Арабското въстание в Йемен от 1892 през погледа на българин

| от | | |

Автор : Руслан Трад (http://ruslantrad.com)

Преди година и няколко месеца попаднах на книгата “В южните страни” издадена през 1906 г. от печатница “Вечерна поща”, София. Веднага исках да я взема и скоро стана моя. Не можех веднага да започна да я чета и така остана сред останалите книги. Наскоро започнах да я разлиствам, докато бяха на гости приятели и си говорихме за антикварни издания. Тогава отворих на 170 стр., озаглавена “Южна-Арабия.”

IMAG0611

Зачетох се и скоро открих, че чета описание на бунт, за който няма много описания. Следващите няколко страници представляваха история от първо лице на конфликт, дълбоко забравен още по онова време. Всички цитати са от книгата, като съм ги преписал ръчно, опитвайки се да запазя оригиналното звучене. 

Авторът, за когото не намерих информация, Р. В. Радев, тръгва на пътешествие и в компанията на английска експедиция, достига до Етиопия и Джибути. Преминавайки през Аден Радев пише в бележките си, че истинската му цел на посещението в Йемен е да разбере повече за “тамошния бунт”. Йемен по това време е част от Османската империя и вече се появяват първите сигнали за по-късното арабското въстание. Няколко десетилетия по-рано територията е част от шиитскато Заидско имамство, а по-късно означена, като Йеменски виялет, просъществувал от 1864 г. до 1918 г., когато е разделен между про-британският Аденски протекторат и Мутауакилитското йеменско кралство. През 1969 г. Аденският протекторат се разпада на Федерация Южна Арабия,Протекторат на Южна Арабия и Федерация на арабските емирства от Юга. От своя страна Йеменското кралство през 1962 прераства в Йеменска арабска република. Следва ново преобразование, като през 1967 Федерация Южна Арабия и Протекторат на Южна Арабия прерастват в Южен Йемен. През 1990 г. Южен Йемен и Йеменската арабска република стават обединената държава Йемен. Както виждате, територията на Йемен, днешен Оман и Южна Саудитска Арабия е била раздробена дълго време на малки държави, съперничещи си помежду си. Пропуснах да напиша още няколко държавни образувания, които играят незначителна роля. Когато българският пътешественик Радев пристига в Аден, той е под британско влияние, а Сана, днешната столица на Йемен, е под османска власт. По-късно британците и османците се договарят за граница между Аден и Сана, определена официално с договор през 1904 г.

Първоначално смятах, че книгата е написана ако не в 1905 -6 г., то няколко години преди това. Никъде в изданието не е спомената година и не можех да разбера кога е станало това пътешествие. Помислих, че говори за арабско въстание, но е факт, че в началото на XX век в Южна Арабия няма подобен бунт – войната за обединение на арабските племена, прераснала в създаването на днешна Саудитска Арабия, е 10 години по-късно след издаването на “В южните страни”. Единствената година, която ме упъти по някакъв начин е когато в в разговор с британец Радев научава как британските сили завземат през 1870 г. територии. Но и това, явно, не беше близко до годината на пътуването. Единственото, което помогна за установяването й е арабското въстание през 1891-93 г. в Йемен. За едни то започва 1892 г., но фактът е, че боевете през въпросната година вече са в своята кулминация и вече година турските сили нямат подкрепления.

В разговор със собственика на хотела, в който Радев отсяда в Аден (по-долу съм преписал текста), става ясно, че турската армия вече година е заседнала в Сана и е намаляла наполовина. Означава, че Радев е в Аден през 1882 г., или поне така заключвам аз за себе си, от текста, който прочетох.

Това е годината на най-тежките битки с арабските бунтовници и османците имат поражение след поражение. Европейските вестници пишат за ставащото, но с много въпросителни, заради липсата на информация. В 1892 г. лятото се оказва най-тежкото време за османските власти в района на Йемен. Арабското население е недоволно от безчинствата на местните турски наместници, а жалбите до Сана, където е разположено османското представителство и дори до Истанбул, остават нечути. Всички тези обстоятелства карат местното население да се разбунтува. То е подкрепено от арабите в Сирия, където от години съществува революционна мрежа от комитети. Може да прочетете няколко щрихи за въстанието тук.

В книгата си Радев описва окаяното положение на турските войски в този най-далечен край на империята. Факт е, че Сана остава изолиран от света град, защото арабските въстаници завземат пунктовете по пътищата, освен този между Сана и крайбрежния град Ходейда, където става връзката между турската армия в Сана и турската администрация в Истанбул. Въпреки, че положението хич не е добро за османците, все пак пристига подкрепление от 40 000 души, които през 1893 г. прекратяват бунта, но не и идеята за по-късно въстание. Фейз-паша, който е описан в бележките на Радев е военачалникът Ахмед Фейзи-паша, който идва през 1892 г. и до януари следващата година успява да победи арабите. Остава само град Дофар (днес в Оман), който е обсаден от арабските въстаници.

Радев описва пристанището на Аден като важно и с ключово значение:

“Пристанището е голямо и има не само извънредно търговско значение, понеже е главна станция на всички параходи, които посещават Индия, Далечния Изток, Австралия и Африка, но и военно, понеже е пункт, в който има много английски войски. Аден, съграден на камък, обиколен от високи базалтови върхове, по които ясно личат модерни крепости, би съперничил с коя да е съвременна, модерна крепост. […]

Аденската територия, която заема едно пространство от около стотина километра на длъж и нашир, на южния край на големия полуостров, е най-сигурния наблюдателен пункт за онова, що се върши в разбунтуваната турска провинция, Йемен, дето араби и турци, под войводството на Шейх Махмуд Яхя и Маршал Фейзи-паша, водят кървава разпра.”

Османската империя и Великобритания де факто слагат граница между Северен и Южен Йемен, одобрена през 1904 г. от договор. Британците имат търговски и стратегически интереси (описани по-долу от Р. В. Радев) в южната част на Йемен, с главен град Аден. Османците остават на север – в град Сана, днес столица на обединен Йемен. Обединен, защото разделението между двете изкуствено създадени провинции остава до 1990 г., а с известна сигурност може да се каже, че и до днес продължава разграничението. За британците това е важна територия, особено и с износ на кафе.

В броя от 25 юни от 1891 г. австралийското издание Launceston Examiner съобщава, че арабите в Йемен са нападнали турската армия:

article39572103-3-001

Радев продължава описанието си, като ни представя разговора си със съдържателя на хотела, където е отседнал. Той официално е в Аден на пътешествие, но истинската цел на Радев е да разбере какво се случва в Йемен, защото онова, което е писано в европейските вестници е недостатъчно:

“На една страна, в отдалечен един ъгъл на широката, сенчеста веранда аз водя предпазлив разговор със стопанина на хотела, върху последните обрати на онази славна епопея, Арабското въстание, което кипи в Йемен – за драмата, в която участват турците на Фейзи-паша, дошли с оръжие за да заякчат разклатената власт на султана и арабите, волно племе, което слага живота си, за да смъкне османското иго, за да добие своята свобода. Аз съм предпазлив за да не възбудя подозрение у събеседника си: да не узнае той, че главния предмет, който ме е привлякъл на арабския бряг е именно кървавата драма, въстанието. Аз се грижа, колкото е възможно, по-равнодушен да представлявам, когато слушах подробностите на въстанието, пресни, едва що пристигнали, готови, украсени и изменени, да пролетят по аденския кабел до редакциите на големите европейски вестници.

– Арабите ще спечелят свободата си. Скоро турците ще бъдат изгонени из Йемен, защото всички благоприятни обстоятелства са в полза на въстаналите! – каза събеседникът ми, твърде интелигентен господин.

– Как тъй?

– Представете си, че на турците освен безпощадните климатически несгоди, които ги посрещат – горещини, болести, епидеми, безводие – липсва им всякаква помощ. Те не получават муниции; войските им, араби из Сирия, постоянно дезертират и минават към решителния вожд на въстанието или зад граница. Фейзи-паша е обречен на погибел – войската му буквално гладува.

– До колко ли е тя на брой?

– Преди година наброяваха дванадесет хиляди, днес ще бъде смело да се твърди, че е останала на половина. Горещият климат – а сега настъпват най-големите горещини – мори турските войници с десетки всеки ден. Останалите, изнемощели, гладни, боси, изморени, сигурно ще бъдат довършени.

– Как тъй, когато Сана, главният град, е още в ръцете на турците?

– Това е нищо. Любимата тактика на Махмуд-Яхя, до колкото разбирам, е да не влиза в открито сражение с редовните войски, но да ги уморява, съсипва… Арабите обичат далечния блокус. Днес Сана, ако и твърдина, но е изолирана: всички пътеки, пътища за другите пунктове на вилаета са заети от арабите, които не пущат птичка да прехвръкне по посока на Сана. Един сам път, онзи до Ходейда и морето, единствената надежда на Фейзи-паша, е грижливо варден от турците с големи военни отделения. Ако и това изгубят, ако бъдат откъснати от морето, са изгубени. И сегашната армия, както и двете по-първи експедиции ще намерят в Йемен своя гроб.”

Трябва да се каже, че по това време, 1892 г., информацията за тази част на света, Южна Арабия, е в най-добрият случай смътна. Дори британците, господари по тези земи, не са наясно какво се случва в планинските и вътрешни райони на Йемен. Затова и се получават грешки при докладите, които са иначе важни за Лондон, заради стратегическите интереси. Европейски издания описват, че арабските бунтовници имат оръдия. Но дали е така? Онова, което Радев пише дава някакъв отговор:

“- Как мислите за силите на въстаниците?

– Всички араби от пустинята са въстаници, но не могат да вземат участие в сраженията, защото им липсват оръжия и припаси.

– Отде си доставят те такива?

– Изключително по пътя на контрабандата. Ето защо те мъчно се въоръжават: контрабандистите от срещния африкански бряг или през Хадрамаут искат баснословни цени за магазинно оръжие или револвери.

– Ами за топове?

– Те нямат топове. Онова, което пишат европейските вестници в тази посока са басни. Имаше, наистина, няколко топове отнети от турците, но липсата на гранати и други припаси, както и неумението на въстаниците да работят с тях, ги направиха безполезни.”

Наистина, както в този бунт, така и по-късно, през 1916 г. и Голямото арабско въстание, използването на артилерия от арабите е минимално. И в двата случая тактиката на Турция и арабите е пълно изтощение. Р. В. Радев описва това в бележките си от Аден:

IMAG0612

“Легендарната борба, която днес води арабина от крайбрежията на Щастлива Арабия, както бедуинът и пустинята, обширна, неизбродена до сега от никой европеец – едно от непознатите на науката петна на земното кълбо – прави от борците герои, които безпощадният нож на отмъщението стамбулско не може да докосне. И една революционна мрежа, която има центъра си в Сирия, наново е готова с по-големи сили да обхване цяла Арабия, населението на която смятат до 12 милиона. Тези милиони ще има да се борят само със стотина-двеста хиляди чиновници, грабители, турци и малкото гарнизони, пръснати по укрепените пунктове – борба, която зад два дни би свършила с желания резултат, ако не бяха пословичните недоразумения между раните шефове на множеството племена, които населяват Арабия, както и подлата тактика на Турция – подкупи, подаръци за едни, привилегии и неограничена власт на други. Турция сее все съперничество между шейховете, за да се смазват едни други. И масата, и интелигентната класа, богатите араби, не могат да схванат, че за два часа в Арабия може да се разреши онзи проблем на свободата и независимостта, за която толкова кърви са се пролели до сега…и продължават да се леят.

Днес борбата е ограничена само в Йемен, ивица покрай Червено море, най-богатата страна – наречена Щастлива Арабия. Водителят на въстаниците Махмуд Яхя е по-щастлив от своите предшественици: той разполага с няколко хиляди бойци. Никога не влиза в открит бой, защото му липсват и строга организация, и муниции. Той се ограничава с набези, тъй ужасни за една армия, която е заставена да бъде винаги будна, винаги преследвана, винаги нощем изненадвана от малки кавалерийски отряди, на коне и камили, които като ураган внасят огън в турския лагер, опустошават, вземат жертви, дават своите и мигом като фантоми неуловими изчезват в пустинята: тя е гроб, из който армии не се връщат. Фейзи-паша е осъден да чезне и да чака неминуемо своето падане; войските му дезертират или измират от горещина и болести: глада е тяхната атмосфера, грабежите тяхната прехрана, деморализацията тяхното настояще, а гроба тяхната неизбежна перспектива.”

 

Авторът Р. В. Радев получава от своя домакин екземпляр от възванието на арабския революционен комитет. Тези книжки са се разпространявали през Сирия, където е бил центърът на анти-османските настроения, а най-бързо призивите хващат корен в Арабския полуостров, където турската власт е била най-слаба, а често местните турски наместници са си позволявали да изтезават населението без знанието на султана. Радев публикува няколко извадки от текста, разпространяван из провинциите с арабско население, които са му направили най-голямо впечатление, разделени с кавички:

“Едно голямо мирно променение е в навечерието да се извърши в Турция. Арабите, държани под игото на турците посредством дребни религиозни различия, съзнаха своето етнографическо, национално-историческо надмощие и искат да се отделят от гнилото дърво на османската империя…”

“Ние ще зачитаме всички европейски интереси, ангажирани в страната ни, както всички концесии, дадени от сега. Също така ще зачитаме статуквото на Либан, независимостта на светите места в Йерусалим и на княжествата по Персийския залив…”

“Само обстоятелството, че ние се отделяме от Турция, ще развърже ръцете на другите измъчвани народности, понеже с наша помощ Турция тиранизира албанците, посредством албанците коли българите, арабите държат мирни кюрдите, а посредством кюрдите Турция изтребва арменците. Когато ние напуснем султана, всяка нация ще прокламира свободата си и независимостта си и света ще се избави от един дракон – Източния въпрос.”

Тук се отбелязва един специфичен момент сред арабските бунтовници – статутът на Ливан. Територията на тази малка арабска страна е изпъстрена с религиозни и етнически общности. Още по времето на Османската империя, Ливан има специален статут именно заради това, както и заради влиянието намаронитските духовници, които искат независим Ливан с влияние на Франция. Те вече са изпитали върху гърба си опасността от междурелигиозен конфликт – 1860 е белязана от сблъсъци между християни и друзи, в които загиват 10 000 души. Париж от своя страна отдавна е хвърлил око върху Сирия (към която тогава се смята и Ливан) още от средата на XIX век, но плановете са обречени на неуспех и войските на Франция остават единствено а територията на Планински Ливан. През 1861 г. със споразумение с Османската империя се създава автономна провинция Планински Ливан, начело с християнски управител. Това събитие по-късно е основата на идеята на Франция и маронитите за Велик Ливан, установен през 1920-те години.

Р. В. Радев описва и страданията на турските войници в Йемен, които през лятото страдат от набезите на арабските отряди и ужасяващата жега, а през зимата от страховития студ на йеменските планини. В хотела, където престоява в Аден, собственикът го запознава с турски войник, избягал от армията на Фейзи-паша в Сана и идва в Аден. Той разказва на българския пътешественик за едно от най-ужасните оръжия на арабите – болестта, която Радев нарича “йеменска язва”:

“Болеста, от която се оплаква Хасан, е ужасната Йеменска язва. Как и отде се появява тя, и досега още изследвано. В началото на болестта човек забелязва по тялото си сини бразди, под кожата, на всички части на тялото като вени. Вените растат, на единия край кожата се пробива и се показва главичката на голям червей, жив. Ако той се убие, тогава течността, която съдържа, разлага месото и се образуват язви, които с месеци не зарастват, а при усложнения от горещината влекат смърт. Болестта практично се цери така: щом главичката на червеите, които биват понякога 30-40 в тялото, се покаже, обвиват я с памук, връзват я с конец и постепенно, с излизането на червея, преместят връзката за да не може да се върне той назад в дупката. Най-после червея излиза цял, убиват го, а раната за 2-3 дни зараства. Тази болест трябва да е страшна: да чувствате в тялото си червеи, да ги виждате и да не смеете да ги убиете?!”

Тази болест е подобна на тропическите язви, за които става ясно от холандски и английски кораби, преминали през Африка около 1880 г. Сами можете да си представите колко е било ужасно да се биеш по тези земи. Бележките на Р. В. Радев предават и още нещо ценно – какво мислят британците за създаването на единна арабска държава – блян на арабите до ден днешен:

“- Идват ли постоянно пътници от разбунтуваната област?

– Постоянно и свободно.

– Тогаз дали знаете, какви са последните известия по положението?

– През последните дни беше известно, че въстаниците, едно кавалерийско отделение, по долината са се спуснали дори до Катаба и Тез, на самата аденска граница и че в близкия план на въстаниците стои неименуваното скъсване сношенията между Сана и Ходейда.

– Че тогава?

– Ако това се получи, Фейзи-паша трябва да се предаде с останалите си войски.-

– Ще имате ли тогава за съсед едно обширна арабска империя, нали?

– Да, ако арабите съумеят да се владеят добре и ако не предизвикат чужда намеса, окупация.

– На Англия винаги би била подобна развръзка твърде приятна! – забележих аз.

– Щастлива Арабия е една богата страна за пласиране нашите капитали! – обади се младия англичанин.”

Главният интерес на британците в Близкия изток през XIX век е контролът над пътя към Индиите. Ето защо завладяването на голяма част от Арабския полуостров от египтяните по времето на Мохамед Али става причина за притеснение сред британското командване. Средствата за влияние върху крайбрежията са допълнени от установяването в Аден на британско пристанище и военна база. Всичко това зависи от правителството в Индия и заради това британците започват да наричат тези брегове “Среден изток”. Но британците остават извън играта във вътрешността на Арабския полуостров. Затова и Радев, който продължава описанието си с навлизане навътре в Йемен, разчита на свой приятел англичанин и местен шейх, за да могат да преминат границата на Аден, отвъд която положението е съвсем различно – военни действия между араби и турци, влиянието на засилващата се династия на Ибн Сауд и местните противоречия между различните племена.

IMAG0613

Накрая: има още един любопитен, макар и на пръв поглед страничен момент в описанието на Радев. Той пише за свободата на жените в тази част на Османската империя – нещо напълно обратно днес. Кой или какво е променило това, не знам, но ето снимка на йеменка, която Радев е публикувал в книгата си:

IMAG0614

 
 

Арнолд Шварценегер ще играе в новия „Терминатор“

| от chronicle.bg |

Първите два Терминатора са едни от най-иконичните филми на 80-те и 90-те. Тогава Арнолд Шварценегер е на върха на кариерата си, реплики от диалога мигновено стават любими на хора по целия свят, а като хвърлим един поглед от днес, можем да кажем, че филмите остаряват доста добре. Това е и причината феновете да искат франчайза да извади нов филм, въпреки последните няколко по-слаби ленти.

Сега обаче Арнолд Шварценегер се завръща в новия, шести поред „Терминатор“!

По време на присъствието си на Фестивала в Кан, Арнолд потвърди пред журналисти завръшането си, заедно с Джеймс Камерън. Той каза: „Връща се. Движи се напред. Той (Камерън) има няколко добри идеи как да продължим историята. Аз ще участвам във филма.“

Това са чудесни новини за всички фенове! Франчайзът не беше същия без Арнолд. Той също така каза колко е доволен, че е пропуснал ужасния „Терминатор: Спасение“. След напускането му филмите са малко или много неуспехи и падения един след друг.

„Терминатор 6″ има и още един жокер – Джеймс Камерън. Той не е режисирал филм от франчайза от „Терминатор2: Страшният Съд“ през 1991 година, за който се смята, че е най-добрият. Нищо чудно, че Арнолд е съгласен да се снима в новя филм.

Във време на носталгия и ребути, нищо чудно, че Терминатор получава внимание. С междузвезден каст от Арнолд Шварценегер, Емилия Кларк, Джей Кортни и Дж. К. Симънс изглежда, че следващият филм ще бъде доста добър.

 
 

Часовете преди смъртта на Крис Корнел

| от chronicle.bg |

В полицейския доклад за смъртта на Крис Корнел са описани последните му часове. Там пише, че бодигардът на певеца, Мартин Кирстен, го е намерил в безсъзнание на пода в банята на хотелската му стая в 12:15 през нощта, „с течаща кръв от устата му и спортна лента около врата му“.

Кирстен за последно вижда Корнел 45 минути преди смъртта му, според доклада. Той минава през стаята на певеца, за да оправи компютъра му. Охранителят също така му дава две хапчета Ативан, за които Корнел има рецепта и взима против безпокойство. 5 минути по-късно, в 11:35, Корнел разговаря със съпругата си, Вики Корнел, и й казва със фъфлещ тон, че „може би е взел един-два ативана допълнително“.

В 12:15 Вики звъни на Кирстен и му казва „да види съпруга й, защото не звучал много добре“, добавяйки, че „звучал гроги и постоянно повтарял: „Уморен съм“.

Парамедиците пристигат в 1:00 през нощта, но не успяват да съживят Корнел. Доктор произнася смъртта му в 1:30. Малко след това полицаите пристига и започват разследване като един от тях се обажда на Вики, за да й съобщи лошата новина.

Cornell’s death was officially ruled a suicide by hanging Thursday afternoon by a Wayne County medical examiner. The Cornell family has since disputed that ruling in two separate statements, both of which mention Ativan.

 

Ативанът третира лица, които страдат от тревожност и депресия чрез ефективно балансиране на някои химикали. Използването на лекарството може да доведе до появата на редица сериозни странични ефекти, включително влошаване на депресия, промени в настроението, загуба на паметта, халюцинации, възбуда и объркване.

 
 

Риана се снима във филм на Netflix

| от chronicle.bg |

Netflix ще снимат филм, режисиран от Ава ДюВерни, с участието на Лупита Нионгo и Риана.

Историята на филма е изключително нестандартна. Идеята идва след като потребител на Twitter публикува снимка на Лупита Нионгo и Риана, които сана модно дефиле. На снимката има следният коментар: „Риана изглежда все едно мами богати бели мъже, а Лупита е компютърно грамотната най-добра приятелка, която помага и й пази гърба.“ Това подтикна потребителите на социалната мрежа към спекулации как този филм би могъл да се развие.

Те също така поискаха режисьор да е Ава ДюВерни, а Иса Рей да напише сценария. И четирите жени по-късно изразиха интерес към подобна продукция.

На Фестивала в Кан Netflix наддава за филма и в крайна сметка печелят наддаването. ДюВерни потвърждава за режисьорската позиция, докато с Рей все още се водят преговори за сценарната. Не е ясно точно колко комедиантката е посветена на сценария в момента, но се твърди, че вече работи по него. Самото студио планира старт на снимките през 2018, когато ДюВерни ще е приключила работата си по „A Wrinkle In Time“.

Това е голям проект за Netflix, които постепенно увеличават портфолиото си. По този повод, а и след като видяхме, че са склонни да взимат идеи от феновете си, искаме да им покажем следващата снимка – на Скалата в ролята на Джони Браво.

 
 

Празнуваме Св. Константин и Елена

| от chronicle.bg, по БТА |

Църквата почита днес Светите равноапостоли Константин и Елена. Църковният празник е в памет на император Константин и на неговата майка Елена.

През 313 г. Константин издава Миланския едикт, с който въвежда християнството като официална религия във Византия. Самият той приема християнската вяра в края на живота си. Царица Елена отива на поклонение по местата, където е живял Христос, построява няколко манастира и открива кръста, на който е бил разпнат Исус. Това събитие се смята за най-важното в историята на християнската църква и затова император Константин и майка му Елена са канонизирани за светци.

Император Константин е погребан в златен ковчег в църквата „Свети Апостоли“ в Цариград, а градът 16 века носи името му – Константинопол. Оттогава на 14 септември църквата чества Въздвижението на честния и животворящ кръст.

Според народните вярвания на днешния ден строго е забранена всякаква полска работа. Селските стопани свързват празника с предпазването на реколтата от градушка. Вярва се, че „Еленка и Костадин носят градушката в чувал“.

Това е денят на игрите върху огън – нестинарството, запазени и досега в някои райони на Странджа, но почти само като атракция.

Празникът започва няколко дни преди деня на Свети Константин и Елена – със събиране на средства за общ курбан, а също с почистване и поправяне на изворите и кладенците на селата.

На мегданите предварително е приготвена голяма клада от няколко товара дърва. Вечерта те се запалват, а всички се събират около кладата и слушат ритъма на ритуалния тъпан, по-късно – и хороводните мелодии, предназначени за обреда.

Когато огънят стихне, останалата жарава – живите още въглени, се разстилат в кръг. Около тях се извиват хората, а начело се носят иконите на Св.Св. Константин и Елена.

В жаравата влизат боси нестинарите, които най-често са жени. Те са като че ли в несвяст, в унес. Вярва се, че иконата на светеца, която държат, ги запазва от огъня. В това състояние нестинарите понякога изричат пророчески думи, гадаят бъдещето или общуват с умрели предци. Трансът и ритуалният им танц траят няколко минути.

След нестинарските игри всички се събират на общата трапеза с приготвения курбан.

Имен ден празнуват Константин, Костадин, Костадинка, Елена, Еленко, Елка.