Джордж Фридман: Обама и поведението на провалилите се президенти

| от |

Джордж Фридман е американски политолог, основател и директор на частната информационно-аналитична разузнавателна компания Стратфор. Автор на няколко книги, сред които най-известната е „Тайната война на Америка“ от 2004.

Управлението на американския президент Барак Обама навлезе в последната си фаза. Подобно на мандата на няколко други президенти след Студената война, то завършва с т.нар. състояние на провал. Това не е толкова оценка на президентството му, колкото на политическата конфигурация в него и около него.

Изборите в средата на мандата приключиха. Конгресът и президентът са в задънена улица. Това само по себе си не е от значение. Популярните президенти като Дуайт Айзенхауер също са били в подобна ситуация. Проблемът се появява, когато е налице не само институционално разделение, но и промяна в общественото мнение срещу президента.

Около 40% от електората заема една от страните в тази ситуация. 20% не заемат ничия страна, половината от тях не се интересуват от резултата от политиката.

Докато президентът продължава да се бори за центристите, неговата способност да управлява ще остане непокътната. Нормално е президентът да има рейтинг по-нисък от 60%, но по-висок от 40%, когато рейтингът му падне значително под 40% и остане така за продължителен период от време, динамиката на политиката се променя. Президентът вече не се бори за центристите, а да задържи собствените си поддръжници – и не успява да го стори.

Когато подкрепата за президента толкова е спаднала, че той се бори да възстанови основната си подкрепа. Според мен това е неуспешно президентство – особено когато Конгресът е в ръцете на опозицията. Енергията на президента не може да бъде насочена към нови инициативи. Тя се насочва към възстановяването на основната подкрепа. Президентите, които изпадат в тази ситуация към края на мандата си, не са способни да възстановят подкрепата за себе си.

В исторически план, когато рейтингът на президента спадне до около 37%, неговата позиция не би могла да се възстанови. Това се случи на Джордж Буш през 2006 г. Случи се и на Ричард Никсън през 1974 г., когато аферата Уотъргейт доведе до неговата оставка. Случи се и на Линдън Джонсън през 1967 г. по време на войната във Виетнам, а също и на Хари Труман през 1951 г. главно заради Корейската война, а също и на Хърбърт Хувър преди Втората световна война заради Голямата депресия.

От петте посочени президенти един се провали заради скандал, един – заради икономиката и трима заради войни – в Корея, Виетнам и Ирак. Случаят на Обама не е толкова ясен. 40%, които подкрепят опозицията, му се противопоставиха поради множество причини. В края на управлението му единственият случай, който изпъква и който може да окаже влияние, е надигането на „Ислямска държава“ (ИД) и чувството, дори в собствената му партия, че не е имал достатъчно ефективна реакция. В исторически план продължителните войни, в които президентът не е имал стратегия, са унищожителни за президентството му. Първата световна войната по времето на Удроу Уилсън беше кратка и успешна. Втората световна война при Франклин Рузвелт беше по-дълга и макар че започна с провал, стана ясно, че успешният край е възможен. Войните в Корея, Виетнам и двете в Ирак страдаха не от продължителността си, а от чувството, че президентът няма стратегия за край на войната. Според мен Обама падна в политическата бездна, защото след 8 години на господство във войната, той изглежда въобще не е имал контрол върху нея.

Провалът се разпростира и във вътрешната политика. Контролираният от републиканците Конгрес може да приеме какъвто закон поиска, но президентът продължава да има властта да налага вето. Също както само няколко демократи искаха Обама да се застъпи за кампанията им, така и малко от тях искат да подкрепят президента в налагането на вето срещу мнозинството в Конгреса. Това, което пречупи Труман, Джонсън и Никсън, беше моментът, когато стана ясно, че партийните им лидери в Конгреса искат те да си отидат.

Действието по принуда не означава, че президентът не може да действа. Това просто означава, че е много по-трудно да действа в сравнение с преди. Джералд Форд, който зае мястото на Никсън, не успя да попречи на Конгреса да спре помощта за Южен Виетнам по време на последното комунистическо нападение. Джордж Буш успя да даде начало на инвазия, но нахлуването имаше ограничен размер, не само заради стратегическите условия, но и защото вече не можеше да накара Конгреса да финансира разширение на войната. При всяко едно неуспешно управление президентът си е връщал способността да действа, но е бил ограничен от двойни заплахи от контролирания от опозицията Конгрес и нежеланието на неговата собствена партия да го подкрепи. В същото време обаче определени чуждестранни дипломатически инициативи могат да продължат. Никсън започна преговори между Египет и Израел, чиято кулминация със съглашението Камп Дейвид беше при управлението на Картър. Труман опита да започне преговори с Китай, но провалът на тази инициатива нямаше нищо общо с несъгласието за споразумение в Корея.

Президентът има няколко възможности за вътрешната политика. Каквото и да направи Обама с властта си във вътрешен план, Конгресът може да гласува за спиране на финансирането. А ако има наложено вето върху неговото действие, президентът поставя демократите в Конгреса в смъртна опасност. Мястото, където той може да действа, е външната политика. Там ограниченото разполагане на войски и дипломатическите инициативи са възможни.

Цялостната стратегия на Обама е да се оттегли от съществуващите конфликти в Близкия Изток и да ограничи руските действия в Украйна. Президентът има способността да оказва военно и друго влияние. Опонентът на САЩ обаче е наясно, че сегашният президент вече няма контрол върху Вашингтон, че той има определен краен срок и че колкото по-непопулярни неща прави, толкова е по-вероятно неговият наследник да ги отхвърли. Следователно при модела Китай – Северна Корея тезата е, че продължаването на конфликта и преговорите с президента наследник са разумни. В същия дух Иран избра да изчака избирането на Роналд Рейгън, а не да се занимава с Джими Картър, който не е сред провалилите се президенти.

Моделът зависи от това дали опонентът има ресурсите и политическата воля са продължи конфликта, за да се спазари с наследника на президента, като се предполага, че наследникът ще бъде по-мек. Резултатът често е такъв, тъй като наследникът може да направи отстъпки много по-лесно, отколкото неговия предшественик. Всъщност, той може да направи тези отстъпки и да получи положителни точки, като посочи необходимостта да сътрудничи с предшественика си. Обама използва тази стратегия, след като зае мястото на Джордж Буш. Провалилият се президент често опитва да стигне до преговори като окаже военно влияние върху врага. Труман, Джонсън и Джордж Буш поеха по този път в търсене на край на войната, която водеха. Това не проработи в нито един от случаите, но те почти нямаха какво да губят в политически план.

Ако следваме историческите примери, Обама ще опита бавно и неумело да засили военните операции в Сирия и Ирак, като в същото време увеличи невоенния натиск върху Русия, или започне в Украйна военни дейности на ниско ниво. Действията ще имат за цел да постигнат бърз преговорен процес, което няма да се случи. Президентството ще се предаде на другата партия, както стана при Труман, Джонсън и Джордж Буш. Ако моделът се окаже верен, републиканците ще поемат властта в президентството. Това не е модел, който не е известен на Конгреса, което означава, че демократите в Конгреса ще се фокусират върху собствената си кампания, възможно най-далеч от Обама и следващия кандидат-президент на демократите.

Периодът на провалилото се управление не е спокоен. Президентът активно се опитва да спаси наследството си в условията на огромна социална слабост. Други държави, особено вражеските, не смятат за нужно да правят отстъпки за провалили се президенти и вместо това предпочитат да се занимават със следващия президент. Тези вражески държави на свой ред използват военна и политическа опозиция в чужбина, за да подпомогнат насочването на следващата президентска кампания в САЩ в посока, която отговаря на техните интереси.

Именно в такава ситуация вниманието се насочва към вътрешните работи. Президентът си възвръща ветото, и ако внимава, може да го задържи. Обама ще се ангажира с ограничена вътрешна политика под силния натиск на демократите в Конгреса, като се противопостави сам на себе си за едно-две неща. Основната му задача ще бъде да се справи със Сирия, Ирак и Русия заради кризите там и заради желанието му да остави нещо след себе си. През последните две години от неуспешното управление се обръща внимание най-вече на външната политика, като това не е много приятно за гледане. /БГНЕС

 
 

Една ябълка на ден…

| от |

Едно време на софийските психоаналитични семинари идваха големи имена от лаканианската школа във Франция. Неистово умни хора изнасяха лекции от трибуната, докато една шепа жадни за знания студенти и формиращи се аналитици стояха и ги слушаха. На всеки семинар обаче неизбежно се случваше нещо интересно. Горе-долу по средата пристигаше една жена с раница и по пет торби във всяка ръка, сядаше най-отзад и започваше да шушка с пликовете, вадейки от тях пластмасови бутилки с жълта течност, различни по големина чаши и кило ябълки, които започваше да реже с джобно ножче и да похапва с шумно дъвчене.

Оттогава ябълките винаги са ми били червена лампичка за опасност, а откакто журналистката Илиана Беновска превърна ябълката в символ на българската журналистика, положението не се подобри.

По време на последната пресконференция на Росен Плевнелиев като президент на България, тя опита да приложи любимия си журналистически прийом – да замери политика с ябълка. Вместо всичко да мине с ахване и шеги, както при изпращането на френския посланик Ксавие дьо Кабан или при победната пресконференция на Румен Радев, този път НСО се намеси веднага. Беновска бе изведена от залата за пресконференции под съпровода на развеселените погледи на другите журналисти и мрачната физиономия на президента Плевнелиев.

Не е фатално, че си имаме персонаж, който смесва цирк и журналистика, вдигайки посещенията в родните онлайн медии и рейтинга на телевизионни емисии. Всеки има изконното право да се направи за посмешище. Но никой няма право да сгромолясва и без това не особено високото ниво на българската журналистика, превръщайки сериозни събития в нелепа смесица между лош театър и епизод на „Съдби на кръстопът“.

Довечера малцина ще са разбрали какво е казал Плевнелиев по време не прощалната си реч, но всички ще са разбрали, че Беновска отново е вилняла и много хора ще кажат, че това е „истинската“ журналистика – да задаваш „неудобни“ въпроси, да наричаш нещата „с истинските им имена“ и да караш политиците „да се чувстват неудобно“.

В социалните мрежи вече се заговори за цензура, а някои дори поставиха въпрос дали е трябвало от НСО да извеждат Беновска.

Да, естествено, че е трябвало. И именно това щеше да се случи във всяка държава, която наричате нормална.

В задаването на смислени, неудобни въпроси има достойнство и смисъл. Но в опитите за унижаване на президентската институция и клоунизирането на едно събитие от сериозно политическо естество няма нищо достойно.

Беновска се държеше като Мел Гибсън в „Смело сърце“, когато героят му крещи „СВОБОДА“, докато го бесят, и така угаждаше на нарцистичната си потребност да вижда в себе си лицето на българската журналистика. Лошото е, че има опасност някой погрешка да привиди в нея „истински журналист“, „отдаден професионалист“ или „смел човек“.

Секс закачките, които си разменяше Беновска с ген. Радев и Слави Трифонов през ноември, бяха смешни. Помните – отново ябълки, полюции, кой е мъж и кой не е.  Само че една шега, повторена повече от веднъж, спира да бъде смешна и става в най-добрия случай досадна.

Една от мерите за успешна кариера е да знаеш кога да се оттеглиш. Беновска, време е. Политическата сцена и без това си има достатъчно клоунади.

 
 

Най-неприятните жени в Холивуд

| от chronicle.bg |

Да бъдеш актриса в Холивуд не е лесно. Трябва да си секси, красива, талантлива и да даваш всичко от себе си, за да израснеш в една силно конкурентна среда.

Ако успееш в същото време да запазиш някаква човечност и да не изглеждаш супер надута, тогава ставаш истинска звезда. Ако не успееш, израстваш в кариерата си, но разочароваш онези, които имат късмета или нещастието да те познават.

В галерията долу сме събрали онези знаменитости, които по мнение на хората, които имат досег до тях, са изключително капризни, арогантни и се държат като принцеси. Иначе казано – кифли.

Вижте 10 известни, брилянтни в професията си жени, които са се провалили в отношението си към фенове и колеги.

 
 

Топ ролите на Кевин Костнър

| от chronicle.bg |

Знаете много добре кой е Кевин Костнър. Носител на „Сезар“, „Еми“, „Оскар“ и „Златен глобус“, номиниран е за по две награди „Сатурн“ и „Сателит“ и три награди на „БАФТА“.

Едно от най-големите имена в Холивуд, Костнър е познат по целия свят с участията си в легедарни филми като „Танцуващият с вълци“, „Недосегаемите“, „Воден свят“ и още.

Днес Костнър навършва 62 години (една чудесна актьорска възраст) и по случай този светъл холивудски празник, ви черпим в галерия с най-добрите му роли. Според нас. Чувствайте се свободни да ни нахулите, ако сме забравили някоя или да допълните в коментари вашите любими роли на този кино гигант.

 
 

Трейлър на новата любовна история „The Discovery“

| от chronicle.bg |

Освен сериали, Netflix вече включва в портфолиото си и филми.

Днес на бял свят се появи първият трейлър на любовната история „The Discovery“ с Руни Мара и Джейсън Сийгъл.

Действието ще се развива в свят, в който задгробният живот е научно доказан, в резултат на което милиони хора започват да се самоубиват, за да стигнат „от другата страна“.

Режисьор е Чарли Макдауъл, а ето го и трейлъра:

The-Discovery-movie