Аз бях личен асистент в Холивуд

| от |

История на дългогодишна лична асистентка за работата и в домакинството на холивудска знаменитост.

a_5.5x

Беше ми казала, че ще работя в помощ на нейните продукциите и си помислих: Чудесно, ще бъда отличен личен асистент в тази дейност; може би дори ще работя и върху филмите й. Точно това е нещото, което искам да правя. Даде ми първата книга за мнение… Това е страхотно. Искам да бъда част от това. Защото си помислих, че това щеше да бъде наистина продуцентска работа. Така че останах, с мисълта че ще се случи някога… но това така и не стана. Беше първото от много камъчета, които преобърнаха колата.

Трябваше да прекъсна връзката и с един много известен актьор, нейно гадже от известно време. Тя ми каза: „О, работихме заедно по един  филм, но не могат да се случват така нещата. Все едно че виждам различен човек. Би ли му казала да се отдръпне и да ме остави на мира?“ Направи го по телефона, около Коледа. Съобщи ми: „Приеми срещата от мое име. Отиди вместо мен.“ Така че, това и направих. Може би си мислите, че да изпратиш SMS e най-лошият вариант… Не. Да изпратите асистента си да скъса с някого – това е най-лошият. Нямаше идея какво предстои, което е много тъжно. Защото докато говорих с него преди това по телефона, той реагира така: „Супер! Тя каза да! Кажи и че ще се видим тук! Ще поръчам любимото й вино“, докато аз просто отговорих „ОК…“ Уф, чувствах се ужасно за него. Мислех си: „Не заслужаваш това!“ Тази раздяла е случи две седмици след като бях започнала. Беше моето посвещение! О, Боже мой, това ли ще правя?

Преди да заживея с нея трябваше да ставам в четири сутринта за да стигна навреме до дома й. Трябваше да съм там в пет, за да започна с ежедневните си задължения, да й поднеса чай, закуска, витамини. След като се преместих, ставах в пет и отивах до Starbucks за да й взема кафе и да го поставя до леглото й. Слизах долу и правех чая и. Пусках компютъра за да получа графика за предстоящия ден и го принтирах. Проверявах входящата електронна поща. Грабвах няколко вестника и търсех последни рецензии на книги, защото след това ще трябваше да откоча до Barnes&Noble за да взема книгите за нея, независимо дали някога ще ги прочете или не. Повечето всъщност не четеше. Или щеше да попрехвърли първите четири-пет глави, след което да я захвърли… Включвах телевизора за да видя какво ново е станало. До 7 часа сутринта, тя искаше да знае всичко, което се е минало по новините, за да е наясно със вета около нея. Бях много добре информирана към този момент. Ако се захванеше за работа, трябваше да мина през сценария с нея. Често снимаше, и през тези дни аз бях будилника и – събуждах я в 4 часа сутринта. По-късно през деня, карах детето и бавачката на снимачната площадка, за да я посетят, а аз трябваше да съм наоколо в случай, че детето почурее, за да ги върна обратно в дома.

Нямаш лично време, ако живееш в къщата. И никога не съм имала каквъвто и да било личен живот. За да избягам, трябваше да напуснат физически къщата в определени часове. Правех много излети през уикенда. Понякога тяхната бавачка ми позволяваше да остана в апартамента й. Тогава свивах зад ъгъла и скривах колата си за да мога да се помотая в апартамента й в почивните дни, и да се наспя. Или прото излизах от къщата и се напивах порядъчно… Отивах надолу по улицата далече от къщата и до няколко бара. Собствениците им ме познаваха и ме разбраха , защото понякога идваше и ме взимаше – а те казваха: „Повярвай, знам какво те чака у дома, следващите питиета са за моя сметка.“ Напивах се, след това се връщах за да j поднеса храната и отивах да спя в офиса. Това продължи няколко месеца, докато разбрах, че всичко това ме превърна в пиянде. Не съм щастлива заради това, в което се превръщам. Дори по-късно моята сестра ми каза: „Исках да те понатупам, защото ти нямаше свой живот. Това не беше ти. Ти не беше щастлива. Ти имаше фалшива холивудска усмивка.“

Веднъж ме извика по спешност и каза: „Трябва да видя терапевта си.“ Наложи се да оставя семейството си, да я закарам и отново да я върна, защото твърдеше: „След терапия не мога да шофирам.“ Добре, разбирам го: Значи тя е вътре с терапевта, а аз седя там, в колата, чета и си спомням, че забелячвам името на терапевта – но тя не е терапевт! О, не, тя е гледачка на ръка. Това е онази гледачка, за която спечелихме намаление като подарък на едни награди. Тя беше екстрасенс. Побеснях: „Изоставих семейно събитие, за да я докарам на среща с ку-ку? “ Можеш да набереш 1-900-каквото и да е и да получиш същата информация без да излизаш от вкъщи.

Тогава очите ми се отвориха. Започнах да проверявам всички подробности за нещата, които се налагаше да направя за нея. Както, когато трябваше да отида да взема някакви си „билки“: О, по дяволите, та аз пренасям наркотици. Казваше „билки „, защото се увличаше от холистичната медицина, а пък аз, със своята наивност мислех, че е нещо, билково, което да я успокоява. Веднъж, когато отидохме на филмов фестивал, аз излетях по-рано, за да подготвя дрехите, които щеше да носи. Когато пристигна, попита: „Донесе ли ми другата?” „Каква дрога?” „Онази, която сложих в багажа ти!“

Боже мой, качих се на  шибания самолет за да ти пренасям дрогата?  Можеха да ме арестуват! Можеше поне да ми кажеш, та да знам какво правя, и да я сложа в чантата, която не се проверява! Какво правиш с мен? Най-малко можеше да ме попиташ : „Хей, имаш ли нещо против да я носиш вместо мен?“ Не че щях да кажа не, но поне можех да я сложа на скришно място…

Ходех да взимам лекарствата и, всички тези хапчета, но след това започнах да проверявам всяко нещо, за да съм сигурна какво е. Казвах си: О, Господи, знам всичко, което има. Осъзнах, че трябва да предупредя всеки, който е бил с нея за някои полово предавани болести. Обадих се на бившето и гадже: „Хей, трябва да се прегледаш. Не мисля, че тя би ти се обадила за това.“ А той: „Мамка му! Благодаря ти!“ Случи се седем месеца след раздялата. Добре е че правя така, за да си знаят.

Бях планирала да отида на международен филмов фестивал с нея, защото ми беше казала: „Не мога без теб.“ Е, това ще бъде – ни най-малко почивка, защото аз ще работя – поне опит, поне компенсация за всички тези лайна напоследък. Докато в последния момент заяви: „А, да, няма да идваш с мен!“

Извинете? „Не, там ще дойде мъжът, с който се виждам в момента за около ден, вместо ти да идваш за две седмици.“ Тя искаше да използва самолетния ми билет за да си го докара за един ден…?

Така че дадох моите две седмици. И когато разпращах съобщения за това до всички останали, всеки казваше: „Значи ще трябва да работя отново с друг асистент? „ А аз: “ Чакай малко, колко асистенти е имала?“ Те: „Ти беше единствената, която не е свързана с нея и която се е задържала повече от шест месеца.“ Това беше решаващият фактор за мен: Да, аз бях до тук. Преодолях я. Но аз бях толкова изтощена, че намразих всичко свързано с тази индустрия след това.

Първият път когато я видях след като напуснах, тя ме погледна, казах: „Хей, знаех че ще си тук, така че взех от кафето, което харесваш.“ Тя ми отговори: „Наистина ли?!“ Тя никога не е очаквала някой да бъде мил с нея. Попитах я: „Как е малката?“ Всъщност наистина ме интересуваше. Не се опитвах да бъда фалшива с нея. И тогава тя ме помоли да и направя услуга, защото ми е имала доверие. Помислих си: След всичко, аз съм човек, на който има доверие? Мамка му. Това ме шокира. Тя наистина ме шокира. Дори след всичко това.

По материал в NYMag.com от Jennifer Vineyard

 
 

Времето, когато Джони Деп беше добър актьор

| от |

Звездата на Джони Деп изгрява по онзи ярък и непретенциозен начин през 1987 година, когато е избран за главната роля в сериала 21 Jump Street. Деп е млад, нахакан, секси и безобразно талантлив.

Това си личи още в първите няколко серии на cheesy крими комедията, в която млад пилацай влиза под прикритие в гимназия, за да следи за трафика на наркотици и оръжие.

Два сезона по-късно Деп е мега звезда. Секссимвол, желана партия за всяка котарана в Холивуд. И по-важното за него – желан актьор от големите режисьори и продукции. Някъде там той и Тим Бъртън се откриват един друг. Джони прави няколко филма с Бъртън и не спира да работи с режисьора и до днес.

След като напуска шоуто с гръм и трясък, Деп влиза в най-добрата си филмова серия, която продължава години и години наред. С напредването на кариерата му той се превръща и в лошо момче. Избухлив нрав, наркотици, пиене и позьорско лошо поведение обягрят всяка негова поява извън големия екран.

За един кратък период младият Джони Деп се превръща в клише на холивудски хубавелник с дребен диапазон от интереси, но добър нюх за кино.

С времето едното се променя, а другото запазва ракурса си все нагоре. Джони Деп все пак порасва и започва да се държи като нормален човек, но запазва нуждата си да подбира добри роли. Независимо дали участва в блокбастъри, или приетото за по-стойностно кино, Деп стои характерно, приятно и плътно на екран. Вродената му ексцентричност му придава специфичен чар, който се превръща в негова запазена марка.

Някъде между третата част на франчайза „Карибски пирати“ и появата му в „Туристът“ нещата за Джони Деп започват да се променят по един по-скоро неприятен начин. Феновете дълго отказват да повярват, че Деп започва да се превръща в карикатура на самия себе си. Те са в пълно отрицание до появата на „Мордекай“, който закопава Деп дълбоко и го поставя в категорията на „онези-които-преди-правеха-добри-филми“.

Паралелно с това, повтаряйки модела от своята младост, Деп отново се лашка в крайности и неизбежно попада в клишето на кризата на средната възраст. Той зарязва жена си, заради по-младата и безспорно не особено талантлива Амбър Хърд.

В крайна сметка тя е тази, която довърши малкото останало от актьора.

Двамата се разделят с гръм и трясък, като тя го обвинява в постоянен физически тормоз. Тези обвинения и последвалият скандал, потъпкват и малкото останало достойнство на Деп и го превръщат в тотален нещастник. Хората гледат на мъжа, който едно време играеше екцентрични, любопитни и интересни персонажи с леко съжаление. И донякъде той си го заслужава.

Говори се, че Джони Деп все пак е започнал бавното изгазване навън. Последната му чудесна роля, в която се забелязват проблясъци на завръщане, е тази в „Черна служба“ отпреди две години. Тепърва предстои да го гледаме в „Убийство в Ориент експрес“ на Кенет Брана, продължението на „Фантастичните животни и къде да ги намерим“ и в адаптацията по романа на Хърбърт Уелс „Невидимия“. За по-комерсиално настроените от тази седмица Джони Деп отново е Джак Спароу, роля с която се е сраснал толкова добре, че понякога човек се бърка дали Деп играе Спароу на кино или Спароу е Деп в живота…

В това отношение той е константен и забавно последователен. Джак Спароу никога няма да ви разочарова – от него получавате точно това, което очаквате.

Ние не сме най-големите фенове на добрия стар пират, независимо от пиянското му очарование и грима. За сметка на това предпочитаме Джони Деп в няколко други роли – пет от топ предложенията ни са горе в галерията.

 
 

Бързам, нямам време за чаша кафе

| от Г.К. (Рекламно съдържание) |

„Мразя клишетата“ гордо заявявам, облечен в корпоративна конфекция, по време на строго регламентираната ми почивка, между 12:00 и 13:00 часа. 

Монологът ми продължава, богато наблъскан с типични за активния, съвременен градски човек „неклиширани“ изрази. Става ясно, че в петък съм “play hard”, щото цяла цяла седмица “work hard”, нали. Също така, че е 2017 година и сега животът е наистина динамичен. Всъщност те, хората, едва наскоро явно започнаха да живеят. Бъдещето ми открива все по-нови хоризонти, предлагащи все повече възможности и аз съм там, за да ги уловя всичките.

Поредица от върхове, какво да ви кажа. Няма „даун“, всичко е „ъп“. А, да. И чуждици използвам много, в несъзнателен стремеж към плавното утвърждаване на словесна каша от мултинационални субкултурни изрази, универсална за всеки от Стария континент. Иначе съм против Есперантото. Придвижването между въпросните върхове става с големи скокове, по време на които дъхът ми спира. Така разбирам, че съм жив. Разбират го и всички останали, докато им обяснявам за авангардната мерна единица „спрян дъх“. Тя, оказва се, е доста по-разпространена от общоприетите клишета като минута, час, ден и т.н. Въпреки това все още не се е наложила трайно в ежедневната реч. Очаквам обаче скоро да започнат да ми се оправдават с  „извинявай, че ме почака, но си мислех, че ще се облека за три спрени дъха, а го направих за пет“.

Мразя да чакам, защото винаги имам план. Инфакт (а-мъст-израз от модерното Eсперанто), планът ми е за следващата минута, час, ден, до края на дните, абе, за всички следващи моменти, които ще ми спрат дъха. Щото, нали животът се случвал докато си правим планове. Значи трябва да имам план, за да ми се случи живот.

И сигурно се случва, откъде да знам. Аз съм целеустремен, съсредоточен, фокусиран в плана и крайната му цел. Не обръщам внимание на нищо, което ме отвлича от целта. Aim high, знаете как е. Тая висока цел постигам с размишления и действия „извън кутията“, нищо че вътре в нея останаха повече неизследвани територии, отколкото навън.

Всеки ненавременен и абсолютно неуместен повик за лежерна /демек play soft/ почивка отразявам оригинално, с рефрена на позабравен естраден шлагер: „бързам нямам време за чаша горещо кафе“. „Е“-то в края на изречението е напевно маниерно, за да предизвика меланхоличен детски спомен.

И изведнъж, четвъртъкът ме изненадва. Планът е изпълнен, а времето е „по никое време“. Спокойствие струи отвсякъде и няма изгледи случващият се живот да ме разхълца. Без да съм взимал подобно решение, сядам на тревата в близката градина, за да не правя нищо. Просто гледам другите. Как някои се мръщят на слънцето и как подават газ, още „на жълто“. Как подтичват от началото на работния ден към края му, от началото на седмицата към уикенда, от януари към декември, от… нататък се сещате. Седиш си блажено и просто да съзерцаваш нечия рядко грациозна походка, която рисува кинетична картина пред очите ти или просто зяпаш опашката на котка с искрящи сиви очи, или пък заспалите листа на дървото, което удобно хвърля сянка върху съвършено отпуснатото ти тяло. Намирам огромна красота и спокойствие в движенията на връзката на лявата ми обувката, която потрепва от порива на топъл вятър.

Somersby_NCP_Advertorial_2

Не знам как се нарича времето прекарано в нищо правене с нормално дишане. Ако обаче не се нарича живот, значи животът е скучно, забързано подобие на това, което можеше да бъде. Понеже съм нямал време за чаша горещо кафеЕ, по пътя несъзнателно съм грабнал студено Somersby. Златен момент: сайдер и блажено съзерцание на света около теб. Не ми се искаше да свършват и моментът, и сайдерът. Решението дали да продължа да нищоправя оставям в ръцете на съдбата и хвърлям ези-тура с капачката от Somersby. Случайно виждам под нея символ – малка бутилчица. Явно съдбата си знае работата и е благосклонна към мен. Може да споделя печалбата с някой, който също няма план. Просто така, да проверя дали нищоправенето е също толкова забавно с компания, а и да прекарам още един златен момент.

ПС: Колкото и да се опитвам да мисля извън стека на Somersby, винаги по-забавно ми изглежда това, което е вътре.

Рекламно съдържание

 
 

Филми от целия свят, оказали се в основата на холивудски хитове

| от chronicle.bg |

Европа е мястото, на което се ражда седмото изкуство. Въпреки това част от най-големите шедьоври в киното са създадени в САЩ.

Това не е изненада, предвид движението на таланти от Европа към Америка покрай Първата и Втората световна война.

Днес САЩ има традиция в създаването на касови филми, които печелят популярност по целия свят. Макар че Европа има своите образци на бавното, красиво кино, Америка създава продукции с ярки ефекти и известни актьори, които покоряват цялата планета.

Затова може би ще е любопитно да надникнем към някои от тях – онези, почерпили вдъхновението си сред киното от други страни и континенти.

Филми като „Дванадесет маймуни“ и „Предизвестена смърт“ са само копие на оригиналите, създавани на други места по света.

След като преди време ви показахме сериали, които не говорят английски (но част от тях имат и американската си версия), сега ще ви запознаем с чуждоезичните филми, залегнали в основата на някои от най-известните американски киноленти. Вижте ги в галерията.

 
 

Досиетата CHR: Бандитът с клизмите

| от chronicle.bg |

През декември 1976 година Франк Запа изнася серия от концерти в Паладиума в Ню Йорк. Тези концерти се записват и впоследствие, а на 3 март 1978 година, се издават на винил под името „Zappa in New York“. Албумът се състои от 2 плочи, а от първата страна на втората плоча, под номер 2, с дължина 12 минути и 41 секунди можем да чуем песента „The Illinois Enema Bandit“. Тя е посветена на едноименния сериен убиец от Илинойс.

 

 

През 1944 годна, в Елгин, щата Илинойс, се ражда Майкъл Хюбърт Кениън. Той има откачено „хоби“ –  да ­­обира млади студентки и да им прави клизми. Първото нападение, в което бандитът е обвинен, е през март 1966 година срещу две сестри от Шампейн, Илинойс. Майкъл учи в местният университет. Там учат и 12 от жертвите на обирите и сексуалните му посегателства. През 1967 година Майкъл завършва Университета в Илинойс и се мести извън щата. Нападенията му продължават да в Манхатан, Канзас, Норман, Оклахома и Лос Анджелис.

С насочен пистолет към жертвите си, той ги кара да се съблекат. След това връзва китките им и им прави клизма. Той действа „бавно и целенасочено“ и „знае много добре какво прави“, разказват пострадали от престъпленията му.  Бандитът Кениън не наранява по никакъв друг начин жертвите – когато приключи, той просто ги пуска. Те споделят мнението, че Майкъл е „извънредно любезен“. Преди да си тръгне, той прибира каквито пари успява да намери.

През 1972 година Кениън се връща в Шампейн и си намира работа в Агенцията по приходите в Илинойс. Той продължава да напада жени – в това число, две стюардеси и четири момичета, студентки в град Урбана, на една от които прилага прочутата си вече клизма. Той вече отдавна е познат на пресата.

1975bandit01

 

„Бандит прави клизма на студентка

(вестник „Ironwood Daily Globe“ – 9 февруари 1972)

…Полицията твърди, че мъжът носил малък пистолет, с който заплашвал двете жени, за да не викат за помощ. Дейвид Джентил, детектив от Шампейн, казва, че според него става въпрос за същия човек, който от 1965 до 1967 и веднъж през 1971 година извършва подобни престъпления в студентския кампус в Илинойс. „Всеки път мъжът е бил с черна ски маска с червени дупки за очите и устата и е носил въже, бутилка с вода и маркуч. Работя по случая още от самото начало през 1963 година, когато нападаше млади момичета и студентки. До мен бе сведена информация, че подобни случаи е имало през есента на ’70 и пролетта на ’71 година в щата Мичиган, както и от 1965 до 1968 година в Охайо и Ню Йорк. Всеки път, включително последният тук, мъжът е попитал жертвите си дали знаят, че той е Маскираният убиец (още едно от прозвищата на Кениън – други са Бандитът с клизмите от Шампейн и Бандитът с клизмите от Илинойс)…“

 

1975bandit02

„Бандитът с клизмите похищава отново

(весник „St. Louis Post-Dispatch“ – 5 май, 1975)

„Полицията започна разследване, за да залови т.нар. Бандитът с клизмите.

Маскираният обирджия е нападнал 5 пъти през уикенда като е използвал един и същ метод, който се свързва с него още от 1965 г. Във всяко от нападенията жертвите са млади жени, които живеят в общежитията на Университета в Илинойс. Всяка е била завързана и й е била направена клизма. Обирджията също така е претършувал за пари.

…Нападенията се случват след 3-годишно затишие в Шампейн. Четирима детективи ще разследват случаите независимо един от друг, след като общото разследване не среща успех.“

Когато е 30-годишен, Майкъл е задържан по подозрения, че е „бандитът с клизмите“ и че тероризира студентки из цялата държава в продължение на 10 години. Наложена му е гаранция от 100 000 долара, което в днешни пари е около 490 000 долара. Де юре, незаконна дейност на Майкъл са обирите. Той е обвинен за два въоръжени грабежа. Майкъл Кениън никога не е обвинен за клизмите, които прави на жертвите си, защото по това време в САЩ няма закон, наказващ подобно деяние.

Според вещите лица обвиняемият е напълно вменяем – тоест, не е „луд“ и може да бъде съден. През декември 1975 година той се признава за виновен в извършването на 6 въоръжени грабежа и е осъден на 6 до 12 години затвор.

Майкъл Кениън – Бандитът с клизмите, излиза на свобода през 1981 година. Франк Запа продължава да пее песента за него поне до 1988 година. Дали Майкъл някога я е слушал на живо?

През 1976 година биографията на Кениън вдъхновява и филма за възрастни „Water Power“. В него участва Джейми Гилис, които играе разстроен единак подобно на Травис от „Шофьор на такси“. Докато се подготвя за ролята, Джейми иска да отпътува до Илинойс, за да се срещне с Майкъл и да го интервюира. Продуцените обаче отказват. По-късно филмът е пуснат отново, този път под името „Enema Bandit“.

 

WaterPowerFilm