До Мордор* и назад

| от |

Аделина Марини

Първо един дисклеймър, провокиран от, за мен необяснимата, логика на мнозина в България да обожават вътре в страната да се оплакват, да плюят и да описват отвратителната ситуация, но в мига, когато това направи някой, който е напуснал родината, започват обвиненията в предателство, непатриотизъм, на какво основание, как така, нямаш право, спомни си откъде си тръгнала и пр. Та, всичките ми критики, споделяния на впечатления (мои и чужди), както и тази бележка не са предназначени да обиждат националната гордост, а да провокират към размисъл какво може да се направи по-добре и какво ужасно не е наред. Погледът отвън е винаги доста по-обективен (аксиома). Всеки от вас си избира сам дали да се включи към групата на тези, за които се отнася или да каже „това не е за мен, аз съм различен, затова не обобщавай“.

По-малко от 2 седмици след ходенето ми до София се наложи за 24 часа да отида пак по работа. Този път обаче водехме с нас двама хървати. Млади момчета, които ни вдъхновиха още по време на първата ни среща – с отношението им към работата, ангажиментите, непушачите, абеее цяла палитра от „ценности“, които мнозинството в България не разбират и не уважават. Те тръгнаха по-късно от нас от Загреб. Ние ги изчаквахме в София, за да вечеряме заедно и да се подготвим за срещата, за която отивахме. Още веднага след Белград обаче започнаха да ни звънят да ги напътстваме да не объркат накъде точно трябва да се движат. Бтв, точно в Белград с половинката се сменяме и той поема шофирането, защото аз отказвам да шофирам в тази част на света – шофьорската и техническа култура са сведени до pure survivalism, уважението към правила е напълно неразбираемо по тези ширини, а желанието да натриеш носа на някой тъпак, който се придържа към правилата е неустоимо. Та, чухме се на няколко пъти, за да ги упътим.

Трябва да кажа още в самото начало, че винаги се старая да не говоря с лошо за България. Не от някаква носталгична любов по родината, а защото на хората им е трудно да разберат защо човек може да е толкова отвратен и толкова силно да си мрази родното място. Не говори добре за мен, един вид :) Избирам обикновено извинителния ъгъл – комунизма, беднотията, влиянието на Русия и т.н. С хърватчетата досега сме обсъждали България единствено в контекста на това къде условията за бизнес са по-добри и като цяло България печели чисто номинално. Обяснявала съм им, че Хърватия е прекрасно място и че не разбирам какво не им харесва в Загреб, както и че трябва да са щастливи къде живеят, въпреки доста по-неблагоприятната бизнес-среда.

Като се видяхме на вечеря, едното момче започна с думите „Сега разбирам какво имахте предвид. Загреб е наистина прекрасно място“. Първият им културен шок настъпва още след слизането от магистралата при Ниш, но се задълбочава с влизането в България – страна-членка на ЕС от 2007-а година (не че това значи нещо, но у хората създава очаквания, че предстои нещо поне малко приближаващо се до Германия). В България ги поразява тоталният мрак, пустошта, неадекватната маркировка и знаци. Липсата на достатъчно упътващи табели. Бяха озадачени, че не са видели нито една табела на хотела, който им намерихме в центъра на София (доста симпатичен впрочем). На следващия ден тези дребни за широкоскроената българска душа, която вика и крещи с пълно гърло „Е, какво толкова?“, неща се превърнаха в абсолютен шок и неразбиране, след като момчетата се сблъскаха с шофьорската и изобщо всякаква култура в София. Недоумяваха как така има толкова скъпи автомобили при положение, че беднотията е очеизвадна. Защо хората са толкова агресивни? Свършихме си работата и плановете бяха те да си тръгнат веднага, а ние имахме да свършим още 1-2 нещица преди да си тръгнем на обратно. Те обаче поискаха да си тръгнем заедно, за да не губят време, ако се загубят в търсене на пътя за Калотина. На няколко пъти се губехме в тежкия софийски трафик в 6 часа вечерта на Тодор Александров, защото неудържимата българска природа постоянно се опитваше да ги стъпче, прескочи, избута, изобщо да ги накара да изчезнат от пътя. Всичко това съчетано с постоянно друс-друс, изгубване на ориентация дали си в правилната лента, защото маркировка почти няма или е нелогична, странното устройство на движението, което оставя цяла една лента свободна за завой надясно например, но от която масово коли продължават направо, избутвайки останалите, защото няма място напред за тях. Предреждане, клаксони, зли погледи, жестикулации, пълен хаос, шум, прах, смрад. На няколко пъти бяха останали с впечатление, че или нас ще ни ударят, или тях. Криво-ляво се добрахме до границата, но оттам до Ниш ситуацията само се влошаваше със залеза на слънцето (на всички ни желанието беше да успеем да стигнем до магистралата преди да се стъмни, но, уви, не успяхме). Изпреварвания на забранени участъци, нелогични и резки ограничения на скоростта; докато изпреварваш, изпреварваният дава газ, масово каране на дълги или с нерегулирани фарове, странни превозни средства от началото на автомобилната индустрия, които будят недоумение как изобщо са в движение …

На първата бензиностанция OMV след Ниш спряхме за почивка и вечеря. Очите им бяха широко отворени и не им се приказваше. Имаше само няколко възгласа, които започваха с: „Абе видяхте ли го това/този/онова …“ и не завършваха. До Белград, където се сменихме с моя партньор, ми беше свит стомахът от огромния стрес. Изпреварвам белградско беемве, защото се движи по-бавно от мен, но той започва да дава газ и така до 180 км/ч. Накрая успявам да го изпреваря, след мен успяват и хърватите, но тогава той светва дългите и ни изпреварва нас. Или пък изпреварва те някакъв автомобил, като ти почва от задния калник, фичва се отпред и рязко натиска спирачки, защото всъщност е дошъл неговият изход от магистралата. Или пък изпреварваш малко фиатче, което, естествено дава газ, но зад теб се появява поредния сърбин, който ти светка, докато ти се стараеш да останеш на пътя в остър завой със сбъркан вираж и асфалт от Титово време. Очите ти сълзят и смъдят от отсрещните фарове на дълги или тези, които зад теб карат с включени светлини за мъгла, единия фар ти изгаря ретината, а другият не свети.

Влизането в Хърватия ми донесе успокоение. Почувствах се у дома. Изведнъж магистралата стана „скучна“, информационно наситена и сигурна. Шофьорската култура рязко се промени и нещата станаха предвидими. Чухме се с нашите хърватски спътници на няколко пъти до Загреб, за да се уверим едни други, че сме добре и че сме щастливи, че сме си у дома. За пореден път се изненадах, че изобщо им пука. Те се прибраха в къщи с вече  ясното съзнание, че живеят в европейска държава. Мислех си да ги заплаша, че ако още веднъж чуя лоша дума за страната им, ще ги върна в Мордор, но знам, че няма нужда. Това са първите хървати от новите ни познанства, които вече разбират добре защо сме решили да емигрираме в тяхната страна.

Сигурна съм, че много от вас, ако сте стигнали дотук в четенето, ще си кажат, че това са някакви префърцунени и претенциозни лигльовци, които се правят на интересни. Какво толкова, че няма осветление, нали асфалтът е добър! И как така не могат да се ориентират накъде да карат?! Трябва да си тъп да не може да стигнеш до София без напътствие. Къде-къде по-важни неща има от такива дреболии. Само че отношението към детайлите показва мисъл за последиците, за другите, за логиката на нещата, показва отношение към хората и тяхната сигурност. Е, точно това липсва в България и в Сърбия, впрочем. Сигурна съм, че тази бележка няма да е от най-четените, заради различията ни в разбирането за Онези цици, за това защо е хубаво да се спазват правилата и купища други неща. За сметка на това обаче получих още едно доказателство, че човек трябва да живее там, където схващанията му не го правят малцинство, а са преобладаващи. Там, където се изненадваш от това, че в опърпана и раздърпана София има ужасяващо скъпи коли. И там, където човекът е важен, а не колата, ханцунга, обувките или очилата.

 
 

Instagram постави нов рекорд: 700 милиона потребители на месец

| от chronicle.bg |

Instagram обяви, че месечните й активни потребители вече са над 700 милиона, което е наистина впечатляваща бройка.

600-те милиона от миналата година са били задминати в средата на декември, което значи, че за по-малко от шест месеца Instagram е натрупала нови 100 милиона потребители. Това е нов рекорд за компанията, която досега нарастваше със 100 милиона на всеки девет месеца.

Трябва да се признае, че резултатите на компанията са заслужени. Instagram непрестанно прави подобрения в услугата, въвежда нови функции и дори видео излъчвания на живо, което задържа вниманието на все повече потребители. Най-вероятно социалната мрежа ще продължи да расте със същите темпове, поне ако продължи да полага толкова усилия.

 
 

Живите спомени за Чернобил

| от chronicle.bg |

Преди 31 години на днешната дата в АЕЦ „Ленин“ трябва да се проведе учение на персонала, което поради кофти апаратура и невнимание на отбор небрежни руснаци, довежда до взрив, способен да се мери с The Big Bang.

Похлупакът на реактора е отнесен, а във въздуха изригват отломки с радиоактивно замърсяване, еквивалентни на най-малко 200 ядрени бомби като тази над Хирошима.

Пряко засегнати са райони от Украйна, Беларус, Западна Русия, Полша, Финландия и Швеция. Няколко дни по-късно отровният облак от Цезий 137 покрива почти цяла Европа, като вторичната вълна затиска и България. Съобщението за атомния дъжд обаче идва чак след 5 дни – в малка колонка във „Вечерни новини“ се съобщава „случката“ с уверението, че опасност за здравето на гражданите няма.

Сега Чернобилското поколение вече е на 30+ години и има собствени деца, но то продължава да боледува заради радиацията и да живее в перманентна параноя, че ще развие различни онкозаболявания, като в този случай, уви, се потвърждават думите на Фройд, че във всяка параноя има доза истина.

Чернобилската авария е и най-тежката вина, която носи комунистическият режим в България. Вина, която трябва да се напомня всяка година на тази дата, като противовес на плъпналите в последно време тези, че „по бай Tошeво време“ си беше добре.

Събрахме спомените на няколко души за Чернобил и последвалите няколко дни. Те още са живи и ярки в съзнанието на хората, докато всички все още чакаме новият саркофаг на централата да бъде завършен*

„Два дни след 26 април жена ми се чу със своя приятелка, чийто баща имаше връзки при военните и каза, че Добри Джуров е инструктирал военните да пият йод, защото има радиационна авария. С жена ми се притеснихме, защото бебето ни беше на 3 месеца и спряхме да го извеждаме всеки ден в парка, както правехме дотогава. Помня, че се чудехме с какво да затискаме прозорците. На 1 май имаше задължителна манифестация, на която и аз бях, тогава валя дъжд, още нищо не беше официално обявено, въртяха се само слухове. Радиационният дъжд ме наваля, не знам как съм още жив. Но така беше, нямаше как „братушките“ да са направили грешка, в този режим всичко е непогрешимо, нали? Беше престъпление срещу народа. В неистов мащаб.“, Г.И., 66г.

„На летището в Киев беше паника, не можеха да се намерят билети…Всъщност, преди това бях на круизен кораб и никой не беше казал нищо за аварията…Никъде в България не беше казано, също. Но ние бяхме на круиз по руското крайбрежие и също не бяхме разбрали. След това всичко растеше огромно…като мутанти. Хората се радваха и гордееха, но в същото време висшите етажи си внасяли плодове и зеленчуци от Австралия. След това започнаха да се раждат много деца с аномалиии: затова баба се страхуваше, когато бях бременна….защото бях много близо до аварията, а може би заради аварията синът ми, който вече е на 28 години, е толкова специален.“, М.П., 53 г.

„Бях първи клас и си спомням как нашите ми се обадиха и ми казаха да затворя прозорците и да не излизам. И аз отворих широко прозорците и погледнах навън, грееше едно слънце, и си казах, че нашите сигурно са полудели“, П.Ц., 38г.

„Едно от най-интересните неща за Чернобил, разказвани от дядо ми е драстичния мор по пчелите. Той цял живот си беше пчелар и началото на май месец е най-активния период в развитието на пчелните семейства, цъфтят акациите и т.н., но точно нея година вместо да се развиват семействата рязко отслабнали вместо да изпълват кошерите спаднали на по няколко рамки пчела. С останалите колеги са търсели като причина някоя нова болест, която не познават, но нищо не успели да открият. Впоследствие чак като обявили за аварията, станало ясно защо… Интересно също е и есента нея година при изкупуването на меда са правили тестове за радиация, защото се е изнасял за ГДР и Швеция и са установили, че въпреки повсеместното замърсяване с радиация, пчелния мед не съдържал изобщо такава. Обяснението било, че или пчелите погълнали замърсен нектар умират и не могат да го донесат в кошера или най-вероятно усещат, кои растения за замърсени радиационно и ги избягват и не събират мед от тях.“, К.Л., 40г.

„Спомням си, че марулите бяха толкова пораснали, направо огромни, и ние си хапвахме сладко, сладко, после се разбра, че нещо се случва, имаше тиха паника, затваряхме прозорци и спряхме да извеждаме внучка ми на разходки навън, тя тогава беше само на няколко месеца. В същото време хората на Тодор Живков не са ги яли тия марули: едно беше за народа, друго за политическата върхушка“, Ц.П., 81 г.

„Бях от випуска на НГДЕК (Национална гимназия за древни езици и култури), който беше изпратен на бригада да бере спанак. Докато беряхме под строй, дойдоха няколко коли с хора на висшите другари, които прибраха своите деца.“, М.Л., 55 г.

„Приятелите на баща ми слушаха незаконно радио BBC Свободна Европа и така се разбра, че нещо има. Майка ми беше облепила с тиксо всички прозорци вкъщи, даваха ми да пия йод и беше гадно, не разбирах какво се случва, но виждах, че родителите ми са разтревожени“, Р. М., 38г.

„Бях от онези, които ходиха на манифестацията на 1 май, спомням си как се блъскахме на „Дондуков“, докато тълпата мине през мавзолея, наваля ни много. След това ме беше страх да забременея години наред. Когато все пак 5 години по-късно забременях, дълго се чудех дали да родя детето си…“, К.Т., 52 г.


*Изолационното съоръжение Обект „Укритие“ е построено за 206 дни, а в градежа са ангажирани над 90 000 души. Още през 1988 г. e ясно, че животът му е не по-дълъг от 20-30 години. Саркофагът се руши непрекъснато, корозията пробива покрива му, а водата от валежите, която прониква във вътрешността на уж „запечатания“ 4 блок, продължава да разнася радиоактивното замърсяване през почвата. Проектът за новото „Укритие 2″ трябваше да е завършен през 2013 г., Украйна все още приема средства от Европейската комисия, а саркофаг към момента няма.

 
 

Ще има продължение на „Z-та световна война“

| от chronicle.bg, по БТА |

Американският режисьор Дейвид Финчър снима продължение на филма за зомби апокалипсиса „Z-та световна война“.

Главна роля изпълнява Брад Пит, който участва и в първия филм.

Премиерата беше планирана за юни 2017 г., но се наложи снимките да се забавят, заради бракоразводния процес на актьора с Анджелина Джоли. Датата на излизане на новия филм по екраните не е известна.

През август 2016 г. Брад Пит предложи на Дейвид Финчър да режисира продукцията.

Постапокалиптичният трилър „Z-та световна война“, заснет по романа на Макс Брукс, се появи по екраните през 2013 г. Брад Пит е продуцент на филма и изпълнява главна роля в него. В „Z-та световна война“ се описва историята на бившия сътрудник на ООН Джери Лейн, който се опитва да предотврати зомби апокалипсис. Филмът донесе над 540 милиона долара приходи от прожекции в целия свят и от търговска гледна точка стана най-успешният в кариерата на Брад Пит.

Дейвид Финчър е работил по филми, като „Боен клуб“, „Седем“ и „Странният случай с Бенджамин Бътън“, главни роли в които изпълнява Брад Пит. Други филми на режисьора са „Социалната мрежа“ и „Момичето с драконовата татуировка“.

 
 

Да свалиш близо 20 килограма заради рокля

| от chronicle.bg |

Свалянето на килограми винаги е предизвикателство. Работата с кратки срокове често означава йо-йо ефект и връщане на загубеното тегло. Има обаче и друг вариант – да се получи наистина.

Блеър Хелуик е поканена за шаферка на сватбата на своя приятелка. Събитието е през ноември 2016 година, а роклите за шаферките вече са поръчани още през май. Блеър си взима размер 10 и размер 12, но остава недоволна от начина, по който й стоят. Осъзнава обаче, че до ноември има шест месеца, в които може да направи промяна в живота си. Решава, че това е достатъчно време, което да посвети на свалянето на килограми. Така започва приключението.

Блеър работи в телевизията и чува за треньорката Кайра Стокс покрай работата си. Прави проучване на цените и преценява, че може да си позволи да се пробва. Започва да ходи при нея на тренировка всеки четвъртък сутрин в продължение на месец, преди да събере смелост да пробва по-интензивни тренировки. Първоначално й е ужасно трудно – с темпото на тренировката, скачането на въже се възприема за почивка. Но постепенно Блеър свиква в ритъма и задобрява – всяка тренировка е насочена към различна мускулна група, всеки път е изтощително, но получава уверенията на Кайра, че колкото повече тренира, толкова по-добре ще се справя.

С тренировките тя трупа увереност и започва да тренира по-често. Агресивният й подход към тренировките води до това, че започва да тренира 5-6 пъти седмично.

блеър халуик

В началото не променя особено хранителните си навици, само въвежда дребни промени,з а да се храни по-разумно. Започва деня си с протеинов шейк или овесени ядки. Обядът й е салата и чисти протеини. Опитва се да вкара повече протеини в първите си две хранения за деня, за да има повече енергия. Вечер често хапва зеленчуци и сьомга. Опитва се да избягва въглехидратите вечер, защото я карат да се чувства подута на следващия ден.
Сред важните решения, които взима, е да не съхранява сладки храни и джънк в дома си. Тя осъзнава, че ако няма вредна храна наблизо, няма желание да я консумира.

В един момент от диетата, когато вече е свалила доста килограми, кантарът забива на 64 килограма и тя не може да разбере защо не може да продължи да отслабва. Тогава си дава сметка, че в този период често й се налага да работи през уикендите от офиса, където компанията осигурява кетъринг – когато срещу теб стои десертът и те „гледа“, не можеш да кажеш „не“. Разчитайки на подкрепа от семейството, колегите си и приятелите, успява да направи необходимите промени, за да следва режима си.

Днес, когато вече е постигнала идеалните килограми, не иска да отслабва, а да задържи теглото си. Затова понякога си позволява да хапне хляб или пица, но в умерени количества.

А наградата за усилията е ясна – в рамките на шест месеца е отслабнала толкова, че от размер 10 да стане размер 4 и 17 килограма по-малко. Предстои й да бяга на маратон и е готова за всякакви предизвикателства. В крайна сметка шаферската рокля се оказва само повод да постигне много по-голяма промяна в живота си.

блеър халуик