Беден ли си през очите на политиците?

| от |

Автор: Владимир Каролев (http://karolev.com)

1375748_618353231536494_1814543464_n

През 1990 година, 1.9 милиарда души или над 1/3 от световното население са оцелявали с под $1.25 на ден. Към 2010, броят на тези хора вече е спаднал до 1.2 милиарда или под 1/5 от населението.  Практически, по време на 25-те години след падането на Берлинската стена, хората изкарващи между $2 и $10 на ден са имали най-голяма полза от глобализацията. Иронично, днес политици и дори нобелови лауреати по икономика обикалят телевизии и пишат книги колко хубаво ще е за бедните тази глобализация да се обърне и те да станат отново бедни. За жалост, парите не миришат и дори най-титулованите учени в света могат да бъдат купени, за да обслужват политически интереси.

Какво се случва, когато българин се позиционира в борбата на пролетариата срещу лошата буржоазия и световния елит, съгласявайки се политиците да изземат доход от „богатите“ и да дадат на „бедните“?

Повечето определения за „средна класа“ на международните институции твърдят, че тя почва някъде от $10 на ден. За някои региони, като Азия, например, подът започва от $2 на ден. В единия случай, има-няма 90% от населението на света е бедно, а в другия случай – около 40%. И при двете определения, средният българин е далеч нагоре в класацията,  де факто живеещ в световния елит. Следователно, ако ще се взима от богатите и ще се дава на бедните, то българите определено няма да са получаващи – от тях ще се взима.

За наше щастие, световното население не е политически интегрирано и желанието на много наши сънародници българите да се превърнем в богати донори на бедния световен пролетариат засега е ограничено от обективни фактори. Затова пък родните политици нямат нищо против да разиграят микро-национален сценарий и да задоволят това демократично щение. Българската средна класа, която е с далеч по-ниски доходи от очакваното (следствие на това, че почти всеки смята себе си за беден), бива използвана за удобен нетен донор за изхранването на зависещите от държавния бюджет все по-многобройни и бедни социално слаби, безработни и пенсионери.

Изкарвате 700 лева в България и мислите, че вие сте част от бедния пролетариат, на когото ще се даде иззетата от богатите баница? Имам лоша новина за вас – вие попадате в групата на тези, от които ще се взима. Изкарвате 1000 лева и искате да се вземе от богатите, за да се гради „справедливо общество“? Имам още по-лоша новина за вас – вие сте си направо богат и от вас ще се взима много. Изкарвате 2000 лева, плащате ипотека и не ви остава „много“, което ви кара да се приравните към бедните? Реалността за вас си е направо злокобна – вие ще бъдете изтръскан като брашнен чувал.

В българския частен сектор работят общо около 2 милиона души, които малко или много издържат цялата държава. Това означава, че при население от около 7 милиона, в България 1 работещ човек издържа около 2.5 нетни получатели от бюджета (пенсионери, социално слаби, безработни, маргинализирани етнически малцинства, чиновници, деца, ученици, и т.н.). Когато дойдат избори, хората с право на глас от тези 5 милиона имат интерес да искат работещите да бъдат обложени с все по-високи данъци и прибраното да бъде насочено към тях (социални помощи, пенсии, безплатни благинки и т.н.). Но по-странното е, че много от работещите искат същото, възприемайки себе си като част от бедните и по този начин овластяват политиците демократично да вземат пари именно от техния джоб.

Въпреки че глобализацията и разрастването на капитализма в световен мащаб са необратими и те измъкват и ще измъкват все повече хора от бедност, това далеч не се пренася автоматично за всяка отделна държава. България е с критична демография и ако настроенията за възраждане на социализма (чрез национализации и т.н.) и консервиране в собствен сос (чрез гонене на лошите чужди работодатели, излизане от ЕС, НАТО и т.н.) не бъдат обуздани, то бъдещето хич не е розово. За съжаление, самата демография предпоставя огромен брой поддръжници на тези глупави тези. Надеждата е в работещите българи, които трябва да спрат с глупавото си поставяне в лагера на бедните и така демократично да дават властта на политиците да ги изтупват като брашнен чувал. Защото дори и да се чувстват бедни, политиците взимат решение на базата на цялото общество, а на тази относителна плоскост , почти всички работещи българи винаги ще са от страната на даващите.

П.С. За политиците пък винаги остава най-сладката роля на разпределящите – често към собствения си джоб.

 
 

„Бързи и яростни“ с възможен спиноф

| от chronicle.bg |

Universal празнува още един успех с „Бързи и яростни 8″. Франчайзът обаче е толкова налят с силни актьори, че става задушно. Усещайки възможност за печалба, студиото може би ще пусне Люк Хобс (Дуейн Джонсън) и Декард Шоу (Джейсън Стейтъм) по собствен филмов път. Героите на Скалата и Стейтъм станаха доста популярни, дори се конкурират с Дом (Вин Дизел) и останалите от семейството.

Феновете искат подобен спиноф още от „Бързи и яростни 5″, но след последния филм тази вероятност сякаш намаля. Очертаваше се Хобс да стане баща и да си остане вкъщи. Плановете обаче се чертаят в посока филм.

Всъщност, и трети доста изненадващ герой от поредица може да участва в спинофа: самата Сайфър, Шарлиз Терон.

Чарлийз Терон, Шарлиз Терон

Химията между Джонсън и Стейтъм е невероятна. Голям плюс е, че двамата могат да преминат от екшън роля към комедия рязко, неочаквано и доста успешно. Тази комбинация, заедно със студената сериозност на Терон, може да донесе сериозно вълнение.

Има няколко неща, които трябва да се. Евентуалния филм ще отвори пространство за един милион въпроси. Ще участват ли в „Бързи и яростни 9″? Ще има ли нещо общо с действието на поредицата или ще си е отделен, самостоятелен филм? Сега ли ще бъде пуснат или когато серията свърши с „Бързи и яростни 10″? Сайфър ли ще е лошият герой или тримата заедно ще се борят срещу по-голямо зло? Ще видим.

Трйлър на „Бързи и яростни 8″:

 

 
 

#Bookclub: Непокорният Недим Гюрсел и „Мехмед Завоевателя“

| от Спонсорирано съдържание |

В интервю за „Пари Мач” от 2015 г. турският писател Недим Гюрсел заяви: „Ердоган не харесва карикатуристи”.

Известен застъпник на светската държава, заклеймяващ намесата на армията в политиката, сега той пристига в България по повод премиерата на „Мехмед Завоевателя” и е повече от любопитно как ще се произнесе за актуалната обстановка в родната си страна.

Но да започнем от книгата. „Мехмед Завоевателя” е виртуозно построен роман в романа, избуял от плодородното въображение на своя автор. Някои от сцените в него са така майсторски обрисувани, че блестят като самородни късове художествена проза от най-висока проба. Сюжетните линии са две.

Разказвачът Фатих Хазнедар се уединява в стара вила на брега на Босфора (точно срещу крепостта Боазкесен, построена от Мехмед II), за да напише исторически роман за превземането на Константинопол от Завоевателя, когато в живота му нахлува млада жена, жертва на преследванията след военния преврат през 1980 година. В паралелната сюжетна линия оживяват войнственият Султан, неговият антураж, придворните сановници, дервиши, евнуси, еничари, защитниците и разрушителите на великия град.

Романът възкресява епопеята по превземането на Константинопол от султан Мехмед II през май 1453 година, променило завинаги хода на европейската история. Битките са ожесточени, начинът, по който разказвачът ги пресъздава – смайващ. На страниците оживяват важни фигури от епохата – султан Мехмед ІІ, великият му везир Чандърлъ Халил паша, редица учени от епохата, духовни наставници, дервиши, философи; унгарецът Урбан, изработил най-мощния топ на своето време; защитниците на Константинопол като император Константин ХІ Палеолог, историка Георгий Сфрандзис, генуезеца Джовани Джустиниани, учения Теодор Каристин, германеца Йоханес Грант…

„Защо наистина, защо героите на този роман са били убити, преди да им дойде времето? Всеки човек в себе си носи смъртта, собствената си смърт. По-точно собствената си гибел. Носи я още преди да се е ​​родил, свит в корема на майка си, с огромна глава, със сбръчкано личице, с блеснали от любопитство, невиждащи нищо наоколо очета. Не след дълго той започва да се върти в своето топло убежище, в което живее, храни се и расте, после пожелава да се измъкне навън с малките си длани, с тъничките си като клонки ръчички, с кривите си крачета, да стигне до светлина, да се появи на света. Щастливото рождение е първата крачка към смъртта.”

Cover-Mehmed-Zavoevatelya

Гюрсел освежава подхода към темата за военните подвизи, като съчетава наситеното със събития повествование с отношението на днешния човек.

След дълга и кръвопролитна схватка между османци и византийци, Мехмед II завладява този митичен град, където от векове се кръстосват пътищата и където Азия и Европа, Изтокът и Западът, мюсюлмани и християни влизат в стълкновение. Авторът неслучайно избира за мото на книгата цитат от „По следите на изгубеното време“ на Пруст, защото разказвачът е разпънат на кръст между родилните мъки на творчеството и ласките на любимата жена, а изборът се оказва невъзможен…

Недим Гюрсел е добре известен в средите на френските литератори и интелектуалци и сред ценителите на съвременна европейска проза. Тук ще възкликнете: турски писател с такова влияние във Франция? Да, това е безспорен факт, и не само защото преподава турска литература в Сорбоната. Когато фактите говорят, даже и религиозните фанатици мълчат. (Или поне така ни се иска.) След преврата през 1980 г. Гюрсел емигрира във Франция, където живее и твори и досега. Автор е на 30 книги, в това число романи, новели, пътеписи и есета. Носител е на множество турски и международни литературни отличия. Една от любимите му теми е Истанбул, столица на две велики империи: Византийската и Османската.

На български език е излизала скандалната „Едно тъй дълго лято”, която е била забранена в Турция, заради съпротивата на писателя срещу тиранията на армията. Делото срещу него се води от военен съд и продължава няколко години. Подобна е съдбата на „Дъщерите на Аллах” – обвиняват Гюрсел в обида към религията, процесът трае една година. Обвиненията произтичат от опита на автора да очовечи образа на пророка Мохамед. По-важното е, че в резултат на скандала книгата е преведена на десетки езици.

През 2012 г. авторът гостува в България и му е присъдена наградата на Фондация „Балканика“.

В едно свое интервю тогава той казва: „Войните от миналия век са белязали и литературите на балканските държави. Затова писателите от тези територии днес трябва да се изразяват свободно и открито и преди всичко да избягват национализма, който продължава да прави поразии. Важно е как се интерпретира темата за завоевателя. Дълг на писателя е да покаже какво се случва в главата на победения.”

Недим Гюрсел обича да назовава нещата с истинските им имена. Счита за пагубна тенденцията идеологиите да се заместват с псевдодуховни течения.

За съжаление, религиите вървят ръка за ръка с религиозния фанатизъм, а там където се шири религиозен произвол, изкуството се задушава.

Срещата с Недим Гюрсел е на 26 април от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото”. Вход свободен.

 
 

Cheers! В очакване на „Гепи“

| от |

 През 2000 година британският режисьор Гай Ричи прави най-добрия филм в кариерата си до момента – ганстреската черна комедия „Гепи“. „Две димящи дула“ са излезли две години по-рано и са показали Ричи като хрисим мъж, който има интересна визия и различен начин на киноразказ.

Гай Ричи е черно и саркастично откровение за модерното кино, именно заради „Гепи“.

Брад Пит сам отива при него за роля, а Джейсън Стейтъм става звездата, която е, именно благодарение на рижия британец.

В „Гепи“ се псува („Fuck“ присъства точно 163 пъти) и се убива (26 трупа, ако трябва да сме точни), Бенисио Дел Торо умира в самото начало, въпреки че е една от звездите на филма, а имената на Джейсън Стейтъм, Денис Фарина, Вини Джоунс и Алън Форд блесват ярко.

„Гепи“ е великански филм, изтупал гангстерския жанр по приятен начин и прекроил го в нещо различно. Може да си го причините няколко пъти и всеки един ще е все така нелепо як.

Оттогава са изминали 17 години. „Гепи“ не печели нито една важна награда, но е поп-културен култ и ще остане във времето като пример за добро кино. Малко филми могат да се похвалят с това в действителност. Евала, Гай Ричи!

Само след няколко дни на малкия екран ще се появи британски сериал, пронстранствено адаптиращ този вкусен кървав и нелеп филм. В цели 10 серии „Гепи“ ще разказва за група дребни ганстрери, които се забъркват в голяма схема без да го осъзнават.

Дали тънкият ироничен хумор на Ричи, динамичният му диалог и великолепните му сцени ще бъдат претворени адекватно на телевизионния екран, още не е ясно. Ще го разберем на 25 април, когато „Гепи“ прави премиера на родния екран по AXN. Дотогава можем само да се надяваме.

Няколко млади британски звезди са облекли нелепи костюми и халати, взели са пушки и са извадили най-добрия кокни акцент, който вербалният им диапазон притежава, за да направят този сериал визуалното и ментално удоволствие, което филмът беше през 2000-та и все още е, 17 години по-късно.

Най-голямата звезда на шоуто е Рупърт Гринт. И той е такъв, заради дългогодишното си участие в поредицата за Хари Потър. За разлика от Даниел Радклиф и Ема Уотсън, Рубърт все още има жесток проблем с излизането от образа на Рон Уизли, толкова години по-късно. Може би ролята в „Гепи“ е онази, която ще го извади от недрата на британските клишета най-после.

Истината е, че Рубърт Гринт е чудесен актьор и порасна добре, за разлика от много деца-звезди. Големият му проблем е, че е толкова специфичен и образи като Рон Уизли му се лепват като неприятна дъвка за обувката. Той така и не намери своето място в киното и може би затова, това е и първото му телевизионно шоу. Да се надяваме, че малкият екран е неговото лоби и той ще се развие подобаващо за таланта си там.

Към него добавяме не по-малко чудесните Люк Паскуалино и Ед Уестуик, и много, много други британски имена, разбира се, които тепърва ще показват какво могат. Люк се появява за първи път пред широката публика в британската истерия „Skins“ и съответно нейните 3 и 4 сезон. „Skins“ не е лъжица за всяка уста, защото е хистерично и депресиращо шоу за младите хора в Бристъл, но е един от поп-феномените на модерната британска телевизия. Част от актьорите на Game of Thrones са дошли оттам, а най-големите звезди, с които може да се похвали са Дев Пател, Никълъс Холт и Джак О`Конъл – всички минали през школовката на шарения „Skins“.

Ед Уестуик от друга страна има дългогодишна практика в телевизията. Младите почитатели на сериалите го познават добре от „Клюкарката“, където играе надутия женкар Чък Бас. Именно благодарение на Ед Чък е един от най-обичаните копелдаци в модерната тийн-сапупена телевизия.

Всички тези младежи, в комбинация с няколко прелестни дами, правят телевизионния коктейл „Гепи“. Отделни групи от малки ганстери, участват в престъпни схеми, които се връщат, за да ги захапят отзад. Звучи като нещо, което няма как да се обърка. Особено при наличието на оригинал като този на Гай Ричи. Не, сериалът няма да задмине филма и никой не очаква това от него, но пък се надяваме да се постарае да е поне на същото ниво.

Дотогава (датата на премиерата е 25.04.) ето ви един трейлър пълен с мехурчета и зле прикрити мъжки задници и няколко снимки от шоуто в галерията горе. Cheers, mates!     

 
 

Холокостът през погледа на седмото изкуство

| от Дилян Ценов |

 Един милион дрехи, 45 000 чифта обувки и седем тона човешка коса – това заварват съветските войски, когато освобождават най-големия нацистки концентрационен лагер – Аушвиц-Биркенау. Това се случва на 27 януари 1945 г. Поне 1 милион души намират смъртта си там.

Общо 6 милиона убити евреи – това е равносметката за Холокоста, която става ясна едва след края на Втората световна война, когато се разбира за действията на нацистите през изминалите години.

Холокостът – геноцидът над различните, онези, които са родени на неправилното място в неправилното време. На 24 април Израел почита паметта на 6-те милиона еврей, цигани, комунисти, хомосексуални и други, които стават жертви на най-голямото зверство, което съвременната ни история познава.

Не е учудващо, че изкуството и до днес обръща поглед към тези събития, за да напомни за ужаса под една или друга форма. Нито е странно как киното успява да създаде шедьоври в тази посока. Невинаги е ясно каква е причината филмите, в чийто сюжет присъства Холокоста, да са толкова добри. Може би една от причините е в мащаба на самата трагедия – тя може  да накара човешката природа да пробие познатите граници.

Именно тези филми ни доближават до истината, която се е случила там – във всички онези „бани“, във всички онези места, „където отиваме да работим“…

Отричан или не, преувеличен (както някои противници го описват) или истински, този геноцид съществува. Съществува и то по начин, който никога няма да избледнее и да се забрави. И макар някои да казват, че темата е преекспонирана в света на киното, то Холокостът продължава да вълнува.

Има ли значение дали са засегнати шест милиона души или един единствен пианист, майка с две деца, момче с раирана пижама, или семейство с малко момче, което има рожден ден? Кое определя едно действие като недопустимо – мащабът или самата природа на действието? 

Може би денят  е подходящ да си припомним как Холокостът е представен в киното. Вижте едни от най-въздействащите заглавия по тази тема в галерията горе.