1964 – инцидента в залива Тонкин – повод за започване на Виетнамската война

| от |

Николай Крижитски

Седмицата между 02 – 07.08.2014 година, се навършиха 50 години от инцидента в Тонкинския залив, тогавашен Индокитай, който ескалира Виетнамската криза и последвалата там война.

Инцидентът, както се подразбира от разсекретените документи на ЦРУ, тогава е била просто една инсценировка, послужила на военните за елементарен повод за навлизането на американски войски на територията на Виетнам. През 60-те години обаче, всичко е изглеждало напълно прозрачно и пределно ясно. По това време пресата и телевизионните медии гърмят в един глас: “Американски самолети бомбардират Северен Виетнам, след второ нападение срещу американски бойни кораби,” обявяват от в-к “Вашингтон пост”. В-к “Ню Йорк таймс пък разгласява следващия ход на тогавашната администрация на Белия Дом: “Президентът Линдън Джонсън нарежда военни действия срещу бойни кораби и поддържащи съоръжения в Северен Виетнам, след второ нападение срещу американски разрушители в Залива Тонкин.”

Американските медии естествено не подлагат и под най-малко съмнение информацията, получена от администрацията на Белия Дом. Това обаче е въпрос на време. Каква обаче е истината и има ли непосредствена предистория инцидента в залива Тонкин в края на френския Индокитай?

През 1954 година, на съвещанието в Женева се постига международно съглашение, слагащо началото на края на колониалното господство на Франция във Виетнам. Подписаният документ разглежда в частност временното разделяне на страната на две части и провеждане на всеобщи избори, Следва да се избере и парламент на Единния Виетнам. По това време Северен Виетнам е прекръстен на „Демократична Република Виетнам“ и е контролиран от комунистическите лидери, а на юг е провъзгласена друга държава – Република Виетнам. Получило се е нещо като днешните Южна Корея и Северна Корея. Южняците от Виетнам обаче не се отказват от провеждането на всеобщи избори през януари 1955 година. Тогава САЩ в нарушение на Женевските съглашения, забраняващи въвеждането на чуждестранен контингент, техника и оборудване на територията на Виетнам, започват своеволно да оказват пряка военна помощ на Сайгонския режим. По-точно, американските военни започват да строят на територията на републиканския Южен Виетнам свои армейски складове и бази.

По това време, убедени, че мирното обединение на страната няма никакви реални перспективи, другата част на полуострова – виетнамските националистически и комунистически сили, започват да разгръщат всеобщо партизанско движение. Това става най-вече в селските райони на Южен Виетнам, с помощта на съветските инструктори и поддържащо „братския народ“ снабдяване. комунистическите Северняци поемат и политическото ръководство на освободителното „движение“. През декември 1960 година, Северен Виетнам призоваваи за мощно обединение на въстанниците в Единен Национален фронт за Освобождението на Южен Виетнам.

Към 1964 година, правителството на Южен Виетнам е контролирало едва 8 от 45 южно-виетнамски провинции. Разбира се САЩ са се стремили със всички сили да спасят сайгонския режим и да удържат териториите под свой контрол.

Трябва инцидент и той лесно се намира. На 2 август 1964 година, корабът от ВМС на САЩ „Медокс“, патрулиращ в Тонкинския залив и дежурящ с радио-електронно разузнаване, се приближава до крайбрежието на Северен Виетнам. Според докладите от онова време – „Медокс“ е бил атакуван от три северно-виетнамски торпедни катера. Съединените Щати незабавно предупреждават Северен Виетнам да не провежда непровокирани нападения. Извън това, от друга страна в региона продължват тайните военни проучвателни мисии. На 4 август, радарите на кораба “Търнър”, който съпровожда Мадокс, засичат вражески кораби. И двата американски разрушителя – и „Търнър’ и “ Мадокс“ откриват огън по врага, въпреки че “заплахата за нападение” остава единствено на радарите. Тогава така и не става ясно, дали радарите регистрират истинско северно-виетнамско нападение или това са просто “миражи” на екраните. В момента на „нападението“върху американския разузнавателен кораб, от страна САЩ официално се твърди, че той се е намирал в международни води.

На 4 август, в 19 часа и 40 минути акустиците на „Медокс“ докладват, че са засякли наближаващи северно-виетнамските катери. След това веднага се съобщава на централното командване, че военните кораби на САЩ „Медокс“ и „Търнър Джой“, намиращи се в Тонкинския залив, отново са били нападнати вероломно от няколко торпедни катери на Северен Виетнам“.

На 7 август Конгреса на САЩ спешно приема „Тонкинската резолюция„, позволяваща на президента да нареди използуването на воена сила в Юго-Източна Азия.

Така този невзрачен на пръв поглед инцидент е послужил за повод за въвеждането на всякакви родове войски на САЩ на територията на Виетнам.

Резолюцията е равнозначна на обявяване на война на Северен Виетнам. Тя дава права на президента “да вземе всички необходими мерки, за да отблъсне всички въоръжени нападения срещу сили на Съединените щати и да предотврати бъдеща агресия.” Администрацията на Джонсън получава необходимите правомощия за военни действия във Виетнам, без, впоследствие, да се консултира с Конгреса. Първите американски войници пристигат във Виетнам през март 1965 г. Така инсценирано започва тази тежка и продължителна война, най-дългата в историята на САЩ продължила военните действия почти 10 години, а това, което е последвало, е трагедия. Предполага се, че, по време на военните действия, са били убити 1 милион виетнамски войници и 4 млн. цивилни. 58 226 американски войници загиват или се смятат за “изчезнали по време на акция”.

Така и без да постигнат и една от целите си, през април 1973 година Виетнам напускат последните американски воински части, а през август същата година, Конгреса на САЩ приема специялен закон, забраняващ всякакво използуване на американски въорежени сили в Индокитай.

Политическите статии за договора за прекратяването на огъна не са били изпълнени, а бойните действия така и не са били прекратени. Чак през началото на пролетта на 1975 година сайгонския режим пада. На 30-ти април 1975 година, южно-виетнамските войски се предават и предават оръжието си, американските войски се изтеглят от Сайгон, а целият Виетнам пада в ръцете на комунистите.
30 години по-късно, на една среща между бившия американски министър на отбраната Робърт МакНамара и високопоставен виетнамски стратег от времето на войната, американеца задава следния въпрос:

“До ден днешен, аз не знам какво стана в Тонкинския залив на 2 – 6 август 1964 година!? Струва ми се, че може и да не сме преценили добре ситуацията! Имаше ли второ нападение?”
Виетнамският военен му отговаря:
“На 4 август не се случи абсолютно нищо, това Ви го казвам със сигурност”.
През 1965 година, президента Линдън Джонсън прави много любопитен коментар по случая:
“От това, което знам, в този момент,през 1964, флотата ни е била на лов за китове”. Този “лов на китове” е обявен за второ непровокирано нападение срещу американски бойни кораби.

При приемането на „Тонкинска резолюция“, законодателната власт не е знаела, че по време на “второто нападение”, корабът “Мадокс” се е намирал на по-малко от 12 морски мили от бреговете на Северен Виетнам.

Близо 30 години след Тонкинския инцидент, изтъкнатия независим журналист, носител на награда „Пулицър“ – Сидни Шанберг, предупреждава своите колеги журналисти да не забравят “за своето пълно доверие, с което са приели изфабрикувания от Линдън Джонсън за инцидента в „Тонкинския залив”. Той обвинява не само пресата, но и очевидната амнезия на широката американска общественост. “Ние, американците, винаги сме напълно невинни. Завинаги сме осъдени пожизнено да вярваме, че правителството, най-после, ни казва истината.” – заявява с насмешка тогава Шанберг.

Днес, толкова години по-късно, думите на Сидни Шанберг все още звучат актуално, особено след като чуваме, но не виждаме американските „сателитни доказателства“ при инцидента с малайзийския самолет, отнел живота на почти 300 пътници. Ако имат такива – нека да ги предоставят. Иначе и двете воюващи страни – самопривъзгласилата се Донецка република и Украйна не са сами – имат подкрепа отвън. Винаги е било така и така вероятно ще бъде.

Забелязва се обаче пристрастията на американските медии към Украйна. Те не се забелязват – те дори са очевидни. По принцип, винаги САЩ се държат покровителствено към държавите, които са решили по една или друга причина да подкрепят. В случая -подкрепят сегашната киевска политика. Или дори направо я диктуват? Може би затова Америка отправя доста остри критики към руските бунтовници. Бунтовници, всъщност родени на територията на Украйна. Има нападки и лично към президента Путин, надпреварвайки се да го обвиняват за свалянето на малайзийския самолет. Да, господин Путин не е цвете за мирисане, особено ако си спомним школовката му в КГБ. Възможно е да е заобиколен със съветници, които да са пристрастени към имперското минало на Русия, но е възможно и да допускат грешки.

Да, очевидно е, че не само те, но и двете страни Украйна и Русия допускат огромни грешки. Едните (Русия) с това, че подкрепят привидната самостоятелност на отцепилите се републики, подсигурявайки им военна мощ, а възможно и военни части, а другите (Украйна) с това, че не дават повече автономност на един иначе стратегически район, но пък пълен с хора, които не желаят да живеят под украински флаг.

И двете страни преувеличават и фалшифицират данни, поствайки статуси на врага по социалните мрежи. И къде сега е истината? Толкова ли е сложно страните да седнат и да решат въпросите на една маса? Отговорът е не, не е сложно. Но, явно има и причина президента на Украйна Порошенко да не иска да пусне отцепилата се територия. Интереси, газ, нефт, въглища, метали? Вероятно Да, но хората там как да живеят нормално? Бежанците до момента са вече 730.000, тези хора към кого да се обърнат за помощ?

Никак не ми се иска сваления самолет да се окаже един нов „Тонкински инцидент“. Някак обаче ми се иска и всички да се вслушат в изказванията и разкритията на днешните независими журналисти като Роберт Пери. И да – искам се да се вслушаме днес, за да не чуем скоро отново думите на Сидни Шанберг. Независимо за кой държавник ще се отнасят.

 
 

„Гластънбъри“ завърши с концерт на Ед Шийрън

| от chronicle.bg |

Фестивалът Гластънбъри приключи с концерт на Ед Шийран пред хиляди фенове, съобщи БТА.

Изпълнението му – както обичайно сам на сцената само с лууп педал, раздвои почитателите му.

Ед Шийран изпя хитовете си, като „Castle on the Hill“, „The A-Team“, „Shape of You“. Той направи също снимка на публиката и заяви, че не е и мечтал да успее да стане хедлайнер на фестивала. За финал обаче реши да демонстрира майсторството си на китарата. То не се оказа чак на такава висота и някои го определиха като посредствено, особено след изпълненията на Найл Роджърс и „Шик“ на същата сцена няколко часа по-рано.

В последния ден на фестивала Гластънбъри концерт в програмата „Легенди“ изнесе и Бари Гиб. Той вдигна цялата публика на крака с хита „Stayin’Alive“, а песента „Words“ посвети на пострадалите от терористичните атаки в Манчестър и Лондон.

 

 
 

Google Home задмина Amazon Alexa

| от chronicle.bg |

В резултат на проведено проучване относно качествата на Google Home и Amazon Alexa, стана ясно, че въпреки че Amazon Alexa е доста по-популярен и по-добре продаван продукт, вероятността Google Home да отговори правилно на потребителските въпроси е шест пъти по-голяма.

Към момента Amazon Alexa има цели 70 процента от пазара на управляваните с глас домашни асистенти, но практическият тест показва нещата по-различно. В него Amazon Alexa и Google Home отговарят на 3000 въпроса. Едно от възможните обяснения е разликата в подхода на Google и Аmazon при захранването на асистентите си с информация.

Google използва базата данни Knowledge Graph, която се компилира от резултатите в търсачката на компанията за последните пет години. От своя страна, Amazon обикновено се позовава на информация от свои партньори.

Google Home се оказва и по-адекватен, когато става въпрос за прости команди с цифри.

 
 

Час и половина в аварирал самолет

| от chronicle.bg |

Преди няколко седмици направихме подбор на едни от най-ужасяващите съобщения на пилоти на самолети до пътниците. Днешната история разказва какво се случва в детайли и в каква ситуация понякога се налага управляващите самолета да бъдат крайни в посланията си към хората, които зависят от тях.

Вчера(25.06) пътници в полет от Пърт (Австралия) до Куала Лумпур са били посъветвани „да кажат молитва“ след като самолетът започва да се тресе като при центрофуга на перална машина. Пилотът поема курс обратно към Пърт, който продължава час и половина. Накрая, за щастие, самолетът каца безопасно, три часа след първоначалното си излитане.

Пътниците с ужас си спомнят за тежкото изпитание, което започва след оглушителен шум, идващ от левия двигател. Софи Никола казва, че съобщението на екипажа е било меко казано стряскащо: „Капитанът обяви: „Надявам се всички да се помолите. Аз също ще се помоля и дано стигнем у дома живи.“

I thought I might die….. Today was my beginning the trip,but I backed to the Perth due to technical issue…. Anyway I still arrive!!! Thank you God!!! #airasia #perth #flight #tokualalumpur

Публикация, споделена от saya mae (@maesaya) на

Друг пътник казва, че изведнъж целият самолет е започнал да се тресе. „Двигателят се развали, поне така ни казаха. Чувствахме се буквално все едно сме върху пералня. Всичко наоколо се клатеше. През прозорците можехме да видим двигателя, който се тресеше върху лявото крило на самолета. Когато кацнахме разбрахме, че една от перките е изхвърчала от турбината.“ Австралийската служба по безопасност на транспорта докладва, че е получила съобщение за аварирал двигател по средата на полет и разследва случая. Нискотарифната авиокомпания AirAsia казва, че причината за инцидента е „техническа неизправност“. Служител на компанията обясни, че в момента тече проверка по техническата изправност на самолета.

Отговорът на институциите обаче не задоволява някои от пътниците.

Ирански пътник, който се връщал към дома със семейството си, се оплаква от това, че на пътниците не е предложена повече помощ. „В такива ситуации трябва пътниците да бъдат успокоени. Дъщеря ми беше толкова уплашена. Преминахме през много трудна ситуация, изключително напрегната.“

Друга пасажерка пък се отказва да ползва услугите на въпросната авиокомпания. „Вместо това ще отида на Хаваите. Изпитвам тревога, свързана както с този конкретен маршрут, така и с цялата авиокомпания.“

 
 

All work and no play makes Jack a dull boy: Защо „Сиянието“ е велик филм

| от |

През 1980 година на екран излиза един от най-добрите, тотално безобразни шедьоври на маестро Стенли Кубрик и това е „Сиянието“. Тъй като Кубрик е огромен режисьор много хора обичат да слагат филмите му под общ знаменател или да омаловажават някои за сметка на друго великолепие на седмото изкуство „Портокал с часовников механизъм“.

„Сиянието“ на Кубрик, Кинг, Никълсън и Дювал обаче си остава черешката на тортата във филмографията на лудия американец. Обагрен в червено, оранжево и златно, окъпан в сюрреалистично-насилствени нотки, монотонен и безобразно клаустрофобичен, „Сиянието“ е най-добрата адаптация по роман на Стивън Кинг до момента и е най-голямото изпитание в кариерата на Джак Никълсън и Шели Дювал. Както и в тази на малкия Дани Лойд, на който макар да принадлежи една от най-известните реплики от филма: „Redrum“, той – по онова време на възраст от 6 години – така и не разбира, че снима хорър. Наистина ли?

Стенли Кубрик лично се грижи за малкото момче, като за сметка на това почти съсипва останалите актьори в продукцията. А в „Сиянието“ те наистина са малко.

Джак Никълсън и Шели Дювал многократно обясняват, че онова, което им се е налагало да правят на снимачната площадка на хоръра си остава най-трудно в кариерата им. 30 години по-късно това не се е променило. Дювал отдавна не играе, а Никълсън е еййй толкова голям, а когато го гледате в „Сиянието“ разбирате защо, по дяволите, е гигантът на седмото изкуство дори и на 80 години.

Когато започва да работи с Кубрик по „Сиянието“ Джак Никълсън е в началото на 40-те и само преди няколко години е снимал с Милош Форман „Полет над кукувиче гнездо“ и впоследствие е провъзгласил режисьора за откачалка, с която не може да се разбере. Но Стенли Кубрик е големият залък, който малко хора успяват да преглътнат, макар това да не си личи в монтирания материал.

Шели Дювал, която играе главната женска роля, дълго нарича Кубрик „най-ужасния човек, с когото съм работила“, а години по-късно обяснява, че въпреки търканията, които двамата имат по време на снимките, е научила много от него. Та това е шибаният Кубрик, всеки би научил по нещо.

Сиянието“ е шедьовър, който хваща материалът на Стивън Кинг, само три години по-рано публикуван в роман, и му носи безсмъртие. Стивън Кинг също не успява да се оправи със Стенли Кубрик и до днес мрази тази адаптация по своя роман. „Сиянието“ обаче е толкова по-голям от всеки един от създателите си, че сам по себе си вече е вселена и материал, който вдъхновява множество хора и течения в различен тип комерсиално или не, изкуство. Кадри от филма са използвани в множество клипове. А дълбоките, геометрични и тягосни сцени окъпани в оранжево, странно напомнят на Червената стая от „Туин Пийкс“.

От Massive Attack до Slipknot, има цели музикални епопеи посветени на „Сиянието“.

„Сиянието“ носи безобразната подтиснатост на ужаса, който още не се е случил, но ти го чакаш във всеки един миг. Като подплашена котка, която усеща, че идва смъртоносна буря. Съспенсът опънат като ластик, който се къса рязко, се засилва от безкрайните празни коридори на огромния хотел, в който се развива действието, от малкото колело на Дани, което се върти ли върти по оранжевите краски на килима, от дразнещия писклив глас на Уенди, която иска да е перфектна домакиня, но по-скоро наподобява чувството на скомина у човека, и като Джак… Като лудия Джак, който във всеки един миг, сцена след сцена, изглежда като някой, който би те изял, но преди това би те пребил с бухалка. Просто за кеф.

Хичкок е казал, че ужасът не се създава от това просто да покажеш кръв и чудовища на екран, а да дадеш на зрителя съвсем малък поглед, като сянка, пръски, писъци и неговото въображение ще свърши останалото. Защото по-голям ужас от онзи, който някой може да създаде в главата си няма. Освен може би този в главата на Стенли Кубрик.

Използвайки похватите да създаде клаустрофобия в широко пространство, да усетиш чувство на ужас в място, окъпано в топли цветове, Стели Кубрик строи малка чуплива, страшна и истерична кула от карти, в която вкарва митологията на Кинг – за сиянието, което определени хора притежават и те имат специални способности – примесва я с на пръв поглед човешка драма и доукрасява с Джак Никълсън с брадва.

Репликата „Here’s Johnny“ произнесена от Никълсън на фона на полуизкорубената врата на една стая, в която Уенди крещи истерично, докато той се опитва да я убие, отнема 3 дни заснемане и най-малкото 30 броя нещастни врати в бяло. Днес това ни се струва незначително на фона на сцената, която имаме като финален вариант. Една от най-разпознаваемите сцени в модерното кино изобщо.

„Сиянието“ е от филмите, които може и да не сте гледали, но почти всеки човек може да познае поне по няколко детайла от него. От близначките в коридора, през оранжевия килим, до сцената с брадвата или моя личен фаворит – тази с бухалката, снимана точно 127 пъти, всеки си има своя фаворит. А финалният вариант е истеричен ужас и една луда потна жена, която не иска да бъде докосвана от Джак Никълсън, който изглежда по-страшен и от най-гнусната версия на Торбалан.

От „Уенди, прибрах се“, през „Ето го Джони“, „Червена стая, червена стая“ до известната стара поговорка „All work and no play makes Jack a dull boy“, всичко в „Сиянието“ е код, който, разбира се, ще бъде разкрит с финалния кадър. Защото филмът е шедьовър, дори 37 години по-късно. Мисля, че го казахме в началото, но да го повторим пак…