Екстравагантното българско село

| от Цвети Иванова |

 

„На другия ден слънцето все тъй жестоко и силно печеше, но из нивите се не мяркаха работници, макар че бе делник. Златни класове се ронеха и горяха самотни. Полето празнуваше тъжен празник. Погребваха Пенка.“, Елин Пелин

„Той дълго стоя на шосето и гледа подир каруцата. Гледаше майката с черния й чумбер, момичето легнало до нея, високият селянин, който крачеше прегърбен и водеше малкото конче, а над тях, между всеки два телеграфни стълба лястовичките се разхвърчаваха, после пак се връщаха и кацаха на жицата.“, Йордан Йовков

Добре познати на всички цитати от творчеството на словесните художници на българското село. Такова, каквото съществува както в перото на добрите ни автори, така и в реалността на българските граници. Не всеки може да види романтиката на селото, неговата драма и дълбочина, красотата и кръста на неговия живот. А не е и нужно. Пропастта между София и Касилак или Кондофрей е по-голяма от тази между нашата столица и Лондон, а гениалните думи на Ъпсурт „Селото се оказа тъкмо в града“ завинаги промениха нагласите към терминологията селянин – гражданин и всичко помежду им.

Но има нещо друго – в целия процес на отдалечаване на българското село от големите български градове се зароди едно непонятно презрение на градския човек към селския. Може би е обяснимо – повечето градски хора са по-образовани, по-информирани, по-светски. Работата в спарен офис в стара софийска сграда изглежда е по-елитна от работата на полето, да не говорим за работните места по магазините в моловете – апогея на „огражданяването“. Въпросното презрително отношение обаче в последно време порасна, изроди се, излезе извън главите на гражданите и достигна нови нива, а именно подигравателното издигане на селския живот на ироничен пиедестал от сбирщина евтини, масови риалити предавания.

Big Brother 100% natural. Фермер търси жена. Втори сезон. Мис Пепеляшка. Елена Кучкова в тясна, златиста рокля поздравява местната компания алкохолици в селска кръчма. И още купища интелектуално недоимъчни и финансово инвестирани дами и господа, които събират яйца, ринат тор с лопати, привикват крави на паша и прочие.

Откога сценаристите и продуцентите решиха, че животът на село е благодатна почва за шоу и откога е интересно да гледаме как Фики Стораро дои крава? И в случая говоря за животното крава.

Цялата тази телевизионна помия е доста по-мръсна от помията, която селяните събират за храна на прасетата си. В чиито прасешки физиономии създателите на екранния тюрлю гювеч явно са привидели зрителите си.

Признавам, че поставянето на група хора в непривични за тях условия, е интересно зрелище. Затова имаме Survivor. Но тази изкуствено създадена екстравагантност на българското село е обида за къщите с дворове от мушката, за самотните спирки, облепени в некролози и за всички хора, които са избрали или не са избрали да живеят извън пределите на града.

И честно казано, ако трябва да гледам по телевизията как мис Джуки издоява пръч, предпочитам да се оттегля от офиса си в центъра на София и да отида някъде, където няма телевизия – например в Касилак или Кондофрей.

Снимка: Личен архив

 
 

Зимен гайд за четене

| от |

Докато се подготвяме за по-топлите дни и чакаме част от вълнуващия филмов и телевизионен сезон, се отдаваме на нещо също толкова полезно и приятно, като споменатите преди малко неща, а именно четенето.

Зимното четене, подобно на зимното киснене на дивана и на топло, се консумира по-добре в компанията на трилъри, приказки и Лора Палмър. Поне в нашия случай. Всичко това и още нещо, като щипка Белгия и малко Ървин Уелш, се съдържа в нашия зимен гайд за четене, съставен от пет многовкусови и качествени заглавия.

Ето ги и тях:

„Тайната история на Туин Пийкс“, Марк Фрост

Който не чака новия сезон на Туин Пийкс да вдигне ръка? Такъв човек не съществува. И докато се готвите да си направите тв маратон с двата безобразни сезона на този шедьовър на Дейвид Линч, което ще ви отнеме близо седмица, казваме го от опит, а след това решите да погълнете бързо и мощно филмовата предистория „Огън, следвай ме“, ви препоръчваме да видите и книгата Марк Фрост. Сценаристът на сериала пише книга, която да бъде свързващото звено между онзи полюционен хит от 90-те и онова, което предстои да се случи този май. Така че, книгата излиза много скоро, нека се озове на рафта ви.

„Големите малки лъжи“, Лиан Мориарти

Нещо и за отбраната женска публика, което също очакваме много скоро на малък екран. Най-известният роман на американката Лиан Мориарти – и шести в нейната кариера – беше закупен от НВО, които приключиха със снимките на мини-сериала по него. Той разказва за група от три жени в малък град, които биват замесени в убийство. Никол Кидман, Лора Дърн, Шайлийн Ууди и Рийз Уидърспуун се наместват удобно в костюмите на дамите и ни водят през мистерията. Трейлърът на сериала вече е наличен и изглежда като едно от заглавията, които ще искате да видите. Ние препоръчваме и да го прочетете преди това.

„Детски и домашни приказки“, Братя Грим

Нали помните времето, когато майка ви ви е казвала, че трябва да четете приказки и самата тя го е правила за вас? Е, както казва и писателят К.С. Луис: „Един ден ще сте достатъчно големи, за да искате да четете приказки отново“. Това време, можем да кажем, е настъпило. Особено с това издание на нецензурираната и доста по-мрачна версия на приказките на Якоб и Вилхелм Грим. От Баба Хола през Рапунцел до Синята брада, ще искате да видите този страшен свят през очите и мрачното въображение на двамата братя.

„Ваещият с ножове“, Ървин Уелш

Докато чакаме „Трейнспотинг 2“, който излиза през февруари, се подготвяме за истеричния хипер свят на Ървин Уелш с първата част на филма и малко книжни източници. Ако не сте чели „Порно“ – направете го. Веднага след това се заемете с „Ваещият ножове“ – последният роман на Уелш, който проследява живота на един от персонажите му в „Трейнспотинг“ Франк Бегби.  Като цяло препоръчваме гнусния, но пъстър свят на този ирландец, както и хашлашкия му език. Освен „Трейнспотинг 2“, може да си причините и бруталния „Гавра“ или Filth, отново по роман на Уелш, с Джеймс Макавой.

„Петрония“, Амели Нотомб

Лошото момиче на белгийската литература предизвиква много чувства в онези, които са опитали вкуса й. Някои се влюбват в нея, други я намразват. Ние сме от първите и затова препоръчваме поредния й роман на роден език. Този път историята проследява още един от големите грехове и наслади в света на Нотомб – пиенето. „Пиенето е сериозна работа, изкуство, което изисква талант и старание. Небрежното пиене не води доникъде. Години наред пиех като всички останали, по купони, силни или по-слаби напитки, с надеждата да постигна опиянението, което би направило живота приемлив, но единственият резултат бе махмурлукът.“, както пише самата тя.

А в галерията горе може да видите кориците и цените на книгите. Наздраве и приятно четене!

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.

 
 

Wizz air започва полети от Варна до Тел Авив

| от CHR Aero |

Нискотарифната авиокомпания Wizz air обяви нова линия между Варна и Тел Авив, Израел.

Полетите ще стартират на 21 юли и ще се изпълняват 3 пъти седмично.

Airbus A320 на компанията ще излита от Варна в 12:50 ч. и ще каца в Тел Авив в 15:10 ч. Обратният полет е в 16:00 ч и каца във Варна в 18:30 ч. Цените на билетите започват от 49,99 лв. в едната посока.

С този полет дестинациите на Wizz от Варна стават общо 8.

Преди месец компанията обяви 5 нови дестинации, до които ще започне да лети от 21 юли – Дортмунд, Мюнхен, Ларнака, Милано и Айднховен. Те допълват съществуващите полети от Варна до София и Лондон.

 
 

Григоре, не знаеш ли български?

| от Александър Николов |

През септември миналата година Григор Димитров достигна до осминафиналите на US open. За да се поздравят с този успех, родните „патриоти“ си намериха повод да са сърдити. След мача със Соуса, Григор говорил на английски на корта и не поздравил българите по трибуните на български. 

Няколко дни след първата му титла от 2014 насам (в Бризбейн) и също толкова преди началото на Australian Open, родната ракета номер 1 даде кратко интервю за сайта на турнира, в което за пореден път казва колко е доволен да вижда български знамена и да чува родна реч от трибуните. На английски. И „гордите Българи“ отново подскочиха като ужилени.

„Запазили сме си езика под турско робство и византийско иго и за един световноизвестен спортист трябва да е гордост да говори на родния си език, защото преди всичко е Българин“, така изглежда най-безобидната критика в социалните мрежи навсякъде, където видеото е споделено.

В определени ситуации е нужно и редно да се говори на английски и това няма нищо общо с патриотизма.

Какъв език се говори в дадена ситуация не е въпрос нито на каприз, нито на лична преценка, а на традиция, писани или неписани правила и въпрос на протокол или добро възпитание.

Международният език, харесва ли ни или не, е английският. По-рядко с такъв статут се ползва френският и донякъде – испанският. Без значение колко са велики, немският, руският, китайският или българският – не са.

В ЕС официални са всички езици на общността и при официални изказвания (в ЕП например) няма проблем да се използва български, чешки или гръцки. Въпреки това тези държавни ръководители, които могат, използват английски или друг по-разпространен език. В дипломацията говоренето на езика на домакините отключва по-лесно вратите. Затова Росен Плевнелиев се разбираше толкова добре с немския президент Йоаким Гаук, а Ирина Бокова е добре приета във Франция. По същата причина Борис Джонсън говори на френски при посещението си в Париж, а Владимир Путин се обърна на немски към Бундестага. Британските дипломати във всяка една страна пък прекарват между 3 и 6 месеца преди мандата си в изучаването на местните език и традиции. До степен, че Джонатан Алън говореше по-добър български от някои родни депутати.

Всички международни организации имат ясни правила за езиците. В УЕФА и ФИФА освен на английски се говори и на френски и това няма нищо общо с бившите генерални секретари Сеп Блатер и Мишел Платини.

Ако песните на Евровизия могат да бъдат на всеки един език на страните участнички, то официалната церемония и гласуването е на английски и френски. Френският е използван от Франция, Андора, Монако, Люксембург, Белгия, Швейцария и доста често от Великобритания. Използването на френски от британската телевизия определят като приятелско намигване към съседите и спазването на традициите, тъй като дълго време това е езика, използван от Кралския двор.

В авиацията всички международни полети използват английски за комуникация. Дори когато кулата и екипажа говорят един и същ език, английският е предпочитан, а изключение се прави само за вътрешни полети.

Във футбола владеенето на местния език също е почти задължително за най-добрите футболисти и треньори. На пресконференция и португалецът Моуриньо, и французинът Венгер, и италианците Конте и Раниери, и германецът Клоп, и испанецът Гуардиола говорят на английски. Защото такива са неписаните правила на Висшата лига на Англия.

Ако се върнем на тениса, и в ATP, и във WTA се използва предимно английски – и на пресконференции, и в интервютата на корта. Изключения са само играчите, които участват на турнир в страна, използваща родния им език. Или при желание да зарадват публиката. Надал говори на испански на турнирите в Испания, но в знак на уважение към любимия му турнир – Ролан Гарос, използва френски на кортовете му, както и в Монте Карло. Но на US open, Wimbledon или Australian Open всички говорят на английски – и Джокович, и Надал, и Федерер, и Григор. Дори Нишикори не говори на японски, без това да е повод за драми в родината му.

На турнира в София Григор ще поздрави публиката на български, но всички останали ще говорят на английски. Освен ако някой не реши да зарадва родните фенове на тениса с едно „Здравейте, как сте“.

За човек, който прекарва по 10 дни годишно в България, Григор говори чудесен български. Наскоро използва Facebook профила си, за да поздрави българските си фенове на родния си език. 

А тези, които не говорят английски, могат да се сърдят само на себе си, защото онази гордост „знам само един език – български“, ми е непонятна.

Истинският патриотизъм се крие точно в това, което прави Григор. Защото и в САЩ, и в Австралия разпознават българския флаг, а китайци изписват „Khaide Grigor“ в негова подкрепа. И предпочитам да каже, че е българин на английски, така че да го разберат хилядите по трибуните. Дано още такива като него станат посланици на България. От другите – горди, че не знаят нито думичка на чужд език, ме е леко срам.