100 Years UK in BG: Моето райско кътче на земята

| от |

Автор: Ребека Ричърдсън за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София.

Ребека Ричърдсън е маркетинг специалист от Лондон. Обича да пътува и казва, че е щастливка, че е имала възможност да живее в Дубай, Санто Доминго, а сега – София. В свободното си време пише, снима и поддържа блог за живота и пътуванията си из България. Когато не е заета с някое от тези неща, прекарва времето си в компания с добри приятели и хубаво вино.

 

„Тогава може би повече хора ще изберат да посетят България и ще видят красотата, която аз виждам всеки ден!

Иска ми се да бяхте тук!

Ребека”

 rebecca2-500x345

Първото ми пътуване до България беше през 2012 г. Бях срещнала приятеля си, който е от София и учеше във Великобритания. Той разказваше за страната си с такава любов, че нямах търпение да я видя. Преди да го срещна, не знаех много за България или българската култура, затова не бях сигурна какво да очаквам. Резервирахме ваканция – седмица в Созопол и втора в София. Така щях да мога да видя и морето, и града. Останах много изненадана! Не знам защо, но когато мислех за България, не си представях толкова красиво място – мислех, че е студена комунистическа страна… и бях грешила. Още докато преминавахме с кола покрай плажната ивица, пред нас се появи прекрасна гледка, сияйно слънце, чувахме музика; инстинктивно усетих, че тук щеше да ми хареса.

След приятен ден на плажа щяхме да вечеряме в стария град на Созопол. И когато стигнахме там, останах удивена! В малки магазинчета за сувенири, закътани по павирани улици, се предлагаха най-различни съкровища, включително ръчно изработени бижута и всеизвестното розово масло. Исках да взема от всичко! Купихме толкова подаръци, колкото можехме да носим. Следващата изненада бе българското вино – толкова хубаво, а свежата риба бе невероятна на вкус. Само след ден в България, вече бях влюбена в страната. Бях намерила своето райско кътче на земята!

Седмицата ми в София бе също много приятна и изненадваща. Не очаквах да видя толкова модерни молове и такъв нощен живот. Една седмица не бе достатъчна, но направихме всичко възможно да посетим колкото може повече места. Видяхме катедралата „Св. Александър Невски”, разхождахме се из паркове и хапвахме в ресторанти с традиционна българска кухня и ракия. Дори успяхме да прекараме ден в Копривщица, където се пренесох в ХIХ-вековна България.

Ваканцията свърши, но аз знаех, че един ден ще се върна в България, за по-дълго, и ето ме тук две години по-късно! Преди живеехме в Лондон и, колкото и приятно да ми беше там, все търсихме ново и вълнуващо място. Получихме страхотно предложение за работа на Карибските острови. Стегнахме багажа и се сбогувахме с Великобритания. Беше прекрасно, но винаги се чувствах прекалено далеч от дома. Обичам да пътувам и бях живяла в Дубай, но десетчасовият полет бе прекалено дълъг за мен. Когато решихме да си тръгнем година по-късно, нямахме конкретен план какво ще правим. Тогава приятелят ми получи предложение за работа в София, и това бе идеалната възможност да се преместим тук. За мое щастие, в компанията имаше свободна позиция и за мен. Нямаше нужда да се тревожа – започнах работа седмица след като пристигнахме!

Разбира се, най-голямото ми притеснение бе, че не говорех езика, но работата ми е в областта на маркетинга, а клиентите – във Великобритания и Европа. Затова, с изключение на някои неловки срещи в офиса, това не се оказа огромна пречка. След няколко ходения до администрацията и подписване на може би стотици формуляри в банката, бях официално регистрирана.

Сега, шест месеца след пристигането ни, съм все така влюбена в България! Посещавам събития за запознаване с други чужденци в София; срещам се много интересни хора от най-различни краища на света, които са се преместили тук, и дори създавам приятелства в Туитър. Все още не говоря български, въпреки че започвам да разбирам и мога да водя най-обикновени разговори. Искам да науча езика и съвсем скоро ще отделя време за това; досега не бях много постоянна, а и с английски език можеш да се справиш съвсем спокойно навсякъде в София. Дори преподавам английски на колегите си веднъж седмично и на тях им харесва да упражняват езика с някого, на когото е майчин.

България продължава да ме изненадва, а съм видяла само малка част от нея. Качих се на Черни връх и започнах да се уча да карам ски в Пампорово – неща, които никога не съм си представяла, че ще правя! Всеки път, когато се запозная с нови хора, те ми разказват за невероятно място, което трябва да посетя. Често правя списъци, защото наистина има толкова много възможности! Трябва да посетя Велико Търново или Розовата долина, или Седемте рилски езера? Списъкът е невероятно дълъг!

Мислех си за този списък и колко хубаво би било, ако можех да събера всичко на един уебсайт. Вместо обикновена туристическа информация, исках това да е място, в което да споделям снимки и преживявания от прекрасните места, които посещавам; от живота ми в България. Потърсих и не намерих нещо подобно. Така реших да създавам eatstaylovebulgaria.cоm.

Сайтът разказва какво означава България за мен – място с прекрасна храна, на което ще искаш да останеш и, в което ще се влюбиш! И защото има толкова интересни кътчета тук, не мисля, че ще настъпи момент, в който ще свършат историите, които искам да разкажа. Приятели и посетители на сайта също са добре дошли да споделят свои снимки и истории. В крайна сметка това, което искам да създам е пътеводител за България, включващ всичко, което това много специално място може да предложи. Тогава може би повече хора ще изберат да посетят България и ще видят красотата, която аз виждам всеки ден!

Иска ми се да бяхте тук!

Ребека

rk

 

 
 

Типажите, които не искаш да срещаш в градския транспорт, но ти се налага

| от chronicle.bg |

Градският транспорт, особено в столицата, е място, на което можеш да видиш всичко. Ако имаш късмет – можеш да видиш политик, актьор или човека, по когото си падаш от няколко месеца. Ако нямаш късмет – някой може да маструбира на съседната седалка, без да подозираш, докато четеш задълбочено „Физика на тъгата“. И все пак градският транспорт в София се слави с това, че винаги може да се окажеш въвлечен в интересен разговор, искаш или не. Понякога може дори да те цитират в „Дочуто в София“. Има обаче характерни персонажи, които присъстват в много от пътуванията.

Бабата, която вярва в Идеята

„Всички знаем, че преди ’89-а си беше най-добре. Нямаше ги тия неща – смартфони, глупости. Всеки си гледаше работата, а не си показваше голотиите!“ Всичко това с патос и зъл поглед към девойката със заголено пъпче, която тъкмо й е освободила място да седне. Няма значение дали някой я слуша, гледа или й обръща внимание по друг начин, тя винаги е там и държи да се знае. И да се знае, че идеята не е забравена.

Дядото антикомунист

Разбираш кога се е качил на секундата. Сяда на прясно освободено място с псувня срещу „братята руси“ на уста, разказвайки на всички пътуващи наоколо как по-добре в комунизма е било само за празноглавците, дето не загряват колко назад сме се върнали заради тия „комунияги“. Шегува се с бурния напредък в строителството на метрото от 60-те години до днес. После, показвайки електронния си часовник, напомня колко дълго се е чакало за радио и за кола преди 89-а. Всъщност може да си остане само с първата реплика на уста, но ако установите зрителен контакт, няма как да не чуете останалата част от историята.

Вярващият тип

„Вярвате ли в Бог? Знаете ли как звучи гласът на Бог?“. В добрия случай само вие ще изслушате лекцията и ще се изместите бавно и тактично към вратата, преди да разберете повече, отколкото искате да знаете за Сътворението. В лошия – ще е придружил лекцията си от портативен високоговорител, така че целият автобус да знае (true story).

Пияният господин

Около него се носи характерен аромат, който подсказва, че там, където е ходил, се сервира и мезе. Той обича да заговаря мъже и жени. Най-често жени. Най-често толкова млади, че не би погледнал към тях трезвен, без да се засрами. Но сега държи да протече комуникация от по-личен характер, която да започва с реплика от типа на: „Шшшшш… ти с тия… ти…сигурно…ааа!“ Всичко това – при огромното нежелание от страна на събеседничката да участва в разговора.

Емигрантът, който знае всичко

Той е емигрант, който живее в Испания/Англия/Италия, затова всичко в София му се струва селско и провинциално, макар и самият той да идва от село край Враца, в което са преминали ¾ от живота му, а това си личи и по хавайската риза от 90-те на гърба му. Няма значение дали мие чинии в Испания, или работи по строежите, важно е да ти разкаже колко по-добре е там и колко по-тъпо е в България. В добрия случай – пътувате само една спирка. В лошия – качил се е от „Люлин“ и планира да слезе на Летището, а вие отивате към „Младост“ със същото влакче.

Готиният тийнейджър

„Бате, тоя тука, бате, все едно виж го как ме гледа, бате, абе братле, направо…“. Готиният тийнейджър ще застане съвсем близо до ухото ви, за да разкаже по смартфона чрез хендсфри на свой приятел/съученик как смърди в метрото/автобуса/трамвая и как, бате, тоя чичо/леля, дето е застанал/а точно до него, е… И тук разбирате за себе си тонове неочаквана информация, сякаш всъщност не сте там, а в друга вселена.

 
 

„Transformers: The Last Knight“ оглави бокс-офис класацията

| от chronicle.bg, по БТА |

Блокбастърът „Трансформърс: Последният рицар“ оглави бокс-офис класацията на Северна Америка, но приходите от дебютния му уикенд са ниски в сравнение с предишните филми от поредицата, съобщи Асошиейтед прес.

Приходите от уикенда на „Трансформърс: Последният рицар“ в САЩ и Канада са 43,5 милиона, а за петдневния период от сряда – 69,1 милиона. Предишните четири филма дебютираха с над 97 милиона долара.

Филмът, в който Марк Уолбърг за втори път изпълнява главната роля, обаче предизвика по-голям интерес в чужбина, особено в Китай. Приходите му на световния пазар са 196,2 милиона долара, от които 123,4 милиона в Китай.

Засега не е ясно дали „Трансформърс: Последният рицар“ ще успее да покрие направените разходи. Бюджетът му е 217 милиона долара и почти още толкова за маркетинг. Отзивите на критиката за него са по-лоши, отколкото за предишните филми.

Второто място в бокс-офис класацията на Северна Америка си поделиха „Жената чудо“ и „Колите 3″ с приходи от 25,2 милиона долара. Почти месец след като излезе на екран, „Жената чудо“ продължава да привлича интерес. За четири седмици приходите в САЩ и Канада надхвърлиха 300 милиона долара. Продажбата на билети по света донесе 652,9 милиона долара – най-високите постъпления от филм, режисиран от жена.

Четвърти е „47 метра надолу“, а пети – биографичният филм за рапъра Тупак Шакур „All Eyez On Me“.

 
 

All work and no play makes Jack a dull boy: Защо „Сиянието“ е велик филм

| от |

През 1980 година на екран излиза един от най-добрите, тотално безобразни шедьоври на маестро Стенли Кубрик и това е „Сиянието“. Тъй като Кубрик е огромен режисьор много хора обичат да слагат филмите му под общ знаменател или да омаловажават някои за сметка на друго великолепие на седмото изкуство „Портокал с часовников механизъм“.

„Сиянието“ на Кубрик, Кинг, Никълсън и Дювал обаче си остава черешката на тортата във филмографията на лудия американец. Обагрен в червено, оранжево и златно, окъпан в сюрреалистично-насилствени нотки, монотонен и безобразно клаустрофобичен, „Сиянието“ е най-добрата адаптация по роман на Стивън Кинг до момента и е най-голямото изпитание в кариерата на Джак Никълсън и Шели Дювал. Както и в тази на малкия Дани Лойд, на който макар да принадлежи една от най-известните реплики от филма: „Redrum“, той – по онова време на възраст от 6 години – така и не разбира, че снима хорър. Наистина ли?

Стенли Кубрик лично се грижи за малкото момче, като за сметка на това почти съсипва останалите актьори в продукцията. А в „Сиянието“ те наистина са малко.

Джак Никълсън и Шели Дювал многократно обясняват, че онова, което им се е налагало да правят на снимачната площадка на хоръра си остава най-трудно в кариерата им. 30 години по-късно това не се е променило. Дювал отдавна не играе, а Никълсън е еййй толкова голям, а когато го гледате в „Сиянието“ разбирате защо, по дяволите, е гигантът на седмото изкуство дори и на 80 години.

Когато започва да работи с Кубрик по „Сиянието“ Джак Никълсън е в началото на 40-те и само преди няколко години е снимал с Милош Форман „Полет над кукувиче гнездо“ и впоследствие е провъзгласил режисьора за откачалка, с която не може да се разбере. Но Стенли Кубрик е големият залък, който малко хора успяват да преглътнат, макар това да не си личи в монтирания материал.

Шели Дювал, която играе главната женска роля, дълго нарича Кубрик „най-ужасния човек, с когото съм работила“, а години по-късно обяснява, че въпреки търканията, които двамата имат по време на снимките, е научила много от него. Та това е шибаният Кубрик, всеки би научил по нещо.

Сиянието“ е шедьовър, който хваща материалът на Стивън Кинг, само три години по-рано публикуван в роман, и му носи безсмъртие. Стивън Кинг също не успява да се оправи със Стенли Кубрик и до днес мрази тази адаптация по своя роман. „Сиянието“ обаче е толкова по-голям от всеки един от създателите си, че сам по себе си вече е вселена и материал, който вдъхновява множество хора и течения в различен тип комерсиално или не, изкуство. Кадри от филма са използвани в множество клипове. А дълбоките, геометрични и тягосни сцени окъпани в оранжево, странно напомнят на Червената стая от „Туин Пийкс“.

От Massive Attack до Slipknot, има цели музикални епопеи посветени на „Сиянието“.

„Сиянието“ носи безобразната подтиснатост на ужаса, който още не се е случил, но ти го чакаш във всеки един миг. Като подплашена котка, която усеща, че идва смъртоносна буря. Съспенсът опънат като ластик, който се къса рязко, се засилва от безкрайните празни коридори на огромния хотел, в който се развива действието, от малкото колело на Дани, което се върти ли върти по оранжевите краски на килима, от дразнещия писклив глас на Уенди, която иска да е перфектна домакиня, но по-скоро наподобява чувството на скомина у човека, и като Джак… Като лудия Джак, който във всеки един миг, сцена след сцена, изглежда като някой, който би те изял, но преди това би те пребил с бухалка. Просто за кеф.

Хичкок е казал, че ужасът не се създава от това просто да покажеш кръв и чудовища на екран, а да дадеш на зрителя съвсем малък поглед, като сянка, пръски, писъци и неговото въображение ще свърши останалото. Защото по-голям ужас от онзи, който някой може да създаде в главата си няма. Освен може би този в главата на Стенли Кубрик.

Използвайки похватите да създаде клаустрофобия в широко пространство, да усетиш чувство на ужас в място, окъпано в топли цветове, Стели Кубрик строи малка чуплива, страшна и истерична кула от карти, в която вкарва митологията на Кинг – за сиянието, което определени хора притежават и те имат специални способности – примесва я с на пръв поглед човешка драма и доукрасява с Джак Никълсън с брадва.

Репликата „Here’s Johnny“ произнесена от Никълсън на фона на полуизкорубената врата на една стая, в която Уенди крещи истерично, докато той се опитва да я убие, отнема 3 дни заснемане и най-малкото 30 броя нещастни врати в бяло. Днес това ни се струва незначително на фона на сцената, която имаме като финален вариант. Една от най-разпознаваемите сцени в модерното кино изобщо.

„Сиянието“ е от филмите, които може и да не сте гледали, но почти всеки човек може да познае поне по няколко детайла от него. От близначките в коридора, през оранжевия килим, до сцената с брадвата или моя личен фаворит – тази с бухалката, снимана точно 127 пъти, всеки си има своя фаворит. А финалният вариант е истеричен ужас и една луда потна жена, която не иска да бъде докосвана от Джак Никълсън, който изглежда по-страшен и от най-гнусната версия на Торбалан.

От „Уенди, прибрах се“, през „Ето го Джони“, „Червена стая, червена стая“ до известната стара поговорка „All work and no play makes Jack a dull boy“, всичко в „Сиянието“ е код, който, разбира се, ще бъде разкрит с финалния кадър. Защото филмът е шедьовър, дори 37 години по-късно. Мисля, че го казахме в началото, но да го повторим пак…       

 
 

Джони Деп се извини за шегата, че е време Тръмп да бъде убит

| от chronicle.bg по БТА |

Актьорът Джони Деп се извини за шегата, че може би е време да бъде убит Доналд Тръмп.

В изявление, разпространено чрез списание „Пийпъл“ Деп каза, че думите са били проява на „лош вкус“, че се е опитал да се пошегува, но не му се е получило, искал е само да разсмее публиката и не е имал лоши намерения.

По време на своя проява на музикалния фестивал в Гластънбъри, Великобритания, звездата от „Карибски пирати“, споменавайки Тръмп, попита откога актьор не е убивал американски президент, имайки предвид убийството на президента Ейбрахам Линкълм, застрелян през 1865 г. от актьора Джон Уилкс Бут.

След това Деп каза, че наистина това отдавна не се е случвало и „може би вече е време“.

Думите му предизвикаха остра критика от страна на привържениците на Тръмп.

Миналия месец актрисата Кaти Грифин също бе разкритикувана, след като се появи нейна снимка, на която тя държи маска, приличаща на окървавената глава на американския президент. Заради това Си Ен Ен уволни Грифин от новогодишното си предаване.

кати грифин, доналд тръмп, глава