Георги Боздуганов: Моето лично убеждение е, че Сталин е наредил отравянето на цар Борис

| от | |

През септември излезе дебютната книга на д-р Георги Боздуганов “България – военният трофей на Сталин“. Документалното разследване веднага оглави класацията за нехудожествена литература на книжарници „Хеликон“. Авторът е медик, бил е съветник по проблемите на националната сигурност в правителството на Филип Димитров и лидер на Движение „Екогласност”. Боздуганов даде интервю специално за читателите на lira.bg.

Откога датира интересът Ви към темата Сталин и България и колко  време работихте върху книгата?

–         Труден въпрос. Проучванията и подборът на документите ми отнеха около 5 години, а книгата написах за 8 месеца. За да не подвеждам читателите, задължително трябва да добавя, че общата история на първата половина на миналия век ме е заинтригувала отдавна. Като ученик четях много книги на тази тематика, главно съветски, защото други почти нямаше, докато един ден намерих на тавана книгата на генерал Стефан Тошев – “Победени без да бъдем бити”, издадена през далечната 1924 г. Там бяха описани славни български победи през Първата световна война, разгромяването на руската армия, нахлула в Добруджа и преследването на руските и румънските войски отвъд Дунав чак до река Серет. За тези сражения нямаше и дума в учебниците и тогава започнах да разбирам, че писаната история и истината за събитията могат да бъдат съвсем различни неща. Започнах да търся по-специализирана литература, обхванат от желанието да науча повече за прикриваната истина и вероятно пред очите ми са минали  десетки хиляди страници мемоари, изследвания и документи.

В края на “България – военният трофей на Сталин“ призовавате тя да се чете неемоциално, но е много трудно човек да остане безразличен към политическата картина между 1939 и 1944 г., описана в нея. Когато навлизахте все по-дълбоко в архивните документи, какво беше Вашето емоционално състояние?

–       Когато някой проучва документи за тези съдбоносни за отечеството ни години и разбере зловещите планове на Сталин, би могъл, макар и трудно, да подтисне негодуванието си, съзнавайки, че е невъзможно да върне времето и да промени събитията. По-смущаваща за мен е последвалата пасивна лъжа – премълчаването на факти и обстоятелства, отдавна публикувани в чуждестранната историография. Непоносимо е и продължаващото господство в общественото пространство на комунистическата митология за “монархофашизма”, “хитлеристкото  иго”, “Червената армия – освободителка” и пр. Крайно време е да се спре с оскверняването на националната памет.Трябва да сложим край на практиките от времето на комунистическия режим, когато “истината”  биваше произнасяна единствено от властимащите веднъж и завинаги, а на нас бе оставена възможността да споделяме до безкрай нейното послание.

България често е обвинявана за своето сътрудничество с Германия и провежданата политика през годините на войната. Какво мислите за това?

–       Трябва да си дадем сметка каква е Европа през 1939 г. и пред  какво изпитание са изправени крехките ценности на демокрацията. Двама диктатори – Сталин и Хитлер получават абсолютна власт в своите страни и се опитват да си поделят континента без да се интересуват от желанието на отделните държави да запазят своята независимост. Поделят си Полша, Хитлер завзема почти цяла Западна Европа, а Сталин завладява Прибалтийските държави, Бесарабия, Северна Буковина и се насочва с огромни аспирации към България и Балканите. Страната ни полага изключителни усилия, не само да остане извън войната и да избегне горчивата чаша на окупацията, но и да си възвърне по мирен път несправедливо отнетите територии след Първата световна война. Националната политика, водена от цар Борис III започва успешно. Южна Добруджа става отново българска чрез мирно споразумение с Румъния в условията на бушуващата ужасна война. Това е огромен успех. България е вкарана насила в Тристранния пакт, изправена е пред опасността от окупация и национална катастрофа, когато половин милион войници на Вермахта застават на границите ни, но успява да съхрани своят суверенитет. През всички следващи години Райхът не сваля и не качва българските правителства, не командва армията ни, не отнема нашата собственост,  дори не успява да се наложи и да депортира българските евреи, нито да ни накара да скъсаме дипломатическите си отношения със Съветския съюз. Така че за никакво  хитлеристко робство изобщо не може да става дума.

Десетилетия наред ни се втълпяваше, че царска Русия, а след това и СССР са нашите безкористни освободители. От Вашата книга обаче става ясно, че България с нейното геополитическо положение не е нищо повече от апетитна хапка и за имперските амбиции на Сталин, а както знаем и за неговите наследници. Защо обаче в българското общество продължава да битува този мит и да се приема безкритично?

–      Митът за “освобождението” бе втълпен за да се оправдае съветската окупация.  Без да зачита нашия суверенитет и проявената добронамереност, Сталин от самото начало търси начин да нахлуе в страната ни, да изгради военни бази и да я превърне в придатък на своята комунистическа империя. Първоначално търси съгласието на  Хитлер, като предлага дори СССР да влезе в Тристранния пакт и той да се превърне в четиристранен, стига да получи България. Впоследствие за осъществяване на намеренията си ловко използва своя нов съюз с  Великобритания и САЩ, като същевременно развива интензивна подривна дейност. В страната са изпратени десетки диверсанти – офицери от съветското разузнаване, които да организират въоръжена борба за сваляне на законната власт. Разгърнат е безпрецедентен шпионаж, достигащ до най-високите нива на държавата. С помощта на дипломатически маневри и лостове за въздействие върху отделни български политически дейци е попречено да се постигне примирие със Западните съюзници. Накрая е организиран държавен преврат и е свалено е  антихитлеристкото правителство на Константин Муравиев, което вече е скъсало отношенията с Райха. След като СССР ни обявява война, Червената армия окупира страната, разграбва я в продължение на три години, а на тръгване ни налага комунистически режим за следващите четири десетилетия. Сталин реализира това, което отдавна е намислил.

 Смъртта на цар Борис ІІІ е една от енигмите в българската история. Вие, на базата на надеждни източници, посочвате, че не е изключено да е „поръчан“ от Сталин?

–        Цар Борис, според мен, е един от най-значимите национални герои в новата българска история, чието дело остава недооценено. Той успява въпреки германския натиск да запази нашата армия от участие в бойните действия и започва дипломатически сондажи със Съединените щати за напускане на Тристранния пакт и цялостно излизане от войната. Притежавал е необходимите умения, възприеман е със съответното уважение и неговата инициатива вероятно би се увенчала с успех. Сключването на примирие би предотвратило съветската окупация,  защото не е в интерес на Сталин да влошава отношенията си със САЩ и Великобритания преди общата победа над Германия. Кремълският вожд обаче няма намерение да се отказва от своят български трофей и по мое лично убеждение е наредил отравянето на нашия цар, виждайки в негово лице основната пречка за осъществяване на своите амбиции. Представил съм всички косвени аргументи, които съм намерил. Липсва обаче оръжието на престъплението, не знаем и имената на извършителите. Тленните останки на цар Борис са умишлено унищожени от комунистическия режим, а Кремъл  едва ли някога ще признае подобно деяние, затова засега оставаме само с едно много основателно предположение. На всички, които се интересуват от неговата изключителна личност и държавническа дейност, горещо препоръчвам прекрасната книга на Стефан Груев – “Корона от тръни”.

 Защо в нашата история се появява винаги сянката на предателя?

–         Не винаги, но за съжаление често. Жалко е да установяваме как политически дейци, призвани да служат на отечеството избират да се поставят под разпореждането на чужда държава, предавайки националните интереси. Още по-жалко е, когато това не е извършено поради идеологически пристрастия, а поради кариеризъм и очакване на облаги. Читателите ще научат за действителната роля на Стойчо Мошанов, генерал Иван Маринов, Кимон Георгиев и други лица, носещи своята историческа отговорност за злощастната участ на страната ни. Ще  разберат и как политическата класа в други държави, поставени също в тежко положение, успява да действа единно и да съхрани националната независимост.

 Вярвате ли, че има шанс някога в училищата ни да се учи история, доколкото може обективно?

–         Нашата история през периода на Втората световна война задължително трябва да се преподава честно и задълбочено. Недопустимо е да се премълчават отдавна изяснени факти, а на любознателните млади хора да се подхвърлят полуистини или да бъдат оставяни под въздействието на политическо-популистки сайтове в интернет пространството.

Имате ли представа какви са Вашите читатели?

–         Вероятно хора, които се отнасят критично към натрупаните в течение на десетилетия клишета и идеологеми и търсят да научат повече за това съдбоносно време. Много бих се радвал книгата да се чете от млади хора, затова се постарах да я напиша на възможно най-достъпен език.

Книгата Ви свърша до 1944 г. Бихте продължили по-нататък?

–         Продължавам да откривам интересни документи, които ще обогатят познанията ни за описания период и засега не мисля да се насочвам към събитията от следващите години.

Последиците от отношението на СССР към България от годините на Втората световна война не се ли усещат до днес?

–         Освен че се поддържа митологията, за която вече споменах, България продължава да бъде определяна според законите на Руската федерация за неприятелска държава, воювала срещу СССР и сега трябва да се молим да ни бъдат върнати поне копия от българските документи, отмъкнати от Червената армия по време на окупацията. Ще получим по тяхна преценка вероятно документи с второстепенно значение, които не ги злепоставят, при това срещу значителни суми. Изглежда ще трябва да им платим за труда, който са си направили да ги отнесат в  Москва.

Интервюто взе Румен Василев

 
 

Онова, което интернет ни даде

| от |

Телефоните ни днес са милиони пъти по-мощни от апарата, с който НАСА са изпратили човек в космоса. Ние обаче ги ползваме, за да пишем коментари под видеата на Адел в YouTube за това колко Миле Китич е по-велик. Да оставим и че интернет даде живителна сила на троловете. Това са естествени негативи – като хората, които са против яденето на месо. Винаги ще има някой, който ще свикне последен с хубавото. Тъй като всяка революция върви със своите глупости, лесно е да се сещаме за тях.

По случай деня, в който се появява компютърната мишка, решихме да се съсредоточим върху позитивите, които интернет ни дава, но пренебрегваме с необяснима усърдност.

Google

Ако ми даваха по левче всеки път, когато някой ме пита глупост от рода на „коя е столицата на Азербайджан“, щях да седя на плажа на Малдивите и да пиша коментари под видеата на Адел в YouTube колко Миле Китич е по-велик.

Туториалите в YouTube

Джъстин Бийбър тръгна от YouTube. На сайта има всякакви уроци за всичко. Като почнеш от най-необходимите неща: оказване на първа помощ, оцеляване в пустошта, гримиране. И стигнеш до страхотни глезотии като:

гримиране.

 

Аудио книги

И преди да е станало мазало, искам да подчертая, че ситуацията не е или-или. Може и двете.

Някои хора „обичат да усещат книгата в ръцете си“. Хубаво. Не се съмнявам, че и едно време монасите са казвали на Гутенберг : „обичаме да усещаме перото в ръцете си“. Нищо лошо, кой каквото го кефи. Аудио книгите са подценявани, това ми е мисълта.

 

GPS

Ако едно време Калин Терзийски казваше, че Зелените са хубави, това е, защото не е виждал джипиес. Зелените са нищо пред тази технология. Няма да се луташ, няма да се маеш, няма ама това на тая пряка ли беше или на следващата. Цъкаш два пъти – аз съм тука, трябва да стигна там и то само тегли чертата. Ти само трябва да ходиш по нея. А ако се страхуваш, че те следят – да, следят те. Сергей Брин и Лари Пейдж (които само звучат, че са от Лед Цепелин, иначе са собственици на Гугъл) седят в офиса си и се чудят „Тоя па къде ще кърка тая вечер“.

 

Бонус:

Хапчета за всичко

За гъбички, за газове, за мускули, за сваляне на килограми, за простата, за по-надолу от простата. На практика тази медицинска част от интернет е като рекламите, докато вечеряте. Само, че на стероиди. Купени от интернет. А ако нямаме пари да си купим хапчета за всичко – споко. Един нигерийският принц иска да ни даде милиони долари.

 
 

Да свалиш близо 20 килограма заради рокля

| от chronicle.bg |

Свалянето на килограми винаги е предизвикателство. Работата с кратки срокове често означава йо-йо ефект и връщане на загубеното тегло. Има обаче и друг вариант – да се получи наистина.

Блеър Хелуик е поканена за шаферка на сватбата на своя приятелка. Събитието е през ноември 2016 година, а роклите за шаферките вече са поръчани още през май. Блеър си взима размер 10 и размер 12, но остава недоволна от начина, по който й стоят. Осъзнава обаче, че до ноември има шест месеца, в които може да направи промяна в живота си. Решава, че това е достатъчно време, което да посвети на свалянето на килограми. Така започва приключението.

Блеър работи в телевизията и чува за треньорката Кайра Стокс покрай работата си. Прави проучване на цените и преценява, че може да си позволи да се пробва. Започва да ходи при нея на тренировка всеки четвъртък сутрин в продължение на месец, преди да събере смелост да пробва по-интензивни тренировки. Първоначално й е ужасно трудно – с темпото на тренировката, скачането на въже се възприема за почивка. Но постепенно Блеър свиква в ритъма и задобрява – всяка тренировка е насочена към различна мускулна група, всеки път е изтощително, но получава уверенията на Кайра, че колкото повече тренира, толкова по-добре ще се справя.

С тренировките тя трупа увереност и започва да тренира по-често. Агресивният й подход към тренировките води до това, че започва да тренира 5-6 пъти седмично.

блеър халуик

В началото не променя особено хранителните си навици, само въвежда дребни промени,з а да се храни по-разумно. Започва деня си с протеинов шейк или овесени ядки. Обядът й е салата и чисти протеини. Опитва се да вкара повече протеини в първите си две хранения за деня, за да има повече енергия. Вечер често хапва зеленчуци и сьомга. Опитва се да избягва въглехидратите вечер, защото я карат да се чувства подута на следващия ден.
Сред важните решения, които взима, е да не съхранява сладки храни и джънк в дома си. Тя осъзнава, че ако няма вредна храна наблизо, няма желание да я консумира.

В един момент от диетата, когато вече е свалила доста килограми, кантарът забива на 64 килограма и тя не може да разбере защо не може да продължи да отслабва. Тогава си дава сметка, че в този период често й се налага да работи през уикендите от офиса, където компанията осигурява кетъринг – когато срещу теб стои десертът и те „гледа“, не можеш да кажеш „не“. Разчитайки на подкрепа от семейството, колегите си и приятелите, успява да направи необходимите промени, за да следва режима си.

Днес, когато вече е постигнала идеалните килограми, не иска да отслабва, а да задържи теглото си. Затова понякога си позволява да хапне хляб или пица, но в умерени количества.

А наградата за усилията е ясна – в рамките на шест месеца е отслабнала толкова, че от размер 10 да стане размер 4 и 17 килограма по-малко. Предстои й да бяга на маратон и е готова за всякакви предизвикателства. В крайна сметка шаферската рокля се оказва само повод да постигне много по-голяма промяна в живота си.

блеър халуик

 

 
 

От малкия Жак до големия Превер

| от Спонсорирано съдържание |

На 04.02.1900 г. някъде в близост до Париж се ражда великият Жак Превер. Бащата на малкия Жак работи в централен офис за бедните в Париж (office central des pauvres de Paris).

Често хваща сина си за ръка и го повежда по малките крайни улички на Париж. Така у младия поет назрява усещането за любов към малкия периферен Париж, който по късно ще бъде увековечен в безкрайността на красивото слово.

Освен перифериите на града, бащата на Превер показва на момчето си и новия и вълнуващ свят на театъра и киното. Изкуствата, които ще пленят и стимулират ума му. След години Превер ще каже, че е горд, че е получил образованието си по тротоарите на Париж.

93e6aab501faa79df70ef14cb9391458

Годините на любов към изкуството и литературата превръщат малкия Жак в големия Превер. Квартирата му в Монпарнас бързо се обособява като своеобразно средище на млади, пламтящи и бунтарски настроени литератори. На 25 годишна възраст поетът влиза в т.нар. „група на сюрреалистите“. И това се оказва началото на един дълъг и пищен творчески път, който ще промени изцяло нюансите на френската литература, кино, театър.

Поезията на Превер безспорно се отличава със семплота и нежност на словото. С тихи малки думи той така изящно подрежда хаотичния живот по шумните булеварди на Париж.

жак превер

„И ако говорим за характера на стиховете му, те наистина напомнят сивите врабци, без чието пърхане и цвъртене човек не може да си представи булевардите, кейовете и парковете на Париж. Но ако става дума за значението на поета, той съвсем не е дребно птиче и макар да е хвърчал винаги вън от купола на академичния елит, никога не е бил вън от въздуха на голямата френска култура.“

Валери Петров за поезията на Жак Превер

ОТЧАЯНИЕТО СЕДИ НА ЕДНА ПЕЙКА

В някакъв парк, на пейка
е седнал човек, който ви вика, когато минавате.
С очила, в сиви, изтъркани дрехи,
той пуши цигара, седи неподвижно.
Вика ви
или просто със знак ви кани да седнете.
Не, не трябва никой от вас да го гледа.
Не трябва никой от вас да го слуша.
Отминавайте този човек,
сякаш не сте го видели
и чули.
Минавайте, ускорявайте своите крачки.
Ако само погледнете в него,
ако само го чуете,
той ще направи знак
и нищо не би ви попречило вече
да спрете,
да седнете близко до него.
Тогава човекът се вглежда във вас и се усмихва,
а вие страдате страшно.
Той продължава да се усмихва
и вие почвате да се усмихвате
точно така,
както той се усмихва.
Колкото повече се усмихвате,
толкова повече страдате
страшно.
Колкото повече страдате,
толкова повече се усмихвате
неудържимо.
И си оставате там,
с вледенена усмивка
на пейката.
А покрай вас играят деца,
минувачи минават
спокойно,
и птици прелитат над вас
от дърво на дърво.
Но вие оставате там,
приковани на пейката.
И разбирате вие,
че никога вече не ще заиграете
като тези деца,
че никога вече няма спокойно да минете
ведно с минувачите,
никога вече не ще полетите
от дърво на дърво
като птиците.

Превод: Веселин Ханчев

 
 

10 мъже с по-възрастни половинки + 2 бонус

| от chronicle.bg |

В неделя изборите във Франция изведоха като фаворит в президентския вот Еманюел Макрон. Но онова, което впечатли по-силно от успеха на младия центрист, беше съпругата му – Брижит Макрон, по-голяма от него с 24 години.

Любовта между Еманюел Макрон и Бриджит пламва, когато тя е негова учителка по литература, женена, с три деца. Днес двамата продължават да са заедно, а отношенията им предизвикаха повдигане на вежда от страна на мнозина.

Затова ви предлагаме една галерия, която показва, че връзките между мъже и жени с драстична разлика във възрастта не са нещо ново, дори напротив.