Ебола си е…!
Николай Коев
В годините на сините илюзии от началото на прехода маса заблуден народ пееше в захлас „…времето е наше“. После се оказа, че не било точно така, а и властници в други цветове се опариха от илюзията за безметежно управление на един добър и кадърен, но безкрайно доверчив народ. Сега, повече от две десетилетия след онази еуфория, суверенът отново се лашка от единия на другия полюс в търсенето на спасител. Преди го намери в Правец, след това се появи преобразен от близки и по-далечни географски ширини, а сега им го намериха… в Банкя. Около първите спасители обаче вечно кръжат маса хора, самопровъзгласили се за политическа класа, която барабар с вождовете не може да разбере някои наглед елементарни дадености: че като вселенска енигма времето не принадлежи на никого и изтича безвъзвратно като пясък през отворена длан в миналото. А дори и при спекулата с преносния му смисъл, то многократно доказа своята „временност“, която изглежда потапя в дълбока скръб хората, които си въобразиха, че цял живот ще летят на крилете на народната любов.
Та сега, очевидно, отново се канят да яхат обичта на народа. И дори са склонни да поделят тази любов под формата на съотговорност. На мен лично, без да ангажирам никого с думите си, тази схема ми прилича на групов секс. И там има водещи и подгласници, а резултатът в крайна сметка е известен на всички. А дали удовлетворението ще бъде взаимно, е съвсем друг въпрос. Затова, мисля си, дали водещата с впечатляващата си изборна потентност партия няма да удари райбера и започне своето съвкупление с народа индивидуално с някаква, макар и рехава, подкрепа. Пък там, в коридора, неполучилите толкова доверие да стимулират окуражително основния играч на любовния терен, на който след това съвсем няма да спестят неуспеха, с тайната надежда те да се настанят удобно в оборотната стая.
Излизам бързо от този образ, защото ако продължа, не е изключено да разкажа за безплатното порнообразование за големи и малки в още по-малките часове на деня от вече не толкова малкия екран. Друг, естествено, е въпросът на деня. И той се свежда до простия наглед, но съдбовно важен проблем – кой и как ще ни управлява занапред, след като на народа му се изредиха една сюрия правителства и парламенти, а той така и си остана незадоволен. Затова консултации или преговори ще се водят, е абсолютно безразлично. Далеч по-важно е, надявам се, чрез словесна комуникация да се определят без външна и вътрешна лобистка намеса приоритетите на държавата. Но и персонално и партийно отговорните за тяхното изпълнение. Пък и защо това да не стане на една нова „кръгла маса“ в по-широк формат? Нима политическата поляризация не предполага най-после спешно да се търси съгласие, за да се спаси отечеството ни от отчайващата посредственост и нека го кажем направо – бедност за голяма част от населението. При това не е необходимо за всяко решение да се тича до Брюксел, Вашингтон или Москва, а с достойнство и отговорност да се защитават единствено интересите на държавата и нейното оцеляване. Проявяването на независимост (каква забравена дума!) и национална гордост (пак същото!) едва ли ще се възприемат като отклонение от европейската ни битност. Затова пък изхвърлянето на наши политически представители със зле премислени твърдения за някаква „агресивност“ на големи и влиятелни държави не ни утвърждава с достойнство на полагащо се място в европейската политическа конструкция, пък и в обективната реалност на днешния ден. Така че в зала „Запад“ на Народното събрание, или където и да е, тревожното и за нас време налага отговорни и мъдри решения. Но не в полза на едни в ущърб за други, или за да бъде задоволена лична амбиция или нечий политически нарцисизъм. А в интерес единствено на повечето измъчени хора в България. И това да се случи с прокарването на съединителни линии в различни цветове и нюанси, които да се превърнат в мостове за едно бъдещо управление с нови лица, с нов морал, неизкушени от привилегиите на властта, а обсебени единствено от възможността да дарят безвъзмездно сили и време за отечеството си. Това очевидно налага реалността у нас днес, защото дотам сме я докарали сами с нашата твърде свободна и направо порочна интерпретация за „цивилизационен избор“. Изпуснем ли обаче отново възможността, пътят ни до истината за държавата, която заслужаваме, ще остане дълъг и труден.
И накрая – малко преднамерен оптимизъм. Оказа се, че имаме цели 10 специалисти-медици за справяне със смъртоносната засега ебола. Освен това вероятността заразен от чумата да пристигне у нас била само 0,003%. Дали ще се предпазим обаче от острия политически грип през тази есен, е друг въпрос. Ако не успеем за пореден и кой ли не път, отново май ще кажем по народному „…ебола си е майката!“
