Безвремието КТБ не може да продължи вечно

| от |

Борис Станимиров, Петте кьошета

Който е поел риска да си държи парите в КТБ, да си плати за алчността! Кьорав карти не играе” – казват някои. Правят аналогия с някогашните пирамиди и оспорват ангажимента на държавата към вложителите. „Където са държавните пари, там трябваше да е най-сигурно!” – отговарят други. Защо не са прави и едните и другите?

Рискът е основно понятие в инвестициите и борсовата търговия. Всеки, който купува дадена акция или дял от взаимен фонд е наясно, че рискува да изгуби пари, но ако спечели, печалбата би могла да бъде много по-висока от стандартната банкова лихва. Когато купуваш акции от банка, рискът от алчността си е лично твой. Не е така обаче, когато не си инвеститор, а клиент, ползвател на банкова услуга. Има огромна разлика между двата вида икономически субекти.

Банковата дейност е държавно регулирана и надзиравана. Не просто регламентирана, а регулирана със специални закони и правила. Точно както медицинската дейност, търговията с лекарства, строителството или превоза на опасни товари, държавата гарантира сигурността и безопасността за ползвателите на услугата. Има съвсем конкретни, строги правила, на които едно дружество трябва да отговаря за да бъде банка. Едни от най-строгите регулации касаят ликвидността – способността на банката да изплати депозираните в нея средства. За тази цел към БНБ ежемесечно се подават отчети, показващи състоянието на кредитния портфейл и обезпеченията. Ако има риск, банката е длъжна да заделя т.нар. „провизии” – това са истински пари, сложени в чекмеджето, които да компенсират несъбраните и забавени кредитни вноски, така че, ако вложителите дойдат да си теглят парите, това тяхно право да бъде гарантирано. Лошите кредити стават публични в централен кредитен регистър. Банките, които по някакъв начин са свързани с европейската банкова система или ползват европейски кредитни линии, подават отчети за състоянието си по международните правила Базел II, не месечно, а всеки ден. Има цели отдели банкери, които работят това, във всеки момент да могат да кажат какво е състоянието на портфейла и ликвидна ли е банката. А държавата е длъжна да следи тази дейност, да изисква информация, одити, проверки, ревизии и т.н.

Всичко това има дълбок смисъл. Правовата държава гарантира, че когато над една врата пише „Банка”, тя е тъкмо банка и гражданите могат да бъдат спокойни, че парите им са в безопасност, защото закона гарантира тази безопасност. БНБ и неговият банков надзор гарантират, че банките, която са лицензирали и банкерите, които са сертифицирали, работят според правилата. Дали работят зле или добре, това се отразява на печалбата на акционерите на банката, но не би следвало да засяга нейните клиенти. Оттук, да се вменява вина на вложителите, че са избрали една лицензирана банка е все едно, да обвиним някого, че се е отровил от храна в ресторант. Гражданинът не може да бъде банкер, лекар, аптекар, архитект, пилот, затова държавата упражнява контрол над дейността на тези и други специфични професии. Ако една банка не отговаря на изискванията за ликвидност, ресторантът – за хигиена, стрителят не спазва строителните норми, а аптеката продава лекарства с изтекъл срок на годност, то задължение на държавата е да им отнеме лиценза и да ги санкционира. Ако пропусне да го направи, държавата става съучастник във вредата, нанесена на нейните граждани.

Защита на ползвателите на регулирани услуги е неотменима част от философията на Европейския съюз. Нещо повече, мерките за тази защита стават все повече и по-строги тъкмо в банковата сфера. Гаранцията върху депозитите до 100 хиляди Евро е само един от тези мерки. Вече са в ход механизми за общ европейски банков надзор, към които България трябва да се присъедини възможно най-скоро.

В случая с КТБ имаме провал на държавните институции да защитят обществения интерес в надзора на банковата дейност. Нещо повече, има съмнения за умисъл в този провал, под политически чадър от управляващи политици по време на поне две правителства. Имаме и съзнателно концентриране на огромни държавни и обществени средства в този механизъм. Накрая, станахме свидетели на напълно криминално, пиратско нападение над банката, което имаше за цел да потопи в хаос цялата банкова система. В това пиратско нападение участваха медии, бизнес кръгове, политически фигури, както и правителство и прокуратура със свои активни действия или бездействия.

В шеги и закачки изминаха няколко месеца, в които парите на вложителите са блокирани. Законните пари на хиляди хора, болници, общини, на български и чуждестранни фирми са недостъпни. Времето си тече, а по темата ден след ден се вихрят партиен популизъм, икономически утопизъм, нечисти бизнес интереси и всякакви параполитически бесове. Дискусията по случая с КТБ извади на показ всички най-лоши страни на българската публична среда. Но тъй като сме в Европейския съюз, това безвремие няма как да продължи вечено. Очаквам съвсем скоро Европейската комисия да нашамари българските институции, за това, че си играят със съдбите на граждани на ЕС. Задава се такъв плющящ шамар от Брюксел, че вчерашните и утрешните управляващи инстинктивно ще се хванат за бузата. Докато синьото знаме със звездите се вее върху държавните институции, хората не бива да се притесняват за депозитите си.  А инвеститорите – те си знаят…

 
 

Сексът и прегръдките могат да навредят на съня

| от chronicle.bg, по БТА |

Не можете да спите? Колкото и невероятно да Ви се струва, причина за проблемите със съня могат да се окажат сексът и прегръдките в късна доба, пише в. „Дейли експрес“, позовавайки се на резултатите от проучване, направено във Великобритания от Атомик рисърч.

Авторите му предупреждават, че интимните страсти и гушкането по вечерно време могат да предизвикат смущения в добрата нощна почивка. Причината е, че тренировките под каквато и да е форма в късните часове ускоряват сърдечния ритъм и водят до загряване на тялото, което на свой ред вреди на заспиването.

Въпреки че след секс се освобождават хормони с релаксиращ ефект, изтощителните креватни тренировки могат да разсънят практикуващите ги. Прегръдките след полов акт действат по същия начин.

Така че ако половинката Ви иска да се гушкате, мило му/й кажете да държи ръцете си настрана от Вашето тяло, търкулнете се към хладната част на леглото и се отпуснете в обятията единствено на бога на сънищата Морфей, препоръчват експертите.

 
 

Той не е чудовище

| от chronicle.bg |

До преди седмици той беше най-популярния човек в YouTube. Тази седмица обаче Disney се отказаха от сътрудничество с шведската YouTube звезда Феликс “PewDiePie” Кйелберг, след като Wall Street Journal повдигнаха въпроса за антисемитските послания в няколко от неговите видеа, пише „Бъзфийд“. В тях той експериментира какво би направил човек за 5 долара и кара различни хора на различни места по света да отправят расистки послания, обидни дори за тях самите, за да покаже колко лесно се поддават на алчността.

YouTube последваха примера на Disney скоро след това, като отмениха предстоящия втори сезон от неговата уеб поредица, Scare PewDiePie. Някои от неговите видеа с по-скандално съдържание бяха изтрити, и той вече не е “Google Preferred” продуцент в YouTube — но както отбелязва Kotaku, Кйелберг получава все още рекламни приходи от записите си.

За тези, които не ги харесват, видеата на Кйелберг, в които той прави коментари, докато играе видеоигри, все така са дразнещи, дори и да не включват нацистки отправки. 

Едната история, която бихме могли да разкажем, е за технологиите, парите и сферата на знаменитости, които познаваме, слели се в най-наболелия въпрос на 2017: възходът на белия национализъм и фашизъм в Америка. Това е хитова тема, но не е истинската история.

Истинската история с PewDiePie не е, че някой, когото мразите на база предразсъдъци — заради лично неодобрение на неговата евро-DJ несъзнателност и крещяща енергия, или защото като цяло отхвърляте неговия бранш, или защото не вярвате, че някой може да спечели толкова много пари, като реално не прави нищо особено — си е получил заслуженото. Това е бягство от реалния проблем, защото самият PewDiePie не е самият проблем. Той е един от 50 милиона и една капки в океана, уловени във вълна към противен бряг.

Връзката на PewDiePie с неговите последователи е и реципрочна система на признание, и мъжки култ към личността, не го диагностицираме като нещо необичайно: приемаме го за естествено, защото “мъжете са си мъже”. Можем да демонизираме “тях” (тези, които отиват твърде далеч) като идея, да продължаваме да ги игнорираме в реалността, и да се правим после на шокирани, когато нуждата им от внимание най-накрая съвпадне със способността им да бият на очи.

Въпросът не е в правотата. Естествено, шегаджиите-расисти, тролове и начинаещи фашисти не са прави; естествено, те са неконтролируеми, подпомагани от корпорации, които им осигуряват платформа за организация и трибуна за изказ. Въпросът е в разбирането какво стои зад тази тъмна страна на интернет и как да го спрем.

Кйелберг не е първият или единственият създател на видеа от този тип, но отпечатъкът от него е навсякъде. Огромната част от “Let’s Play” видеата и друго косвено свързано с игрите съдържание, което представлява мнозинството от съдържнаието с много абонати в YouTube, носи неговата следа, неговите идиоми, неговата сбита реч. Донякъде от късмет и шанс, неговият ефект върху доминиращия зараждащ се медиен формат на XXI век е постоянен, като поражда тропи и формати и стандарти за изразяване, които са сравними с неговата слава. Ако YouTube видеата са изкуство, той е случайно появил се Пикасо.

Повечето хора, които говорят за Кйелберг сега, обаче всъщност не го познават толкова. Хората са склонни да надценяват колко разпространени са техните собствени позиции и интереси, феномен, наречен “фалшив консенсус”. Той обяснява защо близките ви постоянно се шокират от неща във Facebook; той обяснява в голяма част защо левицата и десницата са шокирани от реакциите на президентите Тръмп и Обама. Той обяснява и защо Феликс Кйелберг е толкова лесна табула раза за собствените ни есета и анализи: защото той е значим основно за младежите, чиито идеи и обсесии все още не се приемат насериозно от масовия дискурс.

Сред младежите между 13 и 18 години, според сп. Variety през 2014, PewDiePie е по-разпознаваем от Дженифър Лорънс. Ако това ви се струва невъзможно, стигате до разбирането на “фалшивия консенсус”. Децата пред екраните — които като цяло игнорират развлекателното съдържание, новините и културата, които вие считате за важни, света такъв, какъвто останалите като нас го разбират — изграждат свой собствен свят: те изграждат бъдещето. 50 милиона от тях. И феновете на PewDiePie, независимо дали това ви харесва, получават нещо реално от него.

“Много хора ме приемат за приятел, с който могат да релаксират за 15 минути дневно,” обяснява Кйелберг през 2014. “Самотата пред компютърния екран ни обединява. Аз обаче никога не съм се опитвал да бъда модел за подражание; просто искам да ги поканя да дойдат при мен.”

Като се има предвид тази връзка, не напълно симулирана интимност, няма нищо толкова разочароващо като YouTube знаменитост, изпадаща в подсъзнателни предразсъдъци или непривлекателни нагласи. В първите седмици на 2017, нереконструираното разбиране на Кйелберг за социална и политическа динамика доведе, както често се случва, до катастрофа, пише „Бъзфийд“.

Първо The Sun изолира аудио от видео, в което Кйелберг използва расова обида по време на особено триумфален момент. Няколко дни по-късно, стабилно нарастваща склонност към упоменаване на нацистите, Хитлер и антисемитски теми – Wall Street Journal преброява девет такива случая – експлодира под формата на скеч, в който Кйелберг наема двама души в Индия да държат плакат, призоваващ към смъртта на всички евреи (нещо, което по думите на Кйелберг той никога не е смятал, че те наистина ще сторят).

Кйелберг никога не е бил особено интелектуален. Неговият разсеян, пронизителен говор винаги е съдържал твърде много “кучки”; неговото настояване да се обръща към последователите си с “братлета” е част от нереалистично фокусираното върху мъжете възприятие, че гейминг културата има собствена демография (отново случай на фалшив консенсус). Като влиятелна фигура и инфлуенсър, това означава, че Кйелберг допринася за това, като подстрекава към това: той е едновременно създание и лидер на мислене във формално мъжки бранш и култура, изживяващ дълбока криза на идентичността.

Шокиращите онлайн активисти са породени от култура, изолирана от реалния живот. Шегите за Хитлер и изнасилвания идват първоначално от наивност, и в крайна сметка се слягат в убеждения: има безброй стендъп комици, хванати със свалени гащи, които са силно засегнати от негативната реакция и отвръщат с двойно по-голямо озлобление и стават зли. Проектирането на нашата културна сянка върху тяхното друго аз — ние, добрите хора, търсещи и стъпкващи тези, които тайно не са добри — ни пречи да видим как тези общности се зараждат, разрастват и се подхранват от нашето отхвърляне.

Това не е аргумент срещу политическата коректност като зла концепция, породена от консерватизма, не е и призив за съчувствие към интернет троловете по света. Слънчевата светлина обаче е най-добрият дезинфектант, и това, което не можете да видите — или отказвате да видите — е нещо, което не можете да поправите. Криенето от най-грозните части на нашата собствена култура ги поставя в позиция да причиняват най-голяма вреда.

Приучени сме да се дистанцираме от троловете с аниме аватари, така че те остават невидими — докато изведнъж не спрат да бъдат. Те стават колективи, в който момент изглежда сякаш са се зародили от нищото. Те обаче идват отнякъде: скука, самота, всеобщото усещане (което повечето от нас имат късмета да преодолеят в детинството) да бъдеш главният герой във вселената, който е жертва на лошо отношение въпреки че е най-добрият.

За тези момчета изнасилването и Ане Франк са еднакво призрачни истории, еднакъв път към екстремното. Този тип дълбоко огорчени мъже винаги ще говорят по-шумно, ще се надвикват, и ще надвикват жените. Нърдовете крещят, защото се чувстват незабележими и нечути. Това е единствената причина, поради която някой го прави.

Това не е далеч от стъпката мислещи еднакво герои-жертви се свързват с “еджлордовете” и се радикализират взаимно, точно както активистите за правата на мъжете, или противните свалячи: никой друг не разбира тяхната отбранителна перспектива, нуждата им от признание, нуждата им от помощ. Всъщност те биват оплювани за това. И те съответно се насърчават един друг, и тъй като всичкият хумор е базиран на усещане за дискомфорт, и семената рано или късно покълват, омразата чрез шеги в крайна сметка еволюира в реална омраза.

Представете си приемливото ниво на омраза в хумора, дори само преди няколко десетилетия, от черните лица на белите, играещи черни, до семеен тормоз и “испанската муха” — и как те биха еволюирали, без натиск от обществото като цяло за спирането им. Представете си, че хората зад тези така наречени шеги в момента съществуват в свят, доколкото те го разбират и емоционално го ценят, пълен с хора, които ги насърчават.

Тъй като пренебрегваме тези хора, докато те изминават пътя от точка A до точка B, приемаме, че A е равно на B; те никога не са се “променяли,” просто прикритието им е изчезнало. Гледали сме настрани в реалността, достатъчно дълго, за да се случи промяната извън периферното ни зрение. Реалността е, че те са имали нужда от граници, и ние не сме им ги дали, защото са били твърде противни, за да ги гледаме. Очертаването на самоуспокояваща граница между “Reddit нърдовете” от една страна и “чудовищата” от друга не прави нищо, за да ги спре, още по-малко, за да им помогне. То работи само в наша полза.

Представете си колко лесно би било да идолизирате някой, на който толкова редовно може да се разчита да променя личния ви прозорец на Овертон — категорията на нещата, които сте смятали за немислими — така че да включва неща, които вие не бихте казали преди шест месеца… на всеки шест месеца. Това е прекрасно усещане на свобода и престъпване на граници, и то никога не спира: това, което ви дава тръпка, сега вече звучи като ежедневие, всички го казват, всички са го нормализирани, и трябва да преминете към нещо друго. Нещо по-лошо, иначе никой няма да обърне внимание. Този възвратно-постъпателен дискурс осигурява невероятно признание, като учи, че най-лошото, което някой може да помисли, не го прави кофти човек, а герой.

Тази стратегия на групова терапия също така означава своеобразно взаимно упълномощаване: ние игнорираме степента, в която мъжете постоянно се нагаждат едни към други, или към “алфата” в дадена ситуация, за да видят къде е границата — примерно както Тръмп казва на Били Буш, че “те” позволяват да правиш всичко — и когато нито една от страните в този разговор няма усещане за авторитет, това се превръща в самозатвърждаваща се система на съгласие и консенсус.

Оспорването на тази базова рамка — на съвместна идеология, на сложни ориентири, които момчетата и мъжете използват, за да определят и насочват поведението на себе си и другите — означава да се нарушат правилата на “момчешкия клуб”. Невъзможно е да бъде зададен този въпрос, без да се изправим пред “мъжката крехкост”, пред защитата на мъжествеността в духа на #NotAllMen: “Как може да твърдиш, че следвам лидера?”

Със знаменитост като Кйелберг, това води до идеята, че ако да бъдеш “фен” е част от идентичността ти, всякакво оспорване на него е присъда за теб на поне две нива: като героичен независим мислител, и като човек с достатъчно изтънчен вкус, за да харесва нещата, които харесваш. Изследването на въпросната култура, независимо дали тя е на видеоигрите, или YouTube, или бялото расово превъзходство, е абсолютна атака срещу членовете й, от посока, която те не могат да видят или разберат. Защото като всеки въпрос, засягащ привилегия, ефектът й е екзистенциален, в духа на Лъвкрафт: за всяка група светът изглежда по един начин, но реално той изглежда другояче, а мозъкът ни е неспособен да осмисли другия начин.

Това се превръща в самозащитаващо се, самоподдържащо се статукво, което изпада в безумие, като всеки от тълпата убеждава другите, че това е нормално, че е редно: всъщност другите са тези, които не го разбират. Всеки “еджлорд” и начинаещ фашист си представя, че е Нео, отварящ очите си за тайната истина.

Фантазията за “Избрания” е най-невъзможна за разчупване или спиране, защото подхранва силно егото — и защото няма никакви “доказателства”, аргументи или срам, които да работят срещу нея; тя поглъща всичко. Това е нещото, което някои мъже в тези не твърде тясно свързани кръгове на привилегированост и скандалност сами признават като “гамбит на Ксанатос” — каквото и да стане, аз печеля. Можете да видите версия на това в отговора на PewDiePie на критиките срещу него: “Мисля, че да ставаме полиция на политическата коректност на практика ще ни прецака всички,” казва той в едно видео, “и тази година, 2017, реших да се боря. Ще бъда верен на себе си.”

Добавете към това и факта, че мъжете в нашата култура са приучени да виждат себе си като единствения обективен и рационален играч, и виждате специфично американска форма на радикализация, за която още нямаме понятие, защото е съвсем нова. В другите държави, ако млад мъж се чувства толкова важен и прав, и нечут от другите, че да е склонен да наруши законите или да навреди на хората, за да ги накара да разберат, имаме понятие за това: тероризъм. Просто не можем да го видим в самите нас.

Някъде в последните 10–20 поста на Facebook потока ви — не е нужно да скролвате твърде много — вероятно ще видите пост от човек, който обичате, който пуска с лекота шега за газови камери, или подмята нещо за изнасилване в или от видеоигра, или тайно/не толкова тайно смята, че Хилъри е кучка и това не подлежи на оспорване.

Чудовища ли са тези хора? Не. Но използвате определението “чудовище”, за да не се налага да признавате тази тяхна страна, за да избегнете да говорите с тях за нея, за да ви предпази от това да отворите кутията на Пандора и да видите какво има вътре. Бихте предпочели да изчакате и да се надявате ендшпилът в този случай да е нещо различно. Насилието, омразата и организираният активизъм са за тези, с които се асоциират другите хора, не за тези, които познавате и обичате.

PewDiePie е симптом на болест на мнозинството, но защото той случайно е забогатял, се задоволяваме да стоварваме отговорността единствено върху него. Неговото падение изглежда антикапиталистическо, неконформистко, кара ни да изпитваме всичко, което обичаме да изпитваме, когато се опитваме да докажем, че сме по-добри от другите. Истината обаче е, че почвата, на която расте този плевел, е реалността на Америка и съвременния свят, и ще насърчаваме и занапред това поведение, и този начин на мислене, докато те не дадат преки резултати.

Причината за това е ужасна и крайно проста: защото хленчещото самомнение и самоугаждане на белия мъжки гняв — от Геймъргейт до “Анонимните”, от WikiLeaks до The Fappening, всички разпространяващи се форми на объркване и гняв от “алтернативната десница”, които не бихте могли да разграничите от тезези на дори най-малко радикалната реална десница — са толкова отблъскващи, че е почти невъзможно да ги гледате или анализирате. Ние обаче няма да се избавим, както и те няма да се избавят от проблема, ако не опитаме. Болката им може и да е жалка, но наблюдавайте как тя се разпространява.

 
 

Анджелина Джоли: Брад Пит винаги ще бъде част от семейството

| от chronicle.bg |

Актрисата Анджелина Джоли каза, че Брад Пит винаги ще бъде част от семейството, въпреки развода им, пише в. „Дейли мирър“.

Двамата подписаха документите по развода си миналата година и въпреки решението им да продължат пътя си поотделно, Анджелина Джоли се надява, че това ще ги направи „по-сплотен“ екип.

„Не искам да коментирам много по въпроса, освен че бяха много трудни времена. Ние сме семейство, каквото ще бъдем винаги. Ще преминем през това и се надявам, че ще сме по-сплотено семейство“, каза тя.

„Много, много хора се намират в това положение. Цялото ми семейство, всички преминахме през труден период. Фокусът ми е върху децата ми, нашите деца…“, добави актрисата.

Двамата с актьора Брад Пит започнаха връзката си през 2005 г. и се разделиха през септември 2016 г.
В момента Анджелина е в Камбоджа за премиерата на филма „Първо убиха баща ми“ („First They Killed My Father“), заедно с шестте си деца – Мадокс на 15 г., Шайло на 10 г., Пакс на 13 г., Захара на 12 г. и близнаците Вивиен и Нокс на 8 г.

„Филмът не се съсредоточава върху ужасите на миналото, а върху издръжливостта, добротата и таланта на камбоджанците. Най-вече, филмът е начинът ми да изразя благодарността си към Камбоджа. Без Камбоджа, може би никога нямаше да стана майка. Част от сърцето ми е и винаги ще бъде в тази страна. И част от страната е винаги с мен – Мадокс“, каза Анджелина Джоли.

 
 

Ще вземе ли „La La Land“ 11 награди „Оскар“?

| от chronicle.bg |

Мюзикълът „La La Land“ ще вземе 11 награди „Оскар“ на предстоящата церемония за най-престижните киноотличия, сочат прогнозите на специализирания сайт ГолдДерби, съобщава БТА.

Очаква се филмът на Деймиън Шазел да спечели почти всички призове, за които е номиниран. Мюзикълът е с 14 номинации за „Оскар“ в 13 категории – две от номинациите са в категорията за песен от филм. Според прогнозите на ГолдДерби филмът ще грабне 11 отличия.

Експертите и феновете очакват „La La Land“ да получи наградите за най-добър филм, режисьор (Деймиън Шазел), актриса (Eма Стоун), оригинален сценарий, сценография, операторско майсторство, костюми, монтаж, звуков мишунг, оригинална музика и песен от филм („City of Stars“).

Според прогнозите мюзикълът ще се размине с отличията за най-добър актьор (Райън Гослинг) и монтаж на звукови ефекти. В категорията за най-добър актьор ще бъде предпочетен Кейси Афлек за „Манчестър до морето“, а в тази за монтаж на звукови ефекти се очаква да надделее военната драма „Възражение по съвест“.

Експертите на сайта отчитат и минимална възможност мюзикълът да не получи наградата и за оригинален сценарий, която да бъде присъдена на „Манчестър до морето“.

Деймиън Шазел е фаворит за режисьорския приз, следван от Бари Дженкинс за „Лунна светлина“. Ема Стоун е основна претендентка за отличието за най-добра актриса, следвана от Изабел Юпер за „Тя“.

Сред вероятните победители на наградите „Оскар“ сайтът ГолдДерби откроява и номинираните в поддържащите актьорски категории Махершала Али за „Лунна светлина“ и Вайола Дейвис за „Огради“ („Fences).