Геополитика на шпионажа, разклоненията на аферата „Сноудън“

| от |

Когато разкри преди година и половина машината за шпионаж, ръководена от американските разузнавателни служби, аферата „Сноудън“ показа, че администрацията на Барак Обама не зачита особено личния живот. Обхватът на тази афера обаче е далеч по-голям. Тя показва съотношенията на силите в световен мащаб и промените на дигиталния капитализъм.

РАЗКРИТИЯТА за шпионските програми на американската Агенция за национална сигурност (NSA) доведоха до „фундаментални и необратими промени в много страни и голям брой области“, подчертава Глен Гринуолд, журналистът от Гардиън, който направи обществено достояние поверителните информации, предоставени му от Едуард Сноудън. През есента на 2013 г. германската канцлерка Ангела Меркел и президентката на Бразилия Дилма Русеф се противопоставиха на Барак Обама, като осъдиха извършените от САЩ посегателства над личния живот, на които те лично са били жертви. Общото събрание на ООН прие единодушно резолюция, която признава като човешко право защитата на личните данни в интернет. А през юни 2014 г. американското Министерство на правосъдието, в отговор към Европейския съюз, обеща да внесе в Конгреса законопроект, който да направи валидни и за европейците някои разпоредби за защита на личния живот на американските граждани.

Но за да се оцени изцяло международният отзвук на аферата „Сноудън“, трябва отвъд извършените нарушения на правото да се изследва влиянието на тези разкрития върху световните икономически и политически сили, структурирани около САЩ.

Първо, шпионажът – една от функциите на Агенцията за национална сигурност (NSA), е неразделна част от американската военна мощ. От 2010 г. директорът на NSA е натоварен и с офанзивните дигитални операции като ръководител на Кибернетичното командване на армията – двете структури са подчинени на Министерството на отбраната. „САЩ биха могли да използват кибероръжия (…) в рамките на рутинни военни операции, наравно с крилатите ракети и безпилотните самолети“, обяснява в Ню Йорк Таймс от 20 юни 2014, адмирал Майкъл С. Роджърс, назначен наскоро на тази двойна длъжност.

Второ, този военен механизъм се вписва в доста по-широката рамка на стратегическите съюзи на САЩ. От 1948 г. Споразумението за радиотехническо разузнаване между Великобритания и САЩ (UKUSA) стои в основата на програмите за следене на световните комуникации. САЩ са наречени „първа страна“ по договора, а NSA е специално призната като„основна страна“. Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия са„втори страни“ по договора. Всяка една от тези държави, освен че се ангажира да осигури шпионирането на комуникациите в даден регион, да споделя със САЩ инфраструктурите си и да води общи операции с тях, може също да получава достъп до събрани сведения съгласно условията, определени от Вашингтон.

Държавите, подписали споразумението UKUSA – петте очи, както ги наричат понякога, си сътрудничиха по време на Студената война. Основният противник беше Съветският съюз. Но предвид напредъка на антиколониалните, антиимпериалистическите и дори антикапиталистическите движения в Азия, Африка и Латинска Америка, САЩ разшириха разузнавателните си мрежи в световен мащаб. Така съюзите, на които се основава тази система, далеч надхвърлят кръга на първите страни, подписали споразумението. Например, на изток и на запад от Съветския съюз Япония и Германия са сред „третите страни“ по договора. За отбелязване е, че след разкритията на Сноудън Ангела Меркел поиска от САЩ да споделят с Германия разузнавателната информация, с която разполагат, съгласно условията, отнасящи се за „вторите страни“. Администрацията на Обама отговори с категоричен отказ.

Частната индустрия в държавното разузнаване

ПРЕЗ годините членовете със статут „трети страни“ по договора са се променяли. Всички те обаче разполагат с ограничен достъп до събраните сведения. Такъв беше за известно време статутът на Иран, с добро географско разположение за наблюдение на южните части на Съветския съюз. След ислямската революция там през 1979 г. САЩ трябваше да намерят алтернативен вариант. Тогава те институционализираха връзките си с Китайската народна република, с която отношенията се бяха подобрили след тайното посещение на Хенри Кисинджър през април 1970 г. Провинция Синцзян изглеждаше удобно място за шпиониране на руснаците. Дън Сяопин, който осъществи отварянето на Китай към пазарната икономика, разреши на Централното разузнавателно управление (ЦРУ) да построи два наблюдателни поста, при условие че се поддържат от китайски техници. Те се задействаха през 1981 г. и функционираха поне до средата на 90-те години.

Тъй като нито една държава не разполага с толкова широка шпионска мрежа като САЩ, аргументът, че „всички държави правят това“, попада под ударите на критиката. От сателитите през 50-те години до дигиталните инфраструктури, САЩ модернизираха системите си за глобално наблюдение неколкократно. От началото на 90-те години обаче и падането на комунистическите режими функцията на шпионажа се промени. Той все така има за цел борбата с настоящите и бъдещите заплахи, които тегнат над световната икономика, изградена около американските интереси. Заплахите обаче станаха по-разнообразни: недържавни структури, по-малко развити страни, твърдо решени да си осигурят по-добро място в световната икономика или, напротив, страни, желаещи да тръгнат по други пътища на развитие, и най-вече други развити капиталистически държави.

За да се изясни тази стратегическа промяна, трябва да се подчертае един икономически аспект на американската разузнавателна система, пряко свързан с дигиталния капитализъм. През последните десетилетия се разви индустрията на кибервойната (събиране и анализ на данни), която не се отчита пред никого. Част от тази индустрия е предприятието, в което е работил Сноудън – „Буз Алън Хамилтън“. С други думи, с масовите приватизации практиката разузнаването да се осъществява от „външни доставчици“ се превърна в нещо обичайно. Така това, което открай време е било функция на държавата, се превърна в мащабно начинание, ръководено съвместно от държавата и бизнес средите. Както показа Сноудън, американският комплекс за шпионаж вече е тясно свързан с интернет индустрията.

Има сериозни основания да се смята, че компаниите от Силициевата долина са участвали системно и в повечето случаи колегиално в някои акции на свръхсекретната операция на NSA, кръстена „Рамка за устойчива сигурност“. Още през 1989 г. един експерт по военни комуникации приветства „тесните връзки, които американските компании поддържат (…) с висшите инстанции на американската национална сигурност“, понеже въпросните компании „улесняват достъпа на NSA до международния трафик“. Двадесет и пет години по-късно тези структурни отношения продължават да са налице. Въпреки че интересите на предприятията реално не съвпадат с тези на американското правителство, основните компании за информационни технологии са незаменими партньори на Вашингтон.„Повечето предприятия, които от дълго време позволяват на Агенцията да бъде в крак с технологията и да има световен обхват, все още работят с нея“, призна директорът на NSA през юни 2014 г. в Ню Йорк Таймс.

Въпреки очевидните факти, „Гугъл“, „Фейсбук“ и компания отричат да са участвали и се правят на възмутени. Това е логична реакция, тъй като тези компании са изградили богатството си на основата на мащабен шпионаж с търговска цел – в своя полза и в полза на спонсорите си, големите агенции за реклама и маркетинг.

Мащабното и съгласувано събиране на данни не е естествено явление. То стана възможно, когато първоначалната структура на интернет се трансформира за тази цел. През 90-те години, когато глобалната мрежа тъкмо започваше да се намесва в обществения и културния живот, компаниите за информационни технологии и реклама лобираха пред администрацията на Клинтън да се сведе до минимум защитата на личния живот. И те успяха да трансформират Мрежата така, че да наблюдават потребителите ѝ с ясна търговска цел. Като отхвърлят и най-плахите инициативи за защита на данните, социалните мрежи, търсачките, доставчиците на интернет и рекламодателите продължават да изискват още по-развита интеграция на следенето в интернет с търговска цел. Именно по тази причина те препоръчват да се премине към информатика „в облак“(cloud service computing). Няколко хиляди гигантски компании се сдобиха с властта да си присвояват информация от хората по цял свят, от люлката до гроба, във всеки момент на деня. Както обяснява изследователят Евгений Морозов, стратегиите за печалба на тези предприятия явно почиват върху данните за потребителите. По думите на основателя на „Уикилийкс“ Джулиан Асанж те представляват „двигатели за шпионаж“.

Стратегиите за печалби се превръщат в основа за развитието на дигиталния капитализъм. Динамиката, с която се присвояват лични електронни данни, се засилва значително под един двоен икономически и политически натиск. Именно по тази причина тя става двойно уязвима, след като беше разкрита от Сноудън.

През май 2014 г. Европейският съд реши, че хората имат правото да настояват да бъдат изтрити онези резултати в интернет търсачките, които подават „неадекватни, неоснователни или остарели“ лични данни. През четирите дни след това съдебно решение „Гугъл“ получи четиридесет и една хиляди молби, основани на въпросното „право на забравяне“. Още по-показателно е, че през юни 2014 г. 87% от петнадесетте хиляди души, участвали в социологическо проучване на рекламната агенция „Еделман Берланд“, са били на мнение, че законът би трябвало „да забрани на предприятията да купуват и продават данни без съгласието“ на засегнатите лица. Допитаните смятат, че основната заплаха, която тегне над защитата на личния живот в интернет, се състои в това, че предприятията могат „да използват, обменят или продават без тяхно знание личните им данни, за да извлекат финансова печалба“. С цел да укроти недоволството, Белият дом публикува доклад с препоръка към компаниите да ограничат употребата на личните данни на клиентите си. Въпреки това администрацията на Обама продължава да подкрепя неизменно мултинационалните компании:„Мащабното събиране на данни ще бъде исторически двигател на прогреса“ , се подчертава в официално комюнике през юни 2014 г.

Да се съживи протестът

ОТХВЪРЛЯНЕТО на господството на американските икономически и държавни интереси над дигиталния капитализъм не се наблюдава само в проучванията на общественото мнение. За онези, които отдавна се опитват да кръстосат шпаги с американските компании, разкритията на Сноудън представляват неочакван шанс. Свидетелство за това е забележителното „Отворено писмо до Ерик Шмид“ (тогава главен изпълнителен директор на „Гугъл“), написано от един от най-големите европейски издатели – Матиас Дьопфнер, от групата „Аксел Шпрингер“. В него той отправя обвинения към „Гугъл“, който държи 60% от рекламния пазар в интернет в Германия, че иска да се превърне в „дигитална супердържава“, която не трябва да се отчита пред никого. Дьопфнер обяснява, че в тази ключова област Европа продължава да бъде една „склерозирала“ сила, и се стреми, разбира се, да защити интересите на германските компании (Frankfurter Allgemeine Feuilleton, 17 април 2004).

Хроничният застой на световната икономика ожесточава още повече битката, водена от големите компании и Държавата за присвояване на печалбите. От една страна, интернет доставчиците и големите предприятия са преторианската гвардия на един дигитален капитализъм с център САЩ. Само компанията „Майкрософт“ използва повече от един милион компютъра в над четиридесет страни, за да предоставя услугите си от стотина центрове с бази данни. „Андроид“ и IOS, операционни системи съответно на „Гугъл“ и „Епъл“, оборудват общо 96% от смартфоните, продадени по света през второто тримесечие на 2014 г. От друга страна, постиженията на Европа са съвсем скромни – тя вече не господства на пазара на мобилни телефони, а проектът ѝ „Галилео“ за сателитна геолокализация, се бави и носи много разочарования.

Дигиталният капитализъм, основан на интернет, впечатлява с мащаба, динамизма и перспективите си за печалба, както показват не само индустрията, пряко свързана с интернет, но и най-различни области като автомобилостроенето, медицинските услуги, образованието и финансите. Кои предприятия от кои региони ще получат съответните печалби?

В това отношение аферата „Сноудън“ е пречка, понеже разпалва недоволството срещу американското господство в киберпространството. В седмиците, последвали първите разкрития, имаше много спекулации как документите, публикувани от Сноудън, ще се отразят на продажбите по света на американските компании за нови технологии. През май 2014 г. председателят и главен директор на компанията за електронно оборудване CISCO писа до президента Обама, за да го предупреди, че скандалът с NSA подкопава „доверието в нашата индустрия и в способността на компаниите за технологии да продават продуктите си по света“ (Файненшъл таймс, 19 май 2014).

Политическата заплаха към компаниите за информационни технологии добива ясни очертания. Предвид разкритията на Сноудън, някои държави преориентират икономическата си политика. Бразилия и Германия обмислят възможността да разрешават единствено на национални доставчици да съхраняват данните на техните граждани – мярка, която вече е в сила в Русия. През юни т.г. германското правителство прекрати договора, който отдавна го обвързваше с американската компания „Веризон“, в полза на „Дойче Телеком“. Един ръководител християндемократ пък заяви, че ще е най-добре, ако германските политици и дипломати се върнат към пишещата машина при съставянето на важни документи. Бразилия и Европейският съюз, които предвиждат да изградят нова подводна телекомуникационна мрежа, за да не зависят междуконтиненталните им комуникации от американските инфраструктури, повериха тази задача на бразилска и испанска компания. Бразилия обяви също така, че изоставя „Outlook“, услугата за електронни съобщения на „Майкрософт“, и я заменя със система, която използва центрове с бази данни, установени на нейна територия.

Битка за регулиране на интернет

ТАЗИ есен бяха взети нови икономически мерки срещу американските компании за информационни технологии. Германия забрани телефонното приложение „Uber“ за общо използване на колите. В Китай правителството обясни, че американското информационно оборудване и услуги представляват заплаха за националната сигурност и настоя държавните предприятия да не ги използват повече.

Засегнатите американски гиганти от дигиталния сектор не се задоволяват само с комуникационна офанзива. Те реорганизират дейността си, за да покажат на клиентите си, че зачитат местните законодателства за защита на личните данни. IBM предвижда, например, да инвестира 1 милиард долара в изграждане на центрове за бази данни в чужбина, с надеждата да успокои клиентите си, обезпокоени от американския шпионаж. Не е сигурно, че това ще е достатъчно да укроти страховете, при положение че Вашингтон иска от „Майкрософт“ да предаде електронните съобщения, складирани на сървърите му в Ирландия…

Но да не се заблуждаваме – американските власти продължават да се стремят да разширяват предимствата за мултинационалните компании за информационни технологии. През май 2014 г. американският министър на правосъдието подаде жалба за търговски кибершпионаж срещу петима офицери от китайската армия, като заяви, че Китай открито използва незаконна конкуренция. Файненшъл таймс разкри показателен факт – тази жалба, депозирана от шампионите в областта на шпионажа, е породила вълнение сред германската индустрия, „където се изразява безпокойство от кражбата на интелектуална собственост“ (22 май 2014). Дали не е именно този ефектът, който американските отговорни служители искаха да постигнат?

Защо САЩ изчакаха точно този момент, за да действат? От години обвиняват Китай, че организира кибератаки срещу предприятията им, а те самите копират рутерите и интернет оборудването на конкурентоспособната китайска компания „Хуавей“… Прозира политически мотив – в тази година на избори за Конгрес по средата на президентския мандат изпълнителната власт на демократите възнамерява да представи Китай като мародер, който унищожава американските работни места, понеже краде интелектуална собственост. И в същото време тези публични обвинения към Пекин подчертават деликатно, че между съюзниците статуквото на дигитален капитализъм, доминиран от САЩ, остава най-добрият вариант.

И тук стигаме до същината на проблема. По думите на Сноудън той се е надявал, че разкритията му „ще дадат необходимата опора за изграждане на един по-справедлив интернет“. Искал е не само да открие дискусия за шпионажа и правото на личен живот, но и да повлияе на спора за липсата на равновесие в инфраструктурата на интернет.

По своята структура интернет винаги е давал предимство на САЩ. Едно международно, но спорадично противопоставяне се надигна още през 90-те години. То се засили между 2003 и 2005 г. по време на световните срещи на върха за информационното общество и след това отново през 2012 г. – в рамките на една многостранна среща, организирана от Международния съюз по телекомуникации. Разкритията на Сноудън засилват този конфликт за „световното управление на интернет“ . Те отслабват „капацитета на Вашингтон да ориентира разискванията към бъдещето на интернет“, пише Файненшъл таймс, като цитира бивш служител на американското правителство, според когото САЩ вече не разполагат с моралния авторитет да говорят за свободен и отворен интернет“ (21 април 2014).

След като през септември 2013 г. президентката Дилма Русеф осъди пред Общото събрание на ООН нарушенията, извършени от NSA, Бразилия обяви, че ще бъде свикана международна среща за институционната политика, начертана от САЩ по отношение на интернет. Световната многостранна среща за управлението на интернет „NET-mundial“ се проведе в Сао Паоло през април 2014 г. и събра сто и осемдесет участници, представители на правителства, компании и асоциации.

САЩ се опитаха да обезвредят тази инициатива. Няколко седмици преди срещата те обещаха, но с цената на редица важни условия, да изоставят ролята си на формални наблюдатели на Интернет корпорацията за раздаване на имена и адреси (ICANN) – органа, който управлява някои от ключовите функции на Мрежата. Операцията беше успешна. След срещата „NET-mundial“ Асоциацията за софтуерна и информационна индустрия (SIIA) със седалище в САЩ изрази задоволството си: „Изказванията относно следенето бяха умерени“ и „тази среща не даде предимство на онези, които се застъпват за междуправителствен контрол на интернет, т.е. контрол под егидата на ООН“ .

В крайна сметка икономическите конфликти в геополитиката и зараждащото се преориентиране в позициите на някои държави определиха изхода от срещата в Сао Паоло. Докато Бразилия се присъедини към американското виждане, Русия и Куба отказаха да подпишат финалната резолюция и подчертаха, че приказките на САЩ за„свободата в интернет“ вече звучат кухо. Индийската делегация обяви, че не е доволна, и добави, че би дала съгласието си само след консултация с правителството си. Китай поднови обвиненията си и заклейми американската „киберхегемония“ (Чайна дейли, 21 май 2014). Това мнение печели все повече привърженици. След срещата „NET-mundial“ Групата на 77-те плюс Китай призова междуправителствените организации „да обсъдят и да изследват как се използват информационните и комуникационните технологии, за да се уверят, че те съответстват напълно на международното право“  Групата настоя също да се сложи край на масовото извънтериториално наблюдение.

Така конфликтът, заложен във формата и господството на дигиталния капитализъм, се изостря. Но въпреки че разнородната коалиция срещу властта и големите предприятия от Силициевата долина се разрасна, въпросните компании са все така твърдо решени да съхранят световната си хегемония. Според Кисинджър, известен защитник на превъзходството на САЩ, американците трябва да се запитат: какво се стремим да възпрепятстваме, независимо от цената и съвсем сами, ако е необходимо; какво трябва да се стремим да постигнем дори извън всякаква многостранна рамка? За щастие, държавите, мултинационалните компании и техните поддръжници не са единствените фактори в политиката. Да бъдем признателни на Едуард Сноудън, че ни го припомни.

LE MONDE DIPLOMATIQUE

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.

 
 

Bookclub: Ин и Ян по пернишки

| от Мила Ламбовска |

Каква е вероятността да срещнеш любовта в град като Перник? В нетрадиционния роман „Моно“ на Антония Атанасова ще откриете отговор на този въпрос. Според творбата с експериментаторски дух и поетични нюанси, това може да се случи на по-малко от 1 човек сред всички жители на миньорския град.

„Моно“ е приказна творба със социален привкус, в който героинята среща хора, които я водят към собственото й „лекуване“.  Антония Атанасова се е отклонила от праведния път на литературата в дебютния си роман, за да разкаже как човек продължава живота си след края на едно обичане и колко важни за това са спомените и детството.

Отзив за книгата за Chronicle.bg написа поетесата Мила Ламбовска.

Двете ми души – черната и бялата – прочетоха тази книга.

Това е роман, който четох като поетичен том, по-близък до Рембо, отколкото до… Сен-Джон Перс. Или обратното. Може би е най-близък до Блез Сандрар („Проза за Транссибирския експрес и за малката французойка Жана“).

Защо си мислех за френските поети, докато четях „Моно“? Заради клишето, че французите разбират от любов, но и заради сюрреалистичната атмосфера на съзнанието, което движи „експреса“ на историята.

Четох този роман без прекъсване, но не на един дъх. Не търсех разбиране. Имах съпротива да схвана тази история, да видя фабулата зад думите. Стори ми се, че ще я нараня с проницателност и анализ.

Чувствах я. Унасях се. Доставях си удоволствие да наблюдавам подреждането на думите.  Поезията.

Представях си авторката и изглаждането/изграждането, както и реализацията на концепцията.

Изпитах нежност към това интелектуално усилие, но и уважение към композирането на романтична, ала и безмилостна история за любовта, за остатъка, който сме след нея.

Грижата, проявена към мен като читател – да търся, да изследвам, да ровя, да препускам, да се надбягвам с бързотечащата емоционална еманация на сюблимираната настървена жажда за любов. Трогваше ме тази грижа. Тя хранеше двете ми души – черната и бялата –  и даваше мигач на отбивката за Перник по Е79.

„Статистически е изследвано и доказано, че шансовете да срещнеш своята половинка (soulmate) е 0.53 на 100. Доста обнадеждаващо.

По-малко от един човек. Както казват в Перник „Е, нема що“.

И когато си срещнал някого, когото „евентуално“ можеш да обичаш, се оказваш захвърлен в зимата. Превръщаш се в ревностен съставител на списъци какво се прави след раздялата, луташ се сред лабиринт от възможни стратегии за оцеляване, защото се чувстваш като „малко насекомо“, на което са причинили зло. Тези колекции са саркофази на невъзможната любов, където самопогребването е спасение.

В сърцето на поезията съм от първия до последния ред.

И съм въвлечена.

Ако книгата на Антония Атанасова беше сезон, бих избрала лятото – като жар, готова за нестинарите. Нужна е готова душа. Всяка душа е подходяща, но трябва да е готова, да е в транс, да познава мистерията.

Ако беше музика, бих избрала Хендел. По-точно „Музиката на водата“, Сюита №1, дирижирана от Херберт фон Караян. Това е музика, която Хендел създава по поръчка на Джордж I, за концерта по река Темза. Кралска прищявка за голям оркестър.

Асоциацията е произволна. Водата символизира несъзнаваното. Оркестрация на несъзнаваното, поръчана от болката.

Ангелите в тази книга слушат друга музика, например Second Love – Pain Of Salvation.

„Музиката те държи за ръка, скомлъчеш* и мъката бавно отпуска захвата си.“

Болката от всяка раздяла е болест, която не се лекува, макар че всички оздравяваме.

Това е моят утешителен парадокс, който подарявам на читателите, които ще се потопят в дълбините на романа (като роман, а не поетичен том) и може би ще недоволстват от финалните варианти – 3 на брой.

Умният читател ще прочете всеки край като край.

В заключение ще кажа, че обичам този миг на ирационално изригване с положителен или отрицателен знак в мига на срещата – с човек, животно, предмет, място, книга… Това безрасъдно мигновение, когато с кралска категоричност казваш да или не, и избираш или не любовта.

С „Моно“ на Антония Атанасова ми се случи за пореден път. Прочетох първото изречение и знаех – харесвам я тази книга и искам още.

И като читател, и като редактор на литературни текстове съм разбрала, че първото изречение е ключово. С него авторът взема – или не – верния тон. Както музикантите си настройват инструмента, а певците гласа. С времето се научаваме да разбираме кога авторът е взел верния тон. Когато това се случи, ние го следваме и придружаваме до края. Ако това не се случи, няма романс, любовта не идва, не и този път.

„Когато видях теб за първи път, погледнах себе си за последен.“

Тук избрах да чета този роман като поезия. И се съгласих, че тази любов е необикновена.

И едно напомняне ще си позволя – „моно“  е първа част от сложни думи, които означават един, сам, но и единен. Дали е случайно това, че двете ми души – черната и бялата – четоха този роман? Дали раздялата наистина ни разделя един от друг в привидно различие, но нещо по-голямо не ни свързва? Знакът ин и ян представя единство, в което всяка съставка съдържа и частица от другата. Всеки от нас след раздялата съдържа потенциално другия, и макар че приемаме това за край, имаме начало на процес, който се стреми да постигне хармония между полярностите – безпределната празнота, – където безкрайността и нищото са тъждествени.

Дали се опитвам да докажа, че „Моно“ означава любов след любовта?

Антония Атанасова, „Моно“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016. Цена: 10 лева. 

*Скомлъча (диал.) – плача тихо, при болка, безсилие, като дете, като кученце (е пояснил редакторът на книгата).

 

 
 

Звезди от киното, изкушени от телевизията

| от chronicle.bg |

В последните години сериалите показаха, че малкият екран е достатъчно голям за всяка световна звезда, стига да се основават върху добър сценарий и качествена режисура. Затова и в последните години мнозина се насочиха към телевизията.

Когато видяхме в сериала „Истински детектив” Матю Макконъхи, това беше изненада – носителят на „Оскар” беше слязъл от нивото на големия екран, за да се снима в телевизията. Оказа се, че това е добър ход, който впоследствие мнозина негови колеги повториха.

В епохата, в която всеки може да гледа каквото си поиска дори на телефон, това да бъдеш близо до аудиторията е по-важно от всякога.

Предлагаме ви да видите в галерията ни големите актьори, носители на редица награди за ролите си в киното, осмелили се да дадат шанс на телевизията. Като бонус включваме и трима големи режисьори, изкушени от малкия екран.

 
 

Варненска компания за изкуствени рифове се бори за 1 млн. долара

| от chronicle.bg |

Варненската компания Sea Harmony, която е разработила свой патент за изкуствени рифове, е българският финалист в надпреварата за част от наградния фонд от 1 млн. долара в конкурса Chivas The Venture.

Компанията започва работа по развиването на вертикални ферми за миди Pisa Reef. За разлика от съществуващите, тяхната разработка дава възможност за инсталиране и извън заливите. Pisa Reef е цяла подводна къща, която бързо се заселва с екологична система – миди, скариди и риби. Хранейки се със свръхпопулациите от зелени водорасли, развили се вследствие на битово замърсяване на водата, ерозия и използване на химикали, новите обитатели на вертикалните ферми пречистват водата. Освен това, създават и добър добив.

Sea Harmony е избрана да продължи към световния финал след няколко етапа, като в последния се състезаваше с още три отличени стартиращи бизнеси с кауза. Компаниите-полуфиналисти в Chivas The Venture са три.

Stackport се класираха със системата за незрящи VAST, която използва очила с камера и приложение за смартфон, за да ориентира хората с нарушено зрение във всекидневни ситуации. Създателите на идеята очакват продуктът им да върне на работните места 15% от незрящите. VAST ще им дава възможност да се ориентират по-добре в непознати пространства, да подобрят възможностите си за четене, пазаруване, придвижване.

Cupffee е компания, създател на вафлена чашка за кафе – тя е вкусна, ядлива, биоразградима и не променя вкуса на кафето. Замърсяването с опаковки за еднократна употреба е огромен световен проблем. Cupffee е много добро решение както за любителите на бисквитката към кафето, така и за околната среда – дори и да изхвърлите чашката, тя се разгражда за няколко дни.

Изкуствената фотосинтеза е в основата на проекта на Wasabi Innovations – третият полуфиналист. Чрез специални сапунени молекули и сапунен мехур, се преработва въглероден двуокис във възобновима енергия с помощта на слънчевата светлина. В резултат на това бизнес начинание може да бъде революционизирана световната енергийна практика и предоставена възможност за обръщане на климатичните промени в света.

Sea Harmony, заедно с финалистите от другите 31 страни, ще участват и в едноседмично обучение за управление на бизнес в Оксфорд. През юли финалистът ни ще представи България на глобалния финал на Chivas The Venture в Лос Анжелис и ще се състезава за дял от милионния награден фонд. Sea Harmony ще презентира идеята си пред световни бизнес лидери и международното жури на Chivas The Venture.

Наградният фонд от 1 000 000 долара ще бъде разпределен на два етапа – 250 000 долара чрез 5-седмично онлайн гласуване, 750 000 долара – от глобално жури между един или повече екипи.

Състезанието за стартиращи компании с кауза Chivas The Venture вече трета година дава възможност на български участници да представят своя бизнес пред общност от инвеститори и да се състезават за част от наградния фонд от 1 млн долара. Тази година в The Venture се включват бизнеси с кауза от 32 държави на шест континента.