Джордж Фридман: Обама и поведението на провалилите се президенти

| от |

Джордж Фридман е американски политолог, основател и директор на частната информационно-аналитична разузнавателна компания Стратфор. Автор на няколко книги, сред които най-известната е „Тайната война на Америка“ от 2004.

Управлението на американския президент Барак Обама навлезе в последната си фаза. Подобно на мандата на няколко други президенти след Студената война, то завършва с т.нар. състояние на провал. Това не е толкова оценка на президентството му, колкото на политическата конфигурация в него и около него.

Изборите в средата на мандата приключиха. Конгресът и президентът са в задънена улица. Това само по себе си не е от значение. Популярните президенти като Дуайт Айзенхауер също са били в подобна ситуация. Проблемът се появява, когато е налице не само институционално разделение, но и промяна в общественото мнение срещу президента.

Около 40% от електората заема една от страните в тази ситуация. 20% не заемат ничия страна, половината от тях не се интересуват от резултата от политиката.

Докато президентът продължава да се бори за центристите, неговата способност да управлява ще остане непокътната. Нормално е президентът да има рейтинг по-нисък от 60%, но по-висок от 40%, когато рейтингът му падне значително под 40% и остане така за продължителен период от време, динамиката на политиката се променя. Президентът вече не се бори за центристите, а да задържи собствените си поддръжници – и не успява да го стори.

Когато подкрепата за президента толкова е спаднала, че той се бори да възстанови основната си подкрепа. Според мен това е неуспешно президентство – особено когато Конгресът е в ръцете на опозицията. Енергията на президента не може да бъде насочена към нови инициативи. Тя се насочва към възстановяването на основната подкрепа. Президентите, които изпадат в тази ситуация към края на мандата си, не са способни да възстановят подкрепата за себе си.

В исторически план, когато рейтингът на президента спадне до около 37%, неговата позиция не би могла да се възстанови. Това се случи на Джордж Буш през 2006 г. Случи се и на Ричард Никсън през 1974 г., когато аферата Уотъргейт доведе до неговата оставка. Случи се и на Линдън Джонсън през 1967 г. по време на войната във Виетнам, а също и на Хари Труман през 1951 г. главно заради Корейската война, а също и на Хърбърт Хувър преди Втората световна война заради Голямата депресия.

От петте посочени президенти един се провали заради скандал, един – заради икономиката и трима заради войни – в Корея, Виетнам и Ирак. Случаят на Обама не е толкова ясен. 40%, които подкрепят опозицията, му се противопоставиха поради множество причини. В края на управлението му единственият случай, който изпъква и който може да окаже влияние, е надигането на „Ислямска държава“ (ИД) и чувството, дори в собствената му партия, че не е имал достатъчно ефективна реакция. В исторически план продължителните войни, в които президентът не е имал стратегия, са унищожителни за президентството му. Първата световна войната по времето на Удроу Уилсън беше кратка и успешна. Втората световна война при Франклин Рузвелт беше по-дълга и макар че започна с провал, стана ясно, че успешният край е възможен. Войните в Корея, Виетнам и двете в Ирак страдаха не от продължителността си, а от чувството, че президентът няма стратегия за край на войната. Според мен Обама падна в политическата бездна, защото след 8 години на господство във войната, той изглежда въобще не е имал контрол върху нея.

Провалът се разпростира и във вътрешната политика. Контролираният от републиканците Конгрес може да приеме какъвто закон поиска, но президентът продължава да има властта да налага вето. Също както само няколко демократи искаха Обама да се застъпи за кампанията им, така и малко от тях искат да подкрепят президента в налагането на вето срещу мнозинството в Конгреса. Това, което пречупи Труман, Джонсън и Никсън, беше моментът, когато стана ясно, че партийните им лидери в Конгреса искат те да си отидат.

Действието по принуда не означава, че президентът не може да действа. Това просто означава, че е много по-трудно да действа в сравнение с преди. Джералд Форд, който зае мястото на Никсън, не успя да попречи на Конгреса да спре помощта за Южен Виетнам по време на последното комунистическо нападение. Джордж Буш успя да даде начало на инвазия, но нахлуването имаше ограничен размер, не само заради стратегическите условия, но и защото вече не можеше да накара Конгреса да финансира разширение на войната. При всяко едно неуспешно управление президентът си е връщал способността да действа, но е бил ограничен от двойни заплахи от контролирания от опозицията Конгрес и нежеланието на неговата собствена партия да го подкрепи. В същото време обаче определени чуждестранни дипломатически инициативи могат да продължат. Никсън започна преговори между Египет и Израел, чиято кулминация със съглашението Камп Дейвид беше при управлението на Картър. Труман опита да започне преговори с Китай, но провалът на тази инициатива нямаше нищо общо с несъгласието за споразумение в Корея.

Президентът има няколко възможности за вътрешната политика. Каквото и да направи Обама с властта си във вътрешен план, Конгресът може да гласува за спиране на финансирането. А ако има наложено вето върху неговото действие, президентът поставя демократите в Конгреса в смъртна опасност. Мястото, където той може да действа, е външната политика. Там ограниченото разполагане на войски и дипломатическите инициативи са възможни.

Цялостната стратегия на Обама е да се оттегли от съществуващите конфликти в Близкия Изток и да ограничи руските действия в Украйна. Президентът има способността да оказва военно и друго влияние. Опонентът на САЩ обаче е наясно, че сегашният президент вече няма контрол върху Вашингтон, че той има определен краен срок и че колкото по-непопулярни неща прави, толкова е по-вероятно неговият наследник да ги отхвърли. Следователно при модела Китай – Северна Корея тезата е, че продължаването на конфликта и преговорите с президента наследник са разумни. В същия дух Иран избра да изчака избирането на Роналд Рейгън, а не да се занимава с Джими Картър, който не е сред провалилите се президенти.

Моделът зависи от това дали опонентът има ресурсите и политическата воля са продължи конфликта, за да се спазари с наследника на президента, като се предполага, че наследникът ще бъде по-мек. Резултатът често е такъв, тъй като наследникът може да направи отстъпки много по-лесно, отколкото неговия предшественик. Всъщност, той може да направи тези отстъпки и да получи положителни точки, като посочи необходимостта да сътрудничи с предшественика си. Обама използва тази стратегия, след като зае мястото на Джордж Буш. Провалилият се президент често опитва да стигне до преговори като окаже военно влияние върху врага. Труман, Джонсън и Джордж Буш поеха по този път в търсене на край на войната, която водеха. Това не проработи в нито един от случаите, но те почти нямаха какво да губят в политически план.

Ако следваме историческите примери, Обама ще опита бавно и неумело да засили военните операции в Сирия и Ирак, като в същото време увеличи невоенния натиск върху Русия, или започне в Украйна военни дейности на ниско ниво. Действията ще имат за цел да постигнат бърз преговорен процес, което няма да се случи. Президентството ще се предаде на другата партия, както стана при Труман, Джонсън и Джордж Буш. Ако моделът се окаже верен, републиканците ще поемат властта в президентството. Това не е модел, който не е известен на Конгреса, което означава, че демократите в Конгреса ще се фокусират върху собствената си кампания, възможно най-далеч от Обама и следващия кандидат-президент на демократите.

Периодът на провалилото се управление не е спокоен. Президентът активно се опитва да спаси наследството си в условията на огромна социална слабост. Други държави, особено вражеските, не смятат за нужно да правят отстъпки за провалили се президенти и вместо това предпочитат да се занимават със следващия президент. Тези вражески държави на свой ред използват военна и политическа опозиция в чужбина, за да подпомогнат насочването на следващата президентска кампания в САЩ в посока, която отговаря на техните интереси.

Именно в такава ситуация вниманието се насочва към вътрешните работи. Президентът си възвръща ветото, и ако внимава, може да го задържи. Обама ще се ангажира с ограничена вътрешна политика под силния натиск на демократите в Конгреса, като се противопостави сам на себе си за едно-две неща. Основната му задача ще бъде да се справи със Сирия, Ирак и Русия заради кризите там и заради желанието му да остави нещо след себе си. През последните две години от неуспешното управление се обръща внимание най-вече на външната политика, като това не е много приятно за гледане. /БГНЕС

 
 

Кой е Алекс Клер и какви ги свърши в България

| от chronicle.bg |

Алекс Клер – това име говори на мнозина в България нещо, единствено ако към него добавим и „Too Close“. Извън хитовото си парче обаче рижият британец, приел юдаизма, има три албума, страхотен плътен глас и невероятно поведение на сцената. Всичко това могат да потвърдят онези, успели да го видят на живо в Sofia Live Club на 24 април.

Алекс Клер е  роден в лондонския район Саутуорк. Израства, слушайки джаз записите на баща си и отрано бива привлечен към блуса и соул музиката. Като дете взима уроци по тромпет и китара, но с времето поставя основен акцент върху свиренето на китара. Постепенно проявява интерес и към стилове като дръм-енд-бейс и дъпстеп.

Всичко това се усеща в музиката, която прави – на сцената застава с шапка и микрофон в ръка, а от двете му страни има барабанист и басист. Музиката, която се получава в комбинация с мощния му, плътен глас, е смес между всички стилове, които са го вдъхновявали.

В свое интервю казва, че е разбрал, че трябва да се занимава с музика, когато бил на 17 години. Тогава свирел на барабани в група, но гласът му като беквокал заглушавал всички. „Не че имам по-добър глас, а че е по-силен“, казва Алекс Клер.

Ако го слушате на живо, ще разберете, че е взел правилното решение за бъдещето си. Мощният му глас преминава като ударна вълна из цялата зала.

Изненадващо, на живо звучи дори по-добре, отколкото на запис. Ако на моменти вокалът оставя баса и барабаните да водят, то в следващите силният глас на Алекс Клер се откроява ярко. През цялото време, докато е на сцената, той общува с публиката. Алекс Клер е от онези изпълнители, които не просто гледат, но и виждат различните лица пред себе си и сякаш това ни най-малко не го притеснява, точно напротив. В края на концерта вече се чувстваш свързан с изпълнителя на сцената, сякаш преживяването заедно е било сближаващо – като начало на приятелство.

Преди да изпълни хита си Too Close, Алекс Клер моли всеки от публиката да остави телефона си и да изслуша парчето, без да снима. Всички без двама-трима се подчиняват. Изпълнението кара цялата публика да пее и да се движи като общ организъм.

След като басистът, барабанистът и Алекс напускат сцената, всичко утихва. След това на бис излиза само Алекс с китара и започва акустична игра с публиката, която се превръща в негов беквокал и му помага с припевите. Казва, че от години не е имал толкова шумен концерт и на няколко пъти повтаря, че би се върнал отново с концерт тук. Затова и след като сцената угасва зад гърба му, всички са спокойни, че тази среща не е била последна.

За съжаление, няма видео, което да улови онова, което се случи на сцената на Sofia Live Club – непрофесионалната техника не може да се справи с магията на това изпълнение. Вижте няколко снимки от концерта в галерията.

 
 

#Bookclub: Непокорният Недим Гюрсел и „Мехмед Завоевателя“

| от Спонсорирано съдържание |

В интервю за „Пари Мач” от 2015 г. турският писател Недим Гюрсел заяви: „Ердоган не харесва карикатуристи”.

Известен застъпник на светската държава, заклеймяващ намесата на армията в политиката, сега той пристига в България по повод премиерата на „Мехмед Завоевателя” и е повече от любопитно как ще се произнесе за актуалната обстановка в родната си страна.

Но да започнем от книгата. „Мехмед Завоевателя” е виртуозно построен роман в романа, избуял от плодородното въображение на своя автор. Някои от сцените в него са така майсторски обрисувани, че блестят като самородни късове художествена проза от най-висока проба. Сюжетните линии са две.

Разказвачът Фатих Хазнедар се уединява в стара вила на брега на Босфора (точно срещу крепостта Боазкесен, построена от Мехмед II), за да напише исторически роман за превземането на Константинопол от Завоевателя, когато в живота му нахлува млада жена, жертва на преследванията след военния преврат през 1980 година. В паралелната сюжетна линия оживяват войнственият Султан, неговият антураж, придворните сановници, дервиши, евнуси, еничари, защитниците и разрушителите на великия град.

Романът възкресява епопеята по превземането на Константинопол от султан Мехмед II през май 1453 година, променило завинаги хода на европейската история. Битките са ожесточени, начинът, по който разказвачът ги пресъздава – смайващ. На страниците оживяват важни фигури от епохата – султан Мехмед ІІ, великият му везир Чандърлъ Халил паша, редица учени от епохата, духовни наставници, дервиши, философи; унгарецът Урбан, изработил най-мощния топ на своето време; защитниците на Константинопол като император Константин ХІ Палеолог, историка Георгий Сфрандзис, генуезеца Джовани Джустиниани, учения Теодор Каристин, германеца Йоханес Грант…

„Защо наистина, защо героите на този роман са били убити, преди да им дойде времето? Всеки човек в себе си носи смъртта, собствената си смърт. По-точно собствената си гибел. Носи я още преди да се е ​​родил, свит в корема на майка си, с огромна глава, със сбръчкано личице, с блеснали от любопитство, невиждащи нищо наоколо очета. Не след дълго той започва да се върти в своето топло убежище, в което живее, храни се и расте, после пожелава да се измъкне навън с малките си длани, с тъничките си като клонки ръчички, с кривите си крачета, да стигне до светлина, да се появи на света. Щастливото рождение е първата крачка към смъртта.”

Cover-Mehmed-Zavoevatelya

Гюрсел освежава подхода към темата за военните подвизи, като съчетава наситеното със събития повествование с отношението на днешния човек.

След дълга и кръвопролитна схватка между османци и византийци, Мехмед II завладява този митичен град, където от векове се кръстосват пътищата и където Азия и Европа, Изтокът и Западът, мюсюлмани и християни влизат в стълкновение. Авторът неслучайно избира за мото на книгата цитат от „По следите на изгубеното време“ на Пруст, защото разказвачът е разпънат на кръст между родилните мъки на творчеството и ласките на любимата жена, а изборът се оказва невъзможен…

Недим Гюрсел е добре известен в средите на френските литератори и интелектуалци и сред ценителите на съвременна европейска проза. Тук ще възкликнете: турски писател с такова влияние във Франция? Да, това е безспорен факт, и не само защото преподава турска литература в Сорбоната. Когато фактите говорят, даже и религиозните фанатици мълчат. (Или поне така ни се иска.) След преврата през 1980 г. Гюрсел емигрира във Франция, където живее и твори и досега. Автор е на 30 книги, в това число романи, новели, пътеписи и есета. Носител е на множество турски и международни литературни отличия. Една от любимите му теми е Истанбул, столица на две велики империи: Византийската и Османската.

На български език е излизала скандалната „Едно тъй дълго лято”, която е била забранена в Турция, заради съпротивата на писателя срещу тиранията на армията. Делото срещу него се води от военен съд и продължава няколко години. Подобна е съдбата на „Дъщерите на Аллах” – обвиняват Гюрсел в обида към религията, процесът трае една година. Обвиненията произтичат от опита на автора да очовечи образа на пророка Мохамед. По-важното е, че в резултат на скандала книгата е преведена на десетки езици.

През 2012 г. авторът гостува в България и му е присъдена наградата на Фондация „Балканика“.

В едно свое интервю тогава той казва: „Войните от миналия век са белязали и литературите на балканските държави. Затова писателите от тези територии днес трябва да се изразяват свободно и открито и преди всичко да избягват национализма, който продължава да прави поразии. Важно е как се интерпретира темата за завоевателя. Дълг на писателя е да покаже какво се случва в главата на победения.”

Недим Гюрсел обича да назовава нещата с истинските им имена. Счита за пагубна тенденцията идеологиите да се заместват с псевдодуховни течения.

За съжаление, религиите вървят ръка за ръка с религиозния фанатизъм, а там където се шири религиозен произвол, изкуството се задушава.

Срещата с Недим Гюрсел е на 26 април от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото”. Вход свободен.

 
 

Дъщерята на Еминем порасна

| от chronicle.bg |

За първи път чухме за Хейли Скот през 2002 година, когато татко й пусна „Hailie’s Song“. В нея Еминем обяснява как тя е дала смисъл и стойност на живота му и колко се гордее, че е неин баща. Тогава тя беше едва на 7.

В песента осен любовта към дъщеря си, Еминем изразява и омразата към майка й – Кимбърли Ан Скот или накратко Ким.

Въпреки, че знаем за Хейли още от началото на рап кариерата на баща й, тя води изключително личен живот. До скоро – когато реши да се появи в социалните мрежи.

Еминем и майката на Хейли – Ким, се запознават в гимназията. През 1999 година се женят, 4 години след като се ражда дъщеричката им. През 2001 обаче семейството се развежда. Горе-долу по това време Маршал получава обвинения, че текстовете на песните му са агресивни към жените, и в частност към Ким, която той твърди, че ще убие. Да не говорим, че по същото време рапърът трябва да се справя и със зависимостта си.

През 2006 година Еминем и Ким се женят отново, но и се развеждат отново само след няколко месеца. До 2010 година успяват да се помирят, а 4 години по-късно в песента си „Headlights“ той й се извинява публично и казва, че я обича. В момента двамата продължават да са разделени.

Това идва да ни покаже колко трудно детство е имала Хейли. Днес тя е на 21 години и най-накрая е смятана за възрастен от законите на САЩ. Акаунтът й в Instagram е на около 6 месеца, но напоследък тя започна да поства в него все повече и повече снимки.

Какво знаем за нея можете да видите в галерията ни.

 
 

Амбър Хърд замени Джони Деп с Илън Мъск

| от chronicle.bg |

Бившата съпруга на Джони Деп вече е продължила напред след развода им. Поне така изглежда от снимка, публикувана в профила на Амбър Хърд в Инстаграм, на която тя седи до създателя на Tesla Илън Мъск.

 

Cheeky

Публикация, споделена от Amber Heard (@amberheard) на

Двамата бяха забелязани заедно в Австралия, където Хърд снима филма „Аквамен“. Слуховете, че двамата имат връзка, се появиха още около развода й с Джони Деп през 2016 година. Първоначално списание Е! съобщи, че двамата са засечени заедно в Маями.

В неделя и двамата качиха в Инстаграм общата си снимка, на която червилото на Хърд се вижда отбелязано върху бузата на Илън Мъск.

Коментарите в профила на Хърд обаче не са особено положителни. „Най-важното нещо в живота е любовта, не са парите“, пише потребител, възмутен от новата връзка на Хърд. „Златотърсачка“, гласи друг коментар. „Пари, пари, пари“, пише трети. Покрай скоростния им развод с Джони Деп след кратък и интензивен брак, актрисата беше обвинявана, че просто иска да вземе парите му. Хърд обвини Джони Деп в побой, като дори се появи с насинено лице. Бившата му съпруга Ванеса Паради и дъщеря му Лили-Роуз излязоха в защита на актьора, настоявайки, че той не би ударил жена.