България – началото на пътя ми като учител

| от |

Автор: Фил Декстър за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София : http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg

След историята на Лин Бейли за поредицата #100UKBG, днес поглеждаме към най-яркия спомен на Фил Декстър за началото на пътя му като учител… в България.

Първа английска езикова гимназия в София. Снимка: Уикипедия

Първа английска езикова гимназия в София. Снимка: Уикипедия

Фил Декстър работи като учител и координатор в Британски съвет България в периода 1987-1994 г. В България той разработва и въвежда програма за допълнително самообучение по английски език в езиковите гимназии – метод, който днес успешно се прилага и в други филиали на Британски съвет по света.

От времето си в България Фил пази много мили спомени и научава (поне) два житейски урока.

 

„Ако не беше опитът ми в България, всичко това можеше и да не се случи и подходът ми към учене и преподаване днес можеше да е напълно различен или да поеме в друга посока.” – Фил Декстър

Прекарах седем прекрасни години в София – от 1987 до 1994г. Работех по програма, първоначално изцяло финансирана от българското министерство на образованието, за обучение по английски език в гимназиите. Струва ми се, че тя същестуваше от 1960-те години, а езиковите гимназиии и далеч преди това. По мое време в програмата бяха включени 25 училища, а от 1991 г., (когато вече финансирането ѝ от министерството бе спряно), Британски съвет, заедно с британската организация „Централно бюро за образователни посещения и обмен”, пое управлението ѝ и финансирането на учителите. Въпреки това партньорството с министерството и училищата, разбира се, продължи. През 1991 г. бях назначен за координатор на програмата в Британски съвет, а междувременно продължих да преподавам в Първа английска гимназия в София, а след това за кратко и във Втора английска гимназия.

Имам толкова много истории от престоя ми в България – повечето наистина щастливи, някои по-предизвикателни от други. Ще ми се да разкажа три, свързани с учителската ми дейност, и една по-лична:

1. Любимият ми клас за преподаване бе подготвителният – в него учениците преминаха от прогимназия към гимназия. Там, или поне в онова училище в онази година, учениците изучаваха разширено езика с около 30 часа английски на седмица. Единствените предмети, които се преподаваха на български, бяха литература и математика. Целта бе да се достигне ниво на езика, което позволява повечето предмети да бъдат изучавани на английски. Мотивацията бе голяма, а дисциплината и поведението не бяха проблем. И все пак 13-14 годишните са такива, каквито са. Спомням си един клас, който ми каза: „Обичаме уроците ви, г-н Декстър, но има нещо по-хубаво от добър учител, и то е въобще да няма учител!” Спомням си още, било е през 1989 или 1990 г., когато беше много интересно заради революционните настроения или „промените”, както се наричаха в България, (но за това малко по-късно), имах един клас, с който ми беше трудно да работя. Беше почти невъзможно да „достигна” до тях като хора, а и като клас. Каквото и да се опитвах, усещах, че няма истинска връзка и комуникация. Тогава изведнъж ми хрумна идея, която и до ден днешен наричам „вълшебен учителски прашец”. Помислих си защо не опитаме с малко поезия напълно наясно, че ако предложех: „Нека днес пишем поезия”, ще бъда изхвърлен през вратата, и то с право. Но това беше нещо друго –„всичко”, което направих, беше да им задам няколко въпроса: „Как се чувстваш, когато се събудиш и осъзнаеш, че си във ваканция?”, „На какво миришат портокалите?”, „Какъв звук чуваш, когато стъпваш върху току-що навалял сняг?” Подготвих десетина такива въпроса, на които те трябваше да отговорят, с което се оформи рамката на бъдещата поема. Включиха се с голямо удоволствие и след това го превърнаха в много по-експресивна и лична поема. Пробвах това и с други класове, но този беше специален. Идеята беше да прочетат стиховете си пред останалите и всеки от тях „настояваше” да излезе пред класа и да прочете написаното. Бе невероятно изживяване и за около 90 минути класът се превърна в „остров на креативността”. След този случай връзката ми с класа вече не беше проблем, а и той се превърна в урок за това как да „достигам” до другите, който никога няма да забравя.

2. 1989-1990 г. бе  шеметен период, който се отрази върху учениците, и които те бурно обсъждаха. През 1990 г. се проведоха първите свободно-демократични избори в България и родителите им, както и всички възрастни, се вълнуваха за бъдещето. Едва ли е нова идея да пресъздадеш примерни избори в класната стая, но тези, които организирах в Английската гимназия, бяха много специални, предвид контекста на времето. Помолих учениците да се разделят на политически партии и да направят кратък манифест. Разбира се, не беше позволено да бъдат „истински” политически партии и всъщност можеше да бъдат всичко друго, но не и това. Имахме „Партия на летящите кюфтета”, „Партия на състезателите на три крака“ и „Партия на седемте почивни дни“. Трябваше да изложат манифестите си пред другите, а след това гласувахме, докато някой не получи над 50% от гласовете. Бе много забавно, учениците развиваха уменията си да излагат аргументи и да изслушват, но най-важното бе, че тези деца гласуваха няколко дни преди родителите им. В това имаше нещо значимо и специално за тях.

3. Винаги съм вярвал във важната роля на учещия и в независимостта му и, че, за да научиш нещо ефективно, трябва да поемеш отговорността. Като координатор в Британски съвет често посещавах английските гимназии. Веднъж отидох в Стара Загора, където разговарях с една от учителките за езиковата лаборатория, която беше поискала наскоро. Езиковите лаборатории бяха продукт на 1960-те години – много добри и полезни, но твърде фокусирани върху „слушай и повтаряй”. Реших, че можем да направим нещо много по-добро и по-ангажиращо, и така се роди идеята да създадем център за самообучение, който да включва стая с различни източници за четене, писане, слушане и говорене, видеоматериали и всякакви други помагала. Това за времето си беше много революционен подход и по някакъв начин се оказа по-предизвикателен за учителите, отколкото за учениците. Часовете бяха по график и няма съмнение, че нивото на езика се покачи. Този проект се осъществи и с помощта на съпругата ми Хелън, която работеше с министерство на образованието, за да осигури официална подкрепа и непрекъсната работа с училищата. Благодарение на Дейвид Стоукс, директорът на Британски съвет по онова време, имахме фонд, с който основахме малка мрежа от подобни центрове във Хасково и Враца. С времето бяха открити и други и вярвам, че и днес съществуват до някаква степен в училищата. Това не просто беше интересен модел за самообучение в България – след това го приложих и в други представителства на Британски съвет, където работех. В колежи за обучение на учители в Чехия, в гимназии в Словакия, във военните училища в Хърватска и Либия, а последно и в учителските курсове в Танзания. Но, ако не беше опитът ми в България, всичко това можеше и да не се случи и подходът ми към учене и преподаване днес можеше да е напълно различен или да поеме в друга посока.

4. И накрая и една лична история – в края на 1980-те години не винаги бе лесно да си купиш храна, особено ако беше чужденец, който отскоро е в България… Разбира се. Нямах и представа колко още по-зле ще стане в началото на 1990-те! Някой в България веднъж беше казал, че „някои търсят храна, а други я намират”. Спомням си добре опашките и как питам за какво са. Или виждах хора с пълни торби и ги питах откъде са пазарували. В България се научих никога да не излизам от вкъщи без поне един найлонов плик и да съм в готовност да го напълня толкова, колкото можеше да побере. Хората мислиха, че съм от тези, които намират храна. Добре си спомням как около Коледа се появяваха зелени портокали от Куба, питах хората къде ги продават и правех необходимото… Имаше и зареждания на банани, но не помня от къде. Да си купиш от тях обаче си беше друго преживяване, защото не се налагаше да питаш никого. Веднага след закупуването им хората ги ядяха и трябваше само да следваш жълтата следа до „магазина за банани”…. Да не се бърка с жълтите павета в центъра на София! В заледен зимен ден това си беше приключение. И до ден днешен не излизам от вкъщи без найлонов плик в себе си, за всеки случай… Още един важен житейски урок, научен в България.

 
 

Маккартни и Ринго заедно в звукозаписно студиo

| от chronicle.bg по БТА |

Двама бивши членове на легендарната група „Бийтълс“ – Пол Маккартни и Ринго Стар, за пръв път влязоха заедно в звукозаписно студио от 7 години, съобщиха ТАСС и Контактмюзик.

Миналия уикенд те работиха заедно над новия соло албум на Ринго Стар в неговото звукозаписно студио. Маккартни даде своя принос, като свиреше на бас китара. 76-годишният Ринго Стар изказа специалната си благодарност си към Маккартни за участието му в записите.

Двамата музиканти за пръв път се събраха, откакто работиха заедно над албума на Стар „Y Not“ (2010), в който Маккартни се изяви като вокалист и изпълнител на бас китара при записите на песните „Peace Dream“ и „Walk With You“.

Новият албум е продължение на излезлия през 2015 г. „Postcard From Paradise“. В записите се е включил също китаристът и композитор от групата „Ийгълс“ Джо Уолш.

Новият албум на Ринго Стар идва, след като сър Пол участва в записите на две много успешни песни, излезли през 2015 г. – „All Day“ с Кание Уест и „FourFiveSeconds“ с Кание Уест и Риана.

 
 

Началото на „La La Land“ през iPhone-a на Деймиън Шазел

| от chronicle.bg |

„La La Land“ обира награди като стой и гледай, а в събота предстоят и Оскарите.

Филмът, естествено, получи и известно количество критики. Лайтмотивът в тях е, че Райън Гослинг и Ема Стоун не танцуват и пеят като истински актьори в мюзикъл. Разбира се, възможно е играта на Гослинг и Стоун нарочно да е такава. Със сигурност обаче режисьорът Деймиън Шазел не е подценил мюзикъл мотивите във филма си.

Появи се видео от репетициите на началната сцена на филма, което Шазел заснема със своя iPhone. То показва усърдната репетиционна работа по парчето на магистралата в Лос Анджелис. На пресъздадена снимачна площадка актьорите изиграват сцената, а ние можем я да видим редом с оригинала.

 

 
 

Ще вземе ли „La La Land“ 11 награди „Оскар“?

| от chronicle.bg |

Мюзикълът „La La Land“ ще вземе 11 награди „Оскар“ на предстоящата церемония за най-престижните киноотличия, сочат прогнозите на специализирания сайт ГолдДерби, съобщава БТА.

Очаква се филмът на Деймиън Шазел да спечели почти всички призове, за които е номиниран. Мюзикълът е с 14 номинации за „Оскар“ в 13 категории – две от номинациите са в категорията за песен от филм. Според прогнозите на ГолдДерби филмът ще грабне 11 отличия.

Експертите и феновете очакват „La La Land“ да получи наградите за най-добър филм, режисьор (Деймиън Шазел), актриса (Eма Стоун), оригинален сценарий, сценография, операторско майсторство, костюми, монтаж, звуков мишунг, оригинална музика и песен от филм („City of Stars“).

Според прогнозите мюзикълът ще се размине с отличията за най-добър актьор (Райън Гослинг) и монтаж на звукови ефекти. В категорията за най-добър актьор ще бъде предпочетен Кейси Афлек за „Манчестър до морето“, а в тази за монтаж на звукови ефекти се очаква да надделее военната драма „Възражение по съвест“.

Експертите на сайта отчитат и минимална възможност мюзикълът да не получи наградата и за оригинален сценарий, която да бъде присъдена на „Манчестър до морето“.

Деймиън Шазел е фаворит за режисьорския приз, следван от Бари Дженкинс за „Лунна светлина“. Ема Стоун е основна претендентка за отличието за най-добра актриса, следвана от Изабел Юпер за „Тя“.

Сред вероятните победители на наградите „Оскар“ сайтът ГолдДерби откроява и номинираните в поддържащите актьорски категории Махершала Али за „Лунна светлина“ и Вайола Дейвис за „Огради“ („Fences).

 
 

Знаете ли какво прави Дженифър Лав Хюит?

| от chronicle.bg |

Предполагаме, че свързвате Дженифър Лав Хюит най-вече с тийн хоръра „Знам какво направи миналото лято“ и със сериала „Шепот от отвъдното“.

Това са най-известните продукции с нейно участие, макар че има и други, които ще ви покажем в галерията. Ще ви излъжем, ако кажем, че се възхищаваме на актьорските й качества и гледаме всички филми с нейно участие, но трябва да признаем едно: Лав Хюит има прекрасно лице и чифт невероятни, естествени гърди, които напълно си заслужават да й отдадем заслуженото с галерия по случай 38-мия й рожден ден.

Първо, малко за нея:

Хюит е родена в Тексас в семейството на Патриша Мей и Хърбърт Даниел Хюит. Израства в Ноланвил, Тексас. След развода на родителите й Дженифър и единственият й брат, Тод Хюит, са отгледани от майка им.

Като малко момиче, Хюит е привлечена от музиката, която е и първият й допир с шоу-бизнеса. На десет години, след като е забелязана от скаути, търсещи млади таланти, и след като спечелва състезание за млади таланти в Тексас, тя се премества в Лос Анджелис, заедно с майка си, за да преследва музикална и филмова кариера.

След пристигането си в Лос Анджелис, Хюит се появява в повече от двадесет телевизионни реклами.

Първата й роля е в детското вариете-шоу на Дисни  – „Детско обединение“ (1989 – 1991). През това време тя танцува и пее всички песни в предаването на живо, наречено „Танцувай! Тренировки с Барби“, продукция на Буена Виста. Следват няколко роли в телевизията.

В киното дебютира с филма „Мунчи“ (1992). Дженифър Лав Хюит става известна с главната си роля във филма „Знам какво направи миналото лято“ , като си партнира с Фреди Принц Джуниър, Райън Филип и Сара Мишел Гелар.

Може би много от вас не знаят, но Дженифър е и певица. Тя подписва с Атлантик рекърдс и Джайв рекърдс. До днес най-известният сингъл на Дженифър Лав Хюит е „BareNaked“  към едноименния й албум, реализиран през 2002 година. Изпълнява някои от саундтраците към филми, в които участва.

В галерията горе ще видите снимки на Лав Хюит от различни нейни моменти. Като във всеки един, тя е безупречно секси.