BIRRA

| от |

Никога не съм разбирал възмущението на част от хората (не всички, разбира се) от оригването след чаша хубава бира. Дали от погнуса, дали от някаква културна притвореност, често обръщат глава настрани.

1000x507

Истината е че това е удоволствие, което може да разбере само зажаднелия за газираната кехлибарена течност. Не е задължително да е общ работник, за да изрази по този начин задоволението си от утоляващият жаждата еликсир. Уригването, като израз на задоволство от добрата храна или питие от памтивека, не само сред турците, но и сред такива деликатни хора като японците. А за културата и възпитанието на последните, няма какво да си каже.
Бирата често е подценявана като едва ли не, питието на простака, футболния хулиган или мързеливеца, излегнал се пред телевизора с чаша в ръка. Въобще някакъв елемент от образа на кофти копелето, на ред-нека и селяндура. Това е несправедливо.

Всъщност живителното питие съпътства битието ни от най-дълбока древност, още от египетски времена, ако трябва да вярваме на историците. Първата такава е била добивана в някакви делви или амфори, където микстура от жито и залци хляб е ферментирала до наякаква мътна течнот в непосилната египетска жега. Резултата бил задоволителен и египтяните с удоволствие са я консумирали. Не знам, но на мене ми звучи гадно, представям си я като попара, която надали бих вкусил. Може би и от там идва жаргонното и название „течна баничка”, придобило гражданственост чак 5000 години по-късно.
Виж, съвременната е друго нещо, или друга бира както се казва. Сега светът познава хиляди разновидности. Ейлове, лагери, бокове, ламбици, с горно и долно ферментиране и какви ли не цветове и вкусове. Има дори и една перверзна форма, известна като безалкохолна бира. Звучи като девствена проститутка, но хората си я пият. Особено шофьорите. Всъщност най-вече те, защото трудно можеш да си представиш че нормален човек ще пие подобна пикоч доброволно. Всъщност има и една друга разновидност, детайлите, около чието производство предзвикат леко гадене. Става въпрос за централоамериканският аналог на бирата, известен като „чича”. Технологията на производство е особено гадна. Възрастни жени с по няколко зъба в устата, дъвкат царевични зърна и плюят в кофа току пред себе си резултата. Когато кофата се напълни, я оставят на въздействието на ензимите. Човешката слюнка съдържа амилаза, която разгражда нишестето от царевицата до монозахариди. За да стимулират процеса, варят бъркоча в глинени съдове. От там нататък, думата има алкохолната ферментация. Когато преценят че микстурата е доволно ферментирала, прецеждат сместа през тръстикови кошници. Хора със затъпени повръщателни рефлекси, разправят че получената „бира” била епична. Лично аз не бих опитал. Ако трябва да избирам, предпочитам египетската версия. Всъщност, ако трябва да съм честен, предпочитам съвременните. Никой не е дъвкал и плюл в чашата ти, стига да не е ядосан сервитьор или барман. Това ме подсеща за една случка от преди няколко години. Бях в Рим на конференция. След протяжните говорилни, мисълта за студена бира ме докарваше до състояние на абстинентност. В момента, в който панелът свърши, излязох на улицата и тръгнах, оглеждайки се за най-близкия бар. Намерих един, който беше в сграда от времето на Борджиите, на „Виа Кончилициано” на 200-300 метра от базиликата „Свети Петър”. Тъкмо седнах и ухилен сервитьор с визията на Франк Запа дотърча отнякъде и с лека чупка в кръста и заметнат хангел* на лявата ръка, попита какво ще обича „Сеньор доторе?”* Казах му че бих изпил една бира и го попитах, каква бира предлага заведението? Той отговори че притежават чудесна наливна италианска бира. Попитах го каква марка е? ”Туборг!” – беше невъзмутимият отговор. Махнах с ръка и му казах да ми донесе. Човекът гъвкаво се изнесе към бара пеейки си: „Уна бирра, сеньоооорррр…” заплитайки думите на поръчката в някаква позната само нему ария. Явно беше атракцията на кръчмата, защото няколкото добре сложени англичанки на съседната маса го загледаха с възторг. Явно лошо му се пишеше, доколкото имам впечатление от женската част на Албиона. Отколе известна е слабостта на англичанките към италианците, може би защото превъзбудениет англичанин приличал на импотентен италианец, както гласи една поговорка по темата.

1una-birra-al-bar-del-porto-a22364834

Докато си мислех тези глупости, Запа се зададе с потна халба бира в поднос, високо вдигнат над главата и доста ловко избягвайки опитите на англичанките да го пляснат по задника. Той продължаваше да си пее как носи „уна бирра“ на сеньора и с неописуем жест я сервира на масата пред моя милост. След този цирк, се почувствах задължен да му направя някакъв комплимент и му казах че пее като Фаринели. При което физиономията на нашия човек изстина и ме погледна със злобна гримаса: „Ти си Фаринели!!!”, изстреля той засегнат. Тогава всъщност се усетих че тези ка докачливи на темата топки, защото както е известно прочутият оперен певец е бил кастрат. Човека не разбра дебелашкия ми хумор и помисли че го наричам евнух. Реших да не поръчвам втора бира, защото рискувах да изпия някоя италианска „чича”, забъркана на базата на „Туборг” с храчките на тоя мазник. И хубаво, защото не ми се даваха нови 8 евро за плюнки. Когато му оставих десетачката и станах, реших да отида до тоалетната. Тогава разбрах смисъла на максимата, че пиейки бира, всъщност инвестираш в тоалетната. В моя случай десетте евро изтекоха бързо и изчезнаха с водата от казанчето в прочутата римска „Клоака максима”, първият известен на цивилизацията мръсен канал.

Иван Петрински

 
 

Една ябълка на ден…

| от |

Едно време на софийските психоаналитични семинари идваха големи имена от лаканианската школа във Франция. Неистово умни хора изнасяха лекции от трибуната, докато една шепа жадни за знания студенти и формиращи се аналитици стояха и ги слушаха. На всеки семинар обаче неизбежно се случваше нещо интересно. Горе-долу по средата пристигаше една жена с раница и по пет торби във всяка ръка, сядаше най-отзад и започваше да шушка с пликовете, вадейки от тях пластмасови бутилки с жълта течност, различни по големина чаши и кило ябълки, които започваше да реже с джобно ножче и да похапва с шумно дъвчене.

Оттогава ябълките винаги са ми били червена лампичка за опасност, а откакто журналистката Илиана Беновска превърна ябълката в символ на българската журналистика, положението не се подобри.

По време на последната пресконференция на Росен Плевнелиев като президент на България, тя опита да приложи любимия си журналистически прийом – да замери политика с ябълка. Вместо всичко да мине с ахване и шеги, както при изпращането на френския посланик Ксавие дьо Кабан или при победната пресконференция на Румен Радев, този път НСО се намеси веднага. Беновска бе изведена от залата за пресконференции под съпровода на развеселените погледи на другите журналисти и мрачната физиономия на президента Плевнелиев.

Не е фатално, че си имаме персонаж, който смесва цирк и журналистика, вдигайки посещенията в родните онлайн медии и рейтинга на телевизионни емисии. Всеки има изконното право да се направи за посмешище. Но никой няма право да сгромолясва и без това не особено високото ниво на българската журналистика, превръщайки сериозни събития в нелепа смесица между лош театър и епизод на „Съдби на кръстопът“.

Довечера малцина ще са разбрали какво е казал Плевнелиев по време не прощалната си реч, но всички ще са разбрали, че Беновска отново е вилняла и много хора ще кажат, че това е „истинската“ журналистика – да задаваш „неудобни“ въпроси, да наричаш нещата „с истинските им имена“ и да караш политиците „да се чувстват неудобно“.

В социалните мрежи вече се заговори за цензура, а някои дори поставиха въпрос дали е трябвало от НСО да извеждат Беновска.

Да, естествено, че е трябвало. И именно това щеше да се случи във всяка държава, която наричате нормална.

В задаването на смислени, неудобни въпроси има достойнство и смисъл. Но в опитите за унижаване на президентската институция и клоунизирането на едно събитие от сериозно политическо естество няма нищо достойно.

Беновска се държеше като Мел Гибсън в „Смело сърце“, когато героят му крещи „СВОБОДА“, докато го бесят, и така угаждаше на нарцистичната си потребност да вижда в себе си лицето на българската журналистика. Лошото е, че има опасност някой погрешка да привиди в нея „истински журналист“, „отдаден професионалист“ или „смел човек“.

Секс закачките, които си разменяше Беновска с ген. Радев и Слави Трифонов през ноември, бяха смешни. Помните – отново ябълки, полюции, кой е мъж и кой не е.  Само че една шега, повторена повече от веднъж, спира да бъде смешна и става в най-добрия случай досадна.

Една от мерите за успешна кариера е да знаеш кога да се оттеглиш. Беновска, време е. Политическата сцена и без това си има достатъчно клоунади.

 
 

Женските неща, които мъжете искат

| от chronicle.bg |

Да бъдеш възприет като „нежен“, „женствен“ или „чувствителен“, когато си мъж, е върховна обида, ругатня и унижение. Преди няколко дни потребител в сайта Reddit задава уместния въпрос: „Мъже, какво „женско“ нещо бихте правили, ако никой нямаше да ви съди?“ И се оказва, че въпросът има много отговори.

Някои мъже казват, че би им било приятно те да са „малката лъжичка“, когато спят с приятелките си (има се предвид позата, в която и двамата сте легнали на една страна и единият е гушнал другия – гушнатият е „малката лъжичка“, а гушкащият – „голямата“).

Друг от отговорилите казва: „Ако нямах пенис, щях да нося клинове.“

Прави впечатление, че много от мъжете са объркани по въпроса със срамното си окосмение – хем искат да го махнат, хем се тревожат дали няма да им се подиграват. Същевременно други са сигурни какво ще правят: „Ще си счупя ръцете от плетене, братле“

Никой не споменава цветните коктейли в чаша за Мартини със захар по ръба, но… да, цветните коктейли.

Много от марките се възползват от крехката мъжественост на някои хора, за да брандират продуктите си така, че те да вдъхват сила и увереност.

 

This absolutely necessary product:

„Забравих, че мъжете и жените имат различен вид зъби“

 
 

Звезди от киното, изкушени от телевизията

| от chronicle.bg |

В последните години сериалите показаха, че малкият екран е достатъчно голям за всяка световна звезда, стига да се основават върху добър сценарий и качествена режисура. Затова и в последните години мнозина се насочиха към телевизията.

Когато видяхме в сериала „Истински детектив” Матю Макконъхи, това беше изненада – носителят на „Оскар” беше слязъл от нивото на големия екран, за да се снима в телевизията. Оказа се, че това е добър ход, който впоследствие мнозина негови колеги повториха.

В епохата, в която всеки може да гледа каквото си поиска дори на телефон, това да бъдеш близо до аудиторията е по-важно от всякога.

Предлагаме ви да видите в галерията ни големите актьори, носители на редица награди за ролите си в киното, осмелили се да дадат шанс на телевизията. Като бонус включваме и трима големи режисьори, изкушени от малкия екран.

 
 

Топ ролите на Кевин Костнър

| от chronicle.bg |

Знаете много добре кой е Кевин Костнър. Носител на „Сезар“, „Еми“, „Оскар“ и „Златен глобус“, номиниран е за по две награди „Сатурн“ и „Сателит“ и три награди на „БАФТА“.

Едно от най-големите имена в Холивуд, Костнър е познат по целия свят с участията си в легедарни филми като „Танцуващият с вълци“, „Недосегаемите“, „Воден свят“ и още.

Днес Костнър навършва 62 години (една чудесна актьорска възраст) и по случай този светъл холивудски празник, ви черпим в галерия с най-добрите му роли. Според нас. Чувствайте се свободни да ни нахулите, ако сме забравили някоя или да допълните в коментари вашите любими роли на този кино гигант.