Евгений Дайнов издава днес „Елегия за Дейвид Боуи“. Интервю

| от | |

Заклетият рокаджия и политолог Евгений Дайнов посвети последната си книга „Елегия за Дейвид Боуи“ на своя кумир. Разбран и почитан у нас от тесни кръгове меломани, Боуи е смятан за живо божество на Запад, за идеолог на постмодернизма. Проф. Дайнов пък е основател на рокфеста в с. Миндя, но е следвал в Оксфорд и не случайно бърза да ни запознае с идола си.

Според Дайнов България е на кръстопът – дали ще изповядва ценностите на Евросъюза и ще върви по пътя на модерните общества, чийто идеолог е Дейвид Боуи? Или ще потъне кротко в балканския популизъм и кафявия национализъм?

Затова книгата на Дайнов „Елегия за Дейвид Боуи” ще е най-горещото заглавие на родния книжен пазар. Творбата излиза в днес с печата на издателство „Милениум“. Търсете я във всички книжарници, а за директни поръчки се обръщайте на телефона на издателството 02/9443318.

Ето какво каза Евгени Дайнов в интервю за Пик.

elegia

- Проф. Дайнов, твърдите, че Дейвид Боуи е променил света. Дори и нас ли, които не бяхме в неговия свят?
– Онова, което той успя да промени и преподреди на Запад, то дойде и тук. Например хората да могат да се обличат шарено без да им подвикват „Ей, ти, педераст!”. Да могат открито да обсъждат факта, че половата принадлежност не е затвор и можеш да си избираш – той пръв прокарва този личен избор, което също е част от живота, в който сме. Той пръв събира в едно музика на живо, театър, танцови трупи, мимове… той го въвежда. Всеки концерт, на който се излъчват филмчета, както правят „Пинк Флойд”, това смесване на визуални изкуства с аудио – пак той пръв го прави.

- Хубаво, но това са сценични жанрове, кое е великото?
– Той пръв сглобява онова, което после модерните философи ще нарекат постмодерен свят. В който различни парченца могат да бъдат събирани и сами да си подреждаме идентичностите. Най-авангардната философска мисъл в света днес се занимава с това – как да си конструираме самоличностите. Това пак от него тръгва.

- Но ние, българите, си имаме идентичност, защо ни е нова?
– Защото това кои сме ние, зависи от това кои решим да сме ние.

- Традициите вече не са това, което бяха, казваше една реклама.
– Да, традицията е това, което е бил дядо ти, баща ти… Това е средновековната традиция. Модерната индустриална традиция е: ти си това, което работиш и това, което ти каже шефът, че си ти. Ти си стругар и точка.

Постмодерният свят в момента е – ние сами се конструираме кои да сме. Не сме едно нещо, а много неща! Това пак тръгва от Дейвид Боуи. Той като визионер в изкуството, както поетите и музикантите, първи усещат идващите революции, идващите нови философии. Те не могат да ги обяснят, но могат да ги изразят. Той конструира идентичности още от 70-те години.

- Защо Боуи остана неизвестен в България за разлика от Бийтълс и Ролинг стоунс?
– Той е продаван по света колкото Бийтълс, но в България – не, защото ни е бил прекалено странен. Едно традиционно селско-битово общество натикано в индустриални градове, но непревърнато в модерна работническа класа по една проста причина – българите си останаха селяни в панелки. Защото модернизацията се случва тогава, когато индустриализацията, надмогването на селския начин на живот върви ръка за ръка с развитието на индивида като основна политическа клетка на обществото.

Правата са закачени върху човека – индивида, не върху групи хора, не върху семейството или партии, не върху държави. Отделният самостоятелен човек. При комунизма такъв самостоятелен човек нямаше и това остави българската култура – битова и селска, но натикана в панелки и доста огрубена. Доброто селско бе загубено, а доброто градско не беше научено.

В тази култура чист бунт като Ролинг стоунс се разбира, но цялостна и то артистична реконструкция на света не само върху индивида, а върху пълната му свобода на действие, включително да решава кой да бъде – това българското общество нямаше рецепторите изобщо да го разбере.

- Къде сме днес в пътя към света на Боуи, на избраната самоличност?
– У нас съвременните хора винаги са се чувствали изолирани и изолирвани и атакувани. В момента събудилите се индивиди знаят, че правата са техни и властта е тяхна и са под прицела на една огромна машина, която се опитва да ги смачка и да им каже, че не са никакви индивиди, а са някаква колективност. И то враждебна на нацията колективност, платена от американските империалисти. Тоест мафията и червено-кафявият съюз, който е на власт в момента, се опитва да спре поредния опит на българите да станат съвременни индивиди и да формират съвременно общество, където мафията няма да вирее.

Натискът да бъдат натикани обратно българите в колективни идентичности е огромен – например идентичността „Аз съм българин и земя, напоена с кръв българска, не продавам на мръсния американски империалист”. Това е опит за възстановяване на колективна идентичност. „Всеки, който продава земята, не е българин, а е предател”. Отново те натикват в колективна идентичност „предател” – на ЦРУ, на Сорос… Всички тези теми Боуи е разнищил още през 70-те години.

- Книгата ви за Дейвид Боуи тази задачи ли си поставя – да ни насочва към европейската постмодерност?
– Надявам се книгата да стане част от културната революция, която, ако не се случи в България, ние ще бъдем върнати в живеенето като племена, сблъскващи се помежду си. Което мафията иска, защото такива племена лесно се управляват.

- Сиреч Боуи ни ръчка да се отърсим от страха, да излезем от обичайния си бит.
– Когато той отива в Берлин през 70-те години, казва: „Светът е страшен, но само ако ние се страхуваме”. Това е посланието му – светът е истински страшен, но ако не те е страх, някак си престава да бъде.

- Боуи даде кураж на гейовете да не крият себе си и да се изразят. Но ние, българите, трудно преглъщаме техните паради и въобще да си гей у нас е срамна работа.
– Това е битово-селското, в лошия смисъл, патриархално общество. Когато то загуби смисъл и не успее да стане градско, се превръща в много мрачна и дискриминационна среда. За жалост силата на патриархалното общество се превръща в тъмна негова страна. Например неприемането на различните. Онзи, който казва, че педерастите не са хора, че мъжете с дълги коси не са мъже, утре ще му щукне да каже, че мюсюлманите не са хора. В другиден – сирийците не са хора, циганите…

И така стига до програмата на Хитлер. За концлагерите той първо започва да прибира комунистите и всички други са били съгласни – там им е мястото на комунистите! След това Хитлер минава към профсъюзите и всички пак са били съгласни. След това много бързо прибира хомосексуалистите в концлагерите, после циганите и накрая евреите. Тоест тръгнеш ли веднъж да казваш – този не е човек, много бързо стигаш до програмата, в която само ти си човек. А всички различни от тебе подлежат на затвор и са вредни.

Затова трябва да имаш право на избор какъв да бъдеш. Според Боуи ти можеш да избереш какъв да бъдеш – бисексуален или не. Това е човешко право, защото повечето хомосексуални са родени такива и нямат избор. Само бръснатите глави с качулките днес викат „Ти момче ли си, или момиче”. Това е пътят към фашизма. България, тъй като в последните десетина години е в безпътица, постепенно се фашизира.

- Толкова ли драматично изглеждаме?
– Вече е въпрос на оцеляването ни като нация дали културният елит, просветените хора, образованото малцинство, решително ще противостои на тази фашизация или България се превръща във фашистка страна, където разделени на племена биваме отстрелвани племе по племе. Книгата за Боуи се надявам да даде кураж на просветеното малцинство да не се предава и да знае, че не е само.

В модерните общества, общо взето, всички хора вече мислят като Дейвид Боуи. Те се чувстват добре в света, който той е изградил. Модерните философи мислят в руслото, зададено от него. И отказът на българите от всичко това, от тази нормалност, доведе до всичко, което виждаме у нас в момента – мафията съвсем откровено си управлява, подкрепена от съюз между фашисти и комунисти. В момента сме на ръба. Изборът е Дейвид Боуи или Хитлер.

- Мораториумът върху свободния пазар на земя какво подсказва?
– Той подсказва, че битовото, фашизираното мислене, което казва „Долу чужденците”, „Долу всички различни” – вече има мнозинство в парламента. Червено-кафяв съюз, като кафявите са ГЕРБ, които с най-много гласове и най-голям ентусиазъм подкрепиха това безумие. В Европа такова мнозинство е нетърпимо и клаузи за изгонване няма, но специално за нас ще измислят, ако това мнозинство в парламента продължи да съществува. И те си имат алтернатива – да се закачат пак за Русия. Там ще им е много по-лесно.

Всички партийни и държавни ръководители без Росен Плевнелиев в момента се чувстват по-добре в Москва, отколкото на Запад. Там им се карат за някакви неразбираеми за тях много важни неща – разделение на властите, свободни медии… А в Русия им дават пари, напиват ги и това е. Кеф.

 
 

Френска фитнес блогърка загина при нелеп инцидент

| от chronicle.bg |

Ребека Бюргер, френска фитнес блогърка, загина при нелеп инцидент, след като диспенсър за бита сметана избухна в гърдите й.

Ребека има 160 000 последователи в Инстаграм и над 55 000 във Фейсбук. Тя е починала през уикенда. Местни издания посочват, че тя е получила инфаркт след инцидента, въпреки че при нея е имало лекари.

Семейството съобщи за смъртта й онлайн, определяйки я като „битов инцидент“. В профила й в Инстаграм се появи предупреждение за дефектните опаковки на битата сметана с обяснение, че именно това е предизвикало смъртта й.

Принципът, на който работят диспенсърите за бита сметана е следният – те изстрелват газ в метална капсула, която поддържа налягането високо. От години френска група за правата на потребителите предупреждава за дефект с връзките на газовите капсули и опасността да се счупят и изстрелят с висока скорост. Заради серия инциденти с такива диспенсъри френската служба за права на потребителите издаде предупреждение, в което посочва, че такива инциденти има от 2010 година насам. Властите предупреждават, че дори след години употреба, тези флакони могат да направят проблем.  

Collation du jour : shaker whey vanille glacé @womensbest.fr

Публикация, споделена от Rebecca Burger (@rebeccablikes) на

 
 

Самостоятелният филм за Хан Соло остана без режисьори

| от chronicle.bg, по БТА |

Фил Лорд и Кристофър Милър няма да режисират самостоятелния филм за Хан Соло от „Междузвездни войни“ поради творчески различия с „Лукасфилм“, съобщи президентът на компанията Катлин Кенеди, цитирана от Асошиейтед прес. Тя добави, че скоро ще бъде избран нов режисьор.

Фил Лорд и Кристофър Милър работиха по продукцията с актьора Олдън Ерънрайх в главна роля от месеци. Други звезди, които ще участват във филма, са Доналд Глоувър, Уди Харелсън, Фийби Уолър-Бридж, Емилия Кларк и Танди Нютън.

„За съжаление възгледите ни не съвпадаха с тези на партньорите ни по проекта. Обикновено не сме фенове на израза „творчески различия“, но веднъж поне това клише е вярно. Гордеем се с невероятната работа на световно ниво, която свършиха нашият екипа и актьорите“, гласи официалният коментар на двамата режисьори.

Филмът за Хан Соло, който все още няма име, ще излезе през май 2018 г.

 
 

Яките гаджета на Колин Фарел

| от chronicle.bg |

В последния филм на София Копола „The Beguiled“, който излиза по кината днес, Колин Дарел играе Джон Макбърни – ранен войник, спасен от девойките от малко женско училище. Присъствието на мъж в училището бързо разчува и няколко момичета започват да се борят за вниманието му. И Джон отговаря с удоволствие.

Това е роля, за която Колин изглежда се е подготвял цял живот. Или поне от 1999 година, когато прави актьорския си дебют в „The War Zone“. Тогава той бързо си изгражда имидж на един от най-желаните и известни ергени в света. В пика на известността си Фарел има връзка със звезди като Бритни Спиърс и Линдзи Лоън, както и много други.

Самият Колин Фарел твърди, че е имал романтични отношения с Елизабет Тейлър малко преди края на живота й. Той също така е бил забелязан и с Риана като така доказва, че няма „свой тип“. В галерията ни днес сме събрали най-публичните му връзки.

 
 

#BOOKCLUB: Наследството на Жан-Пол Сартр

| от chronice.bg |

На този ден през 1905 г. в Париж се ражда Жан-Пол Сартр. Френският писател, философ, есеист и драматург е сред знаковите фигури в литературата и политиката на ХХ век. Представител на екзистенциализма, с леви политически убеждения, защитник на най-онеправданата и бедна част от населението, той прекарва живота си в защитаване на нейните интереси. Затова и на погребението му през 1980 г. десетки хиляди души съпровождат ковчега по пътя към гробището в Монпарнас. Процесия, която се е повтаряла само веднъж преди – за Виктор Юго. Основна част от тези хора са младите, студентите, бедните – всичко онези, за които подкрепата му е била животоспасяваща.

Голяма част от творчеството му е посветено на свободата. Негова е теорията, че човек е „обречен да бъде свободен“. Но трябва да внимава, какво прави със свободата си – да знае, че нищо не е абсолютно и безкрайно. Когато е на 24 години, се запознава със Симон дьо Бовоар (друга знакова за Франция фигура) и двамата остават партньори до смъртта на Сартр. Връзката им е известна с това, че двамата не са се придържали към моногамията, а са си позволявали интимни отношения с много други партньори. Сартр и дьо Бовоар подкрепят марксистката идеология, опитват да водят социалистическа съпротива през Втората световна война и се занимават с издаването на вестници.

В края на живота си авторът казва, че едно от нещата, с които иска да бъде запомнен е книгата му „Погнусата“. През 1964 г. е награден с Нобелова награда, която отказва да приеме – според него писателят не трябва да се превръща в институция. Факт е обаче, че Сартр е повече от институция – той променя цяла една епоха и дава началото на следващата.

Предлагаме ви да погледнем към „Погнусата“ – неговата най-популярна книга. Творба-дневник за въртележката, в която всички попадаме рано или късно. За невъзможното бягство и границите, в които сме вкопчени. Но и за свободата в рамките на тези граници, която никак не е малка. Със значителна доза цинизъм.

Ето няколко знакови цитата от книгата: 

„Развълнуван съм, чувствам тялото си като измервателен уред в покой. Аз съм изживявал истински приключения. Никаква подробност не мога да си спомня, но съзирам непоклатимата верига от обстоятелства. Прекосявал съм морета, оставял съм зад себе си градове, плавал съм по реки или съм навлизал в гори, но всякога съм поемал към други градове. Обладавал съм жени, влизал съм в схватки с мъже и никога не съм могъл да се върна назад, както плочата не може да се върти в обратна посока. И докъде ме е довело всичко? До тази минута, до това канапе, до този светлинен мехур, в който жужи музика.“

„Исках миговете от живота ми да се следват и подреждат като мигове от живот, който си спомняш. Все едно да се мъчиш да уловиш времето за опашката.“

„Нищо не се е променило и все пак всичко съществува другояче. Не може да се опише; то напомня Погнусата и все пак е нейна противоположност — най-сетне ме е сполетяло приключение. Замислям се в какво се състои то и разбирам — в това, че аз съм аз и съм тук, че именно аз поря нощта. Щастлив съм като герой от роман.“

„Часовникът отмерва пет и половина. Ставам, студената риза се слепва о тялото ми. Излизам. Защо ли? Ами защото нямам причини да не го сторя. И да остана, и да се свра безмълвен в някой ъгъл, няма да забравя себе си. Ще бъда там, ще тегна върху пода. Съществувам.“

„Вече не ги слушам: дразнят ме. Ще спят заедно. Знаят си го. И всеки от двамата знае, че другият знае. Ала понеже са млади, неопорочени и благопристойни, понеже всеки от тях иска да запази себеуважението си и това на другия, понеже любовта е нещо велико и поетично и не бива да се осквернява, те по няколко пъти седмично ходят по вечеринки и гостилници да излагат на показ жалките си обредни и механични действия.“

„Притъмнява, лампи грейват в града. Божичко, колко естествен изглежда градът въпреки геометричните си форми и как вечерта сякаш го смазва! Оттук това е тъй… тъй очевидно; възможно ли е аз единствен да го съзирам? Нима другаде, навръх някой хълм, нова Касандра не гледа в нозете си град, потънал в глъбините на природата? Впрочем какво ме засяга? Какво бих могъл да й река?“

„Когато сега казвам аз, думата ми се струва някак куха. Тъй забравен съм, че вече ми е непосилно да имам ясна представа за себе си. Единственото останало реално у мен е съществуване, което съзнава, че съществува. Бавно и дълго се прозявам. Никой. За никого не съществува Антоан Рокантен. Забавно ми е. Та какво е Антоан Рокантен? Абстракция. Мержелее ми се смътен спомен от мен. Антоан Рокантен… И внезапно моят Аз избледнява и накрая угасва.“

„Тръгвам, чувствам се като в мъгла. Не смея да взема решение. Ако бях сигурен, че имам талант… Ала никога, съвсем никога не съм писал каквото и да било от този род, само исторически статии, и то криво-ляво. Книга. Роман. Ще има хора, които ще четат този роман и ще кажат: „Авторът е Антоан Рокантен, един такъв риж, дето се мъкнеше по кафенетата“, и за тях животът ми ще бъде като живота на негърката в моите представи — нещо скъпоценно и едва ли не приказно.“