Битакът на Берлин

| от | |

Автор и фотограф Светлана Желязкова

В неделя в германската столица всичко е затворено, а пазарлъкът се води на открито, на така наречения Flohmarkt (битак). Стоките са втора-трета ръка, но каквото и да купиш, все е кяр!

otkrivashta

Неделя. 10:00 часа сутринта. Тишина. Празни улици. Тук-таме се забелязват следи от бурната съботна нощ – някоя безпризорно хвърлена бирена капачка или празна бутилка, оставена самотна до някоя кофа за боклук.

Явно днес и клошарите са в почивка. Намираме се в Берлин…някъде по на изток от „запада”, където хората продължават да преоткриват свободата си, да се себеизразяват, да творят, да бъдат. Но е толкова пусто… Може би е все още рано и всички спят, изтощени от дългата работна седмица. А може би спазват правилото, че в неделя е ден за истинска почивка (дори големите супермаркети са хлопнали кепенците – който пазарил, пазарил, за тези, които са в спешна нужда от прясно мляко или кашкавал остават местните бакалии, чиито съдържатели са натурализирани емигранти – китайци, сърби, турци…)

1374932_10152805778668989_5377370282790011062_n

Похапваме няколко топли хлебчета от единствената отворена пекарна зад ъгъла, допиваме последната глътка кафе, вдъхваме аромата на току-що цъфналия люляк през отворения прозорец и за миг забравяме, че сме в един многолюден европейски столичен град. После погледът ни неволно попада на Ангела Меркел, която усмихнато ни гледа от плаката навън.

„Какъв е планът?“, питат моите приятели от София вече поразсънени и готови за нов обход на берлинските потайности.
„Ами планът в неделя е винаги ясен“, отговарям аз, дъвчейки последната хапка от хлебчето си с масло, „Отиваме на битака.“

След още малко суетня сме готови за старт. Взимаме си шапките, чантите и се отправяме към целта. И тази наша цел не е някой супер модерен битак (с подредени в прави като конец редици щандове, ръчно изработени нови стоки, запазени дрехи втора употреба от все подбрани марки, туристически сувенири и неизменните освежаващи напитки), защото сме изморени от суета. Искаме да пазаруваме джунджурии за по едно-две евро, ей така, за кеф, да се шляем из пръснатите стоки, да завързваме неизпросени разговори, да позволим на сетивата си да попият неподправените гледки и звуци… А всичко това отдавна е станало невъзможно на тренди битака.

Отправяме се към един битпазар, в неговата може би най-чиста форма. Още при слизането си от колата, дочуваме в далечината възгласи: „Айн еуро, цвай еуро, фюнфциг сент, ангебот, ангебот.“ И на мига ни става ясно, че всичко ще е на далавера. Само най-добрите оферти, така да се каже – голям теферич!

1422614_10152805780003989_3905983829647085479_n

Бавно навлизаме в хорската тълпа, а от двете ни страни само дето от пиле мляко не се предлага. Колекции от всякакви парфюми, шишенца, пасти за зъби с изминал срок на годност, кабели, касетофони, купища дрехи, стари кецове с поизтъркана, но без съмнение оригинална емблема на Adidas, детски кукли, кухненска посуда, чаршафи, пелерини, на точки, с дантели… Успявам да изровя от една купчина с дрехи дънки „Lee“, мой номер в стил 80-те. „Айн юро.“, ми казва една сладка баба с беззъбата си уста. Дори и не се замислям. Току-тъй „Lee“ за едно евро не се намират. Ангеботът (б.а. сделката) е безспорен.

Един млад левент ни чува, че разговаряме на български. „Ей, ей!“, спира ме той, „ Дойч
зна’ш?“. Нещо на сръбски ми бие, ама не съм сигурна. „Па знам.“, викам. „Е па имаш джоб тогава, 100 юро за един час!“, „Е па ко’ ше права?“, питам аз в негов стил, „Превод, превод, един час – 100 юро.“ Е този ангебот ми се вижда леко съмнителен, да не кажа много. Викам „Не, не! Не е за мен, благодаря!“ „Па си помисли.“, ми отговаря наперено той и виждам как погледът му се насочва към слънчевите очила Ray-Ban на моята приятелка. „То е фалшиво,” провиква се момчето. „Дай, аз купувам.“

1559606_10152805780448989_824513554632038790_n
„Оригинал е“, казва тя, „Не е за продан.“ „Е фалшиво, 30 юро давам“, казва усмихнатият левент. Зад него един по-възрастен мъж, вероятно баща на момчето, надушил изгодната далавера, вдига мизата с още 10 юро. „Не ги продавам. Оригинални са,” отсича с усмивка приятелката ми. Пазарлък да видиш! Развеселени отминаваме сръбската сергия, все пак аз току и нова работа си намерих. „100 юро“ на час кой ти ги дава?!

Наоколо ни тълпи от народ – млади, стари се пазарят. Децата също са доволни, я количка, я камионче, я кукла с руси плитки и червени бузи, за всеки има по нещо за 50 цента. А ние ровим ли, ровим. Че току-виж съкровище изскочило. Накрая намираме дънкова риза „Levis“, почти нова и захвърлена в една купчина. Продавач не се вижда, а хората грабят ли грабят. Една жена идва и оставя още един чувал, „Подарък“, извиква тя и от всички страни започват да прииждат хора. Решаваме да си починем, уморени от купищата ненужни неща.

1601098_10152805781583989_8321424216355102500_n

Момиченце осинови тази самотна кукла малко преди края на пазарния ден

Купуваме си по един кочан царевица и се шляем без посока. Вглеждаме се в лицата на продавачите. Бръчки от изминали в трудности дни, очи, светещи с надежда. Може би за някои това е единственият бизнес, с който изхранват семействата си, единственото препитание в страна, която е подслон, но не и родина. Купища човешки съдби сред купища вещи. И насред всичко това плачещи и смеещи се деца, подскачащи около млади майки, заети с прибирането на неизкупената стока.

На изпроводяк ни пресреща хитрият играещ поглед на един врял и кипял продавач, който понечва да ни продаде часовник за десет, вместо за едно евро. Да ни преметне иска, но не го съдим – знаем ли каква съдба го е довела тук… „Хващаме се на въдицата” и подхващаме пазарлъка. Накрая си купуваме по един електронен часовник „Casio“ в стил 90-те – с лампичка и водоустойчив за 3 евро и вече с чувство на изпълнена мисия се отправяме обратно към колата.

А в главите ни продължават да звучат рефрените на продавачите: „Айн еуро, цвай еуро, ангебот, ангебот…“

 
 
Коментарите са изключени за Битакът на Берлин