Аз бях личен асистент в Холивуд

| от |

История на дългогодишна лична асистентка за работата и в домакинството на холивудска знаменитост.

a_5.5x

Беше ми казала, че ще работя в помощ на нейните продукциите и си помислих: Чудесно, ще бъда отличен личен асистент в тази дейност; може би дори ще работя и върху филмите й. Точно това е нещото, което искам да правя. Даде ми първата книга за мнение… Това е страхотно. Искам да бъда част от това. Защото си помислих, че това щеше да бъде наистина продуцентска работа. Така че останах, с мисълта че ще се случи някога… но това така и не стана. Беше първото от много камъчета, които преобърнаха колата.

Трябваше да прекъсна връзката и с един много известен актьор, нейно гадже от известно време. Тя ми каза: „О, работихме заедно по един  филм, но не могат да се случват така нещата. Все едно че виждам различен човек. Би ли му казала да се отдръпне и да ме остави на мира?“ Направи го по телефона, около Коледа. Съобщи ми: „Приеми срещата от мое име. Отиди вместо мен.“ Така че, това и направих. Може би си мислите, че да изпратиш SMS e най-лошият вариант… Не. Да изпратите асистента си да скъса с някого – това е най-лошият. Нямаше идея какво предстои, което е много тъжно. Защото докато говорих с него преди това по телефона, той реагира така: „Супер! Тя каза да! Кажи и че ще се видим тук! Ще поръчам любимото й вино“, докато аз просто отговорих „ОК…“ Уф, чувствах се ужасно за него. Мислех си: „Не заслужаваш това!“ Тази раздяла е случи две седмици след като бях започнала. Беше моето посвещение! О, Боже мой, това ли ще правя?

Преди да заживея с нея трябваше да ставам в четири сутринта за да стигна навреме до дома й. Трябваше да съм там в пет, за да започна с ежедневните си задължения, да й поднеса чай, закуска, витамини. След като се преместих, ставах в пет и отивах до Starbucks за да й взема кафе и да го поставя до леглото й. Слизах долу и правех чая и. Пусках компютъра за да получа графика за предстоящия ден и го принтирах. Проверявах входящата електронна поща. Грабвах няколко вестника и търсех последни рецензии на книги, защото след това ще трябваше да откоча до Barnes&Noble за да взема книгите за нея, независимо дали някога ще ги прочете или не. Повечето всъщност не четеше. Или щеше да попрехвърли първите четири-пет глави, след което да я захвърли… Включвах телевизора за да видя какво ново е станало. До 7 часа сутринта, тя искаше да знае всичко, което се е минало по новините, за да е наясно със вета около нея. Бях много добре информирана към този момент. Ако се захванеше за работа, трябваше да мина през сценария с нея. Често снимаше, и през тези дни аз бях будилника и – събуждах я в 4 часа сутринта. По-късно през деня, карах детето и бавачката на снимачната площадка, за да я посетят, а аз трябваше да съм наоколо в случай, че детето почурее, за да ги върна обратно в дома.

Нямаш лично време, ако живееш в къщата. И никога не съм имала каквъвто и да било личен живот. За да избягам, трябваше да напуснат физически къщата в определени часове. Правех много излети през уикенда. Понякога тяхната бавачка ми позволяваше да остана в апартамента й. Тогава свивах зад ъгъла и скривах колата си за да мога да се помотая в апартамента й в почивните дни, и да се наспя. Или прото излизах от къщата и се напивах порядъчно… Отивах надолу по улицата далече от къщата и до няколко бара. Собствениците им ме познаваха и ме разбраха , защото понякога идваше и ме взимаше – а те казваха: „Повярвай, знам какво те чака у дома, следващите питиета са за моя сметка.“ Напивах се, след това се връщах за да j поднеса храната и отивах да спя в офиса. Това продължи няколко месеца, докато разбрах, че всичко това ме превърна в пиянде. Не съм щастлива заради това, в което се превръщам. Дори по-късно моята сестра ми каза: „Исках да те понатупам, защото ти нямаше свой живот. Това не беше ти. Ти не беше щастлива. Ти имаше фалшива холивудска усмивка.“

Веднъж ме извика по спешност и каза: „Трябва да видя терапевта си.“ Наложи се да оставя семейството си, да я закарам и отново да я върна, защото твърдеше: „След терапия не мога да шофирам.“ Добре, разбирам го: Значи тя е вътре с терапевта, а аз седя там, в колата, чета и си спомням, че забелячвам името на терапевта – но тя не е терапевт! О, не, тя е гледачка на ръка. Това е онази гледачка, за която спечелихме намаление като подарък на едни награди. Тя беше екстрасенс. Побеснях: „Изоставих семейно събитие, за да я докарам на среща с ку-ку? “ Можеш да набереш 1-900-каквото и да е и да получиш същата информация без да излизаш от вкъщи.

Тогава очите ми се отвориха. Започнах да проверявам всички подробности за нещата, които се налагаше да направя за нея. Както, когато трябваше да отида да взема някакви си „билки“: О, по дяволите, та аз пренасям наркотици. Казваше „билки „, защото се увличаше от холистичната медицина, а пък аз, със своята наивност мислех, че е нещо, билково, което да я успокоява. Веднъж, когато отидохме на филмов фестивал, аз излетях по-рано, за да подготвя дрехите, които щеше да носи. Когато пристигна, попита: „Донесе ли ми другата?” „Каква дрога?” „Онази, която сложих в багажа ти!“

Боже мой, качих се на  шибания самолет за да ти пренасям дрогата?  Можеха да ме арестуват! Можеше поне да ми кажеш, та да знам какво правя, и да я сложа в чантата, която не се проверява! Какво правиш с мен? Най-малко можеше да ме попиташ : „Хей, имаш ли нещо против да я носиш вместо мен?“ Не че щях да кажа не, но поне можех да я сложа на скришно място…

Ходех да взимам лекарствата и, всички тези хапчета, но след това започнах да проверявам всяко нещо, за да съм сигурна какво е. Казвах си: О, Господи, знам всичко, което има. Осъзнах, че трябва да предупредя всеки, който е бил с нея за някои полово предавани болести. Обадих се на бившето и гадже: „Хей, трябва да се прегледаш. Не мисля, че тя би ти се обадила за това.“ А той: „Мамка му! Благодаря ти!“ Случи се седем месеца след раздялата. Добре е че правя така, за да си знаят.

Бях планирала да отида на международен филмов фестивал с нея, защото ми беше казала: „Не мога без теб.“ Е, това ще бъде – ни най-малко почивка, защото аз ще работя – поне опит, поне компенсация за всички тези лайна напоследък. Докато в последния момент заяви: „А, да, няма да идваш с мен!“

Извинете? „Не, там ще дойде мъжът, с който се виждам в момента за около ден, вместо ти да идваш за две седмици.“ Тя искаше да използва самолетния ми билет за да си го докара за един ден…?

Така че дадох моите две седмици. И когато разпращах съобщения за това до всички останали, всеки казваше: „Значи ще трябва да работя отново с друг асистент? „ А аз: “ Чакай малко, колко асистенти е имала?“ Те: „Ти беше единствената, която не е свързана с нея и която се е задържала повече от шест месеца.“ Това беше решаващият фактор за мен: Да, аз бях до тук. Преодолях я. Но аз бях толкова изтощена, че намразих всичко свързано с тази индустрия след това.

Първият път когато я видях след като напуснах, тя ме погледна, казах: „Хей, знаех че ще си тук, така че взех от кафето, което харесваш.“ Тя ми отговори: „Наистина ли?!“ Тя никога не е очаквала някой да бъде мил с нея. Попитах я: „Как е малката?“ Всъщност наистина ме интересуваше. Не се опитвах да бъда фалшива с нея. И тогава тя ме помоли да и направя услуга, защото ми е имала доверие. Помислих си: След всичко, аз съм човек, на който има доверие? Мамка му. Това ме шокира. Тя наистина ме шокира. Дори след всичко това.

По материал в NYMag.com от Jennifer Vineyard

 
 

Холокостът през погледа на седмото изкуство

| от Дилян Ценов |

 Един милион дрехи, 45 000 чифта обувки и седем тона човешка коса – това заварват съветските войски, когато освобождават най-големия нацистки концентрационен лагер – Аушвиц-Биркенау. Това се случва на 27 януари 1945 г. Поне 1 милион души намират смъртта си там.

Общо 6 милиона убити евреи – това е равносметката за Холокоста, която става ясна едва след края на Втората световна война, когато се разбира за действията на нацистите през изминалите години.

Холокостът – геноцидът над различните, онези, които са родени на неправилното място в неправилното време. На 24 април Израел почита паметта на 6-те милиона еврей, цигани, комунисти, хомосексуални и други, които стават жертви на най-голямото зверство, което съвременната ни история познава.

Не е учудващо, че изкуството и до днес обръща поглед към тези събития, за да напомни за ужаса под една или друга форма. Нито е странно как киното успява да създаде шедьоври в тази посока. Невинаги е ясно каква е причината филмите, в чийто сюжет присъства Холокоста, да са толкова добри. Може би една от причините е в мащаба на самата трагедия – тя може  да накара човешката природа да пробие познатите граници.

Именно тези филми ни доближават до истината, която се е случила там – във всички онези „бани“, във всички онези места, „където отиваме да работим“…

Отричан или не, преувеличен (както някои противници го описват) или истински, този геноцид съществува. Съществува и то по начин, който никога няма да избледнее и да се забрави. И макар някои да казват, че темата е преекспонирана в света на киното, то Холокостът продължава да вълнува.

Има ли значение дали са засегнати шест милиона души или един единствен пианист, майка с две деца, момче с раирана пижама, или семейство с малко момче, което има рожден ден? Кое определя едно действие като недопустимо – мащабът или самата природа на действието? 

Може би денят  е подходящ да си припомним как Холокостът е представен в киното. Вижте едни от най-въздействащите заглавия по тази тема в галерията горе.

 
 

Късометражна програма за първи път на „София филм фест за учещи“

| от chronicle.bg, По БТА |

Късометражна програма ще има за първи път в Дискусионния клуб за българско и европейско кино „София филм фест за учещи“ – в пролетното издание, което започва днес в Дома на киното и ще продължи до 26 юни, съобщават организаторите.

Прожекциите са всеки понеделник от 18.00 ч. Входът е безплатен за ученици и студенти. Лектори са кинокритикът Антония Ковачева, директор на Филмотеката, и режисьорът проф. Георги Дюлгеров.

Българското кино отново е важен акцент в пролетната селекция. Традиционно ще има срещи с творческите екипи на филмите. Българска е и първата късометражна програма – от три заглавия – носителите на наградата „Джеймисън“ /Jameson/ за най-добър български късометражен филм за 2017 и 2016 г. – „Дрехи“ на Веселин Бойдев и „На червено“ на Тома Вашаров, както и „Любов“ на Боя Харизанова.

Пълнометражните родни продукции са „Пеещите обувки“ на Радослав Спасов, вдъхновен от съдбата на певицата Леа Иванова, предизвикалият огромен зрителски интерес „Воевода“ на Зорница София – по спомени на очевидци и разказа „Румена войвода“ от Николай Хайтов, „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов – с наградата за най-добър балкански филм и наградата на гилдията на българските кинокритици на 21-вия СФФ и още много отличия, „Семейни реликви“ на Иван Черкелов, интригуваща мозайка от три истории за разрушеното човешко общуване между героите – съпрузи, братя, родители и деца.

Пролетната програма започва с един от най-обсъжданите филми на 2016 г. – носителя на шест „Оскар“-а „La La Land“ на младия режисьор Деймиън Шазел с Райън Гослинг и Ема Стоун. Финалът е с „Т2 Трейнспотинг“ на Дани Бойл, в който рамо до рамо с Юън Макгрегър и Джони Лий Милър блести талантливата млада българска актриса Анжела Недялкова.
Останалите заглавия са „Патерсън“ на Джим Джармуш, номиниран за „Златна палма“, „Хулиета“ на Педро Алмодовар, „Панама“ на младия сръбски режисьор Павле Вучкович, номиниран за „Златна камера“ в Кан.

 
 

Кой е Алекс Клер и какви ги свърши в България

| от chronicle.bg |

Алекс Клер – това име говори на мнозина в България нещо, единствено ако към него добавим и „Too Close“. Извън хитовото си парче обаче рижият британец, приел юдаизма, има три албума, страхотен плътен глас и невероятно поведение на сцената. Всичко това могат да потвърдят онези, успели да го видят на живо в Sofia Live Club на 24 април.

Алекс Клер е  роден в лондонския район Саутуорк. Израства, слушайки джаз записите на баща си и отрано бива привлечен към блуса и соул музиката. Като дете взима уроци по тромпет и китара, но с времето поставя основен акцент върху свиренето на китара. Постепенно проявява интерес и към стилове като дръм-енд-бейс и дъпстеп.

Всичко това се усеща в музиката, която прави – на сцената застава с шапка и микрофон в ръка, а от двете му страни има барабанист и басист. Музиката, която се получава в комбинация с мощния му, плътен глас, е смес между всички стилове, които са го вдъхновявали.

В свое интервю казва, че е разбрал, че трябва да се занимава с музика, когато бил на 17 години. Тогава свирел на барабани в група, но гласът му като беквокал заглушавал всички. „Не че имам по-добър глас, а че е по-силен“, казва Алекс Клер.

Ако го слушате на живо, ще разберете, че е взел правилното решение за бъдещето си. Мощният му глас преминава като ударна вълна из цялата зала.

Изненадващо, на живо звучи дори по-добре, отколкото на запис. Ако на моменти вокалът оставя баса и барабаните да водят, то в следващите силният глас на Алекс Клер се откроява ярко. През цялото време, докато е на сцената, той общува с публиката. Алекс Клер е от онези изпълнители, които не просто гледат, но и виждат различните лица пред себе си и сякаш това ни най-малко не го притеснява, точно напротив. В края на концерта вече се чувстваш свързан с изпълнителя на сцената, сякаш преживяването заедно е било сближаващо – като начало на приятелство.

Преди да изпълни хита си Too Close, Алекс Клер моли всеки от публиката да остави телефона си и да изслуша парчето, без да снима. Всички без двама-трима се подчиняват. Изпълнението кара цялата публика да пее и да се движи като общ организъм.

След като басистът, барабанистът и Алекс напускат сцената, всичко утихва. След това на бис излиза само Алекс с китара и започва акустична игра с публиката, която се превръща в негов беквокал и му помага с припевите. Казва, че от години не е имал толкова шумен концерт и на няколко пъти повтаря, че би се върнал отново с концерт тук. Затова и след като сцената угасва зад гърба му, всички са спокойни, че тази среща не е била последна.

За съжаление, няма видео, което да улови онова, което се случи на сцената на Sofia Live Club – непрофесионалната техника не може да се справи с магията на това изпълнение. Вижте няколко снимки от концерта в галерията.

 
 

Да свалиш близо 20 килограма заради рокля

| от chronicle.bg |

Свалянето на килограми винаги е предизвикателство. Работата с кратки срокове често означава йо-йо ефект и връщане на загубеното тегло. Има обаче и друг вариант – да се получи наистина.

Блеър Хелуик е поканена за шаферка на сватбата на своя приятелка. Събитието е през ноември 2016 година, а роклите за шаферките вече са поръчани още през май. Блеър си взима размер 10 и размер 12, но остава недоволна от начина, по който й стоят. Осъзнава обаче, че до ноември има шест месеца, в които може да направи промяна в живота си. Решава, че това е достатъчно време, което да посвети на свалянето на килограми. Така започва приключението.

Блеър работи в телевизията и чува за треньорката Кайра Стокс покрай работата си. Прави проучване на цените и преценява, че може да си позволи да се пробва. Започва да ходи при нея на тренировка всеки четвъртък сутрин в продължение на месец, преди да събере смелост да пробва по-интензивни тренировки. Първоначално й е ужасно трудно – с темпото на тренировката, скачането на въже се възприема за почивка. Но постепенно Блеър свиква в ритъма и задобрява – всяка тренировка е насочена към различна мускулна група, всеки път е изтощително, но получава уверенията на Кайра, че колкото повече тренира, толкова по-добре ще се справя.

С тренировките тя трупа увереност и започва да тренира по-често. Агресивният й подход към тренировките води до това, че започва да тренира 5-6 пъти седмично.

блеър халуик

В началото не променя особено хранителните си навици, само въвежда дребни промени,з а да се храни по-разумно. Започва деня си с протеинов шейк или овесени ядки. Обядът й е салата и чисти протеини. Опитва се да вкара повече протеини в първите си две хранения за деня, за да има повече енергия. Вечер често хапва зеленчуци и сьомга. Опитва се да избягва въглехидратите вечер, защото я карат да се чувства подута на следващия ден.
Сред важните решения, които взима, е да не съхранява сладки храни и джънк в дома си. Тя осъзнава, че ако няма вредна храна наблизо, няма желание да я консумира.

В един момент от диетата, когато вече е свалила доста килограми, кантарът забива на 64 килограма и тя не може да разбере защо не може да продължи да отслабва. Тогава си дава сметка, че в този период често й се налага да работи през уикендите от офиса, където компанията осигурява кетъринг – когато срещу теб стои десертът и те „гледа“, не можеш да кажеш „не“. Разчитайки на подкрепа от семейството, колегите си и приятелите, успява да направи необходимите промени, за да следва режима си.

Днес, когато вече е постигнала идеалните килограми, не иска да отслабва, а да задържи теглото си. Затова понякога си позволява да хапне хляб или пица, но в умерени количества.

А наградата за усилията е ясна – в рамките на шест месеца е отслабнала толкова, че от размер 10 да стане размер 4 и 17 килограма по-малко. Предстои й да бяга на маратон и е готова за всякакви предизвикателства. В крайна сметка шаферската рокля се оказва само повод да постигне много по-голяма промяна в живота си.

блеър халуик