Антиутопичният свят, за който говори папа Франциск, не отговаря на реалността

| от |

POPE: FIRST GENERAL AUDIENCE

Вече официално е потвърдено: 2013 е годината на папата. Най-новото доказателство? Списание „Тайм“ избра папа Франциск за личност на годината, като отбеляза, че през първите девет месеца от своя понтификат главата на Римокатолическата църква „намери място в самия център на най-важния дебат на нашето време: за богатството и бедността, честността и справедливостта, прозрачността, модерността, глобализацията, ролята на жените, същността на брака, изкушенията на властта“.

Наистина съчиненията и публичните изказвания на папата показват един дълбоко загрижен и емоционален мъж, който говори със сърцето си. В Evangelii Gaudium (Радостта от Евангелието), апостолически призив, публикуван в края на миналия месец, той скърби за неравенството, бедността и насилието на планетата.

Проблемът обаче се свежда до това: Антиутопичният свят, който Франциск описва без да цитира нито една статистика, влиза в разрез с реалността. Като се уповава на нашите страхове и песимизъм, папата не признава мащаба и скоростта на напредъка, постигнат от човечеството, измерени било то чрез намаляващото глобално неравенство и насилие или пък чрез нарастващия просперитет и увеличаващата се средна продължителност на живота.

Тезата на Evangelii Gaudium е проста: необузданият, по думите на Франциск, капитализъм е обогатил малцина, но забравя бедните.

„Трябва да помним“, пише папата, „че мнозинството от нашите съвременници едва преживяват ден за ден, и това има страшни последици. Голям брой болести се разпространяват. Сърцата на много хора са пълни със страх и отчаяние, дори в така наречените богати страни. Радостта от живота често се губи, липсата на уважение към другите и насилието се увеличават, и неравенството е все по-очевидно. Мъка е да живееш и, често, да живееш със съвсем малко достойнство.“

Спорно е колко свободен в действителност е свободният пазар днес. САЩ са възприемани като модел за капитализма на свободния пазар. При все това обаче според Уейн Круз от либертарианския Competitive Enterprise Institute Вашингтон е издал 81 833 регулации през последните две десетилетия – или по 9 на ден.

Може би пазарът трябва да бъде по-малко регулиран, но може би и повече. Той обаче със сигурност не е необуздан. Нещо повече, правителството на САЩ преразпределя около 40 % от брутния вътрешен продукт (БВП) на страната, срещу само 7 % преди един век. Голяма част от това генерирано състояние идва от богатите и отива за най-различни неща – от отбраната през пътищата до здравеопазването и образованието – на които се радват американците от всички социални групи. Единият % граждани на САЩ с най-високи доходи са спечелили 19% от всички доходи и са платили над 38% от всички подоходни данъци през 2010 година.

Десетте % с най-високи доходи са платили над 70% от всички подоходни данъци. Спорен въпрос е дали богатите трябва да увеличат своя принос или не. Той обаче надвишава чувствително библейския десятък.

Що се отнася до негативните последици от икономическата политика на данъчни отстъпки и други придобивки за бизнеса и богатите (с цел да се подобри цялостната икономика, а оттам – и на положението на по-бедните слоеве от обществото – бел. ред.), от която папата се оплаква, нека се вгледаме в тях.

Първо, помислете за неравенството. Университетски изследователи – от Хавиер Сала-и-Мартин от Колумбийския университет през Сурджит Бхала, бивш сътрудник на Brookings Institution и Rand Corporation, до Паоло Либерати от Римския университет – всички те се обединяват около мнението, че неравенството намалява в глобален план. Това е така, защото 2,6 милиарда души в Китай и Индия вече са по-богати. Икономиките на двете страни нарастват много по-бързо от западните и така намалява бездната между доходите, зейнала в зората на индустриализацията през 19-и век, когато Западът политна напред и остави голяма част от света далеч зад себе си.

Колкото и парадоксално да звучи, но стесняването на пропастта на глобалното неравенство стана възможно едва след като Индия и Китай се отказаха от своите опити да създадат равенство чрез централно планиране. Като дадоха възможност на хората да задържат по-голям дял от спечелените от тях пари, китайското и индийското правителство дадоха стимул на населението да генерира повече стойност. С други думи, позволявайки на неравенството да се увеличи у дома, те го намалиха в световен мащаб. А глобалното неравенство определено е статистиката, която трябва да безпокои най-много водачът на една световна религия.

Пропастта между средния доход в Китай и по света се свива. Когато Китай пое по пътя на капитализма в края на 70-те години на миналия век, неговата икономика започна да регистрира по-бърз растеж от средния в глобален мащаб и този процес намали неравенството в света.

Второ, нека обърнем внимание на бедността. Според изследователите от Brookings Institution Лорънс Чанди и Джефри Герц „възходът на нововъзникващите пазарни икономики води до драматично намаляване на глобалната бедност“.

Авторите пресмятат, че „между 2005 и 2010 година общият брой на бедните хора по света е спаднал с почти половин милиард – от над 1,3 милиарда души през 2005 година до под 900 милиона през 2010 година. Намаляване на бедността от такъв мащаб няма прецедент в човешката история: никога преди толкова много хора не са били извадени от състоянието на бедност за такъв кратък период от време.“

Ако не друго, то напредъкът на човечеството изглежда се ускорява. Както пише Чарлз Кени от Center for Global Development, „4,9 милиарда души – значително мнозинство от населението на планетата – (живее) в държави, където БВП е нараснал над пет пъти през последните 50 години. Сред тези страни са Индия, чиято икономика е нараснала близо 10 пъти в сравнение с 1960 година, Индонезия (13 пъти), Китай (17 пъти) и Тайланд (22 пъти). Около 5,1 милиарда души живеят в държави, където доходите са се увеличили над два пъти от 1960 година, а 4,1 милиарда – много повече от половината от населението на Земята – в страни, където средният доход се е повишил трикратно или повече.“

Делът от хората, които живеят с по-малко от 1,25 долара на ден, е намалял чувствително в сравнение с началото на 80-те години на 20-и век в Бангладеш, Китай, Виетнам и Индия от 20% или повече до 10% или по-малко.

Трето, вземете предвид насилието. В книгата „По-добрите ангели в нашата природа: Защо насилието намалява“, която е от 800 страници и обхваща едно хилядолетие от човешкото развитие, Стивън Пинкър от Харвардския университет документира едно огромно понижаване на равнището на насилие в глобален план. Според Пинкър „племенните войни са били девет пъти по-смъртоносни от войните и геноцида през 20-и век. Броят на убийството в средновековна Европа е бил над 30 пъти по-висок от днес.

Робството, садистичните наказания и фриволните екзекуции са били отличителна черта на човешкото общество през последното хилядолетие, но след това са били премахнати бързо. Развитите страни вече не воюват помежду си и дори в развиващите се държави, войните убиват по-малък дял от населението в сравнение с преди няколко десетилетия. Изнасилванията, расово мотивираните престъпления, смъртоносните бунтове, посегателствата над деца, всички те са значително по-малко.“

На последно място, но не и по важност, помислете за болестите. Дребната шарка, детският паралич и холерата, всички тези заболявания, които отнеха безброй човешки животи в миналото, сега са почти изцяло премахнати. Разпространението на вируса на СПИН е задържано от нарастващото прибягване до чудодейни антиретровирусни терапии.

Около 10 милиона души, предимно африканци, са лекувани с такива методи, като финансирането е осигурено главно от Запада. Дори равнището на заболеваемостта от рак, което нарастваше паралелно с увеличаването на средната продължителност на живота, започва да спада, поне в богатите страни. Като говорим за повишаването на средната продължителност на живота, тя се е задържала на около 30 години от Късния палеолит до 1900 година. Дори в най-богатите държави, като страните в Западна Европа, продължителността на живота в началото на 20-и век рядко е надвишавала 50 години. Днес средната продължителност на живота в глобален мащаб е 68 години.

Папа Франциск има голямо сърце, но неговият авторитет на глас на справедливостта и морала ще се увеличи неимоверно, ако той основава своите изявления на фактите.

 
 

Black Mirror: Сериалът, който не гледате, а трябва

| от |

Британският сериал, който се появява в края на 2011 година под името Black Mirror, няма за цел да променя телевизията, нито да прави неща, които никой друг не е правил до момента. И все пак той носи именно това в себе си. Малкият заряд на различното.  

Black Mirror е антология, която се концентрира върху теми за технологиите и начинът, по който те въздействат на живота ни. Погледнато от по-крив ъгъл Black Mirror е утопия без да бъде реално такава или да носи в себе си любимото на Young and adult жанра – анти. Той е футуристичен сериал, който не се развива в бъдещето. Той е сериал, без да е модерна телевизия, няма претенции и същевременно на моменти звучи като претенциозен човек, който крие в себе си истината за живота. Ама не иска да ви я каже.

Първи сезон на Black Mirror съдържа само три епизода. Първият е почти скандален и се движи по лекия ръб на добрия вкус. В него любимата принцеса на Англия е отвлечена и измъчвана, и за да бъде спасена министър-предстедателят трябва да прави секс с прасе по националната телевизия.

Действието се развива в рамките на няколко часа и от цинична шега, прерасва в национален проблем, който завършва трагично. С погнуса и много отместени настрани лица, които излъчват тъга и съжаление.

Втори епизод е тотално различен – в него група от принудени да живеят в изолация млади хора, участват в реалити шоу, което може да ги превърне от певци, през актьори, до порно знаменитости. Само трябва да се явят пред Рупърт Еверет и да го впечатлят.

И така нататък, и така нататък… Black Mirror е пълен с бисери, маскирани като 45-минутни телевизионни епизоди, които засягат различни социални и обществени казуси. В които човекът неизменно и почти винаги е преебан, за сметка на стадото и системата, която го управлява. Защото така се случва в живота най-често предполагам.

Подобно на темите си Black Mirror е иновативен в най-точния смисъл на тази дума. Той е различен, без да има претенции да е такъв. Просто взима и изопачава онова, което повечето хора в днешно време намират за нормално. Като социалните мрежи, като броя лайкове, като туитването, като живота в Instagram, като онова, че щом нещо го дават по телевизията, то неизменно това нещо е абсолютната истина… Няма манипулации, няма фасади, няма подмолни действия и евтини свалки. Всичко е лъскаво, красиво и по възможност с филтър. Защото стои най-добре онлайн.

Човек се оглежда по-често и някак по-добре в онлайн социума, от този който го заобикаля. Защото е по-лесно, по-евтино и по-красиво. Проблемите, които произхождат от това, са темите, които Black Mirror обича, мачка, дъвче и плюе в лицето на зрителя. И го прави с финес.

Което ми подсказва, че може би един ден, в не особено далечното бъдеще, и ние ще стоим и ще гледаме в реално време как някой прави секс с прасе в ефир.

Сезоните на Black Mirror, подобно на повечето неща по британската телевизия, се случват с огромен диапазон от време. Първи излиза в края на 2011-а, а втори чак през 2013-а. Някъде там британците дори си позволяват да пуснат специален епизод за Коледа – пиниз, който те адски обичат.

И въпреки това шоуто явно има проблеми, защото британските продуценти се оттеглят. Тук някъде се включват Netflix, които вече набират сила в правенето и продуцирането на собствена продукция. Те откупуват правата на Black Mirror и го взимат под крилото си. Благодарение на това сезон 3 се поява в един ден в средата на октомври 2016 година и съдържа не три, не четири, а цели шест дълги епизода. В тях пък може да видите Брайс Далас Хауърд, Майкъл Кели и Кели Макдоналд.

Сериалът запазва оригиналната си структура. Никакво повторение на истории и никакво повторение на персонажи. Всеки епизод е като малка, любопитна заключена сама в себе си вселена, която е натъпкана с откачалки и се концентрира върху конкретен проблем и конкретен социум.

Това е най-големият чар на Black Mirror, а той има и много други. В навечерието на сезон 4, който трябва да излезе само до няколко месеца, ви препоръчваме да дадете шанс на Black Mirror. Да, това е сериалът, който почти никой не гледа, а трябва. Още щом видите секс сцената с прасето ще разберете защо.

 
 

Юпитер не е това, което изглеждаше досега

| от chronicle.bg |

Космическата сонда на НАСА „Джуно“, която се движи в орбита около Юпитер от месец юли, откри чудовищни урагани, бушуващи на полюсите на тази планета, съобщава БТА.

Американското космическо ведомство публикува в сп. „Сайънс“ двете първи изследвания, получени благодарение на неговия космически апарат с маса 3,6 тона. Елиптичната орбита на „Джуно“ позволи на учените да извършат наблюдения от съвършено нов вид.

Сондата успя да прелети над полюсите на Юпитер и да се приближи на по-малко от 5 хиляди километра от най-високата облачна обвивка на атмосферата на тази планета.

Там бяха регистрирани гигантски урагани с диаметър 1 400 километра. Магнитното поле в тези региони се оказа 10 пъти по-силно от земното.

Оказва се, че Юпитер е планета, обградена от огромно магнитно поле, което създава радиация, която би унищожила планетата, ако тя не беше предпазена от огромен пласт титан. Полюсите на планетата са местата с най-висока радиация.

До края на мисията на сондата „Джуно“ през февруари 2018 г. ще бъдат направени още полети около планетата, които ще разкрият много повече информация за произхода, атмосферата и магнитните полета на планетата.

 
 

Ан Бронте – „тайнствената непозната“

| от Дилян Ценов |

По ирония на съдбата такава е дръзката английска писателка, Ан Бронте – като заглавието на едноименния й роман – „Тайнствената непозната“. Дълги години тя остава сравнително непозната за читателите, въпреки гения си. 

За биографията на сестрите Бронте се знае малко. Те са трите от шест деца на бедния английски пастор Патрик Бронте и Мария Брануел. Първите две дъщери на семейството умират на ранна възраст от туберкулоза. Шарлот е най-голямата от трите сестри писателки, следвана от Емили и най-малка е Ан. Семейството има и един син, Патрик Брануел.
Ан Бронте е родена на на 17 януари 1820 г. в графство Йоркшир. Когато е на година и половина майка й умира и грижата за четирите деца, поема леля им, Елизабет. Бащата се грижи те да получат домашно образование. Трите сестри рядко излизат извън границите на имението, а Ан става любимка на леля си Елизабет. Четирите деца на семейство Бронте вземат уроци по музика, литература и изкуство. Оттам тръгва интересът им към създаването на истории. Момичетата обичат да прекарват часове в градината, създавайки свои измислени светове, в който вплитат собствени сюжети и герои. Историите в са фантастични, нереални и приказни.

522165408
Getty Images

Като деца Ан и Емили са неразделни. Оприличават ги на близначки. Но Емили е изпратена в пансион, където поради буйния си нрав не успява да се задържи за дълго и скоро се връща вкъщи, а Ан заема нейното място в пансиона. Противоположно на сестра си, Ан е старателна, амбициозна, копнее да получи добро образование, за да бъде независима – нещо, което по-късно ще се появи като тема в творчеството й. 

След приключване на образованието си Ан работи като гувернантка в заможно семейство. Но след като брат й, който също работи в имението, е уличен в интимна връзка със стопанката, двамата напускат.
Първата книга на сестрите Бронте се появява през 1845. През лятото сестрите са безработни и се връщат в имението на баща си. Там Шарлот открива поезията на Емили. Трите решават да обединят творчеството си в обща книга и плащат за публикуването й. По това време не се гледа с добро око жената да се занимава с писане. Нейната роля е тази на майка и съпруга, всичко друго е отклонение от нормите. Затова трите сестри пишат под псевдоними – Кърър (Шарлот), Елис(Емили) и Актън(Ан) Бел. От книгата са продадени само две копия за една година.
Това не отказва жените и скоро те изпращат три романа на различни издателства. Те излизат през 1946 г. Този на Ан се казва „Агнес Грей“, публикуван е заедно с единствения роман на Емили, „Брулени хълмове“. Година по-късно Шарлот публикува бестселъра „Джейн Еър“.
Първият роман на Ан е най-слабо посрещнат и остава по-скоро в сянката на двата гениални романа на сестрите й. Вторият й роман обаче става събитие, което преобръща представите за съвременна литература.

„Тайнствената непозната“ (The Tenant of Wildfell Hall) е публикуван в края на юни 1848 и веднага предизвиква фурор. За шест седмици тиражът се изчерпва. Тематиката е нестандартна и нова за консервативната Англия.

Популярният роман на Бронте разказва историята на жена, която се нанася в малко селце в Англия със своето дете, и отказва да влезе в обществото. Мистериозността й става повод за слухове и подмятания по неин адрес. Гилбърт Маркъм отказва да повярва и се запознава с „тайнствената непозната“ Хелън Греъм. Първата и третата част са написана под формата на писма, които главният герой пише до свой близък, а втората е разказана от името на Хелън Греъм. Романът е смятан за първия феминистки роман. За първи път ролята на жената е разгледана в друг контекст – тя е видяна като независима, способна сама да вземе живота си в свои ръце. Отказът да остане под крилото на мъжа е нещо немислимо за времето.
Скоро след публикуването му семейството е сполетяно от редица трагедии. През септември същата година умира братът на сестрите Бронте, Патрик (на 31 години). Два месеца по-късно Емили умира от туберкулоза. Това е шок за по-малката й сестра. Здравето й се влошава и в началото на следващата година (1849) се разболява от туберкулоза.

598455647
Getty Images

Ан Бронте умира на днешната дата (28 май) 1849 г. В Йоркшир, Англия на 29 години. След смъртта й Шарлот отказва да даде „Тайнствената непозната“ за преиздаване под претекст, че е твърде революционна и не разглежда изчерпателно и вярно темата за женската роля. Дали мотив за това е обективната преценка на един добър писател, какъвто е Шарлот, или обикновена сестринска завист можем само да предполагаме.

Факт е обаче, че това е най-предизвикателната и революционна творба писана от известното писателско трио и днес вече заема подобаващо място в историята на литературата, а авторката му получава признанието, което заслужава.

 
 

Запознайте се с Иза – полякинята, която опитоми дива лисица

| от chronicle.bg |

Лисиците са диви животни и доста враждебни към хората. Но не и за Иза Лисон.

Тя е полякина, живее в Краков, все още е само на 20, а освен с фотография, се учи неврофизика и невро биология.

„Не е лесно да снимаш лисица. Подобно е на това да снимаш куче, но трябва да си много по-бърз, защото лисиците нямат навик да стоят неподвижни“, споделя Иза за опита си с лисицата Фрея.

Иза започва да се занимава с фотография преди осем години, или както сама се изразява: „Почти през половината от късия ми живот.“

Освен Фрея, която няма никакъв проблем да се сгуши в Иза и да бъде обект на фотосесия, 20-годишната полякиня снима всякакви животни, но предимно кучета.

„Обожавам кучета. Уикендите си прекарвам в село в Южна Полша, заедно с един очарователен голдън ретривър – Луна“, разказва за себе си Иза.

Както си личи, снимките са „пипани“, но главно във фона, докато „моделът“ остава истински.

„Снимам главно по залез слънце, заради по-меката светлина. Обичам цветни места, като полета с цветя или със златни листа през есента.

„Не съм кой знае какъв специалист в обработването на снимките, използвам само няколко опции на Photoshop. Но най-трудно ми е при избирането на снимка, която да обработя. Най-важното за мен е да заснема „модела“ по нетрадиционен начин“, казва още Иза.

В галерията горе може да видите част от прекрасните й снимки.