Джъстин Трюдо – новата декада на Канада

| от |

След зашеметяваща победа Джъстин Трюдо бе избран за новия министър-председател на Канада. Само до преди няколко месеца либералите бяха на трето място по рейтинг в страната и буквално ги бяха отписали. Сега привържениците им са четири пъти повече, а на премиерското кресло е позициониран основният им играч – Джъстин Трюдо.

Докато последните проучвания уклончиво показваха евентуална победа, никой не предвиждаше подобен фурор. Мнозинството в парламента изглеждаше като блян. Но се случи така, че Канадската либерална партия сложи край на 9-годишното управление на Консерваторите.

Либералите, начело с Джъстин Трюдо, поведоха убедително в 189 избирателни района. Синът на бившия министър-председател Пиер Трюдо почти сигурно ще може да състави правителство с пълно мнозинство. В същото време трета парламентарна сила е лявата Нова демократична партия. Тя ще има 54 места в парламента. За да се формира мнозинство в канадския парламент трябват 170 места от общо 338.

В крайна сметка прогнозите дори не се приближиха до реалистичния сценарий. Либералите печелиха 184 от 338-те места в Камарата, сочеха последните данни към 1 часа сутринта във вторник.

„Изгря слънце на нашата улица, слънце по пътя ни!“ каза еуфорично Трюдо пред екзалтираната тълпа в Монреал. „То може да изгрее само за позитивните политици“.

Трюдо е убеден, че зашеметяващата победа се дължи на това, че либералите са се вслушали в канадските граждани, както и на тежката работа из страната и на целия отбор, който е подкрепял кампанията му.

„Костваше много усилия, за да разберем, какво хората искат от нашето правителство“.

Трюдо благодари на досегашния министър-председател Стивън Харпър за направеното през годините и заяви, че „консерваторите не са наши врагове, те са наши съседи“.

Либералите буквално пометоха два региона в страната – спечелиха 32 от 32 избирателни района в Атлантическата част на Канада, след което последва разгромяваща победа в Квебек. Кампанията на Трюдо буквално отвя привържениците на оранжевата Нова демократична пария, която имаше завидни позиции в района от 2011 година до сега. Последва победа и в Онтарио. С набралата инерция либералите на Трюдо спечелиха доверието и на ключовото бойно поле – Британска Колумбия. Това се оказа достатъчно, за да може Джъстин Трюдо да се настани удобно на министър-председателското кресло разполагайки с пълно мнозинство.

Междувременно Стивън Харпър не спомена за оставката си като лидер на консерваторите по време на речта си. Но партията му изпрати съобщение до пресата и обяви оттеглянето му минути, след като той слезе от трибуната.

Харпър изглеждаше спокоен и дори оптимистично настроен, като пое вината за болезнената загуба, заявявайки: „Отговорността е моя, само моя“. Той допълни, че всички приоритети от предзиборната му кампания са били на дневен ред, но така и не е успял да промени страната. „Канада е държавата, която ние, консерваторите, се опитваме да построим още от времето на Сър Джон Макдонълс“, каза още той.

След като първоначално спечелиха изборите с подкрепата на 166 избирателни района през 2011 година, в процеса на управление позициите им се редуцираха до сигурни привърженици в 102 района. Успяха да спечелят доверието на някои провинции и и на жителите от и около Квебек. Но загубиха позициите си в Онтарио и бяха буквално пометени от либералите в Атлантическа Канада.

Консерваторите изгубиха много от привържениците си ветерани и пенсионери още преди изборите да започнат. В понеделник те се простиха и с някои от министрите си като Джо Оливър, Джулиан Фантино и Гейл Ший. И все пак консерваторите са втората политическа партия в парламента, която ще е официалната опозиция на либералите.

Тези избори разбиха сърцето на лявата Нова демократическа партия. Въпреки социологическите проучвания, които й отреждаха водеща роля в Камарата, те загубиха повече от половината си места и ще бъдат представени от 41 депутати. След като тръгнаха с голяма инерция през 2011 година и след смъртта на бившия лидер Джак Лейтън те прекараха 4 години в подготовката на нови депутати. Повечето от стожерите на партията вече ги няма, включитлно и дългогодишните ветерани в лицето на Меган Лесли, Джак Харис, Пол Деуар, Питър Щофер и Пат Мартин.

В момента партията буквално се върна на старта от 2011 година. В стаята им в конгресния център в Монреал нямаше почти никой. Настроението в полупразното помещение бе мрачно на върха на събитието. Координаторите на партията се опитаха да намерят позитивното в резултатите, като се позоваха на солидната кампанията на Том Мълкеър, а той самият подчерта, че загубата на Стивън Харпър все пак си е победа за Нова демокрация.

„От самото начало заявихме, че тези избори са в името на промяната“, каза той пред множеството на френски. „И тази вечер канадските граждани отвориха нова страница след 10 дълги години и отказаха да поддържат политиците на страха и разделението“.

Но въпреки оптимистичните слова, резултатите са изключително слаби за партията, която встъпи в изборите на водещи позиции и с големи надежди. Въпреки резултатите Мълкеър не подаде оставката си, а говорителят му потвърди, че демократът възнамерява да остане на същата позиция.

 
 

Бързите коли на 21-ви век

| от chronicle.bg |

Днес рожден ден има Феручо Ламборгини! Той, разбира се, е създателят на колите Ламборгини и днес щеше да стане на 101.

Живеем в ерата на скоростта. Колие са естествен бенефициент от развитието на компютърните технологии. Преди компютрите контролираха колко по-малко неудобна да е седалката на пасажера и правеха шибидаха да се чупи по-лесно. Сега контролират диференциали, скоростни кутии, двигатели, всичко. При това с надхирургическа прецизност и бързина. В следствие на това колите станаха безобразно бързи.

По тези два повода в днешната ни галерия сме събрали най-бързите коли на 21 век. За сега. Насладете им се и съжалявайте, че си купихте закуска сутринта вместо да си заделите парите.

 
 

Пенелопе Крус: Олеле, каква жена!

| от chronicle.bg |

Пенелопе Крус е много неща. Танцьорка, актриса, бивша съпруга на Том Круз, настояща съпруга на Хавиер Бардем, носителка на „Оскар“. И на последно, но не и по важност място, една от нааааай-сексапилните, страстни и красиви актриси в Холивуд.

Днес тя навършва 43 години и смятаме, че е съвсем в реда на нещата да й честитим както си можем – не с пост във Facebook, а с галерия, чрез която читателите ни да си спомнят добрите й роли и да ги прегледат пак.

Включили сме в тази  галерия особена компилация от филми, в които Крус играе много добре, такива, в които самите филми имат безспорни качества, и някои, които не си струват гледането като продукции и актьорска игра, но в тях Пенелопе просто е ужасно секси.

Ами това е. Без повече приказки. Придвижвайте се бързо към снимките, знаем че това чакате.

 
 

Всички говорят за: Двете „голи” рокли на Джей Ло

| от |

В последните няколко дни хората не спират да говорят за Дженифър Лопес. Разбрахте ли защо?

Латиноамериканската певица се появи на Billboard Latin Music Awards с две от т.нар. „голи” рокли и, разбира се, бе убийствено секси. Както само тя е способна.

По червения килим Джей Ло мина в изящна черна рокля на Жулиен Макдоналд, а за самата церемония певицата се преоблече в друга рокля на дизайнера, такава с метален цвят.

Можете ли да повярвате, че тази жена е на 47? Поне ние никога не бихме й ги дали…

Лопес получи две награди – тази на Telemundo и за най-социално ангажирана звезда. Певицата представи новия си сингъл от предстоящия, изцяло на испански, албум Mirate.

В галерията може да се убедите защо всички говорят за Джей Ло и нейните две „голи” рокли. Даже не знаем защо го слагаме в кавички…

 
 

„Давай пари за бакшиша, отрепко!“: 25 години „Глутница кучета“

| от |

Нека ви разкажа за „Like A Virgin“. Това е за девойка, която иска момче с голяма патка. Цялата песен е метафора за големи патки.

Годината е 1992-ра и благодарение на фестивала Sundance светът научава за Куентин Тарантино. На 21 януари седмото изкуство се запознава с „Глутница кучета“, чиято първа мощна ударна сцена се открива с тази реплика. Тя принадлежи на самия Тарантино и служи за opening на чудесната мини кървава вселена на този филм. Метафората с музиката, Мадона, патките и закусвалнята, в която се провежда този разговор, е толкова ярка, че е показателна за онова, което следва впоследствие.

В рамките на час и половина Тарантино пълни екрана с кръв, черва и расистки шеги, обиди към жените, псувни и още кръв и черва. Някъде между всички тези неща има и един злощастен обир на диаманти.  

„Глутница кучета“ прави Тарантино рокзвезда. Младият режисьор работи в индустрията и се опитва да пробие, като пише купчини сценарии за кой ли не, с идеята, че един ден ще направи собствен филм. И няколко години преди „Глутница кучета“ да се случат той снима My Best Friend’s Birthday без особен успех.

В едно свое интервю по онова време разказва, че когато дал на свой приятел продуцент и режисьор сценария на криминалната кървава баня, той веднага му предложил режисьор, който може да го направи. Но Тарантино отговорил: „Не, човече, този филм ще го снимам аз.“ Минава известно време, Тарантино едва събира пари, кани Харви Кайтел, който става и ко-продуцент и „Глутница кучета“ поема по дългия път към големия екран.

Хората обичат да използват думата „култов“ за много неща, често не на място и още по-често, за да илюстрират баналната нужда да окачествят нещо като готино. Може би, затова „култов“ е такова клише. В случая с „Глутница кучета“ обаче понятието лепва толкова добре, колкото теорията на относителността на физиката. Ако някой филм може да бъде определен като „култов“, то това е този.

Тарантино има толкова малко пари, които използва за камери, кръв и помещения, че актьорите носят част от домашните си дрехи в повечето сцени. Крис Пен го прави от самото начало до самия финал. Но нито един от актьорския състав обаче и за секунда не съжалява, че се е подписал на сделката. Само Тарантино може да ти направи предложение за малко пари, на което не може да откажеш. Всички ние го знаем сега, но тези момчета са го знаели още тогава.

„Глутница кучета“ обагря в кръв и псувни пътя на Тарантино към Холивуд и бележи яркото начало на чудесното му творчество. Куентин прави много добри филми след това, но „Глутница кучета“ е неговият култов момент. Точното време, точното място, точните хора, точният сценарий.

Група от шест изтупани отрепки, начело с мазен мафиот и неговият още по-мазен син, се събират, за да осъществят обир на диаманти. Те не се познават, затова използват прякори – Mr. Pink, Mr. White, Mr. Brown, Mr. Blond, Mr. Orange и Mr. Blue – влизат в играта, облечени в черни костюми и RayBan-и, придружени от зъл чичко и неговия син по анцунг.

Тим Рот, Стив Бушеми, Харви Кайтел, Майкъл Медсън, Крис Пен, Лорънс Тиърни, Еди Бункър и самият Куентин Тарантино са основното звено на чудната група, допълнени от един полицай, гласът Стивън Райт и озвучени с музика от 70-те.

„Глутница кучета“ прави отварящата си сцена в закусвалня, за която Тарантино казва, че ако слушаш внимателно, може и да схванеш повечето неща. Трите кафета на Стив Бушеми, патки и Мадона, история за китайци и спор за един бакшиш, ти казват всичко, което трябва да знаеш, че следва. Сцената е снимана в рамките на ден, а закусвалнята, като генерално място, се превръща във важен елемент в ранните филми на Тарантино. Може да видите подобни сцени в „Джаки Браун“ и разбира се, в „Криминале“.

Начинът, по който Тарантино решава да разкаже, иначе на пръв поглед тривиалната история на „Глутница кучета“, се превръща в негова отличителна марка. Като печат на задника, който те прави специален. Филмът има едно огромно предимство пред останалите криминални истории, появили се до момента, той не ти показва най-важното в историята – обирът. Ти само слушаш за него. Какво се е объркало, кого са убили, кой се е измъкнал и къде са диамантите. Първо, защото Тарантино няма пари, за да направи пуцане, каквото този обир предогажда и второ, и по-важно, защото не иска. Не обирът е значителен за историята, а онова, което се случва преди и след него. Най-вече след. Именно там се намират кръвта и червата. Частта преди обирът е изобразена с доза силни и качествени псувни и расистки шеги. Четири важни елемента във филмите на Тарантино. Освен закусвалнята.

Под формата на уж случайно пръснати сцени, Тарантино сглобява през зрителя пъзела, който довежда до кървавата баня, в която Тим Рот има дупка в корема, а Майкъл Медсън реже нечие ухо. Междувременно Стив Бушеми почти се напикава от напрежение, а Харви Кайтел иска да е якият пич, спогоден с всички и може би затова не оцелява. Все тая. В киното на Тарантино някой рядко остава цял и жив, за да разкаже какво точно се е объркало, по дяволите. Не, то е като добър секс – трябва да се преживее, за да се разбере.

Скоците назад-напред във времето – от откриващата сцена, минути преди обира, през резултата, който се разиграва в един склад, до начина, по който всички се събират, за да вземат участие в тази злополучна история – нареждат пред драгия зрител, чудесно замислен, почти мистериозен пъзел, от типа „кой-го-направи“. Верният отговор е даден някъде в средата на историята, а след това гледаш само резултата от него. Но най-важното, филмовият пъзел, който „Глутница кучета“ представлява, е добро кино. Без пренапъване, без престараване, без излишни елементи. Добра драматургия, още по-добър диалог и чудесен актьорски състав.

Тази година, този филм прави 25 години на екран и ако го гледаш днес пак, ще ти се стори, че не е минала и минута от 1992-ра. Той е като застинал във времето. Като важен loop в пронстранствено-времевия континиум, който не може да бъде променен. И не трябва. Той е важен, както за кариерата на Тарантино и половината актьори вътре, така и за седмото изкуство само по себе си.

Пак се връщаме в началото на филма, в закусвалнята. Където група от 8 мъже спорят дали трябва да се дава бакшиш на сервитьорката, половин час преди да бъдат обърнати с червата навън.

Нали знаете какво казват: „Денят е хубав и всичко върви по план, освен когато не върви.“  За Mr. Pink, Mr. White, Mr. Brown, Mr. Blond, Mr. Orange и Mr. Blue всичко се прецаква, за да му провърви на Тарантино.