Един обикновен разказ с необикновен край

| от | |

books-text

Маргарита Галинова Кунчева

Лола беше момиче на 15 годишна възраст, с черна коса и изумрудено зелени очи, с бледо лице и леки лунички по носа. На пръв поглед човек не би помислил, че е красива, но заглеждайки се в нея разбираш, че е сякаш излязла от някоя ирландска приказка за леприкони, в която тя е прекрасна фея. Лола живееше с родителите си в Портланд. Майка и се казваше Мери и беше главен готвач в местен ресторант, а баща и бе предприемач и го наричаха Роб. Лола ходеше на училище, но нямаше много приятели, защото всички я мислеха за чудато момиче с червената като огън коса. Тя наистина беше различна, защото виждаше всичко около себе си по друг начин от другите. Вярваше ,че някъде съществува съвършената сила, която не може всеки да види. Опитвала се бе да говори за това с малкото си близки съученици, но вместо разбиране получаваше смях, придружен с учудени погледи вперени в нея. Може би от този момент, когато сподели мислите си, другите започнаха да я отбягват.

Един ден баща и се прибра за вечеря и съобщи новината, че го повишават и поради това трябва да се преместят в друг град. Лола си помисли, че може би това е нейният шанс да открие приятели и да срещне нови,  хора с по-различни възгледи.

След няколко седмици те бяха опаковали всичко и заминаха. Новата им къща бе малка, но спретната, на два етажа, с градина и кокетна бяла ограда с малък двор. Кварталът също беше приятен, тих с много дървета, алеи и цветя. Настаниха се и започнаха да нареждат новият си дом. Лола се качи да разгледа стаята си, погледна през прозореца и тогава го видя. Точно срещу нейният прозорец  в съседната къща седеше момче с черна коса, бяла кожа и прекрасни сини очи. Той също я гледаше и помаха с ръка. Лола се смути, но отвърна на поздрава. Цяла нощ не можа да заспи от вълнение, че го видя, а и от еуфорията по преместването и новото начало с непознати за нея хора.

Следващият ден бе първият и ден в ново училище. Първото което забеляза, че всички бяха разделени на групички и мисълта, че ще успее да намери приятели я напусна. По късно тя забеляза момчето от съседната къща, което я гледаше. Първата и мисъл бе, че си въобръзява, защото до този момент не и се беше случвало момче да и обръща внимание. Почувства как бузите и се покриват с лека червенина. Тъкмо събра кураж да му се усмихне и звънецът прекъсна този прекрасен момент.

На другия ден се засякоха на входа и размениха леки  усмивки, а на обяд той седна до нея и  я заговори. Казваше се Джеймс  и беше на нейната възраст. Разговорът им вървеше така сякаш се познават цял живот и времето литна неусетно. Той с лека нотка на съжаление, че се разделят и обеща да я потърси по-късно. Лола беше толкова развълнувана, че не можеше да се съсредоточи върху уроците в час. Прибирайки се в къщи тя усети щастие, а това беше рядко срещано чувство при нея. В мисли за него и слушайки любимата си музика, не чу звънеца на вратата и когато майка и чукайки на вратата и каза че я търсят, тя полетя надолу по стълбите. Джеймс  я чакаше да излязат. Получила позволение от родителите си , тя беше отново щастлива. Разговорът им се лееше леко и непринудено и Лола разбра, че той мисли като нея, че имат еднакви интереси и мечти. Щастлива бе, че има и друга „странна птица”, както тя самата обичаше да се назовава. Надяваше се, че това е началото на една връзка между две сродни души, които след дълго лутане са се намерили. Само времето щеше да покаже така ли е наистина.

След този ден Лола и Джеймс бяха неразделни- в училище стояха един до друг при всяка възможност и разговаряха в захлас, вечер правеха дълги разходки отново потънали в разговори. Една вечер изпращайки я до вратата но къщичката им Джеймс се наведе и я целуна.

Това беше първата целувка на Лола и тя почувства как пеперудки запърхаха  в стомаха и. Състоянието и беше неописуемо и тя  би  употребила фразата, че е на „седмото небе”. Тя влезе тихо в дома си и легна в чаршафите, които миришеха на цветя, затвори очи и мислите за Джеймс веднага нахлуха в главата и. Мислеше за сините му очи, които я гледаха с нежност и  любов, за разговорите им и колко омайващи са думите му. Любимата тема на Джеймс беше за върколаци. Той четеше много и се интересуваше за всичко свързано с историите за тях.Вярваше, че съществуват, а не са само свръхестествено явление или плод на въобръжение.

Тъй като Лола му вярваше той беше доволен, че има с кого да сподели без да го гледат с присмех.

Един ден Джеймс и съобщи, че заминава с по-големият си брат на къмпинг в гората. Лола не искаше той да ходи защото имаше някакво странно лошо предчувствие. Беше пълнолуние ,а тогава според нея свръхестественото добиваше сила. Той я успокои с целувка и каза че нищо няма да се случи. Лола не затвори очи цяла нощ от лоши мисли. На другият ден Джеймс не се прибра. Тя го потърси на мобилният му телефон, но напразно- беше изключен. Изведнъж почувства прилив на паника, която обзе цялото и тяло.

Минаха няколко дни, но Джеймс не се появи, нито се обади. Лола не губеше надежда и чакаше на телефона. И ето , че той се обади, но говореше с различен тон, беше студен и различен. Каза, че си е у дома, но днес няма да може да се видят и затвори телефона без да изчака отговора и. Лола стоеше стъписана и не знаеше какво да мисли.Тя усети , че няма сила да стои права и се отпусна бавно на леглото, като мислите се блъскаха в главата и, причинявайки и болка. Следващият ден се точеше бавно и мъчително за нея, не срещна Джеймс никъде в училище. Прибирайки се в къщи изтича в стаята си с мисълта, че може да го зърне на прозореца, но откри на леглото си писмо от него -”Ще те чакам в 23:00 часа в началото на гората „ Джеймс. Лола се изненада от късната среща-винаги излизаха рано, но тя беше готова на всичко само да го види. Изчака родителите си да заспят и се промъкна тихо навън. Той стоеше в сенките на дърветата, но тя видя силуета му отдалеч, затича се да го прегърне. Джеймс я отблъсна леко и каза, че иска първо да поговорят за нещо важно. Тя усети, че краката и се подкосяват-„нима идваше краят на връзката им” си мислеше. Сълзи нахлуха в очите и. Джеймс видя това но мълчеше.Хвана я за ръка и я поведе навътре в гората. Изведнъж и заговори с тих овладян глас. Каза, че дори и да не иска повече да го види тя трябва да чуе това което има да и сподели. С едва доловими думи заразказва как през нощта в палатката чул шум и излязъл да види какво става, когато го нападнало нещо голямо и силно в тъмнината причинявайки му силна болка от  която той изпаднал в безсъзнание. Събуждайки се по късно видял, че брат му е изчезнал, а той има голяма рана от ухапване. От всички събрани знания за върколаците той моментално разбрал от какво е ухапан и следва трансформацията му в един от тях. Останал в гората докато започнал да се владее. Каза и също, че мисълта за нея му е давала сили да преодолее преобразяването си и че ще я обича завинаги.

След това Джеймс се приближи до нея, погали косата и я погледна дълбоко в очите както едно време. Лола не знаеше какво да направи, не знаеше това сън ли е или истина. Искаше да избяга, но в същото време искаше да го прегърне силно и да остане. Независимо кой е той сега тя го обичаше и нямаше да го остави. Каза мислите си на глас и добави, че ще остане с него завинаги. Джеймс се усмихна и сподели, че това са най-хубавите думи, които е чувал някога.

От тук нататък те бяха неразделни независимо от трудностите, които имаха. Любовта им беше като вечно цвете, което никога не увяхва, което живее в чудна градина огряна от незалязващото слънце на щастието.

 

 
 

Ексцентричните геймърски играчки

| от Иво Цеков |

За повечето геймъри един приличен компютър и монитор или пък конзола и телевизор са достатъчни, но има и такива, които не са готови да се задоволят с конвенционалните оферти.

Вместо това, те с влажен поглед гледат към най-новите и атрактивни предложения за периферия и аксесоари, които технологичните компании подготвят.

Още в началото на тази година се видя, че отново ни очакват някои страхотни специализирани устройства, насочени към запалените геймъри.

Някои от тях все още са прототипи, докато други съвсем скоро ще са на пазара. И независимо дали сте хардкор играчи, които желаят само най-новата техника, или просто ви е любопитно да видите какви са тенденциите в този сектор – ето 7 ексцентрични продукта, които ще приковат погледа ви.

Текстът е публикуван в webcafe.com

 
 

Samsung Galaxy S8 за селфи маниаци

| от chronicle.bg |

Вероятно знаете, особено ако сте селфи маниаци, че Samsung A серия има подобрена предна камера, а сега слуховете твърдят, че Samsung планира да продължи да подобрява селфи камерата в някои свои модели.

Следващата голяма премиера, която предстои на компанията, е на флагмана Galaxy S8 и се говори, че предната камера ще има по-добър автофокус и модул за разпознаване на зениците.

Samsung ще аутсорсне дейността по подобряване на предната камера, възлагайки изработката й на външна компания, чието име все още не е известно.

 
 

Bookclub: Откъс от новата книга на Фредерик Бакман

| от chronicle.bg |

Нова книга от шведския писател Фредерик Бакман излиза на българския пазар. Бакман е познат в България с „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“ и „Брит-Мари беше тук“. Броени дни след Коледа на български излезе и новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно в нашия живот. Въпреки това обикновено за нас е трудно, често дори изглежда невъзможно, да си представим живота след като близък човек си отиде. Загубата на роднина или приятел може да бъде непосилно тежка, особено ако той си отиде внезапно. А колко по-тежка може да бъде, ако знаем, че времето на човека  изтича и обратното броене вече е започнало? Колко воля е нужна, за да запазиш самообладание, когато виждаш как близък човек чезне пред очите ти? Колко сила изисква да сдържаш сълзите си пред този, за когото знаеш, че си отива бавно, но сигурно?

В търсене на отговорите на тези въпроси добре познатият Фредрик Бакман, който се радва на нечуван читателски интерес по целия свят, написва новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

vsqka_sutrin_putqt_kum_doma_cover

Предлагаме ви откъс от новелата:

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне.

Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– Закъде са всички ключове? – пита момчето.

– Какви ключове? – пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

– Кой е това? – пита момчето.

– Това е…  аз…  не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се…

Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

– Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи – прошепва Ноа.

– Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

– Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

– Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.

 
 

Звезди от киното, изкушени от телевизията

| от chronicle.bg |

В последните години сериалите показаха, че малкият екран е достатъчно голям за всяка световна звезда, стига да се основават върху добър сценарий и качествена режисура. Затова и в последните години мнозина се насочиха към телевизията.

Когато видяхме в сериала „Истински детектив” Матю Макконъхи, това беше изненада – носителят на „Оскар” беше слязъл от нивото на големия екран, за да се снима в телевизията. Оказа се, че това е добър ход, който впоследствие мнозина негови колеги повториха.

В епохата, в която всеки може да гледа каквото си поиска дори на телефон, това да бъдеш близо до аудиторията е по-важно от всякога.

Предлагаме ви да видите в галерията ни големите актьори, носители на редица награди за ролите си в киното, осмелили се да дадат шанс на телевизията. Като бонус включваме и трима големи режисьори, изкушени от малкия екран.