100 Years UK in BG: Планините на България

| от |

Автор: Иън Стюарт за рубриката „100 Years UK in BG“ в блога на британското посолство в София (http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg)

Иън Стюарт е директор на Британски съвет България между 2002-2007 г. Преди встъпване в длъжност, заедно със съпругата му Ан, преминават едномесечна интензивна подготовка по български език в лятна Варна. От този период си спомнят шума на безкрайни сватбени празненства, продължаващи по цели нощи, и техно фестивали в града.
Заминават си от България в едно студено, сиво декемврийско утро през 2007 г., убедени, че току-що е свършила най-добрата от десетте им дипломатически мисии с Британски съвет. Оттогава се връщат в България няколко пъти и поддържат приятелства чрез скайп на английски и все по-развален български език.

„Разхождахме се в полите на планините и в долините, водещи към тях, а там се криеха манастири и древни места, и малки селца.” – Иън Стюарт

Пристигнахме в България с кола от Сърбия след пет и половина години в белградския Британски съвет. След часове по скучната права магистрала, левият завой при Ниш ни отведе по тъмен, пълен със завои и дупки път от тунели, който в крайна сметка разкри един различен пейзаж. Оставаше още доста път до България, но първите сигнали за онова, което ни предстоеше, вече бяха налице – хълмовете преминаваха в планини.

Ian-Stuart-in-the-mountain-500x374

За мен отговорът на въпроса, който често ми задаваха в България – дали предпочитам морето или планината – винаги е бил планината. Но този въпрос бе неправилно зададен. Истинският чар на България е морето и планината, които са толкова близо едно до друго; с толкова много културни и археологически забележителности между тях – повече от достатъчно да задържат интереса ми в продължение на пет години.

Къщата ни в Бояна бе толкова навътре в планината, колкото бе приемливо от практична гледна точка. Това ни позволяваше лесно да стигнем до Витоша през уикендите. Можехме да гледаме наперено към потъналата в смог София с мисли за студена бира в ръка през лятото или чаша горещ шоколад през зимата. Другата възможност бе лифтът в Драгалевци, на който можехме да доверим живота си срещу няколко стотинки и да прекараме 30 минути в дзен тишина, като се носехме се над дърветата и без притеснетие, че човекът зад нас иска да ни изпревари, както несъмнено би направил ако шофираше. И нищо не можеше да се сравни със спиращото дъха чувство при внезапното и видимо безпричинно спиране на лифта. Най-доброто возене на такава цена в света!

Разхождахме се в полите на планините и в долините, водещи към тях, а там се криеха манастири и древни места, и малки селца. Бяхме убедени, че във всяко едно от тези села можехме да намерим шопска салата, баница или яхния, заедно със сериозна глътка ракия, в случай на необходимост.

Рядко бяхме сами, което понякога бе облекчение, тъй като пътеката, която уверено следвахме по ясната бяло-червена маркировка, често се разделяше, а маркировката се изгубваше и не знаехме накъде да продължим. Хората, които срещахме, обикновено бяха добре оборудвани и възприемаха планината сериозно, но попадахме и на жени на високи токове и тесни поли, които по необясними за мен причини някак си стигаха до върха. Понякога имаше и осемдесетгодишни мъже, голи до кръста, които смело крачеха по хълмовете. Макар че най-сюрреалистичен за мен си остава онзи февруарски ден, в който при температура -15C, в дълбокия сняг срещнах мъж на върха на Витоша, чисто гол, само с ботуши и раница.

Разговорите рядко се състояха от нещо повече от „Добър ден!” , но ако това се случваше, то неформалността на планината ги превръщаше в идеална възможност да подобря своя български.

Винаги имаше изненади, като например излета от Мелник през ниския, но стръмен и много ронлив, лунен пейзаж на пясъчните пирамиди по пътеката за Роженския манастир. Това бе един от многото походи, в който се изгубихме сериозно, тъй като точните голямомащабни карти се оказаха една от слабостите на България. Но пък това бе част от от чара на планината (или поне така ни се струваше, когато вече бяхме обратно на сигурно в хотела). Най-хубавата част от всичко бе гледката към Витоша от прозореца на офиса ми, която едновременно ме вдъхновяваше и разсейваше.

О, и това увлечение по българските планини нямаше нищо общо с предишната ми работа в Британски съвет в прибалтийските републики, където най-високата точка беше 300 метра…

Ian-Stuart-in-the-mountain-winter-500x666

 
 

Избери порно, избери живота, избери T2

| от Зорница Аспарухова |

Избери живота, като преебеш своя. Избери порно, за да не правиш секс. Избери да си сексист, егоманиак, циничен гадняр. Избери онези, които ти го вдигат, пред онези, които обичаш. Избери истерията пред срама, избери да се друсаш качествено с реални неща, които харесваш и да дозираш социалните мрежи. Избери живота!

Също така избери „Трейнспотинг“ – на екран и на хартия. После и „Порно“ – само на хартия. Като цяло се довери на Дани Бойл и Ървин Уелш, те си знаят работата. Това важи и за последната им колаборация заедно на екран.

Да избереш „Т2 Трейнспотинг“ пред останалите заглавия в киносалона този месец е като да избереш добрата кока пред скапаната трева. По-силно е, по-смело е, по-скъпо е, вдига ти го по-добре.

Същото важи и за филма на Дани Бойл и сценариста Джон Ходж. Те го правят за пореден път и го правят добре. Избери тях и им се довери, за да те заведат на приключение в мръснишкия свят на Рентън, Sick boy, Спъд и Франк Бегби.

Точно 20 години минаха, откакто хероиновата истерия на триото Бойл-Ходж-Уелш нанесе мощното си кроше в киносалоните и оформи част от иронично-циничното поколение на 80-те и 90-те години.

Припознаването с хистеричния живот и изборите на основните персонажи не е онова, което прави „Трейнспотинг“ толкова специален, както някои от вас биха си помислили. Обратният характер на всичко онова, което този филм разказва, е циничната нотка, която ние толкова харесваме.

Неговите персонажи избират живота, отнемайки го. От себе си и от другите. Да възхвалиш живота, чрез неговото тотално унищожаване и незачитане, разбиването му на дребни парчета, ето това прави този филм това, което е. И така вече 20 години.

Рентън, Sick Boy – Саймън, Спъд или Компира и Франк Бегби, преследват съзнанието на хиляди фенове по света с реплики, сцени, крайности, гнусотии и изборите си. Отварящият монолог на Марк Рентън, който ти казва да „избереш живота“ и досега остава епопея, на която се оповава почти всеки средностатистически циник с повече акъл.

20 години по-късно нещата са се променили. „Т2 Трейнспотинг“ удря кината като наркотична доза качествено бяло, която е редно да си причиниш. Той носи духа на първата киноистерия, но има повече сантимент в себе си.

Trainspotting трейнспотинг

Старите персонажи са тук, пръснати в различни точки на красивия и тучен Единбург, за да се съберат отново в носталгия по миналите дни, добрите наркотици, голите жени, порното, съжаленията, угризенията, изборите, умиленията и новите схеми и измами. Като последното едва ли има кой знае какво значение.

Китната предрусала четворка на Единбург винаги ще намери нещо, с което да се забавлява. В „Т2 Трейнспотинг“ изборът пада върху минали измами и нови такива, включващи порно с мъже, които обичат да им го слагат отзад и една българка. Това обаче се случва само на повърхността. Като повечето неща, които са потенциално добри и този филм има няколко нива. Дали всички ще ги видят и усетят, това вече си е тяхна работа.

Тези, които са прочели „Порно“ на Ървин Уелш във влажно очакване на този филм, нека да бъдат предупредени – „Т2 Трейнспотинг“ не е „Порно“. Бойл и Ходж използват различни отправни точки и основи на романа, които заковават в сюжета, но филмът не е директна адаптация на втория роман на Уелш. Той е много различен от хероиновите истории на лудия шотландец.

Сюжетът на „Т2 Трейнспотинг“ в случая не е важен. Важни са Юън Макгрегър, Юън Бремнър, Джони Лий Милър, Робърт Карлайл, химията – тази на екрана и тази в лъжички и линийки, монолозите, музиката и за някои от нашите сънародници – и участието на Анжела Недялкова и появата на гара Подуяне.

Всичко това го има и е поднесено с показателната си хаотичност, точно като първата част, но с повече носталгия.

Кенефи, Иги Поп, псувни, дрога, измами, пари, изкуствени мъжки членове, циците на Анжела, буркан с шипков мармалад, Ървин Уелш в кадър, Рентън, който пее, Бегби социопатът, монолог за консуматорския живот и лайковете във фейсбук, кратката поява на Даян, първата сцена с купчина задъхани фитнес маниаци…

Всички тези неща обагрят света на „Т2 Трейнспотинг“ в приятни наркотични краски. Носят доволна наслада на онези, които са гледали първия филм и очакват втория. Дори и на онези, които не го очакват.

Дани Бойл знае как да прави кино и майсторски се справя с объркания свят на Ървин Уелш за втори път. Малко биха успели и почти никой не би се пробвал. Освен Бойл, който е диригент от класа и го доказва отново.

T2: TRAINSPOTTING Трейнспотинг

Нуждата от продължения на филми се е превърнала в същото, в което и нуждата да пускаш песни и статуси за живота си всеки ден във фейсбук. Безмислие. Безвремие. Тотална жалкост. Малка нужда, която се е превърнала в голяма нужда. Като тази, която правиш насаме.

„Трейнспотинг“ няма нужда от продължение и все пак получава такова. То, за разлика от повечето комерсиални заглавия, които са се окичили с втори, трети и пети части, е негов достоен събрат. Поостарял и прашасал. Но изтупан и лъснал косъма, за да покаже, че още го бива. И е така. Бива го повече от другите.

От първата сцена с роботизираните healthy идиоти, през задължителния монолог на Рентън, до разбитото с кенеф лице на Франк Бегби, всеки момент е премерен и идва в перфекни цветни дози. Облечен в добър диалог, актьорска игра, музика и цветове като дъга през погледа на весел наркоман, носещ цветни очила и яздещ пони.

„Т2 Трейнспотинг“ е пътуване към миналото на едно по-добро кино, което някак сме забравили как се прави и как се гледа. От време на време обаче някой ни го напомня. Този месец това е Дани Бойл и неговият коктейл от шотландска кръв, примесена с качествена дрога и достойно друсане за всеки киноман.

Така че, избери живота навън и около себе си. Избери по-доброто кино. И не забравяй да си поемеш дълбоко дъх в началото. После се гмурни в кенефа на „Т2 Трейнспотинг“ и се наслаждавай! Мърляво е, но ще ти хареса.

Източник: Webcafe.bg

 
 

Новата песен на Лана дел Рей е това, от което имаме нужда днес

| от chronicle.bg |

Минаха цели две години, откакто Лана дел Рей представи последния си албум Honeymoon. Сега обаче певицата се завръща със съвсем нова музика.

От няколко дни по улиците на Лос Анджелис могат да се видят промоционални пана с нейния образ, напомнящи на филмови постери, върху които стои заглавието на новата й песен – „Love“.

Днес парчето вече беше официално представено – меланхолична любовна песен с винтидж звучене и красивите емблематични вокали на Лана.

„Love“ може да се слуша както през YouTube, така и през Apple Music. До момента няма информация за евентуален нов албум, но Rolling Stone съобщава, че парчето ще се сдобие с клип под режисурата на Ричард Лий.

Дотогава – можете да се насладите на любовно послание на Лана дел Рей.

 
 

Емили Ратайковски беше похитена от хакери

| от chronicle.bg |

Твърди се, че моделът Емили Ратайковски е похитена от хакер отново и нейни голи снимки са предложени за продажба, съобщава БТА, цитирайки в. „Дейли мирър“.

Бившата победителка в шоуто „Биг Брадър“ Хелън Удс твърди, че са й изпратени над 200 снимки на модела в Туитър и е помолена да ги публикува в онлайн рубриката си в „Дейли стар“.

„Оказа се, че в съобщението имаше линк към фотосите на Емили Ратайковски в iCloud (Айклауд). Този клоун ми предложи да ги покажа в моята рубрика“, каза Хелън Удс.

За първи път Емили каза, че е станала жертва на хакерска атака през 2015 г. Тя защити хората, които са видели снимките в интернет и обвини онези, „които са ги откраднали“.

„Мисля, че веднъж излезли, те са достъпни и не съм сигурна, че е задължително всеки, който ги търси в Гугъл, да бъде определен като престъпник. Хората, които са откраднали снимките, са престъпниците“, каза тя.

 
 

„Лъв: Стъпки към дома“: Едно истинско приключение

| от |

„Лъв“ или Lion е едва вторият филм от официалната листа с номинирани за 89-тите награди „Оскар“, който излиза по кината у нас. Първият беше „Първи контакт“ и както се случва с повечето Оскарови филми, не получи най-големия отзвук на света. Което е жалко, разбира се. Има смисъл някои филми да са номинирани за едни от най-престижните и бляскави статуетки в света на седмото изкуство, а други не.

И „Лъв“ е един такъв филм.

Това е първият пълнометражен проект на режисьора Гард Дейвис – един от режисьорите на чудесния сериал Top of the Lake – и е адаптация по книгата на Сару Бриърли A Long Way Home.

Самият Сару има уникална история – роден и расъл до петата си годишнина в един от най-бедните индийски райони, без да може да чете и да пише, една вечер малкият Сару се губи в многолюдна Индия и по стечение на обстоятелствата попада в системата за сираци. А оттам при семейството на Сю и Джон Бриърли, австралийска двойка, която го осиновява. Така от бедно и мърляво индийче Сару порасва в приятен млад мъж, който говори английски, носи отговорност за делата си и учи в университет.

Някъде там в главата на младия мъж се загнездва идеята, че трябва да потърси изгубеното си семейство – майка, по-голям брат и сестра. Идеята прераства в план, благодарение на появилата се по онова време Google Earth, която по-късно се превръща в обсесия. В продължение на няколко години Сару не мисли за нищо друго, освен за това. Денонощно. Непрекъснато. Идеята за Индия, майка му и брат му го преследва в сънища и будни състояния, превръща се в определяща за ежедневните му нужди, става неговата сянка, надвиснала тежко над ума му. Ум, който няма покой.

Да бъдеш обсебен от идеята за някой или нещо, е най-лошото лекарство, което може да дадеш сам на себе си. То ти носи непоносима вреда, лашка те в състояния на еуфория и депресия, кара те да имаш очаквания и неизменно да бъдеш разочарован от тях впоследствие.

„Лъв“ обаче е от тези амбициозни и красиви филми, които ти казват, че понякога, само понякога, мечтите в действително се сбъдват. Те не идват така, както ние си представяме, че ще се случат, нито са опаковани в нашите илюзии, но когато най-после пристигнат, знаем, че са се случили.

Първата част на „Лъв“ се случва в екзотична Индия. Безкрайните кадри и истинските емоции, които играта на малкия Съни Пауар и младия Абхишек Барате ти носят, те карат да помиришеш и да докоснеш мръсотията и красотата на тази толкова различна страна.

Съни Пауар е момчето, което открадва шоуто в „Лъв“ безспорно. Той и Абхишек правят дебют на голям екран и са големите звезди на тази продукция. Нешлифовани, чувствени, естествени, чудесни… Мръсните им крака, дивите им погледи, диалозите им на хинди са онова вкусно усещане, което „Лъв“ оставя след себе си в зрителите.

Втората част е запазена за Никол Кидман и Дев Пател. И малко от Руни Мара, която винаги е чудесна на голям екран, но тук е отстъпила мястото в светлините на прожекторите на другите. Дев Пател от друга страна е един от младите британски актьори, които заслужават внимание и адмирации. Кариерата му стартира от дивия тийн-сериал Skins и стига до работа с Дани Бойл в „Беднякът милионер“, който му носи първа номинация за БАФТА. Днес, няколко години по-късно, пораснал и възмъжал Дев Пател в крайна сметка получава и първата си номинация за „Оскар“ за „Лъв“ и прибира тазгодишната БАФТА за поддържаща мъжка роля в джоба си. Дев Пател е чудесен. Винаги, когато някой има възможност да го гледа, нека да го прави.

Същото важи и за Никол Кидман. Макар темата с осиновяването да й близка, в крайна сметката първите й деца с Том Круз са именно осиновени, в живия живот Кидман е някак затворен и студен човек. Но пък е прекрасна на кино. Тази порцеланова, висока жена успява да изкара на голям екран емоции, каквито в живота някак не може, и да ги пресъздаде с малко думи и повече мимики, отколкото лицето й, минало през няколко разкрасителни процедури, иначе би позволило.

Към всичко това добавяме чудесна музика, великолепни кадри и една сантиментална история, която може и да ви накара да си поплачете.

В „Лъв“ всеки може да открие по нещо за себе си. Дали това ще е екзотиката на толкова различната от нас Индия, дали ще е тематиката, дали ще е красотата на Австралия, дали ще е епичната музика на Дъстин О`Халоран и Волкер Белтерман или нещо съвсем различно, което ние не сме видели, няма значение. Но си го причинете на кино. Не случайно някои филми са номинирани за „Оскар“, а други не са, както казахме в началото.