100 Years UK in BG: Планините на България

| от |

Автор: Иън Стюарт за рубриката „100 Years UK in BG“ в блога на британското посолство в София (http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg)

Иън Стюарт е директор на Британски съвет България между 2002-2007 г. Преди встъпване в длъжност, заедно със съпругата му Ан, преминават едномесечна интензивна подготовка по български език в лятна Варна. От този период си спомнят шума на безкрайни сватбени празненства, продължаващи по цели нощи, и техно фестивали в града.
Заминават си от България в едно студено, сиво декемврийско утро през 2007 г., убедени, че току-що е свършила най-добрата от десетте им дипломатически мисии с Британски съвет. Оттогава се връщат в България няколко пъти и поддържат приятелства чрез скайп на английски и все по-развален български език.

„Разхождахме се в полите на планините и в долините, водещи към тях, а там се криеха манастири и древни места, и малки селца.” – Иън Стюарт

Пристигнахме в България с кола от Сърбия след пет и половина години в белградския Британски съвет. След часове по скучната права магистрала, левият завой при Ниш ни отведе по тъмен, пълен със завои и дупки път от тунели, който в крайна сметка разкри един различен пейзаж. Оставаше още доста път до България, но първите сигнали за онова, което ни предстоеше, вече бяха налице – хълмовете преминаваха в планини.

Ian-Stuart-in-the-mountain-500x374

За мен отговорът на въпроса, който често ми задаваха в България – дали предпочитам морето или планината – винаги е бил планината. Но този въпрос бе неправилно зададен. Истинският чар на България е морето и планината, които са толкова близо едно до друго; с толкова много културни и археологически забележителности между тях – повече от достатъчно да задържат интереса ми в продължение на пет години.

Къщата ни в Бояна бе толкова навътре в планината, колкото бе приемливо от практична гледна точка. Това ни позволяваше лесно да стигнем до Витоша през уикендите. Можехме да гледаме наперено към потъналата в смог София с мисли за студена бира в ръка през лятото или чаша горещ шоколад през зимата. Другата възможност бе лифтът в Драгалевци, на който можехме да доверим живота си срещу няколко стотинки и да прекараме 30 минути в дзен тишина, като се носехме се над дърветата и без притеснетие, че човекът зад нас иска да ни изпревари, както несъмнено би направил ако шофираше. И нищо не можеше да се сравни със спиращото дъха чувство при внезапното и видимо безпричинно спиране на лифта. Най-доброто возене на такава цена в света!

Разхождахме се в полите на планините и в долините, водещи към тях, а там се криеха манастири и древни места, и малки селца. Бяхме убедени, че във всяко едно от тези села можехме да намерим шопска салата, баница или яхния, заедно със сериозна глътка ракия, в случай на необходимост.

Рядко бяхме сами, което понякога бе облекчение, тъй като пътеката, която уверено следвахме по ясната бяло-червена маркировка, често се разделяше, а маркировката се изгубваше и не знаехме накъде да продължим. Хората, които срещахме, обикновено бяха добре оборудвани и възприемаха планината сериозно, но попадахме и на жени на високи токове и тесни поли, които по необясними за мен причини някак си стигаха до върха. Понякога имаше и осемдесетгодишни мъже, голи до кръста, които смело крачеха по хълмовете. Макар че най-сюрреалистичен за мен си остава онзи февруарски ден, в който при температура -15C, в дълбокия сняг срещнах мъж на върха на Витоша, чисто гол, само с ботуши и раница.

Разговорите рядко се състояха от нещо повече от „Добър ден!” , но ако това се случваше, то неформалността на планината ги превръщаше в идеална възможност да подобря своя български.

Винаги имаше изненади, като например излета от Мелник през ниския, но стръмен и много ронлив, лунен пейзаж на пясъчните пирамиди по пътеката за Роженския манастир. Това бе един от многото походи, в който се изгубихме сериозно, тъй като точните голямомащабни карти се оказаха една от слабостите на България. Но пък това бе част от от чара на планината (или поне така ни се струваше, когато вече бяхме обратно на сигурно в хотела). Най-хубавата част от всичко бе гледката към Витоша от прозореца на офиса ми, която едновременно ме вдъхновяваше и разсейваше.

О, и това увлечение по българските планини нямаше нищо общо с предишната ми работа в Британски съвет в прибалтийските републики, където най-високата точка беше 300 метра…

Ian-Stuart-in-the-mountain-winter-500x666

 
 

Кристен Стюарт вече живее с приятелката си

| от Chronicle.bg, по БТА |

Стела Максуел, приятелката на актрисата Кристен Стюарт, се пренесе да живее в дома й в Лос Анджелис, съобщи Контактмюзик.

Кристен вече нарича Стела своя съпруга и е казала на приятелите си, че мисли за брак с нея. Тя я е представила и на майка си, която е одобрила избора й.

Приятелите й обаче не са убедени, че Кристен е готова за такова обвързване.

„Кристен има проблеми с връзките и не се опитва да ги реши. Тя много се пали, но след това бързо охладнява.

Промяната може да стане само за няколко часа и всичко приключва – каза човек от обкръжението й пред сп. „Грация“. – Приятелите й се безпокоят, че в крайна сметка тя, или по-вероятно Стела, много ще страда. Сега те прекарват всяка минута заедно и като погледнем назад, това винаги е водело до проблеми.“

Това е първата връзка на Кристен Стюарт след Робърт Патинсън, когато тя мисли за брак.

Стела Максуел е манекенка. Преди Кристен Стюарт тя имаше връзка с певицата Майли Сайръс.

 
 

„Лудетини“: Италианско лято, италианско кино

| от |

 Ако този уикенд трябва да си изберете филм, но не ви се гледа нищо комерсиално или  кърваво („Пришълецът: Завет“ вече е по кината), то спокойно може да се насладите на италианското приключение със слънчев загар „Лудетини“.

Клишетата, че има „мъжко и женско кино“ са толкова нелепи и неприятни, особено когато говорим за добра история. Киното може да бъде много неща. То е визуално, вълнуващо, възторжено, добре или зле разказана история, то трябва да се гледа на голям екран по-често, отколкото вкъщи, то има своите майстори и своите посредствени заглавия.Половото разграничение обаче не е едно от нещата, които дефинират киното и „Лудетини“ е филм, който го доказва.

Две жени, една лудница, топла, сочна Италия и сюжет, по нищо по-различен от класическа драма с елементи на абсурдна комедия.

Филмът на италианския режисьор Паоло Вирдзи (режисьор и на The First Beautiful Thing от 2010 г.), прави своя дебют на фестивала в Кан през миналата година. Част е от програмата на режисьорската вечер. На фестивала присъстват самият Вирдзи със съпругата си Микаела Рамацоти и другата основна актриса във филма Валерия Бруни Тедеши.  Филмът не печели почти никакви награди, но това не го прави по-малко чудесен.

Най-големите аплодисменти тук отиват при сценаристите и двете основни актриси – Валерия и Микаела са чаровно луди, всяка в своя собствен свят и имащи неподправена химия помежду си.

Италианското кино разказва умерено фантазни и откачени истории, по своя напевен, като в полупиянски сън, начин. Колкото и абсурдна да е една случка, колкото и безумна да се струва на нас, добрите стари източноевропейци, италианското кино успява да я оправдае.

Диалогът, облечен като почти изпяване на репликите, красивата природа, леката истерична лудост, носеща се от всеки кадър, виното, което се лее, роклите, които се развяват, гърдите, които се показват, храната, която се изяжда, сексът, който винаги е с чувство, парите, които се харчат с лекота… Италианското кино е като добре имитирана реалност, която винаги се случва някъде другаде. Колкото и да е безумна, ти нямаш нищо против да потънеш в нея и да пиеш от извора.

„Лудетини“ е онова приятно, опияняващо и леко ненормално заглавие, което модерните италианци предлагат на по-непретенциозния зрител. Това не е Паоло Сорентино, нито Фелини, Бертолучи, дори и Бенини… но е онова, което по-обикновеното европейско кино иска да бъде, ама не е. Непретенциозен филм с титанично красиви и отличителни жени в кадър, и добра история.

Подобно на Шекспирова комедия Беатриче и Донатела (по дяволите, дори имената им звучат като от абсурден театър) се запознават в психиатрична клиника. Едната е шумна, луда, претенциозна, снобарка по един очарователен начин. Другата е нейната противоположност – леко неумита, странна, затворена, социопатична жена с нервни тикове.

Едната търси лекотата и свободата, а другата детето си. В крайна сметка и двете търсят щастието, просто защото се оказва, че са се родили нещастни. Тъгата и сълзите са техен най-добър приятел още от детството им и това не може да бъде излекувано с никакви хапчета, вещи или дори хора. То просто е това, което е. Или живееш с него, или избираш да не го правиш.

Всеки човек търси щастието. Нуждата от по-доброто, по-хубавото, по-харесваното е фундаментално заложена във всеки от нас. Но най-силно това желание е изразено именно от онези, на които то най-лесно се изплъзва. Онези, които не го откриват в малките неща, онези, които успяват да го зърнат само за миг, с крайчеца на окото си.

За такива две жени, може би защото жените са по-склонни към емоционални залитания, се разказва в „Лудетини“. Те търсят щастието заедно, хванати ръка за ръка.  Филмът съдържа препратки към заглавия, в които лудостта, непокорността и непримирението са в основата, като „Полет над кукувиче гнездо“, „Телма и Луис“ и италианския филм „Познавах я добре“, за който самият Вирдзи казва, че го е вдъхновил за историята. Ясен визуален диалог към всички се виждат във филма и ако сте по-наблюдателни, ще ги хванете. Но дори и това да не се случи, прекарването в компанията на Беатриче и Донатела пак ще бъде приятно.

Киното преди всичко е удоволствие. Като чаша вино, секс, нещо сладко и топло лято. Всички присъстват в „Лудетини“, в случай че се чудите.

 
 

Приказната сватба на Пипа Мидълтън

| от chronicle.bg |

Пипа Мидълтън сключи брак с любимия си Джеймс Матюс по време на сватбата на годината, в присъствието на кралски особи, семейство и приятели.

Пипа е сестрата на херцогинята на Кеймбридж и съпруга на принц Уилям – Кейт Мидълтън.

Церемонията беше почти толкова пищна колкото онази преди 6 години, на която Пипа беше шаферка на сестра си.

Мидълтън и Матюс се ожениха в църквата Сейнт Марк в Енгълфилд. Пипа беше облечена в рокля на известния стилист Джайлс Дикън, с обувки „Маноло Бланик“.

Сред шаферите им бяха малките принц Джордж и принцеса Шарлот.

На сватбата, освен Кейт и Уилям, присъстваше и принц Хари, който обаче не доведе на церемонията приятелката си – актрисата Меган Маркъл, въпреки спекулациите, че и тя ще бъде там.

Сред другите гости на сватбата беше тенисистът Роджър Федерер със съпругата си.

Подробности около церемонията и тържеството не са споделени с медиите, а мерките за сигурност по време на събитието са засилени.

Над района са забранени полетите, включително на дронове, балони, хвърчила и парашути. Вижте в галерията няколко снимки от церемонията.

 
 

Твърде дебела за модел на Louis Vuitton?!

| от chronicle.bg |

Колко слаб трябва да е един модел, за да бъде модел? В последните 2-3 години представите се променят и все повече „plus size” модели се оказват на кориците на модни списания с история в слабите тела. Наскоро Франция дори прие закон за това как трябва да изглеждат моделите, ако искат да се явят на модния подиум – трябва да изглеждат здрави.

Оказва се обаче, че модните къщи продължават да изискват ненормално слаби тела за ревютата си. Последният пример е този с професионалния модел Улрике Луис Лан Хойер.

В четвъртък 20-годишната датчанка сподели в Инстаграм за ужасяващото си преживяване в Япония, където трябвало да се включи в ревю на Louis Vuitton в Киото. Тя обаче е уволнена, защото е „твърде дебела”, носейки дрехи с размер 34.

Казано й е от Алексиа Шевал, която отговаря за моделите, че има „много подут”, лицето й е „подуто” и по тази причина трябва да прекара следващите 24 часа само на вода. Унижението обаче не приключва с принудителното гладуване.

Когато се събужда в 6.30 сутринта, зверски гладна, хапва съвсем съвсем малко с другите модели. Когато Алексиа Шевал идва, проверява дали Хойер е яла.

Вечерта й казват, че няма да участва в шоуто и трябва да се прибира вкъщи.

„Изискванията и очакванията към моделите във високия клас мода често са напълно непостижими и директно вредящи на човешкото тяло”, пише Хойер в публикация във Facebook.

Тя разказва за момичетата по ревюта, които обикновено приличат на скелети, нямат цикъл и се борят с проблемните си отношения към храната. Тя упреква хората от индустрията, че откриват удоволствие в това да властват над млади жени и стигат до крайности, за да им създадат хранителни разстройства.