш книгата е мрачно предсказание, в което Hulu са разпознали днешна Америка и затова са купили правата за създаване на сериала. Историята обаче е по-различна. Телевизията се заема със сериала през април 2016 година, когато Доналд Тръмп е кандидат за президент с малки шансове, а предизборната кампания тепърва се разгръща. Снимките на първи сезон са приключени около деня, в който новият американски президент полага клетва.

Това превръща „Историята на прислужницата“ в един от най-непреднамерено релевантните сериали в последните години.

Създателят на шоуто Брус Милър посочва, че ако сериалът по книгата на Маргарет Атууд звучи като анти-Тръмп изпълнение, то тогава авторката би трябвало да има умения за пътуване във времето. По думите му Гилеад има своя собствена политическа структура и тя е установена много отдавна.

Самира Уайли, една от звездите на шоуто и известен ЛГБТ активист, прочела книгата едва след като й дали ролята на Мойра – най-добрата приятелка на Офред. „Не бях запозната с „Историята на прислужницата“ на Маргарет Атууд, преди да прочета сценария. Невежо си мислех: О, виж, те са написали тази история за това време…точно сега, това е невероятно. След това да разбера, че е писана преди повече от 30 години, за мен беше ненормално“.

За Елизабет Мос, която е и изпълнителен продуцент на сериала, той е станал още по-тежък след изборите през ноември, след които епизодите изглеждат малко по-близки до реалността.

Мос и Милър са категорични, че някои сюжетни линии могат да напомнят за САЩ днес, но всъщност сериалът се занимава с много по-универсален свят и разглежда оригиналните теми, заложени в книгата на Атууд.

Сериалът по книгата на Маргарет Атууд може да се гледа в България по HBO.  Вижте в галерията жените в основните роли. 

 
 

10+1 роли на Кирстен Дънст, които да гледате

| от chronicle.bg |

На днешната дата е родена Кирстен Карълайн Дънст – една от по-нетипичните американски актриси. Руса и синеока, с немски корени, Кирстен не е типичната холивудска красавица. И сме й благодарни за това.

Звездата на американска актриса от немски произход изгря още като дете с „Интервю с вампир“, като впоследстие разписа името си в ленти като „По пътя“, „Последният момински запой“, „Механхолия“ на Ларс фон Триер, „Блясъкът на чистия ум“ на Мишел Гондри и ролите на Мери Джейн Уотсън в блокбастър сагата „Спайдър Мен“.

По случай рождения й ден, ви предлагаме галерия с 10 нейни роли, които си струва да видите.

 
 

Райна Косева: какво е да бъдеш жена-пилот

| от chronicle.bg |

Райна Косева е пилот в националния превзовач „България Ер“ и има 5 500 летателни часа. Тя управлява Embraer 190.

Описва професията си като изключително интересна и красива. „Малко професии могат да предложат такива гледки, каквито ние виждаме всеки ден. Особено красиво е когато полетът е рано сутрин и виждаме изгрева на слънцето –първо от ниско, а после, когато сме високо над облаците и всичко е огряно от слънчевите лъчи“, казва Райна.

Решението ѝ да се захване с пилотската професия е било напълно случайно и импулсивно. Детската й мечта била да стане хирург. Това обаче се променя в 11 клас, когато с нейни приятели се записали за парашутисти в аероклуб „Божурище“. Там имала възможност да лети и пилотира малки самолети.

Capture

Така тя се влюбва в небето и вместо в Медицинския университет, кандидатства в Техническия за специалност „Авиационна техника и технологии“ и завършва през 2003 година.

За разлика от много пилоти, които никога не са попадали в стресиращи ситуации, Райна има няколко. Преди да работи в „България Ер“, тя е била пилот в карго компания. Спукана гума на основния колесник при кацане и отказ на двигател при излитане са най-сериозните проблеми, с които тя и екипажът е трябвало да се справи, докато е пилотирала самолет в карго компанията. И в двата случая обаче е категорична, че е била подготвена.

„На повечето пилоти никога не се е случвало да им спре двигателят на самолета. На мен ми се случи – не беше страшно, защото бях подготвена. Това е една от ситуациите, в които всички трябва да знаем как действаме дори насън. С командира тогава действахме по процедурите и приземихме самолета без други щети. Освен основното обучение през което минаваме, на всеки 6 месеца се провеждат т.нар. тренажори – тренировки, където всички пилоти в изкуствени условия трябва да упражняваме уменията си в такива ситиации. Когато обаче ми се случи в реална среда, всички колеги и инструктури бяха много впечатлени и един през друг идваха да ме разпитват. Един командир дори се пошегува, че един гърмян заек е много по-скъп от други два негърмяни“, спомня си Райна.

17918753_1389105864484275_131290256_n

Откакто е пилот в „България Ер“ не се е сблъсквала с подобни аварии.

“Усещането при пилотиране на новите самолети Embraer (б.р марка самолет) e изключително! Никога не съм имала възможността да шофирам чисто нова кола, но съдбата ми подари емоцията да карам нов самолет. Всичко е много спокойно, издържано до краен предел от гледна точка на сигурност и безопасност“, категорична е тя.

За вълнуващи истории и хора, с които се е запознавала на борда на авиокомпанита, Райна може да разказва много.
Най-ярко си спомня, когато се срещнала с Боби Михайлов. Тогава тя е била втори пилот и старшата стюардеса с широка усмивка й казала, че той е на борда.

„Аз съм страшен футболен фен и когато разбрах, че той е на борда, поисках автограф. Подадаох летателната си книжка на стюардесата и я помолих да отиде при него и да му поиска автограф. Тя започна да ми се смее, хвана ме за ръката и ме заведе при него. И така, освен много печати, признания и удоствоверения, в книжката си вече имам и автограф от Боби Михайлов“, казва през смях тя.

Друга спортна легенда, с която се е срещала отново на борда, е Кубрат Пулев.

„Да си пилот е много динамично, разнообразно и отговорно. Може би и това ми харесва най-много“, категорична е Райна.
В свободното си време се отдава на децата си. Заедно ходят на ски, плуване. Запалени са и по туризма, като най-много обичат да пътуват заедно.

 
 

Какво да направите, ако не можете да заспите

| от chronicle.bg |

Добрият сън е жизнено важен за здравето. Недостигът на сън може да е свързано диабет, болести на сърцето, затлъстяване, дори депресия.

Ако спите зле, това може да ви влияе не по-малко вредно от това да се храните зле или да не тренирате.

На всички обаче се е случвало събуждането в 3 през нощта, след което заспиването отново изглежда невъзможно. Какво да правим тогава?

Първо, добре е да знаете, че не сте сами. Около 10 процента от населението страда от хронична инсомния, което означава, че тези хора имат проблем със съня от повече от три месеца. 30 процента от населението страдат от някаква форма на инсомния.

А какъв е номерът, с който можете да се приспите отново? Оказва се, че не е трудно. Просто станете от леглото, отидете в друга част на жилището си, която е тъмна и тиха и се върнете в леглото, когато отново ви се доспи. Например преместете се в хола на дивана, вземете си възглавница и се завийте се с одеяло.
Защо? Защото, ако останете в леглото, започвате да усещате напрежение от нуждата да заспите и мислейки защо не можете да заспите отново, всъщност се разсънвате заради производството на хормони, свързани със стреса, учестено сърцебиене и общо безпокойство. Така заспиването става невъзможно. Промяната на средата може да помогне да намалите това напрежение и така да ви се доспи отново.