Да се буташ или да не се буташ?

| от |

Една от любимите ми новини всяка Коледа е онази, в която се обяснява колко време човек е прекарал висейки в задръстване, докато е пазарувал подаръци или храна. Новият рекорд е 6 часа. В паркинг. На мол. Някой от софийските.

Ясно помня зимата, в която се прибрах пеша от „Солунска“ до вкъщи, защото улиците бяха пълни с коли и трамваи, които не помръдваха. Светът беше застинал, а аз се движех бавно. Истерията продължи няколко дни, но хората така и не се научиха и до 25 декември ходенето беше най-бързият, удобен и лесен транспорт, ако искаш да си стигнеш вкъщи навреме за белобрадия старец.

Годините след този случай нещата леко се поуспокоиха, може би защото кризата дойде и някак споменаването й, като името на Онзи-който-не-се-назовава, леко потушиха нещата. Шопингът беше намален. След това обаче се появиха моловете. Те накацаха из София като спасителните самолети, които ти носят продукти на половин цена. Истерията на пазаруването в мола може да се сравни само с онази зима, в която София беше задръстена от коли и от нервирани хора затворени в тях.

Всяка година разказите кой колко време е прекарал, не пазарувайки подаръци, а излизайки от шопинг дестинацията си, достигат нови висини и времетраене. Коледният шопинг от удоволствие се превръща в кошмар, заради ограничения капацитет на паркинги и пространство за коли, което улиците в Столицата предлагат. Или може би проблемът е в хората?

Всяка година те, хората се кълнат, че този път, тази година, пазаруването ще бъде направено по-рано, няма да участват в истерията, ще намислят и напазаруват много по-рано. И всяка година това желание бива забравено покрай някакъв бит, липса на намаления, злият работодател, който не те пуска да си ходиш по-рано, за да си пазаруваш, майката, сестрата, съпругата, ония тъпанари на пътя и прочие външни елементи, които влияят на спокойното зимно предколедно шопване, за да звучим повече като западняри.

Истерията в мола и по-точно в паркинга на мола обаче, е най-страшното нещо, което можеш да преживееш точно преди празниците. Искрено вярвам в това. Няма по-лошо нещо от група нервирани хора затворени в тясно пространство, което бавно, но сигурно се пълни с газове от запалените им автомобили. Единственото по-страшно нещо сигурно е концертът на Massive Attack в София преди години. Хората се променят, настървяват се, когато се почувстват затворени като животни, макар и на сигурно в собствените си коли. Плашещото чувство, че няма да излезеш никога е много по-силно от теб. То е като онзи кошмар, в който тичаш гол по улицата и не стига това, че нямаш дрехи, ами и тичаш наистина бавно и онова, което те гони, те настига бързо.

Кога коледният шопинг от удоволствие се превърна в повод за болки в главата, каране, биене за рокли и корсети, крещене, разграбване, висене на тясно и затворено?

Покрай празниците често си припомням, че човешката памет е наистина кратка за някои неща. Че независимо колко сме се развили като интелект и колко сме добри в едно, битът винаги ще ни побеждава. Няма коледно чудо, няма удоволствие да зарадваш някой, няма приятно прекарване, което приключва с джинджифилово лате. Желанието да свършиш по-бързо и да купиш каквото и да било, е по-силно от теб и всяка светла и щастлива емоция, която някога си имал.

Висенето шест часа в паркинга на мола е просто грешно и нередно. Нямам идея, от кого зависи това да се поправи, може би по малко от всеки, който обвинява останалите.

Да се блъскаш или да не се блъскаш е въпросът, за който човек се подготвя всяка Коледа. Задава си го, поема си дъх, нарамва търпение си, облича най-удобните си дрехи и тръгва като на война. Хилядите приказки, оплаквания и коментари няма да спрат това да се случва всяка година. Единственото, което е по-притеснително е, че истерията някак порасва с времето. Всяка година тя е по-голяма от предишната.

Спомням си как една година чаках над 20 минути, за да се кача на ескалатора в мола. Никога повече не го повторих.

Може би е редно коледният шопинг да бъде част от равносметката ни за догодина. Не да го правим много по-рано и като някакви назидателни циници да обясняваме, че така им се пада на по-глупавите от нас, които са го оставили за последния момент. Обясняването на някого, че е по-тъп от теб не го прави такъв, но не съм сигурна за обратното.  Може би ни трябват повече молове или повече паркинги. Но и една равносметка ще ни свърши работа.  

 
 

Мат Дилън: Носталгия по 90-те

| от |

В средата на 90-те години седмото изкуство показва на света един от любимите си за онова време секс символи. Висок близо 2 метра, със специфично лице и плътен глас Мат Дилън е всичко онова, от което може да те е страх и същевременно да искаш да гледаш на голям екран. Той е харизматичен, талантлив и по един грубоват начин секси.

Най-големият си удар Дилън прави с тийн-класиката „Лудории“, която излиза през 1998 година. Той е на върха на славата в този момент. А там играе сексапилен учител, замесен в афера с млада, секси ученичка, която решава да го съди за изнасилване. Нищо в „Лудории“ не е такова, каквото изглежда. Филмът е чувствено лятно удоволствие, с привкус на мистерия, секс и топло време. А към Мат Дилън добавяме сексапилната компания на Денис Ричардс и Нев Кембъл. „Лудории“ също така може да се похвали и с една от най-приятните голи сцени, включващи гол мъжки член. И той принадлежи на Кевин Бейкън.

Година преди това излиза комедията „Няма скрито покрито“, в която Дилън има по-малка, но доста приятна роля. А година след това го гледаме в чудесната комедия „Ах, тази Мери“ на братята Фарели.

Чак през новото хилядолетие Мат Дилън прави и ролята, която се смята за най-добра в неговата кариера до момента – тази в „Сблъсъци“. Полицай Райън му носи номинация за „Оскар“, „Златен глобус“ и награда на БАФТА. Не пелечи нито една от тях, но нарежда името си до най-добрите за 2004 година.

Междувременно Дилън снима първия си режисьорски проект – Ghost Town, държи личния си живот настрана и леко се оттегля от киното. Мат се заравя в малки роли в сериали и по-треторазрядни продукции, докато брат му – Кевин Дилън започва да изпъква в ролята на Драма в продукцията на НВО „Антураж“.

Кевин замества Мат в светлината на прожекторите, но не може да го бие нито по осанка, нито по сексапил.

2015-а е годината, в която Дилън се завръща към комерсиалното и успешно седмо изкуство, но с телевизионен сериал. „Уейуърд Пайнс“ и неговият първи сезон бяха едно от добрите неща, които можеше да гледате на малък екран в тв сезона преди две години и Мат Дилън е една от причините това да е така.

Догодина този снажен мъж прави една от най-амбициозните си роли. Той ще е Джак Изкормвача. Но режисиран от датчанина Ларс фон Триер. Нищо, което Триер е направил не е оставило зрителите безразлични, а проектът The House That Jack Built е едно от заглавията, които е редно да очаквате през 2018-а. Дотогава, ви предлагаме приятна доза Мат Дилън, който вчера направи 53 години и е все така секси. В галерията горе.  

 
 

Сладкодумният разказвач, който ви къса нервите

| от Констанс Бонасьо |

И вие сте го виждали. Нещо повече – срещате го всеки ден, и още по-лошо – чувате го.

Той няма конкретен образ, претворява се и се видоизменя, сякаш крие магьосническа пръчка в джоба си. В битката за вашия слух и съзнание, той е готов на всичко – да прави циганско колело; да търси на мобилното си приложение сграда, която се вижда, само и само да ви разкаже защо отива до нея; да жонглира с портокали от промоционалната витрина, за да ви разкаже, че цитрус пресата му се е прецакала.

Въобще – където ви свари, там ще ви облъчва с тегавите си безкрайни разкази.

Вече не ни преследват само досадни бабички, за да ни омагьосват с ишиаса си, с темерутщината на зетя си и следването на внучката в Америка. Те разказват надълго и нашироко своето житие-битие, защото сте имали неблагоразумието да ги подкрепите на слизане от трамвая. В отплата на това, че сте прихванали костеливата им ръчица, можете да изслушате какви ли не истории – колко лъжат на Женския пазар; как вече и медът не е истински; как „Топлофикация” казала, че ще ги компенсира, но не ги компенсирала; колко вярвали на Радан Кънев; как такава зима не е имало от 30 години насам…

Сладкодумният разказвач има много лица, а и обхватът на темите му постоянно се разширява.

Той може да е чичката в метрото, който обяснява как е оставил колата на паркинга, за да не се навира в задръстванията. Следват биографични данни на автомобила – година на производство, година на покупка, марка, кубатура на двигателя, цвят, тапицерия…И всичко това, само защото си му казал на коя спирка да слезе.

Друга разновидност на сладкодумния разказвач е съседката – грижовна къщовница и домакиня.

Тя ще ви изпили нервите докрай. Само заради непридвидливостта ви да носите снопче розмарин в ръка, се започва, та не се свършва. И тя готвела – пък как нарязала лука, пък как задушила гъбите, пък изпекла спанак с ориз. И докато готвела, пуснала една пералня и прахосмукачка, извела кучето, изгладила, изплела пуловер с еленче. И всичко това, само защото й казахте, че в магазина има пресни подправки.

За сладкодумния разказвач от социалните мрежи хич няма да отваряме и дума. Той е описван подробно и многократно.
В заключение можем да кажем, че сладкодумният разказвач, не е никакъв разказвач, още по-малко сладкодумен. Той си е една жива досада…

И нашият съвет на патил и препатил човек, магнит за сладкодумния разказвач, е веднага, щом го разпознаете, да побегнете. Друго спасение няма.

 
 

Този път „Оскар“-ите дискриминират актьорите по възраст

| от chronicle.bg, по БТА |

Американската киноакадемия, учредила „Оскар“-ите, беше обвинена за това, че дискриминира актьорите по възраст, като звездите над 60-годишна възраст рядко са удостоявани със златните статуетки.

Порталът се позовава на най-ново изследване на сътрудниците на университета в Южна Калифорния. Те установили, че от 25-те номинирани филма за „Оскар“-и през последните три години, главният актьор в тях е бил над 60-годишен само два пъти. И в двата случая номинации получил Майкъл Кийтън.

По данни на изследването едва в 22,3 процента от споменатите филми играели и в главни роли възрастни жени.

През месец януари тази година световноизвестният режисьор Джеймс Камерън разкритикува Американската киноакадемия заради нейното предубеждение към масовата култура, припомня сайтът Дедлайн.

 
 

Сериалите, които свършват през 2017

| от chronicle.bg |

Нищо не е вечно.

Гадното чувство, когато приключиш хубав сериал и се чудиш какво да правиш с живота си, е познато на всички – обикновено това се случва с хубавите книги. Да приключи сериалът ви завинаги обаче – ето ви съвсем друга мъка.

Миналата година се разделихме с много актьори. През тази обаче ни очаква краят на много сериали. Подготвихме галерия с всички тях.