Беден ли си през очите на политиците?

| от |

Автор: Владимир Каролев (http://karolev.com)

1375748_618353231536494_1814543464_n

През 1990 година, 1.9 милиарда души или над 1/3 от световното население са оцелявали с под $1.25 на ден. Към 2010, броят на тези хора вече е спаднал до 1.2 милиарда или под 1/5 от населението.  Практически, по време на 25-те години след падането на Берлинската стена, хората изкарващи между $2 и $10 на ден са имали най-голяма полза от глобализацията. Иронично, днес политици и дори нобелови лауреати по икономика обикалят телевизии и пишат книги колко хубаво ще е за бедните тази глобализация да се обърне и те да станат отново бедни. За жалост, парите не миришат и дори най-титулованите учени в света могат да бъдат купени, за да обслужват политически интереси.

Какво се случва, когато българин се позиционира в борбата на пролетариата срещу лошата буржоазия и световния елит, съгласявайки се политиците да изземат доход от „богатите“ и да дадат на „бедните“?

Повечето определения за „средна класа“ на международните институции твърдят, че тя почва някъде от $10 на ден. За някои региони, като Азия, например, подът започва от $2 на ден. В единия случай, има-няма 90% от населението на света е бедно, а в другия случай – около 40%. И при двете определения, средният българин е далеч нагоре в класацията,  де факто живеещ в световния елит. Следователно, ако ще се взима от богатите и ще се дава на бедните, то българите определено няма да са получаващи – от тях ще се взима.

За наше щастие, световното население не е политически интегрирано и желанието на много наши сънародници българите да се превърнем в богати донори на бедния световен пролетариат засега е ограничено от обективни фактори. Затова пък родните политици нямат нищо против да разиграят микро-национален сценарий и да задоволят това демократично щение. Българската средна класа, която е с далеч по-ниски доходи от очакваното (следствие на това, че почти всеки смята себе си за беден), бива използвана за удобен нетен донор за изхранването на зависещите от държавния бюджет все по-многобройни и бедни социално слаби, безработни и пенсионери.

Изкарвате 700 лева в България и мислите, че вие сте част от бедния пролетариат, на когото ще се даде иззетата от богатите баница? Имам лоша новина за вас – вие попадате в групата на тези, от които ще се взима. Изкарвате 1000 лева и искате да се вземе от богатите, за да се гради „справедливо общество“? Имам още по-лоша новина за вас – вие сте си направо богат и от вас ще се взима много. Изкарвате 2000 лева, плащате ипотека и не ви остава „много“, което ви кара да се приравните към бедните? Реалността за вас си е направо злокобна – вие ще бъдете изтръскан като брашнен чувал.

В българския частен сектор работят общо около 2 милиона души, които малко или много издържат цялата държава. Това означава, че при население от около 7 милиона, в България 1 работещ човек издържа около 2.5 нетни получатели от бюджета (пенсионери, социално слаби, безработни, маргинализирани етнически малцинства, чиновници, деца, ученици, и т.н.). Когато дойдат избори, хората с право на глас от тези 5 милиона имат интерес да искат работещите да бъдат обложени с все по-високи данъци и прибраното да бъде насочено към тях (социални помощи, пенсии, безплатни благинки и т.н.). Но по-странното е, че много от работещите искат същото, възприемайки себе си като част от бедните и по този начин овластяват политиците демократично да вземат пари именно от техния джоб.

Въпреки че глобализацията и разрастването на капитализма в световен мащаб са необратими и те измъкват и ще измъкват все повече хора от бедност, това далеч не се пренася автоматично за всяка отделна държава. България е с критична демография и ако настроенията за възраждане на социализма (чрез национализации и т.н.) и консервиране в собствен сос (чрез гонене на лошите чужди работодатели, излизане от ЕС, НАТО и т.н.) не бъдат обуздани, то бъдещето хич не е розово. За съжаление, самата демография предпоставя огромен брой поддръжници на тези глупави тези. Надеждата е в работещите българи, които трябва да спрат с глупавото си поставяне в лагера на бедните и така демократично да дават властта на политиците да ги изтупват като брашнен чувал. Защото дори и да се чувстват бедни, политиците взимат решение на базата на цялото общество, а на тази относителна плоскост , почти всички работещи българи винаги ще са от страната на даващите.

П.С. За политиците пък винаги остава най-сладката роля на разпределящите – често към собствения си джоб.

 
 

Ери де Лука спечели антинаградата за най-лошо описание на секс

| от chronicle.bg, БТА |

Известният италианският писател Ери де Лука добави съмнително отличие към колекцията си с награди – приза за най-лошо описание на секс в литературно произведение, съобщи АP.

Романът, който донесе на Де Лука наградата, е „Денят преди щастието“. В него се разказва историята на един неаполитански сирак след Втората световна война.

Членовете на журито казаха, че решаващо за присъждането на наградата е било описанието на двама любовници „като балерини, носещи се на палци“. Те допълниха, че победата на Де Лука „напомня, че дори във времето на Брекзит няма граници за лошото описание на секс“.

Ери де Лука е 24-ият лауреат на антинаградата. Тя се присъжда от сп. Literary Review от 1993 г., за да отличи „грубото, безвкусно и често небрежно“ описание на секса в съвременните романи и така да обезкуражи тази практика.

Сред досегашните й лауреати са Норман Мейлър, Том Улф, Себастиан Фолкс. Покойният Джон Ъпдайк е единственият писател, удостоен с „награда за цялостни постижения“.

Наградата не обхваща порнографски романи.

 
 

Киното на Уди Алън: крачка в друга реалност

| от chronicle.bg |

На днешния ден е роден един от гениите на съвременното кино – Уди Алън. И днес той навършва 81г. Трудно за вярване, но факт.

Уди Алън е от онези имена, които след проверка в Wikipedia, установявате, че се свързват с 10 професии накуп. Някои от нас едва успяват да се закрепят на острието на една професия, а Алън е режисьор, актьор, сценарист, драматург и музикант. Това е положението. Някои могат повече от други и Уди Алън е от можещите.

След 50 години в киното, творческата енергия на Алън не дава симптоми на затихване, както става ясно от последния му филм Cafe society. Нито грандиозният жълт скандал около раздялата му с Миа Фароу (1992 г.), нито недоказаните обвинения в педофилия, нито критиките спряха Алън да прави изкуството си, така както го разбира.

Филмите му са доказателството, че чувството за хумор е основната черта, която разделя интелигентния от неинтелигентния човек, широко скроения от тесногръдия.

Подбрали сме в галерия 15 любими наши филми на Уди Алън. Искате ли да добавите нещо?

 
 

Книга на седмицата: „Другият сън” от Владимир Полеганов

| от chronicle.bg |

Ученият Стивън Хокинг предупреди преди дни, че живеем в най-опасното време за планетата. Какво обаче ще се случи след това? В близкото бъдеще, когато технологиите са заели още по-голяма част от живота ни, работата се върши единствено на екрани, малки роботчета почистват домовете ни, а природата се е оттеглила от света наоколо?

Действието в „Другият сън” на Владимир Полеганов се развива именно в близкото бъдеще, когато все повече разчитаме на технологиите за всичко в живота си. След странен телефонен разговор млад мъж се озовава в непознат свят, в който постепенно се появяват странни предмети и хора. Непознатият свят не е приказен, той е чужд и различен. Героят се опитва да вкара в познатите форми всичко, което вижда, въпреки че то не напомня на някоя от тях.

Разказът се води така, сякаш четящият е наясно с начина, по който се развива всекидневието в този нов свят и всичко се подрежда като пъзел – парче по парче, което читателят трябва да прецени къде да сложи.

Специфична характеристика на романа на Владимир Полеганов е липсата на абзаци – читателят потъва в потока от мислите на героя, като постепенно навлиза в неговия странен свят, проследява лутанията на паметта му и опитите да конструира от хаоса реалност.

„Другият сън” е определян като психологически роман, маскиран като фантастичен. Той предлага невероятно пътешествие навътре във въображението и си играе със способността на читателя да отговаря на въпроси, които никога не си е задавал.

Владимир Полеганов е завършил клинична психология и творческо писане в СУ „Св. Климент Охридски”. Носител е на наградата за къс разказ „Рашко Сугарев”. През 2015 година разказът му „Птиците” е включен в антологията Best European Fiction на издеателство Dalkey Archive Press. Негови творби са публикувани в престижни български и чуждестранни издания. Автор е на сборника с разкази „”Деконструкцията на Томас С.”

 
 

Какво ли би написал Андерсен днес?

| от |

На днешната дата Ханс Кристиан е издал първата си книга с приказки. Той е роден през 1800 и някоя година, няма значение, никой не го интересува. Живял е в Дания преди времето на фейсбук и дори преди Дания да е в Европейския съюз, това също не е интересно. Интересно е обаче какво би написал днес Андерсен. И дали въобще би станал писател.

Някои хора биха казали, че да си писател е призвание и мисия. Това са същите хора, които започват текстове за историческа личност с дата на раждане и местожителство. Днес Андерсен сигурно би броил кликове. В днешно време кой не брои кликове. Също така може би би се занимавал с реклама – копирайтър или някакъв криейтив. Както всички знаем, какво ти пише в длъжностната характеристика в договора не е от някакво ангажиращо значение. По-важно е какъв е продуктът на работата ти, всъщност най-важно. Та какво би написал? Кой би посмял да предположи? Ми ние.

Имало едно време, разбира се, една риба. Тя се казвала Малката руса. Малката руса много искала да отиде на земята и да стане човек. Върху коралите по тротоарите в морето често имало залепени обяви за бърз кредит. Обявите представлявали номер на телефон и надпис над него „Бърз кредит“. Тайно от баща си – царят на морето, тя взела такъв бърз кредит и си купила крака, защото искала да е себе си и да се развива. Краката били пластмасови, направени от пластмасата, която човеците изхвърляли в морето, макар че нямало нужда, защото човеците често изхвърляли и направо готови протези. Една вечер Малката руса се направила, че й е лошо и повръща, тайно се натокала, оваляла се в галета, сложила краката и отишла сред хората. Слязла до центъра на града, където били питейните заведения и локали. Там намерила особено примамливо място и влезнала да види тука как е. Заозъртала се и погледът й спрял на едно сепаре. Там седели храбрият напомпан войник и грозното бате. Тя отишла при тях, разбира се.

– Седай – казал й войникът, докато гасял цигарата у пластмасова чаша с вода.

– Оууу… – и седнала, няма да стои права – И сега? Какъв е планът, войниче?

Храбрият напомпан войник й начертал един план и тя се съгласила. После двамата какво да правят – заживели заедно.

Не щеш ли, а тя много не щяла, ония от морето тръгнали да си търсят парите. Семейството й се опитвало да върне каквото може, но те постоянно си измисляли някакви задължения. Накрая семейството й фалирало. Царят бил гол. Когато се научил на тази новина, войникът бързо инструктирал своите две леви ръце – грозното бате, да види да оправи нещата. Решението било фирмата да се срине и да спрат да се искат заеми от нея. Батето се обадило на малката хибридопродавачка там да уреди нещата, тя уредила нещата и нещата вече били уредени.

Междувременно, за да има хепи енд и за да укроти децибелените мъки от злощастието на другарката си, войникът реши да я заведе на хирург да я пооправят. И отишли на хирург.

– Докторе, имам трето зърно. Искам да ми го махнете.

– Дайте да видя, госпожа.

– Госпожица съм. Вижте.

– Ама, госпожице… Това зърно е грахово.

Резил за Малката руса. Както и да е, де. Докторът я разпорил като риба и махнал гарнитурата.  Накрая храбрият напомпан войник я зарязал и тръгнал с някаква Малечка Палечка. Малката руса нямало какво да прави без образование и работен стаж и се върнала се при техните в морето. Край.

Така, всякаква прилика с реални неща е абсолютно нарочна, разбира се. Използвани са най-клишираните образи от средата ни, именно защото са клиширани – а клишетата са клишета с причина.