Четене, библиотеки, бъдеще

| от | |

Весела Ангелова, prilivi.eu

След като Министерството на културата обяви кампанията в подкрепа на четенето „Чети с мен“, възникна бурно обществено недоволство и то предимно от страна на четящи хора. Причината отчасти се дължеше на некоректното отразяване на информацията в „Дневник“, а после в други, склонни към преписване медии, където беше съобщено, че инициативата се казвала „Селфи с книга“.

Като оставим настрана, че, първо, това не е името на инициативата и второ, че никой не можа да обясни какъв точно е проблемът със селфито с книга, дори след като кампанията беше осветлена и неяснотите бяха изчистени, недоволството не затихна.

Хората по природа трудно са склонни да признаят, когато са сгрешили. След като веднъж си написал кипящ от праведно възмущение статус във Фейсбук, в който кампанията бива заклеймена като грозна, пошла и отвратителна, после ти е ужасно трудно да кажеш „пък може и да не съм бил прав“, нищо, че си се запознал със същността на идеята.

А после някой по-популярен потребител пише изпъстрено с красиви думи послание, от което става ясно, че четенето било интимен и съкровен процес, също и сакрално изживяване, така че би било престъпление да се опошли, превръщайки се в публично събитие. И следва нещо напълно логично. Последователите на потребителя започват да повтарят и да доукрасяват първоначалното послание. Появиха се дори и мнения, че кампанията едва ли не скверняла паметта на Гутенберг; че по този начин книгата се превръщала в стока за масова употреба – което, подразбира се, явно е нещо лошо; – стените бяха залети от съперничещи си по остроумие коментари; накрая всичко това се разрасна в лавина от хейт.

Върху интимния характер на четенето ще се спра малко по-нататък.

Преди това искам да ви разкажа за град Меделин, в Колумбия. Сигурно сте го чували. Няма как да не знаете за наркокартела Меделин и за наркобарона Пабло Ескобар. Съвсем доскоро централната власт на Колумбия беше практически в състояние на война с цял Меделин. А Меделин представляваше една доста хипертрофирала версия на Дупница, Бобов дол или друго феодално владение в България. Ескобар осигуряваше работни места. Ескобар финансираше болници. Ескобар даряваше на църкви. Ескобар строеше къщи за бедните и футболни игрища. Ако някой гражданин имаше проблеми, трябваше да намери начин да сподели това или с Ескобар, или с достатъчно приближен до него човек, за да получи някакво решение. Разбира се, Ескобар превърна Меделин в кокаиновата столица на света, изби сума ти народ, организира атентати и по света, и в собствената си страна (единият дори в книжарница), но и до ден днешен е нещо като национален герой за немалко от местните, които толкова дълго време са били зависими от него.

Защото меделинци бяха напълно зависими от Ескобар, но го обичаха. А го обичаха, защото напълно зависеха от него. Хиляди жители на бедните квартали се стичат на погребението на Ескобар.

Разбира се, в столицата на наркоимперията нещата не бяха розови. Целият град беше под властта на бандите. Бандите в общия случай бяха или на Ескобар, или на неговия най-голям враг, El Cartel del Valle – „Картелът от долината“. С други думи, градът живееше под обсада. Дори мащабната правителствена акция, довела през 1993 г. до убийството на Ескобар, не успя да въдвори ред. В края на краищата наркобароните имат свои наследници, а те обикновено не са кротки мирни хорица с благ характер.

Всичко това се променя рязко, когато през 2003 г. гражданите на практически живеещия във военна обстановка Меделин избират за кмет Серхио Фахардо, професор по математика, славещ се с доста идеалистичните си възгледи.

Фахардо има доста нетрадиционно и може би дори наивно, биха казали някои, решение за справяне с престъпността. Особено с младежката престъпност, особено с гангстерските банди и особено из гетата. А благодарение на дългогодишното си съществуване като местна феодална структура, една немалка част от Меделин по онова време е гето.

Накратко, Серхио Фахардо започва строителството на така наречените „Библиотечни паркове“ – Parques Biblioteca. Това са големи библиотечни комплекси със съвременна архитектура, с прилежащи паркове. За тези комплекси местната власт казва:

„Библиотечните паркове са културни центрове за социално развитие, които насърчават общуването между гражданите, провеждането на различни образователни и развлекателни инициативи, създаването на общности, внедряването на новите предизвикателства на дигиталната култура. Освен това са пространства за предоставяне на културни услуги, които съдействат за културното израстване и укрепването на съществуващите квартални организации“.

Или, ако излезем от формалния език, тези библиотечни паркове са образователни и библиотечни структури, построени в най-големите гета, с най-високата престъпност, с най-високия процент на необразовани и неграмотни младежи. В момента са градска забележителност и са включени в туристическите обиколки на Меделин.

В периода 2005-2008 година са построени първите пет парка. До 2011 израстват още пет. Всеки библиотечен парк е с уникална архитектура, съобразена с местната топография и културни особености.

„Наивната“ идея на Фахардо веднага започва да дава резултат. Библиотечният парк оформя района около себе си точно обратното на онова, което доказва Теорията на счупения прозорец. Знаем, че няколко изхвърлени не на място боклуци лесно еволюират до сметище. Този случай обаче ни показва, че обратното също е валидно. Гетото започва да отстъпва, престъпността в кварталите с библиотечни паркове драстично намалява. Да, престъпността в Меделин все още е немалък проблем, периодично бележи пикове и спадове, само че във въпросните квартали спадовете са систематични.

Обаче как според вас младите гангстери се решават да изоставят облика си на алфа-мъжкари и да пристъпят в място, което по-скоро биха подложили на обстрел и подпалили, вместо да се възползват от предлаганите им там възможности? Точно така. С насърчаващи четенето кампании, с личен пример, с помощта на доброволци от Младежката мрежа на Меделин. Организацията съществува от 1990 г., целта е ограничаването на младежката престъпност. Освен многобройните дейности, с които членовете й се занимават, след изграждането на библиотечните паркове приемат присърце инициативата да пренасочат младите хора от уличните банди към библиотеката.

Успехът им е несъмнен. Победата не е окончателна, но никой не би могъл да отрече огромната разлика между Меделин от 2003 и Меделин от 2014.

Идеята за библиотечните паркове се разпростира из цяла Латинска Америка, паркът Мангиньос в една от фавелите в Рио де Жанейро е пряко вдъхновен от ставащото в Меделин.

–––––––––––

Предусещам въпроса „Какво общо има това с нас?“.

Има много общо. Да, още не сме тръгнали да се стреляме по улиците, слава Богу, но не знам дали за някого е тайна, че България се превърна в едно огромно, грозно, рушащо се гето, което се опитваме да не забелязваме, за да запазим поне донякъде здравия си разум.

Вероятно ще има достатъчно хора, които биха запитали „Е точно четенето ли ще ни спаси? Библиотеките ли ще ни извадят от гетото?“. Ами… краткият отговор е „да“.

Моля да ме извините, че ще си послужа с клишето, че и най-дългият път започва от първата крачка. В България има огромна необходимост да се заговори за проблема с културата, проблема с библиотеките и проблема с четенето въобще. Кампанията „Чети с мен“ точно в момента предоставя точно тази възможност – да се осветлят тези проблеми и да се бие тревожно камбаната.

Когато беше разпространена информацията за кампанията, имаше и мнения, според които правителството вместо да се занимава с това, можело да извърши някакви много велики неща… Само дето не мисля, че е много честно да искаме от министерство в кабинет с предизвестен жизнен цикъл от максимум два месеца и половина, да оправи всичко онова, което няколко министерства преди него успешно опропастиха и да изгради всичко останало, с което да спаси бъдещото културно министерство от по-нататъшни задължения.

Ентусиазмът, с който тази кампания беше обругана, щеше да бъде много по̀ на място при вестта, че бюджетът за култура отново е под един процент. Примерно.

Вместо това можем да приемем тази кампания като първата стъпка. Като начало на обществено обсъждане на проблемите в културата. Като разяснение какво губим, когато я набутваме в килера приоритетите си и после зазиждаме вратата, за да не би да успее някак да се измъкне.

Имаше въпроси дали наистина някой вярва, че без тази кампания четенето щяло да умре. Не, няма да умре, разбира се. Но кампанията ще му вдъхне допълнителна енергия, от каквато, видя се, има нужда.

И тук се връщам на интимния характер на четенето. На сакралната съкровеност, която подобна кампания би опошлила, превръщайки процеса в рекламен продукт, в стока за масова употреба.

Как да ви кажа, храната също е стока за масова употреба. Готови ли сте да се откажете от нея? Да, има джънк фууд, има и гурме. Вкусът обаче се култивира, а невинаги гурмето е недостижимо. Дрехите също са стока за масова употреба. Бихте ли тръгнали голи? Не вярвам. Тогава защо ви е трудно да приемете масовия характер на книгата? Кое ви кара да не можете да преглътнете факта, че книгата е продукт? Че авторите трябва да печелят? Че тяхната професия е писането на книги, което те не вършат между другото, след като са прекопали картофите и са върнали овцете от паша?

Впрочем, за масовия характер на книгата и за превръщането ѝ в продукт трябва да благодарим на Гутенберг. Извинете, че ви занимавам с азбучни истини, но в епохата преди усъвършенстването на печатарската преса книгите са се писали и преписвали на ръка, което ги е превръщало в бутикови уникати, достъпни за малцина избрани люде. Грамотността е била лукс, четенето на книги – и на художествена литература – е било привилегия за елита. И няма нищо случайно във факта, че разцветът на Ренесанса съвпада именно с масовото въвеждане на усъвършенстваната печатарска преса.

Хипотезата за интимния характер на четенето се завъртя из социалните мрежи и различни медии и постепенно еволюира до лема. Немалко хора повярваха, не се усъмниха, не опитаха да подложат това твърдение на проверка.

А аз пък ще ви кажа, че нищо интимно няма в процеса на четене. Четенето не е дейност, която се извършва в малките часове, за предпочитане насаме и с червена точка в долния ъгъл на екрана. Човек може да чете навсякъде. В леглото, на дивана, в автобуса, в парка, в клас, докато върви по улицата или чака на опашка… Именно навсякъде. Обаче преживяването, което четенето предизвиква, ето това е интимното. Това е светът, който въображението на четящия човек изгражда, докато поглъща страниците в търсене на развръзката. Този свят е лично твой, интимен, съкровен. Ти не можеш да го споделиш с друг, дори и да искаш. Единственото, което можеш да направиш, е да му препоръчаш същата тази книга, възбудила тези прекрасни чувства в теб, и да се надяваш, че другият също ще успее да изгради свой интимен, съкровен и не по-малко интересен свят. И той ще е различен от твоя. Героите ще изглеждат по различен начин, пейзажите няма да са същите, морето ще е с различен цвят, облаците – с различна форма. Този интимен и съкровен свят по никакъв начин не би могъл да бъде опошлен и обруган, ако излезеш и съвсем нарочно прочетеш пасаж от любимата си книга, просто защото никой друг, освен теб, няма и не би могъл да има достъп до него.

Сакрално е не самото четене, а въздействието на прочетеното върху душата ти. Това също е твоя и само твоя лична трансформация, която не би могъл да споделиш с друг. Отново, можеш само да му дадеш книгата, която те е променила, и нищо повече. Колкото и да споделяш чувствата си, нищо не гарантира, че другият ще изпита същото. Никой не може да знае това. Но можеш, точно както е направила Шехерезада, да го увлечеш достатъчно и да му направиш неповторим подарък.

Защото книгата не е нищо повече от грубите основи на един строеж. Все едно колко прекрасно е написана, все едно колко увлекателна е историята, все едно колко подробни или загатнати са описанията. Четейки книгата, ти получаваш уникалната възможност да изградиш своя собствена сграда, даже вселена, да я населиш със свои собствени герои, дори да продължиш да развиваш историята дълго, след като си погълнал и последната страница.

Убедих се в съществуването на елитаристи, твърде горди и твърде възвишени, за да споделят една хубава книга. Обаче примерът увлича. Ако четеш на децата, ще ги научиш да обичат книгите и четенето. Ако едно дете се увлече от хубава книга, друго дете ще поиска да разбере кое му е толкова хубавото и ще направи същото. Ако четете пред хора, най-малкото можете да заинтригувате случайния минувач и той също да пожелае да прочете книгата, която явно толкова ви е впечатлила.

А после можем да поговорим и за необходимостта от библиотеките. За нездравословната страст на няколко поредни правителства да закриват училищни библиотеки. За нездравото възмущение на бившата здравна министърка Десислава Атанасова, което я разтърси, след като откри, че в „Пирогов“ имало заделен бюджет за болнична библиотека. За това, че при всички сатрапски решения липсваше общественото възмущение, което наблюдавахме при обявяването на кампанията „Чети с мен“.

Ще завърша това въздълго изложение с твърдението, че общество, което протестира срещу кампания в подкрепа на четенето, наистина се нуждае от подобни инициативи; че власт, която затваря библиотеки, е опасно близо до власт, която гори книги. Ето това е абсурдното, грозното и пошлото и срещу това трябва да негодуваме.

 
 

Когато звездите бомбят снимки

| от chronicle.bg |

Фотобомбите представляват накратко следното – когато човек влезе в кадъра при снимката на друг.

Винаги се получава смешно, но е най-забавно, когато фотобомби правят звездите.

Предлагаме ви в галерията списък със снимки на знаменитости, които „случайно“ се приплъзват в кадъра на друг.

Сред тях можете да видите бивш президент, британската кралица и много актьори и актриси.

 

 
 

Адел посвети изпълнение на жертвите в Лондон

| от chronicle.bg, БТА |

Адел посвети песента си „Make You Feel My Love“ на жертвите от терористичната атака в Лондон.

По време на свой концерт в Окланд, Нова Зеландия, на 22 март тя изпя парчето в памет на загиналите.

„Днес имаше терористична атака в родния ми град Лондон – заяви пред зрителите 28-годишната певица преди началото на концерта. – Аз съм буквално на другия край на света и искам хората да видят запалените тук свещи и да ни чуят. Странно е, че не съм вкъщи. Всичко, което искам, е да бъде у дома заедно с приятелите и семейството си. Всички те са добре, но искам да посветя изпълненията си тази вечер на жертвите на терористичната атака и на родния си град.“

45 000 зрители на стадиона „Маунт Смарт“ в Окланд запалиха свещи, докато носителката на „Грами“ изпълняваше хита си.

Адел в момента изнася концерти в Австралия и Нова Зеландия в рамките на световното си турне. То ще приключи с нейни шоута на стадион „Уембли“ в Лондон през юни и юли.

 
 

Дрю Баримор и нейното съвършено копие

| от |

През 1982 година малката Дрю Баримор е очарователна в ролята си в „Извънземното“.

Години по-късно тя вече е зряла жена, която има собствени деца. Една от дъщерите й обаче може спокойно да играе в римейк на филма, тъй като е наистина много прилича на майка си.

Малката Франки навършва 3 години през 2017-а. Скоро тя се появи с майка си на събитие и всички бяха удивени от приликата между двете.
Сравнете и преценете сами:

дрю баримор
Франки Баримор Копелман е родена на 22 април 2014 година. Тя е второто дете на Дрю от бившия й съпруг Уил Копелман. Когато тя се роди, Баримор каза, че е искала по-голямата й дъщеря Олив да си има брат или сестра, защото самата актриса не е имала подобно детство.

„Олив обича Франки и просто иска да е с нея през цялото време. Иска да я храни. Много й харесва“, разказва Баримор.

Това не е първото дете, което прилича толкова много на майка си. Има цяла поредица звездни деца, взели най-красивите черти на родителите си. Можете да видите повече за тях тук.

 
 

И Тя е със сини очи

| от Кристина Димитрова |

Тя и той са телата, които линеят за една изгубена любов.

Те са със сини очи и черни коси. Знаят, че когато настъпи последната нощ, ще последва раздялата. Той й разказва една и съща история отново и отново. В стаята времето е спряло и сякаш героите са попаднали във вакуума на живота.

Тази типична любовна история на френската писателка Маргьорит Дюрас ще оживее на сцената на театър „Възраждане“, за да ви разкаже историята на двама души, сключили договор за обичане за 23 нощи.

„Очи сини, коси черни“ е театралната адаптация на едноименния роман на Дюрас, която е направена от писателката Ирена Иванова, вече позната като момичето с няколко спечелени престижни награди за ролята си във филма „Безбог“.

Освен че самата тя е със сини очи, е силно повлияна от Дюрас през последните няколко години от живота си.

Франция се стича като Рейн в творчеството на Ирена, а да посегне към адаптацията на „Очи сини, коси черни“ е едно от най-смелите й предизвикателства през последните месеци. Една от концепциите, които самата Дюрас залага в пиесата, е отчуждението на героите не само помежду им, а и от самите себе си.

Тя и Той са затворени в стаята на миналото, но търсят една друга стая, в която любовта е възможна. В тази стая може да влезете и вие на 31-ви март и 3-ти април и да станете свидетели на раждането на една повече-от-любов.

Всичко започва във фоайето на хотел Рош във френска морска провинция.

Никой в историята няма име. Мъжът от историята се приближава до прозорците на фоайето и вижда Странник с черна коса и сини очи, чиито очи не може да забрави и изгубва завинаги. Появява се жената от историята и отвежда Странника. Мъжът обикаля плажа с надеждата го срещне отново. Среща същата жена в кафене на брега на морето, но не я разпознава като жената отвела странника. Предлага й да прекара следващите вечери с него срещу заплащане, защото много прилича на изгубения Странник. Тя приема. Следват двадесет и три безсънни нощи…

Адаптацията на Ирена Иванова запазва характерната за Дюрас символика, залегнала в романа, а това е морето, корабът и стаята – интимното място за срещи, където се ражда невъзможната-възможна любов.

Прочитът на романа, на Ирена Иванова е многопластов и може да бъде разбран на повече от едно ниво.

Той се гмурка в дълбокото, после изплува, за да си поеме въздух и пак се гмурка. Залата на театър „Възраждане“ ще бъде озвучена от дълбокия и запомнящ се глас на актьора Велизар Бинев, за който това е завръщане на сцената след дългогодишните му актьорски появи на големия екран в над 80 чужди продукции. Зрителите ще чуят и въздействащия текст на поета Владислав Христов – „Писма до Лазар“.

Именно тази негова творба отразява историята по поетичен и абстрактен начин, прорязвайки я по цялото й протежение до края. Постановката е в характерния експериментален стил на Ирена Иванова, а на сцената ще излязат актрисата Дария Митушева в ролята на Жената и Николай Марков в ролята на Мъжа. Под звуците на традиционна индонезийска музика актьорите ще разкажат историята, чрез своите телата. Ирена очевидно не изневерява на Дюрасовия любовник, който често е с Азиатски произход.

Спектакълът е проект на Театрално ателие „Експериментика“ и е реализиран с подкрепата на Френския културен институт, Посолството на Република Индонезия, Нов български университет и Voice Academy.