Български казан

Ина Михайлова

Ей, изобретателни сме туй, българите, няма спор! Мошениците всеки ден измислят фантастични начини, за да ограбят мижавите левчета, спeстени за черни дни. Някак преживяваме удрянето в кантара по пазарите, но наглостта на обирджиите край няма. Телефонните измамници минаха през пострадали в катастрофи, болни на смъртно легло, арестувани внуци и пр. Да не споменаваме виртуалните шмекери, дето източват дебитни карти и сметки.

Всяка новост в държавата, всяка трагична ситуация възпламенява въображението. И хоп – ново двайсет! Имате запорирани пари в банка под особен надзор? Няма проблем. Креативно, а? „Срещу 900 лв. кеш „внукът“ предлага сигурен начин да изтеглите спестявания чрез доверен човек.“ Може и да се усмихвате, ама повярвала жената. Като нищо и други ще се хванат. Щото вече не знаем кому да вярваме и що да сторим, за да изплуваме от адския казан на неудачите, провалите, обезверението, разочарованието, безизходицата.

Може още да изброяваме на какво сме способни, за да се спасяваме поединично. Мамим се и се крадем един друг, вместо да си помагаме, съчувстваме и подкрепяме. Все едно сме кръвни врагове, а не една кръв. Чувство за съпричастност ли? Толкова е демонстративно и измамно, че ни идва да го изключим от речника, защото думата отдавна няма покритие и е загубила смисъл. Чувство за справедливост ли? Направо е ампутирано. Защото разбираме справедливостта само за себе си, но не и за другите.

Спомняте ли си анекдота за казаните в ада и грешниците, които врат в тях? До котлите на другите народи стои дявол с тризъбец и ги варди, за да не избягат, катерейки се по гърбовете един на друг. Само пред българския казан няма пазач. Ами да – ако някой тръгне да излиза, моментално останалите го хващат и го дърпат обратно надолу. Докато продължаваме така, ще живеем не в нормална държава, а в казан насред ада – ще се мамим и ще се мразим.