А ако премахнем…. пътните знаци и светофарите?

| от |

Автор: Владимир Каролев (http://karolev.com)

На входа на малкото градче Макинга в Холандия гордо стърчи табела „без пътни знаци“. Веднага човек си помисля, че вътре ще срещне автомобилен армагедон. Но няма и сто метра след това, пред очите се разкрива смайваща гледка – без никакви инструкции и указания, из града бавно и мирно се разминават коли и пешеходци. Няма проснати на земята и сгазени хора, няма размазани коли по кръстовищата. И как се случи това?

000_par7193763_1_1

Една от най-големите ереси срещу всепоглъщащата политическа власт е да си правим частни пътища и да си регулираме движението сами. Почти винаги, когато някой плахо предложи нещо в тази посока, веднага скача орда бюрократи и политици на държавна хранилка, които почват да описват апокалиптични сценарии с милиони избити в инциденти и откъснати по гори тилилейски без път и просека до цивилизацията (а те лично притеснени до смърт от възможността да не могат да крадат пари от държавни поръчки за пътно строителство и да взимат рушвети от шофьорите). В началото на 21-ви век, обаче, един холандец на име Ханс Мондърман успява да убеди няколко кметства да премахнат всички пътни указания от своите пътни артерии. Резултатите не са това, което очаквате.

Първи са седем града през 2005-2006, сред тях Ейби в Дания, Ипсуич в Англия, Остенде в Белгия. Всички те следват примера на Макинга в Холандия, където на входа гордо стърчи табела „без пътни знаци“. Скоро ги следва градчето Бомте, в Германия, което въпреки разположението си на федерален път, смело отменя всички пътни знаци и инструкции. Драхтен в Холандия намалява двойно пътните си знаци и премахва всички светофари. Дори Кенсингтън в Лондон започва да експериментира, премахвайки всички знаци, светофари и тротоари от известния Exhibition Road, който традиционно приличал на бойно поле.

Резултатите? Абсолютно същите навсякъде – по-малко инциденти, по-малко трафик, по-малко шум, по-малко напрежение и повече усмихнати хора.

Ханс Модерман обяснява този феномен много просто – „колкото е по-голям броя на правилата и указанията, толкова повече намалява чувството на хората за собствена отговорност“. Правилата отменят нуждата на хората да обмисляме, да се съобразяваме, да бъдем социално отговорни. Ние възприемаме, че по-умните от нас вече „са го измислили“ и от тук насетне не носим никаква отговорност – ако се случи нещо лошо, друг ще е виновен. Всъщност, прехвърлянето на отговорност е дотолкова критично, че започваме дори да измисляме как да нарушаваме и огъваме правилата, без да обръщаме достатъчно внимание на последствията. Да не говорим, че самото нарушение става модерно – както е казал някога Ал Капоне, ако искате хората да си мият зъбите, просто забранете четките за зъби. Психолозите отдавна са проучили всичко това, но няма кой да ги чуе – ефектът от забраните за шофьорите е абсолютно идентичен с ефекта от забраните за децата – те започват да ги мразят, да ги нарушават, но в същото време отхвърлят напълно отговорността за последствията.

Всичко това се променя, когато тези забрани се вдигнат. Изведнъж, в условията на максимална свобода, всеки участник в пътното движение вече носи и максималната отговорност за действията си и последствията от тях върху него самия, останалите участници и пътниците в колата му (често семейството). Няма извинения, няма висша сила, която да е поела тази отговорност с безкрайната си мъдрост (ама как само звучи „мъдър политик/бюрократ“). Получава се парадоксът, че шофьорите, които възприемат нерегулираната среда като по-несигурна, внимават повече и практически средата става по-сигурна.

Междувременно, средният брой пътни инциденти в града Бомте в Долна Саксония, през който минава главен федерален път с над 13 000 коли на ден, е бил 50 на година. Бомте премахва всички пътни знаци и инструкции и резултатът е…. НУЛА инцидента на година. Е, също така и нула подкупа за катаджии :-)

Свободното общество може да се грижи по-добре за себе си, отколкото овластените от него да си навират носа навсякъде политици и бюрократи. Да, свободата не гали ухото с обещания за безкрайно щастлив и безотговорен живот, но пък води до реални резултати, а не до извинения и шикалкавене защо 25 години нещо, дето звучи хубаво, не е проработило. В крайна сметка, кое е по-важно, обещанието да намалим жертвите по улиците или реално да ги намалим?

 
 

Какъв небостъргач иска народът

| от |

Не може просто да дадеш нещо на народа, без да се съобразиш с народа. Не може например да отидеш на рожден ден на дете четвърти клас и да му подариш шише уиски. То не е приятелите ти, за които не ти дреме особено.

Така е и с небостъргача – не може да не го съобразиш с народа. Тази задача не е много комплексна.

Да започнем с основното – основите. Подпочвените води са част от националния ландшафт. Основите трябва да са така направени, че да издържат на тях. Поне първите 5-6 години, после да се килнат на една страна и сградата да се напука. Също така е важно да се напука от северната – ако се напука от източната или западната, ще грее слънце вътре, а ако е от южната, на обитаващите ще им духа топло от Африка.

Разбира се, небостъргачът трябва да е панелен. Това не е само за да гъделичкаме българина по традициите. Така и уайфаят от партера ще се хваща до последния етаж.

Външната облицовка най-добре да бъде направена от стъкло. По този начин сградата ще прилича на буркан. И то от 3-литровите, душманските. Независимо дали ще се живее в небостъргача, или ще се работи – статистически, в него най-вероятно ще се подвизават кисели краставички, които се мислят за царска туршия. Освен това през няколко етажа прозорците ще са в различен цвят, за да се създава илюзията, че хората са санирали. На някои прозорци ще се поставя антена на Булсатком. Задължително обаче на горния етаж, точно над нея, ще има чучур, от който тече вода, когато хората си мият пода. Апартаментите/офисите с цветни прозорци и антена ще са по-скъпи, защото санирането и кабелната създават впечатление на лукс и богатство.

Специална лелката ще чисти стълбището веднъж месечно. Да, малко е само един път в месеца, но толкова ще й отнема да изчисти от първия до последния етаж. Освен санитарни, лелката има и други задължения:

– да доукрасява небрежно нарисуваните пениси, очертавайки им глава и косми;

– да преправя надписите „ЦСКА“ на „ЩЕКА“ и „Левски“ на „Девойки“;

– да се уверява на всеки етаж, че нишата за пожарогасителя е празна;

– когато стигне до последния етаж, да пренарежда спринцовките по земята в нови, вълнуващи шарки.

Небостъргачът ще разполага с две кофи за боклук. Те ще са поставени там, където става най-голямо ехо, като ги изпразват с камиона в 3 през нощта.

Както знаем и сме виждали, новото строителство няма нужда да е красиво. Единственото нещо, сложено само за красота, ще са домофоните на входа. Ако благодарение на лош късмет, домофоните работят, попът, който освещава сградата, ще ги напръска със светена вода, за да дадат на късо. Освещаването като цяло ще продължи около 2 години. Попът трябва да освети всички детайли, защото дяволът бил там.

Небостъргачът няма да закрива Витоша. Защото ще е построен в „Люлин“. Хем да облагороди района, хем да пази сянка на Перник.

 
 

Половин ден на снимачната площадка на „Съдби на кръстопът“

| от Евелина Бонева |

Водена от чувството за самоунижение, значително превъзхождащо баналното чувство за самосъхранение, отивам да се снимам във видно българско риалити шоу. Ще играя добра сестра. Денят започва подобаващо: алармата ми звъни в 07.00, 07. 05, 07.10 и 07.15, което е най-късният час за ставане.

Събуждам се в 08.05 ч. Грабвам петте тоалета за снимките, правя кафе за колежката, която ще ми вдигне косата с фиби и излизам. Полагам кафето внимателно в отредената му дупка в автомобила и през целия път карам изключително внимателно, за да остане там, където му е мястото. Пристигам благополучно на уреченото място и само два от петте тоалета са залети обилно с кафе. 

Закъсняла съм с малко повече от 30 минути и вече целият екип ме мрази.

Оказва се,че няма гримьор и в рамките на една минута трябва да преглътна мисълта,че ще ме дават по телевизията с анемична кожа на циреи. Нищо, никой не е перфектен, а и камерата ме обича. На касетките от детството ми съм супер сладка. Положителната страна е,че художничката харесва тоалетите ми и ги нарича стилни.Самата тя се е барнала в  пищящо лилава риза в стил граф Дракула и островърхи обувки на платформа. Това малко ме обърква, но нямам време да разсъждавам върху стила си,тъй като ме набутват в една кола, заедно с екранната ми фамилия и потегляме към дестинацията на снимките.

При преобличането установявам, че чорапогащникът ми се е скъсал отдолу, но не мисля,че е фатално, тъй като се преобличам само пред десетина човека. Гримирам се сама, така че да изглеждам като добра сестра с лек дневен грим и приятно лице. Уви, бъркам си със спиралата в окото, то започва да тече, размазва молива и заприличвам на хибрид между Кийт Флинт и клоуна Pennywise.

Първата сцена минава добре. Момчето, което отговаря за микрофона, залепва жици по бедрото и гърдите ми, което ме кара да се чувствам едновременно опасна, сексапилна и с поставен Холтер за следене на сърдечния ритъм. Нещо като Салма Хайек и Пенелопе Крус в онзи филм, в който са каубойки.

Само с едно единствено неволно движение на ръката залепям малкото микрофонче в ъгъла на съседната маса и от него започва да се чува пищящ звук.

След като го сменят с друго микрофонче, вече съм готова да демонстрирам таланта си. Оказва се, че съм доста естествена и режисьорът изпитва видимо удоволствие да работи с мен. Докато за другите е достатъчен само един дубъл, с мен прави поне по пет. Очевидно му харесва повече време да съм пред камерата.

Държа се толкова естествено, че на сцена номер 2 минавам вместо пред, през оператора, за да стигна до бара, при което го блъскам и той почти изпуска камерата, което май го докарва до прединфарктно състояние.

Вече е ясно,че телевизията е едно от моите призвания и се чувствам съвсем натурално пред обектива на камерата.

Уви, след малко става също толкова ясно,че сервитьорството не е. Опитът да пренеса табла с две чаши портокалов сок завършва със спорен успех, две счупени чаши и петна от портокал до петната от кафе. Но пък в крайна сметка актьорите не са длъжни да владеят други умения, освен да актьорстват. Не си представям Мерил Стрийп или пък Къванч Татлъту да носят табли. Така че злополуката по никакъв начин няма да попречи на Холивудската ми кариера.

И понеже съдбата обича смелите, утре продължавам.

 
 

„Бързи и яростни“ с възможен спиноф

| от chronicle.bg |

Universal празнува още един успех с „Бързи и яростни 8″. Франчайзът обаче е толкова налят с силни актьори, че става задушно. Усещайки възможност за печалба, студиото може би ще пусне Люк Хобс (Дуейн Джонсън) и Декард Шоу (Джейсън Стейтъм) по собствен филмов път. Героите на Скалата и Стейтъм станаха доста популярни, дори се конкурират с Дом (Вин Дизел) и останалите от семейството.

Феновете искат подобен спиноф още от „Бързи и яростни 5″, но след последния филм тази вероятност сякаш намаля. Очертаваше се Хобс да стане баща и да си остане вкъщи. Плановете обаче се чертаят в посока филм.

Всъщност, и трети доста изненадващ герой от поредица може да участва в спинофа: самата Сайфър, Шарлиз Терон.

Чарлийз Терон, Шарлиз Терон

Химията между Джонсън и Стейтъм е невероятна. Голям плюс е, че двамата могат да преминат от екшън роля към комедия рязко, неочаквано и доста успешно. Тази комбинация, заедно със студената сериозност на Терон, може да донесе сериозно вълнение.

Има няколко неща, които трябва да се. Евентуалния филм ще отвори пространство за един милион въпроси. Ще участват ли в „Бързи и яростни 9″? Ще има ли нещо общо с действието на поредицата или ще си е отделен, самостоятелен филм? Сега ли ще бъде пуснат или когато серията свърши с „Бързи и яростни 10″? Сайфър ли ще е лошият герой или тримата заедно ще се борят срещу по-голямо зло? Ще видим.

Трйлър на „Бързи и яростни 8″:

 

 
 

Крис Прат вече има звезда на Алеята на славата

| от chronicle.bg |

Звездата от екшъни Крис Прат получи звезда на Холивудската алея на славата, съобщи БТА.

Прат дойде на церемонията заедно със съпругата си Ана Фарис и сина им Джак.

„Имах добри родители, които ме възпитаха да почитам другите – каза 37-годишният актьор. – Не бяхме богати, но в семейството ни винаги имаше много любов. Аз съм вярващ и смятам, че някои неща са дар от Бога.“

Сред присъстващите на церемонията знаменитости бяха Зоуи Салдана, Дейв Батиста и Майкъл Рукър, които му партнират в сагата „Пазители на галактиката“.

Прат благодари на режисьора Джеймс Гън, който му повери главна роля в „Пазители на галактиката“ и на студиата „Марвел“, филиала на „Дисни“, задето даде шанс на дебеличък по онова време актьор, който до този момент бе известен най-вече с ролята си в сериала „Паркове и отдих“.

Впоследствие Прат се превърна в търсен в Холивуд екшън актьор. Сред по-известните филми, в които се е снимал, са също „Враг номер едно“, „Джурасик свят“, „Великолепната седморка“, „Пасажери“.