100 Years UK in BG: Училището за танци на Шарлийн

| от |

Автор: Шарлийн Брадфорд за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София.

Шарлийн Брадфорд идва в България преди осем години и се установява в село близо до гр. Карлово, заедно с българския си партньор. Почти веднага тя се влюбва в страната и нейните хора. Няколко години по-късно, когато се опитва да намери група по танци, в която да запише дъщеря си Габи, и не успява, Шарлийн решава да основе своя школа. Въпреки предизвикателствата и трудностите в началото, днес Шарлийн е щастлива с избора си да заживее в Българя, да отгледа детето си тук и да основе училище за танци, и е много, много горда с учениците си!

„Когато за първи път пристигнах в България, не можех и да сънувам, че ще стигна там, където съм днес! […] ако не смятах, че на България йпредстои добро бъдеще, нямаше да избера да възпитавам дъщеря си тук. Хората, храната, природата, животът, очарованието – обичам България.” – Шарлийн Брадфорд

Charlene-dancing-school-500x199

Казвам се Шарлийн. Живея в село близо до историческия град Карлово в Централна България. Преди да дойда в България, живеех с приятеля си Цецо в Гърция и след шест месеца, и много обсъждания, решихме да се преместим тук. Тъй като се забавихме в Атина, пристигнахме в малките часове и не успях да видя нищо. В дома на приятеля ми, хвърлихме багажа и заспахме. Едва на сутринта за пръв път се “срещнах” с България. Погледнах през прозореца и пред мен бяха лозя, цветя и планината. Каква красива планина!

След ден в България отидохме до града. Първото, което ми направи впечатление бяха циментовите жилищни блокове, дупките по улицата, в които, като в саксии, растяха дървета! Само след месец обаче престанах да виждам циментови блокове, вместо тях виждах домове, в  които хората отглеждат лози. Апартаменти и лози, приказно! Дървета, чийто саксии са на улицата, но това е една очарователна българска особеност! Влюбих се в традиционните къщи в стария град, в щедростта на хората, в чара им, а когато се стигнеше до опитите да общувам с тях – в търпението им.

През 2008 г. се роди дъщеря ни Габриела. Заедно с Цецо взехме решението тя да има българско гражданство, избрахме да я отглеждаме в България. Когато Габи стана на четири години, започнах да търся детски клубове и групи, в които да я запиша, за да общува, играе и спортува. Не открих нищо. Във Великобритания имах свое училище по танци, бях танцувала много, много години и исках и дъщеря ми да се научи.

Разказах тази част от историята на своя българска приятелка на ужасния си български, разсмях се и се пошегувах, че ще отворя собствена школа по танци, за да се научи Габи да танцува. Лицето на приятелката ми светна и тя каза: „Да!” Аз просто се шегувах, но след енергичното й насърчаване и подкрепата на приятели и семейството ми в Англия, както и на британци, живеещи в България, реших наистина да го направя.

Най-трудното беше да намеря помещение в Карлово, тъй като исках да преподавам степ. За онези, които не знаят обувките за тези танци имат метална част на подметките и ако подът не е подходящ, могат да нанесат големи щети. Най-накрая намерихме зала и училището отвори врати.

През първите няколко седмици се записаха много малко деца, но все пак идваха редовно. Бавно броят на децата се увеличи, а аз се заех да преподавам и на възрастни. Междувременно започнах да помагам и на местния дом за деца, лишени от родителска грижа в Калофер, като събирах дарения от дрехи, играчки и всичко, от което домът се нуждаеше, както и коледни подаръци, изпратени от хора във Великобритания. Танцувахме на две от тържествата на дома и получихме пълната подкрепа и уверение на персонала, че сме поканени да се включим и в бъдещи събития. Сега, като срещна някое от децата из града, следва едно високо „Hello”. Упражняват английския си с мен. Надявам си, че някои от тях ще поискат да танцуват и училището ще им даде още една възможност, която досега не са имали.

Обратно към настоящето: нещата наистина потръгнаха. Поканиха ни да участваме във вечерния концерт на Празника на розите. Също попитах възрастните танцьори дали искат да се включат в състезание по танци в Пловдив и те казаха „да”. Състезанието в Пловдив бе страхотен ден, но далеч не и от най-приятните изживявания. Никой не ръкопляскаше на танцьорите, освен ако те не бяха от тяхното училище. Това ме шокира. Бе толкова неприятно, когато в препълнената зала танцьори влагаха душа и сърце и никой не ги аплодираше. Погледнах своите танцьори и казах: „Ръкопляскайте”. Щом го направиха, ги последваха и други. Същото се повтори и на следващия ден, в който с Габи ни заболяха ръцете от аплодиране, за да компенсираме мълчанието на публиката.

Както и да е, стига с оплакването и обратно към Празника на розата. След много репетиции, притеснения и стрес, големият ден най-после дойде! Децата бяха превъзбудени и нервни. Това бе първото им голямо излизане на сцена. Бе прекрасна, топла вечер, а залата – пълна. Публиката високо оцени танцьорите, привества ги възторжено, с шумни ръкопляскания. Нямаше нищо общо със състезанието в Пловдив преди месец. Друго си е да си пред местна публика! Направихме пауза за смяна на костюмите, преди да продължим с втората част. Децата бяха фантастични и публиката ги възнагради с аплодисменти и насърчителни възгласи.

През септември и октомври 2013 г. последваха нови концерти. Изнесохме втория си коледен концерт. Не мога да повярвам как за толкова кратко време успяхме да напреднем толкова много. Увереността, която децата придобиха, възторженото им отношение, талантът им на танцьори се развиваха непрекъснато. Общуването с тях ми помогна да подобря своя български, да усъвършенствам комуникативните си способности, а на децата – да говорят по-добре английски; някои дори се записаха в местните езикови училища.

През февруари тази година най-накрая успяхме да намерим по-голямо помещение, което е идеално, като изключим носещата колона точно по средата. Имаме и гримьорна с огледала. Получихме и покана да участваме в най-фантастичното събитие досега – откриването на основната програма на Празника на розата 2014! Когато ни поканиха се почувствах толкова щастлива и нервна едновременно – това е голяма чест и аз съм невероятно горда с танцьорите, защото това е техен успех.

Какво ни готви бъдещето? Имам идея да организирам благотворителна вечер, за да покажем местните таланти, вечер на музиката и танца, на която да съберем средства за местна кауза, дете или възрастен човек.

Когато за първи път пристигнах в България, не можех и да сънувам, че ще стигна там, където съм днес! Не винаги всичко вървеше гладко, но съм благодарна, че постигнах всичко това. Знам, че нещата ще се развиват още по-добре. За осемте години, от които съм България, станах свидетел на много промени, някои – положителни, други – не толкова, но ако не смятах, че на България й предстои добро бъдеще, нямаше да избера да възпитавам дъщеря си тук. Хората, храната, природата, животът, очарованието – обичам България.

 
 

Ние тая песен сме я слушали

| от |

Стига сме се възмущавали от Гери-Никол и нейните турбохитове. Тая песен сме я слушали и не само сме я слушали, ами и сме й трошили пръсти, пили сме на нея и сме били с юмрук по масата. Гери-Никол повтаря титани на поп-шока. Титани, които не се стесняват. Къде е тръгнала 18-годишната дива с едни задни части само! Това е скромност граничеща с немотия. Отмести се, мила Гери-Никол, и направи място на хората, които откриха топлата вода.

Започваме силно с една песен на 100 кила преди с Криско да запеят че са „на хип хопа дрийм тийма, шмъркаме кока в Джим Бийма“ (Из Криско и 100 Кила – Остани за обяд). Става въпрос за песента П**ки по масата, в която можем да чуем:

„Раста крий се в храс, скришум пишим фас,
с жан тонко фас, п**ката кваз
занимавам се с п**ки мънички,
мажа се с крем против гъбички.
А ти лекувай си трипера шото тука почва припева.“

И след това наистина започва припева, където става познатото и предполагано мазало.

Рапът е ясен, нека заорем надълбоко в грешното творчество. Кой е слушал Изумруд? Емблематични мъже. Веднъж празнуваха рожден ден на своя приятелка в едно караоке в Студентки град и изпяха няколко парчета. Незабравима вечер. Една от техните песни директно минава покрай Гери-Николовата:

„В сладкарница Малинка

с тебе бяхме дваминка,

а навънка дъждът ромоли.

Аз си пия кафето,

тя ме бара за дупето

и се прави на „яж ми гъза“.

Красиво е.


Така нареченият Светльо от Хиподил с така наречените Легенди също имат хубава песен за маса. За маса, а аз бих добавил и за креват. Хайде всички заедно:

„Гъза ме боли,

боли ме гъза.

Повече няма да пия, защото

боли ме гъза.“

 


Няма да има откъс от текста на следващата песен, защото е прекалена. Става въпрос за Стоян, който докарва беля, барайки в стопанството.

 


С какво помним 1998 година? С песента на Румяна – Чук-Чук, нали.

„Чук – чука, чук, чук, чук!

Хайде, скъпи, идвай тук!

Чук – чука, чук, чук, чук!

Да не ида аз при друг!“

Между другото, Гери-Никол е родена през 1998.

 


Дано четете тази статия в прилично време, защото сега ще ви се допие.

„Що не си свалиш фланелката моряшка,

а аз ще ти покажа мойта синя прашка.

Ти и без това със поглед ми събличаш,

но да знаеш, че след мене гол ще тичаш.“

 


Последната песен е логическо продължение на предната. В нея лирическият герой задава въпрос.

 

 

Искате ли бис? Добре – последната песен в плейлиста ни „1000 песни като новата на Гери-Никол“ е авторство на най-добрия аренби изпълнител в България Върбан Тодоров – Бичето. Както би казал Тома Спространов: „Следващата песен е Ай кам фром дъ вилидж, Идем от село“

 

 
 

Най-вероятният ден да бъдете зарязани от партньора наближава

| от chronicle.bg, по БТА |

Най-вероятният ден, в който може да бъдете зарязани от партньора наближава и той е 11 декември.

Тази неделя е набедена за най-фатална от статистиците, които внимателно анализирали думата „раздяла“ в постовете и статусите във Фейсбук. Съществуват различни теории относно това на какво се дължат тези разлъки.

По-стиснатите люде си дават сметка, че не си заслужава да се хвърлят пари на вятъра за подаръци за човека, с когото не са сигурни, че ще продължат. Други пък предпочитат скъсването на отношенията пред това да представят човека до себе си на семейството. Но не трябва да изключваме и влиянието на стреса – периодът около коледните и новогодишните празници е особено напрегнат и на мнозина не им издържат нервите.

Много тлеещи конфликти излизат наяве и от това страда любовната връзка. Ако все пак двойките преодолеят фаталния 11 декември, да не мислят, че всичко им се е разминало. Разлъките на Коледа и на Нова година намаляват, но рязко скачат през пролетта, предупреждава таблоидът.

 
 

Китай покорява света с блокбастър и Мат Деймън

| от chronicle.bg, по BBC |

Въпреки дългогодишната традиция на Китай в киното, към момента страната не е произвеждала истински голям блокбастър. Това обаче е напът да се промени. „Великата китайска стена” е един от най-скъпите филми, снимани някога в Китай.

Живата легенда на китайското кино Джан Имоу режисира пищната лента, в която участват филмови икони като…Мат Деймън. Американската звезда има водеща роля във филма.

Мат Деймън играе чуждестранен наемник, който идва в Китай, за да краде барут. С това, че и персонажът му е чужденец се избягва въпросът за „избелването” на филмите.

Бюджетът на филма е най-малко 100 милиона долара – колаборация между САЩ и Китай. Сред приоритетите на китайското правителство е да разпространи по света културата си. Ако успее да развие филмовата си индустрия, страната ще развие и своята „мека сила”и да популяризира културата си така, както американските филми успяха да пренесат духа на Америка по света. Мат Деймън посочва, че нито за момент не е приемал филма като пропаганден инструмент.

„”Мисля, че светът ни е много по-добро място, когато говорим един с друг и работим заедно, и правим изкуство заедно”, казва той.

Джан Имоу, който е запознат много добре с политическите ограничения пред изкуството в САЩ, казва, че Холивуд също има своите рестрикции.

„Това е система, основата върху продуценти и компании. Доколкото става дума за креативност, не мисля, че има 100% свобода за който и да е режисьор по света. Работата на режисьора е да даде най-доброто от себе си в ситуация на ограничения”, казва той.

мат деймън великата китайска стена

 

 

 
 

Заслужават ли студентите да празнуват на 8 декември?

| от |

Осми декември е – денят, в който всеки уважаващ себе си студент празнува факта, че тройката по история/литература/химия му е осигурила 4 години празници.  

Заслужават ли обаче студентите да имат свой празник? Свети Георги уби цяла ламя, за да заслужи 6 май. Христос загина на кръста за своя. Е, студентите съчетават тези две геройства, като спят с ламята, пияни на талпа.

Все пак какво оправдава 8 декември? Всъщност няколко неща.

Били ли сте на лекция скоро? Имате ли представа какво безбожно изтезание е това! Вярно, студентите сами си избират специалностите, които са им интересни, но това далеч (много далеч) не означава, че материалът не се преподава с отегчение, монотонност, безразличие и неприязън. Допълнителна емоция влива моментът, в който самият ти знаеш, че материалът е стар и невалиден. Ти, който си дошъл да учиш.

Едновременно ти идва да питаш преподавателите как самите те са приложили тази информация и изпитваш срам да не изложиш някого. Един въпрос сега. Този въпрос за образователната система е дъвкан хиляди пъти, нали.? Бихте ли седели 2 часа да ме слушате да ви го говоря? Не?. Добре дошли на лекция…

Младите се забавляват, голяма работа. Нека празнуваме и ние, че те все още нямат практиката да усещат колко са пияни и мъдростта да видят колко нелепо се държат. Това всъщност е хубаво и кажи-речи безболезнено. Оставете ги да слушат гадна музика, да счупят нещо, да безобразничат. Сладко е. Оставете ги да не могат да пишат правилно. Като им дойде до главата, ще се научат. Един ден ще одъртеят емоционално и ще се кротнат. След това ще одъртеят и физически и ще започнат да хулят следващата „днешна младеж“.

Осми декември не е кой знае какво. Осми декември – когато четвъртък не е достатъчен повод за пиене.