Гадна работа

| от | |

books-text

Ибрахим Карахасан-Чънар

Когато застанах на светофара на булеварда, дъжда се изсипа с пълна сила от оловносиньото небе. Беше краят на месец май, но тазгодишният май се оказа доста хладен за типичния ни балкански климат. Повдигнах яката на светлокафявото си сако, разтворих чадъра си и се устремих към отсрещната страна. Тогава се случи нещо нормално при такива случаи и аз се сблъсках с друг човек, който пресичаше от срещуположната страна. Изругах не съвсем на място, което не е в мой стил, и в следващия момент съжалих. Погледнах в човека и се оказах пред привлекателна солидна дама на средна възраст. Тя се усмихваше миловидно и въртеше сините си очи с добре очертани вежди, в израз на извинение.

– Прощавайте, господине – ми каза с мек тембър тя. – Мога ли като извинение за моята несръчност да поканя очарователния млад мъж на кафе? Не приемам „не” като отговор точно сега, когато съдбата ни срещна на това кръстовище.

Общо взето вече имах някакъв житейски опит за някои екзотични флиртове, но подобно скоростно ухажване не беше често срещано явление в ежедневието ми.

Усмихнах се любезно и оставих галантната дама без отговор. Още повече, че трябваше да побързам защото светофара даде предупредителен червен сигнал. Пък и трябваше да се захващам за работа. Когато застанах пред въртящата врата на Mall Sofia бях забравил за случката, а ярките неонови светлини и музиката от уредбата на комплекса ме пратиха в друга реалност. Музиката като начало на моят работен ден си я биваше – Amy Whinehouse даваше воля на специфичния си глас с нашумелия  хит “Back to black”.

Едно кафе щеше да ми дойде добре, но когато правих опит да се наместя  на столчето на барчето, звънна мобилният ми телефон. Натиснах опцията за приемане и отсреща чух укорния глас на мама:

– Сине – рече тя, – ти имаш ли майка, или забрави, че съществувам?…

Мама живееше отделно от мен заедно с брат ми и беше в пълното си право да ме смъмри, защото не я бях виждал от няколко седмици.

– Извини ме мамо – оправдах се аз – нали знаеш, работа…

– Какво става, ти продължаваш ли да упражняваш същата гадна работа, кога ще си намериш нещо свястно – продължи да ме хока тя, а аз се правех на добър син и и обяснявах колко съм зает и че утре ще намина непременно да се видим и да си поговорим. Ние бяхме свързани емоционално с миналото си относно родния ни край, който беше основна тема, когато отивах да я навестявам. Това внасяше определено разнообразие в нейното сиво пенсионерско ежедневие, което беше изпъстрено и с някои старчески болежки.

Затворих телефона и най-сетне седнах на високото столче пред бара.

– Какво да бъде, boy – попита ме зад тезгяха русата фурия Вики. –  Доколкото знаех тя беше напуснала наскоро мъжа си, един едър пройдоха, заради пиянските му изцепки.

– Кафе,  ако обичаш и махни този пепелник с угарки пред мен, че ще се задуша от отровите му! – казах леко хапливо аз.

– Нашият герой май е стана с гъза нагоре днес, или си има неприятности – осведоми се тя и ме погледна с физиономия на разбираш човек, готов да навлезе в сърдечното ми пространство.

Вики, както винаги имаше афинитет към разтройствата на хората, а този път аз бях нейното опитно поле. Седмицата не вървеше и бях изпаднал в „сатурнова дупка”, казано по-иначе бях в душевен дискомфорт.

– Виж какво – натърти тя, – нали знаеш, че всяко чудо е за три дни… Я се стегни в кръста, ти си симпатяга и живота е пред теб!  Май трябва да си смениш или работата или гаджето – усмихна ми се дяволито Вики и се зае с поредния клиент на бара.

В този град, който се беше превърнал в една шумна и хаотична структура, очевидно всеки човек зад бара или тезгяха се правеше на татко Песталоци* и се опитваше да избие собствените си комплекси. Изпих кафето си на бавни глътки, платих с метални монети и се разделих с кимване с моята „възпитателка”.

Понесох се по дългия и широк коридор, стъпих на ескалатора и се озовах на любимия ми втори етаж. Като начало се спрях на витрината на козметичната серия „Carlos Moya”, а отвътре ме връхлетя аромата на качествен парфюм. Отпуснах се леко, обстановката и приглушената музика оказваха благотворно въздействие върху напрегнатото ми ежедневие.

Помотах се малко около щандовете с ароматни стъкла и флакони и реших, че е дошло време за същинската ми работа. Щандовете с модерни бижута отсреща ме накараха да съсредоточа погледа си на богато украсената витрина, където върху въртяща се платформа от червен фин плат се мъдреха златни аксесоари от пръстени, браслети, верижки, часовници, игли за вратовръзки, украсени със скъпоценни камъни и други атрибути на мъжкото достолепие.

Двете девойки вътре, които обслужваха щандовете, ме погледнаха бегло и продължиха очевидно интересния си разговор, който не се съмнявам беше свързан с някоя клюка, защото едната от тях не спираше да се киска. Това ми даде допълнителна увереност за успеха на акцията ми, още повече че един друг клиент се насочи към тях и това раздвои вниманието им. Един златен часовник „Оmеgа” – от модела „ Golden Rubies”, с инкруститани камъни окловръст, просто плачеше за кражба, защото беше поставен досами края от вътрешната страна на щанда – на удобно място за моята повратлива ръка. Погледнах внимателно към продавачките и когато близката до мен ме загърби напълно и ме скри от погледа на колежката си, бръкнах светкавично и часовника се озова за миг в джоба на сакото ми. След това се забавих около десетина секунди, погледнах уж невинно към останалите секции и напуснах със спокойна походка магазина с плахото „довиждане”, на който видимо не получих отговор.

Скочих отново в ескалатора и продължих нагоре към третия етаж, където беше настанало истинско стълпотворение – било то от купувачи или зяпачи, предполагам, че мнозина от тях са намерили пристан на сухо, заради дъждовното време. Шмугнах се в първия магазин до стълбите, който предлагаше кожени изделия. Черните ръкавици, които си харесах тук, изчезнаха също за нула време в широкия ми вътрешен джоб, докато младата госпожица с красиви стройни крака, правеше опит да ми покаже един втори чифт.

– Тези сега са много шик – се обърна към мене тя, – пък и цената е доста добра.

– Не знам, не мога да се реша май – рекох от куртоазия аз и благодарих за отзивчивостта и.

Бях предоволен за днес от „покупките си” и реших да напусна по най-бързия начин търговския комлекс; пък и беше време, преди да се усетят и вдигнат врява, особено тези от секцията на бижутата. Можеха да се задействат и камерите и положението щеше да стане опасно за мен.

Хладното и дъждовно време днес бяха в мои помощници и аз потънах веднага в гъстата тълпа. Насочих се към изхода с чувство за добре изпълнена работа, но пътьом една друга витрина с хубав пръстен 18 карата с черен вграден камък, ме подсети за още едно начинание. Бях се подготвил старателно за това: снимките, които направих с мобилния ми телефон и поръчката, която възложих на известния фалшификатор Меди Платинения (дори го бях довел да види оригинала на витрината), щяха да дадат очаквания резултат. Въпроса беше в това, дали обстановката ще позволи да приложа сръчните си умения. Погледнах към щанда и зад него видях неопитно на вид девойче, което вероятно бе назначено съвсем наскоро. Наместих удобно фалшификата на пружината в ръкава си и влязох бодро в помещението на магазина. Пред мен имаше една двойка, които се консултираха за венчални халки, в самия ъгъл на помещението имаше и човек от охраната. Изчаках търпеливо двойката, която най-накрая направи своята покупка и попитах с най-възможния вежлив тон:

– Извинете, мога ли да видя пръстена, който е изложен на поставката на витрината?

– Да, разбира се – усмихна ми се миловидно момичето и издърпа едно широко чекмедже пред себе си. След това Виолета С. (така пишеше на баджото на джобчето и) сложи пред мен една луксозна кутийка, където се мъдреше един от двойниците на пръстена на витрината.

– Мога ли да го пробвам – казах аз, на което девойката кимна утвърдително. Пръстена легна на безименния ми пръст като излят точно за мен.

– Каква е цената му? – попитах и погледнах бегло към охраната, която се беше втренчила към вратата, през която влизаше една млада брюнетка.

– 850 лева – получих отговора, придружен с изпитателния поглед на Виолета С.

– Хм, май ми е множко, нека си помисля – рекох и си придадох замислен вид.

Сваляйки пръстена задействах пружината в ръкава си и фалшификата се търкулна на тезгяха пред лакираните пръсти на продавачката, моято го пое и го намести обратно в кутийката му. Фокуса успя – истинският пръстен кротко легна в малкото гнездо, което бях зашил в долния край на другия си ръкав.

Сбогувах се бързо, беше наистина време да изчезвам от Мола. Излязох от бижутерията и тогава се случи случка – някой ме задърпа леко за ръкава и прошепна в ухото ми:

– Извинете, господине, не бързате ли много…

Усетих как пулса ми заби учестено, а кръвта ми зациркулира максимално във  вените ми. Обърнах се бавно, готов да се намеря лице в лице с човек от охраната или пред някое ченге. Бях особено изненадан, когато видях елегантната жена от кръстовището при светофара.

– Кажете, моля – рекох тихо, като запазих все пак самообладание. Бях нащрек, защото имаше верояност тази странна дама да е била през цялото време по петите ми.

– Направихте го професионално, но не чак толкова виртуозно – прошепна дамата в ухото ми и се изсмя дяволито в лицето ми. – Но я по-добре да се омитаме бързо оттук, за да не правим впечатление – продължи тя и ме избута нежно към изхода.

Аз все още стоях замислен и учуден от цялата тази ситуация. Дамата нито по поведение, нито по вид можеше да принадлежи към охраната. Коя беше тогава?

Реших да проявя характер и изсъсках в лицето и:

– Я ме оставете на мира!

– Не така, момко – рече с лек укор тя – не бива да вдигате шум и да правите театър тук!

– Какво всъщност искате от мен и коя сте вие? – продължих атаката аз.

– Да ви помогна – отговори простичко странницата. – А що се отнася до това коя съм аз – нека за вас да бъда Мери.

Хм… Тази жена не ми изглеждаше толкова съмнителна и опасна. За миг помислих да се отдалеча, но тя стискаше здраво лакътя ми.

Тя все пак реши да напуснем сградата и ме насочи внимателно към изхода  тя продължаваше да бръщолеви нещо под носа си, а полицаят на изхода ни загледа без нинанъв интерес. Когато излязохме окончателно през автоматичната врата моята позната ме хвана свойски под ръка и начена отново разговора за спорните ми качества:

– Ти си симпатичен мъж, но ако те приберат на топло, това няма да е в твоя (вече бяхме на ти) полза. И повярвай ми, ако продължаваш да действаш по този аматьорски начин, ти ще приключиш в затвора.

Мери, нали така се казваше тя за мен, отстъпи крачка назад, огледа ме отгоре надолу и продължи с урока си:

– Веднага биеш на очи, изтъркани дънки, широко и дълго сако с нетипичен цвят, износени обувки, да не говорим за чорлавата ти коса и  няколкодневната ти брада. Майко мила! – възкликна тя – продавачите и охраната тук сигурно са напълно слепи. – Мери ме изгледа снизходително с нотка на угриженост и прокара леко език през грижливо очертаните си устни.

Всичко това ми се струваше вече конфузно, исках вече да приключвам с нея и да изчезна накъдето и да е.

– Хайде, стига сте ме дъвкали! В края на краищата коя сте вие, не ми изглеждате да сте от охраната или подставено лице, но пък знае ли човек?… Или пък сте някаква самарянка и искате да ме насочите по правия път? – казах аз с по-вежлив тон и я погледнах с очакване.

Мери се усмихна широко, дотам, че аз успях да видя ослепително белите и зъби.

– Не позна – рече тя – нито едно от двете. – Ела с мен – задърпа ме закачливо дамата и ме поведе обратно към Мола.

Аз се понесох след нея в тълпата, заинтригуван от това какво ще последва. Тя ме вкара в секцията на другия успореден коридор, където изобщо не се бях вестявал днес.

– Гледай сега! – подкани ме Мери и влезе в един от първите магазини за козметика. Рафтовете бяха наредени с най-различни маркови и скъпи парфюми, а светлината се пречупваше през тях във всички цветове на дъгата. Ако не я бях следил нарочно, сигурно нямаше да забележа. Само фокусник и истински професионалист-крадец, можеше да бъде толкова бърз и да свие една от стъклениците, които бяха сложени в един общ куп пред няколко клиенти, които ги пробваха и обсъждаха своя избор.

– Какво ще кажеш, а? Вярваш ли сега, че „струвам”  повече от теб? – намигнами тя  и с бърз жест разтвори жакета си, където успях да видя във вътрешната му страна дузина стъкла с парфюми. Бях наистина впечатлен от уменията и и тя го разбра. – Така си изкарвам прехраната от 20 години, докато ти си бил още сукалче. Имам нужния опит и сметнах, че някоя и друга лекция на хубавец като теб, не е излишна. И още нещо: през всичките тези години не съм залавяна нито веднъж, мога да претендирам и за приз в „Gueness” – завърши тирадата си моята менторка и ме потупа нежно по бузата.

Беше настъпил, като че ли, подходящият момент и за мен. Както се казва, часът бе ударил!

-Май е крайно време някой да ти натрие носа и да те вкара в ъгъла! – ухилих се злорадо аз и тикнах акредитацията под носа и.

– Ченге! – стресна се очевидно тя и привлекателното лице на виртуозната крадла   се изкриви от гняв.

Сега беше моя ред да и направя изложение и реших да и се представя:

– Шеф съм на отдел от полицията, който се занимава с кражбите по търговските комплекси и веригите. Проучваме условията за сигурност и бдителност на персонала.

Тя не ми остана длъжна и направи опит да ме уязви:

– Това е толкова тъпо.Би трябвало да се засрамиш от това, че топиш хората…Гадост, по-гадна работа от тази не съм виждала! – натърти крадлата и за мое учудване изруга като каруцар.

Погледнах я за последно и много ми се прииска да и причиня някаква болка – вербална или физическа. Но успях да стопирам желанието си, защото все пак беше дама. Повиках човека от охраната и я предадох в ръцете му. Беше време да се прибирам в къщи и да се насладя на вечерната си почивка. Предусещах, че ще си прекарам добре: вкусната храна, която щеше да поднесе годеницата ми, както и няколко чаши „Мерло”,  бяха гаранция за това. Аха – щях да забравя, тази вечер имаше мач от Шампионската лига и очаквах победа за моя любим тим „Ювентус”…

 
 

Общото между Бритни Спиърс, Нели Фуртадо и Луси Лиу

| от chronicle.bg |

Днес Бритни Спиърс, Нели Фуртадо и Луси Лиу имат рожден ден!

Известните девойки стават съответно на 35, 38 и 48. По този повод направихме галерия с техни снимки – да им се порадваме отстрани в случай, че не са ни поканили на купона довечера.

Родените на 2 декември са общителни, оригинални и спонтанни  хора с младежки дух, артистичен темпе­ра­мент и богато въображение. Те също така са възприемчиви, деликатни и амбициозни, с енергичен ха­рактер и темперамент.

 
 

Хайде да идва новият „Шерлок“!

| от |

След няма и година и един месец, минали в тегаво чакане, на малкия екран ще се появи новият, четвърти поред сезон на, нека си признаем честно, един от най-добрите сериали за последните години – „Шерлок“.

Шоуто, което направи Бенедикт Къмбърбач мега звезда, при това за няма и месец, се завръща за четвърти и засега, последен път на екран.

„Кометата на ВВС“, както феновете иронично наричат най-смелия проект на канала, стартира през 2010 година. По онова време модерна версия на най-известния книжен детектив, създаван някога, звучи като лоша научна-фантастика. Та какво може да прави Шерлок Холмс в XXI век и да е все така уникален, като мъжа създаден преди близо два века от сър Артър Конан Дойл? Хората са скептични и по-скоро негативно настроени към проекта, но накрая се оказва, че не са прави.

„Шерлок“ е шоу, в което или се влюбваш веднага или започваш да не понасяш още от първия му епизод. „Study in Pink“, базиран на един от кратките разкази на Дойл, излиза официално на 25 юли 2010 година. Месец по-рано ВВС пускат първата версия на същия епизод онлайн. Гледанията и свалянията са в хиляди. Епизодът по-късно е леко редактиран, променен и премонтиран и излиза официално на екран.

Взависимост от това коя версия сте гледали, може и да не сте харесали сериала още от първите му минути. Неофициалната версия, каквато се води неизлъчения епизод, е по-дълга, по-бавна и да, една идея по-различна.

Ще се учудите, но има хора, които рязко намразват сериала именно заради този епизод и така и не му дават повече шанс. Тяхна грешка. „Шерлок“ е поп-културно явление за телевизионния бизнес и е новаторство във времето, в което зрителят трудно успява да бъде изненадан.

Модерният „Шерлок“ няма време за губене. Сериалът базира първите си два сезона, излезли в рамките на шест месеца един от друг, на най-известните произведения на Конан Дойл и набързо вкарва вътре най-известните персонажи от света на детектива – Айрийн Адлър, професор Мориарти, инспектор Лестрейд, Майкрофт Холмс и разбира се, доктор Уотсън. Ще се учудите, но дори и второстепенните персонажи в сериала са базирани на такива, измислени от британеца и присъстващи в оригиналните му истории.

„Шерлок“ е феномен. На пръв поглед в него няма нищо уникално – та той адаптира произведия написани през 1800 година, не измисля нито един нов случай или персонаж за своя герой – и същевременно е най-новаторското хрумване на модерния развлекателен бизнес. Пълен е със случки и неща, които телевизията сякаш открива чак сега. И най-важното, успява да запали искрата по известния детектив отново.

Всеки век има свой Шерлок, казват различни експерти. Толкова уникално е творението на Артър Конан Дойл. За XXI век този Шерлок се нарича Бенедикт Къмбърбач. Независимо доколко това се харесва на някои или не. Независимо колко пълнометражни филма се направят за този детектив. Независимо колко нови книги излязат, се напишат, адаптират и прочие.

„Шерлок“ изстрелва Къмбърбач и Фрийман в стратосферата на мега-звездите. До момента, близо 40-годишните британци, са играли в телевизията, киното, при това във висококласни продукции, театъра и грандиозният успех все някак им се изплъзва. „Шерлок“ е game changer за тях. Той дава ударен ход на кариерите им и влива свежа кръв в леко скучния пейзаж на новите имена и еднотипни актьори, които се появяват ежегодно в Холивуд.

След грандиозния успех на първите си два сезона „Шерлок“ си взима почивка от цели 2 години. В днешно време, пък и в което и да е време, няма телевизионна продукция, която може да си позволи такава пауза. Това е лукс. Но ето, че „Шерлок“ го прави и това по никакъв начин не намалява фен-базата му. На 24 декември 2013 година, когато Шерлок Холмс трябва да се завърне от мъртвите, Twitter прегрява от тагове, хаштагове и прочие модерни версии на онлайн ентусиазма, заради старта на шоуто. Страницата на ВВС блокира от фенове, решени да гледат новия епизод онлайн.

Сезон 3 минава точно като комета – веднъж на 100 години – и отново отива в почивка, за да се завърне на 1 януари 2015-а (времевите паузи в „Шерлок“ са толкова огромни и различни, че могат да се мерят само с начина, по който Градска мобилност отчита времето между отделните трамваи – тоест, то граничи от сега до плюс безкрайност).

Стивън Мофат и Марк Гатис – сценарист и актьор по професия и създатели на сериала, в едно свое интервю казват, че когато им хрумнала идеята за модерен Шерлок, просто се молели ВВС да кажат „да“ на проекта. Защото телевизията се дърпа в продължение на няколко години. А какво и как ще правят те, за да го осъществят, си е тяхна работа.

В момента екипът на „Шерлок“ – от актьорите през режисьорите и сценаристите – е толкова зает с ангажименти по други проекти, че нямат време да направят нови епизоди за продукта, който ги направи толкова известни и желани. И това е жалко. Защото „Шерлок“ заслужава много сезони.

Сезон 4 обаче е на път. Той вече е изсниман, под строги мерки за сигурност и зоркия поглед на телевизията, в студения Кардиф. „Шерлок“ отдавна не се снима в Лондон. Всъщност от първия си епизод насам, защото вероятността там нещо да остане в тайна и някой да не види някоя сцена, е абсолютно невъзможно.

Ето ви един любопитен факт: първи епизод е сниман на реалната „Бейкър Стрийт“ 221В. Това не се е случвало никога след това. По онова време улицата е затворена и снимките текат, начело с Бенедикт Къмбърбач и Мартин Фрийман на сета, и никой не забелязва или дори и да го прави, не го вълнува какво се случва. Днес този вариант е мираж.

Сезон 4 на „Шерлок“, след един тотално страничен епизод, тръгва на 1 януари 2017 година. След него, в три поредни седмици, следват още 3 епизода. The Six Thatchers, The Lying Detective и The Final Problem, чиято първа снимка показва завръщането на Мориарти, ще бъдат излъчени съответно на 1-ви, 8-ми и 15-ти януари. И оттам-нататък не се знае накъде.

Sherlock Шерлок

Засега „Шерлок“ е в пауза. Но пък е като оргазъм или комета… зависи от гледната точка. Случва се рядко, но пък как!        

 
 

Какво ли би написал Андерсен днес?

| от |

На днешната дата Ханс Кристиан е издал първата си книга с приказки. Той е роден през 1800 и някоя година, няма значение, никой не го интересува. Живял е в Дания преди времето на фейсбук и дори преди Дания да е в Европейския съюз, това също не е интересно. Интересно е обаче какво би написал днес Андерсен. И дали въобще би станал писател.

Някои хора биха казали, че да си писател е призвание и мисия. Това са същите хора, които започват текстове за историческа личност с дата на раждане и местожителство. Днес Андерсен сигурно би броил кликове. В днешно време кой не брои кликове. Също така може би би се занимавал с реклама – копирайтър или някакъв криейтив. Както всички знаем, какво ти пише в длъжностната характеристика в договора не е от някакво ангажиращо значение. По-важно е какъв е продуктът на работата ти, всъщност най-важно. Та какво би написал? Кой би посмял да предположи? Ми ние.

Имало едно време, разбира се, една риба. Тя се казвала Малката руса. Малката руса много искала да отиде на земята и да стане човек. Върху коралите по тротоарите в морето често имало залепени обяви за бърз кредит. Обявите представлявали номер на телефон и надпис над него „Бърз кредит“. Тайно от баща си – царят на морето, тя взела такъв бърз кредит и си купила крака, защото искала да е себе си и да се развива. Краката били пластмасови, направени от пластмасата, която човеците изхвърляли в морето, макар че нямало нужда, защото човеците често изхвърляли и направо готови протези. Една вечер Малката руса се направила, че й е лошо и повръща, тайно се натокала, оваляла се в галета, сложила краката и отишла сред хората. Слязла до центъра на града, където били питейните заведения и локали. Там намерила особено примамливо място и влезнала да види тука как е. Заозъртала се и погледът й спрял на едно сепаре. Там седели храбрият напомпан войник и грозното бате. Тя отишла при тях, разбира се.

– Седай – казал й войникът, докато гасял цигарата у пластмасова чаша с вода.

– Оууу… – и седнала, няма да стои права – И сега? Какъв е планът, войниче?

Храбрият напомпан войник й начертал един план и тя се съгласила. После двамата какво да правят – заживели заедно.

Не щеш ли, а тя много не щяла, ония от морето тръгнали да си търсят парите. Семейството й се опитвало да върне каквото може, но те постоянно си измисляли някакви задължения. Накрая семейството й фалирало. Царят бил гол. Когато се научил на тази новина, войникът бързо инструктирал своите две леви ръце – грозното бате, да види да оправи нещата. Решението било фирмата да се срине и да спрат да се искат заеми от нея. Батето се обадило на малката хибридопродавачка там да уреди нещата, тя уредила нещата и нещата вече били уредени.

Междувременно, за да има хепи енд и за да укроти децибелените мъки от злощастието на другарката си, войникът реши да я заведе на хирург да я пооправят. И отишли на хирург.

– Докторе, имам трето зърно. Искам да ми го махнете.

– Дайте да видя, госпожа.

– Госпожица съм. Вижте.

– Ама, госпожице… Това зърно е грахово.

Резил за Малката руса. Както и да е, де. Докторът я разпорил като риба и махнал гарнитурата.  Накрая храбрият напомпан войник я зарязал и тръгнал с някаква Малечка Палечка. Малката руса нямало какво да прави без образование и работен стаж и се върнала се при техните в морето. Край.

Така, всякаква прилика с реални неща е абсолютно нарочна, разбира се. Използвани са най-клишираните образи от средата ни, именно защото са клиширани – а клишетата са клишета с причина.

 
 

6 лоши кино римейка

| от |

Този месец, преди точно 15 години, на голям екран излиза великолепната криминална комедия „Бандата на Оушън“. Джордж Клуни, Брад Пит, Мат Деймън, Кейси Афлек, Джулия Робъртс и Анди Гарсия, под режисурата на Стивън Содърбърг и майсторския сценарий на Тед Грифин, създават едно истинско удоволствие за гледане в този кино пъзел.

„Бандата на Оушън“ сам по себе си е римейк на известен филм от 1960-а година с Франк Синатра и Дийн Мартин. Но за разлика от нашата класация тук, е един от добрите примери в киното.

Петнайсет години след модерната си версия филмът вече е нещо като класика, която може да бъде гледана отново и отново, при това винаги да ви носи удовоствие и кеф, макар да знаете отговора на загадката в него. Може би, заради това или поради липсата на свежи идеи, но Холивуд вече прави повторен римейк на този филм, при това с жени.

След „Ловци на духове“ „Бандата на Оушън“ ще е следващия филм, който ще пострада от феминистичния удар, разстлал се като сив похлупак над меката на киното. Разбира се, това са само предположения, за които всеки гледал и двете версии на филма, се надява да не е прав.

Междувременно, докато чакаме женската версия на „Бандата на Оушън“ ние си припомняме шест ужасни римейка, с които киното е сбъркало. Много.

В галерията горе.