Да потънеш в „дълбокия“ арт

| от |

Да тънеш привидно в бездни от отчаяние, да си сърдит на света и живота, да бълваш хейтърски слова, плагиатствани от интернет и да наричаш всичко „комерс“ – това е рецептата. Към киселата физиономия, отегчения вид, прибави поглед, зареян в нищото, за да създаваш впечатление на самовглъбен творец. С още няколко трика ще те превърнем в най-популярния представител на „тежкия градски арт“.

Един от първите белези на столичния арт е – карай градско колело.

Ходи с него на работа, край фонтаните на Народния. Избери ретро колело с голяма кошница, декорирай го с хартиени цветя или си нахлупи кариран каскет – бъде ретро колоездач и демонстрирай навсякъде, че не можеш без колелото си. Всички трябва да знаят, че живееш екосъобразно, а освен това и си атлетичен тип. Обичаш движението, нищо, че всяка сутрин мразиш факта, че трябва да въртиш нагоре по баира, за да стигнеш до офиса. Нищо де, поне този път ще мрънкаш наум, за да не разберат останалите че всъщност си противник на велотенденциите.

Книга в чантата – избери по-дебеличка, може на руски автор.

Не я чети никога, защото може да повлияе на миродавното ти мнение (или да те обърка). Критикувай книгата и мрази Чарлз Буковски, защото е комерс. Мрази съвремието, кажи, че е изчерпано, някъде на всеослушание. Не казвай защо, замълчи загадъчно и привидно клати глава с разбиране… ( или просто клати ритмично и безразлично глава).

Сложи маркер някъде в средата на книгата, дори да си прочел само съдържанието. Подчертай произволни редове и ги отваряй уж случайно, когато си на кафе. Чети в трамвая или метрото и уж случайно вади книгата, когато искаш да направиш впечатление. Все пак да четеш нещо е арт.

Напивай се и се карай със събеседниците си.

Просто е задължително да удариш две водки по време на някоя изложба или след представление – демонстративно. Чиста водка, така пият артовете. Мълчи и гледай в нищото, докато отпиваш, все едно мислиш как да опровергаеш Галилей. Започни да дебнеш събеседниците си за грешки.

Заяждай се, дори и без причина и не се аргументирай, когато спориш. Напий се достатъчно, за да се изнервиш и да имаш сили да тръшнеш спонтанно някоя врата, за са постигнеш внушение, че си дълбоко засегнат. Изчакай няколко минути пред заведението, разроши косата си и се върни с празен поглед и сърдито лице на масата. Не говори до края на вечерта, защото артовете са чувствителни.

Ходи на театър.

Избирай само сложни пиеси от по 3-4 часа, с антракти. Макар трудно да запомняш актьорите, ще си направиш списък, защото трябва да ги цитираш по време на непринудени разговори. Трябва да си критичен, иначе не си арт. Не ти харесват постановката, сценаристите, режисурата, адаптацията, костюмите и дори гласовете на актьорите, защото всички са се „изтъркали“. Все пак, ти си арт, всичко е комерс.

Търси себеподобни.

Отбери хора около теб, които са ядосани на целия свят и си направи свита. Носете се винаги в черно, пийте само червено вино, пушете цигарета или свивайте тютюн на обществени места. Говорете за изкуство, макар да не го разбирате. Научете имената на трима художници, трима писатели и трима изпълнители на класическа музика. Не пропускайте да давате примери от техния живот. Научете рождените им дати, за да изглежда, че имате добра памет и сте любознателни.

Купете си шапки. Дръжте се с всички, все едно са длъжни да ви познават.

Сменете музиката на Ipod-a си. Истинските артове веднага ще познаят, че не разбирате и бъкел от изкуство. Заложете на сигурното – Beatles, the Doors, Jazz. Всички артове слушат Jazz.

Бъдете ангажирани непрестанно.

Ако не можете да правите никакво изкуство, кажете, че пишете книга, но просто нямате муза. Или казвайте, че сте в творческа криза, преживявате катарзис.Така може да спечелите много време, докато извоювате мястото си в тежкия столичен арт.

Ако следвате тези няколко стъпки ще се превърнете в хората, които обожавам да срещам по столичните арт сбирки – егоцентрици с високо самочувствие и критична оценка към всичко, което ги заобикаля. И, разбира се – с добре скрит талант.

 
 

„Лъв: Стъпки към дома“: Едно истинско приключение

| от |

„Лъв“ или Lion е едва вторият филм от официалната листа с номинирани за 89-тите награди „Оскар“, който излиза по кината у нас. Първият беше „Първи контакт“ и както се случва с повечето Оскарови филми, не получи най-големия отзвук на света. Което е жалко, разбира се. Има смисъл някои филми да са номинирани за едни от най-престижните и бляскави статуетки в света на седмото изкуство, а други не.

И „Лъв“ е един такъв филм.

Това е първият пълнометражен проект на режисьора Гард Дейвис – един от режисьорите на чудесния сериал Top of the Lake – и е адаптация по книгата на Сару Бриърли A Long Way Home.

Самият Сару има уникална история – роден и расъл до петата си годишнина в един от най-бедните индийски райони, без да може да чете и да пише, една вечер малкият Сару се губи в многолюдна Индия и по стечение на обстоятелствата попада в системата за сираци. А оттам при семейството на Сю и Джон Бриърли, австралийска двойка, която го осиновява. Така от бедно и мърляво индийче Сару порасва в приятен млад мъж, който говори английски, носи отговорност за делата си и учи в университет.

Някъде там в главата на младия мъж се загнездва идеята, че трябва да потърси изгубеното си семейство – майка, по-голям брат и сестра. Идеята прераства в план, благодарение на появилата се по онова време Google Earth, която по-късно се превръща в обсесия. В продължение на няколко години Сару не мисли за нищо друго, освен за това. Денонощно. Непрекъснато. Идеята за Индия, майка му и брат му го преследва в сънища и будни състояния, превръща се в определяща за ежедневните му нужди, става неговата сянка, надвиснала тежко над ума му. Ум, който няма покой.

Да бъдеш обсебен от идеята за някой или нещо, е най-лошото лекарство, което може да дадеш сам на себе си. То ти носи непоносима вреда, лашка те в състояния на еуфория и депресия, кара те да имаш очаквания и неизменно да бъдеш разочарован от тях впоследствие.

„Лъв“ обаче е от тези амбициозни и красиви филми, които ти казват, че понякога, само понякога, мечтите в действително се сбъдват. Те не идват така, както ние си представяме, че ще се случат, нито са опаковани в нашите илюзии, но когато най-после пристигнат, знаем, че са се случили.

Първата част на „Лъв“ се случва в екзотична Индия. Безкрайните кадри и истинските емоции, които играта на малкия Съни Пауар и младия Абхишек Барате ти носят, те карат да помиришеш и да докоснеш мръсотията и красотата на тази толкова различна страна.

Съни Пауар е момчето, което открадва шоуто в „Лъв“ безспорно. Той и Абхишек правят дебют на голям екран и са големите звезди на тази продукция. Нешлифовани, чувствени, естествени, чудесни… Мръсните им крака, дивите им погледи, диалозите им на хинди са онова вкусно усещане, което „Лъв“ оставя след себе си в зрителите.

Втората част е запазена за Никол Кидман и Дев Пател. И малко от Руни Мара, която винаги е чудесна на голям екран, но тук е отстъпила мястото в светлините на прожекторите на другите. Дев Пател от друга страна е един от младите британски актьори, които заслужават внимание и адмирации. Кариерата му стартира от дивия тийн-сериал Skins и стига до работа с Дани Бойл в „Беднякът милионер“, който му носи първа номинация за БАФТА. Днес, няколко години по-късно, пораснал и възмъжал Дев Пател в крайна сметка получава и първата си номинация за „Оскар“ за „Лъв“ и прибира тазгодишната БАФТА за поддържаща мъжка роля в джоба си. Дев Пател е чудесен. Винаги, когато някой има възможност да го гледа, нека да го прави.

Същото важи и за Никол Кидман. Макар темата с осиновяването да й близка, в крайна сметката първите й деца с Том Круз са именно осиновени, в живия живот Кидман е някак затворен и студен човек. Но пък е прекрасна на кино. Тази порцеланова, висока жена успява да изкара на голям екран емоции, каквито в живота някак не може, и да ги пресъздаде с малко думи и повече мимики, отколкото лицето й, минало през няколко разкрасителни процедури, иначе би позволило.

Към всичко това добавяме чудесна музика, великолепни кадри и една сантиментална история, която може и да ви накара да си поплачете.

В „Лъв“ всеки може да открие по нещо за себе си. Дали това ще е екзотиката на толкова различната от нас Индия, дали ще е тематиката, дали ще е красотата на Австралия, дали ще е епичната музика на Дъстин О`Халоран и Волкер Белтерман или нещо съвсем различно, което ние не сме видели, няма значение. Но си го причинете на кино. Не случайно някои филми са номинирани за „Оскар“, а други не са, както казахме в началото.    

 
 

Мат Дилън: Носталгия по 90-те

| от |

В средата на 90-те години седмото изкуство показва на света един от любимите си за онова време секс символи. Висок близо 2 метра, със специфично лице и плътен глас Мат Дилън е всичко онова, от което може да те е страх и същевременно да искаш да гледаш на голям екран. Той е харизматичен, талантлив и по един грубоват начин секси.

Най-големият си удар Дилън прави с тийн-класиката „Лудории“, която излиза през 1998 година. Той е на върха на славата в този момент. А там играе сексапилен учител, замесен в афера с млада, секси ученичка, която решава да го съди за изнасилване. Нищо в „Лудории“ не е такова, каквото изглежда. Филмът е чувствено лятно удоволствие, с привкус на мистерия, секс и топло време. А към Мат Дилън добавяме сексапилната компания на Денис Ричардс и Нев Кембъл. „Лудории“ също така може да се похвали и с една от най-приятните голи сцени, включващи гол мъжки член. И той принадлежи на Кевин Бейкън.

Година преди това излиза комедията „Няма скрито покрито“, в която Дилън има по-малка, но доста приятна роля. А година след това го гледаме в чудесната комедия „Ах, тази Мери“ на братята Фарели.

Чак през новото хилядолетие Мат Дилън прави и ролята, която се смята за най-добра в неговата кариера до момента – тази в „Сблъсъци“. Полицай Райън му носи номинация за „Оскар“, „Златен глобус“ и награда на БАФТА. Не пелечи нито една от тях, но нарежда името си до най-добрите за 2004 година.

Междувременно Дилън снима първия си режисьорски проект – Ghost Town, държи личния си живот настрана и леко се оттегля от киното. Мат се заравя в малки роли в сериали и по-треторазрядни продукции, докато брат му – Кевин Дилън започва да изпъква в ролята на Драма в продукцията на НВО „Антураж“.

Кевин замества Мат в светлината на прожекторите, но не може да го бие нито по осанка, нито по сексапил.

2015-а е годината, в която Дилън се завръща към комерсиалното и успешно седмо изкуство, но с телевизионен сериал. „Уейуърд Пайнс“ и неговият първи сезон бяха едно от добрите неща, които можеше да гледате на малък екран в тв сезона преди две години и Мат Дилън е една от причините това да е така.

Догодина този снажен мъж прави една от най-амбициозните си роли. Той ще е Джак Изкормвача. Но режисиран от датчанина Ларс фон Триер. Нищо, което Триер е направил не е оставило зрителите безразлични, а проектът The House That Jack Built е едно от заглавията, които е редно да очаквате през 2018-а. Дотогава, ви предлагаме приятна доза Мат Дилън, който вчера направи 53 години и е все така секси. В галерията горе.  

 
 

Анджелина Джоли представи новия си филм

| от chronicle.bg, по БТА |

Анджелина Джоли направи премиерно представяне в Камбоджа на новия си филм в присъствието на краля на страната Нородом Сиамони, предадоха световните агенции.

Прожекцията на лентата „Първо убиха баща ми“ , която се фокусира върху геноцида на режима на Червените кхмери в периода 1975-1979 година, се състоя в древния храмов комплекс Ангкор Ват.

Филмът под режисурата на Анджелина Джоли е екранизация на едноименния роман на активистката за правата на човека Лунг Унг, в който тя си спомня за детските години и за преживения ужас по време на бруталния режим на Пол Пот. Тя е била петгодишна, когато неговите главорези нахлуват в камбоджанската столица Пном Пен. Момичето е изпратено в трудов лагер и преживява нечовешки страдания. При режима на Пол Пот е избито една четвърт от населението на Камбоджа.

Страната е близка до сърцето на Джоли. Тук тя засне филма си в периода 2015-2016 година, от тази държава е и осиновеният й син Мадокс, припомнят агенциите.

 
 

Кейт Ъптън на корицата на „Sports Illustrated“

| от chronicle.bg |

Броевете с бански на списание „Sports Illustrated“ са легендарни.

Тази година от корицата ни гледа Кейт Ъптън. За нея обаче една корица е малко, затова списанието прави цели три, който може да видите в галерията ни. Темата на броя е „многообразието на човешкото тяло и възраст“.

Други известни личности в броя са тенис легендата Серена Уилямс

 

A post shared by Serena Williams (@serenawilliams) на

 

Ашли Греъм  

A post shared by A S H L E Y G R A H A M (@theashleygraham) на

 

Кристи Бринкли

A post shared by Christie Brinkley (@christiebrinkley) на

 

Хънтър Макгрейди  

A post shared by Hunter McGrady (@huntermcgrady) на