100 Years UK in BG: Горчиво-сладки спомени от България през 70-те години

| от |

Автор: Ан Клей за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София.

Ан Клей живее в България в периода 1973-1975 г, заедно със супруга си Едуард Клей, който тогава е втори секретар и културно аташе в британско посолство София. За да стигнат до България, те пропътуват Европа с кола, заедно с едногодишното им дете. Преди това са на двугодишна мисия в Източна Африка.

 „Какво очаквахме от живота в комунистически режим? Бяхме неспокойни, но приготвени да се изправим срещу реалността с целия кураж и незнание на младостта.” – Ан Клей

Удивително е като се замисля, че са изминали толкова години, откогато за пръв път стъпихме на българска земя. Прекосихме границата от Югославия през Ниш и Суботица в един късен пролетен следобед. Пътувахме през Европа с нашия „Морис”, натоварени с всички възможни вещи, необходими за пренасянето на четиринадесетмесечно бебе през онова време. За да не бъдем ограбени на повечето места за престой разтоварвахме почти всичко, което ставаше толкова по-наложително, колкото по на изток се отправяхме. Въпреки че не чувахме звъна на Желязната завеса зад себе си, когато минавахме през днешна Хърватия от Австрия, почувствахме напрежението. Затова беше повече от облекчение да открием, че хората от другата страна не изглеждат различно, държат се по същия начин и се убедихме, че хората, каращи магарешки каруци по света, демонстрират повечето от качествата на животните, които управляват. България щеше да е голямо предизвикателство, но приятно!

 

Какво очаквахме от живота в комунистически режим? Бяхме неспокойни, но приготвени да се изправим срещу реалността с целия кураж и незнание на младостта. Вече бяхме прекарали две години в Източна Африка. Това ни даваше увереност, че ще справим в „чужбина”. Знаехме, че в магазините няма да намерим голямото разнообразие от стоки, с което бяхме свикнали. Това, което не бяхме пропуснали в нашето удобно уравнение бе, че в свят на държавно-контролирана демокрация, индивидът е просто брънка от общата верига на голямата машина и, че клиентът винаги греши, ако въобще му се отдаде възможност да се опита да закупи нещо. С това се сблъскахме почти веднага, тъй като трябваше да се справяме с нов език, валута и жестока бюрокрация.

В стил „Луи Фарок”

Апартаментът ни в центъра на София беше на партера на стара сграда срещу студията на БНТ. Бяхме късметлии. Повечето чужденци бяха настанявани в специално построени, модерни, високо издигащи се блокове в далечните предградия, така че да могат да бъдат наблюдавани от Държавна сигурност. Носеха се слухове, че в тях са поставени подслушвателни устройства още при построяването им. Движенията ни бяха наблюдавани и записвани на по-случаен принцип. Така например, знаехме, че телефоните ни са подслушвани. Сигурно сме изглеждали като чудаци, когато се разхождахме из града в различните си дрехи, автомобили и детски колички.

Апартаментът беше на ъгъл, с изглед към непривлекателен канал, който се стичаше бързо между сиви, бетонни тръби. През нощта често се будехме от шума на работници по чистота, облегнати на стената за така нужната им почивка: на раздумка и с по цигара.

Някой веднъж описа декоративния стил на апартамента ни като „един вид Луи Фарок“. Беше интересна смесица от псевдо-барок и модернизъм с огромна мраморна, издигната до тавана камина, плъзгащи се врати, декоративни колони и месингово обработени стъклени врати. Тъй като вестибюла водеше директно към спалнята ни, трябваше да сме внимателни, когато канехме гости. Имахме много голям хол, от време на време запълнен с делегации, студентски групи, хорове и други. Българите ни посещаваха само в присъствието и на други хора; властта не им позволяваше по-близък контакт. Кухнята беше много малка и гледаше към неподдържан двор, свърталище на бездомни котки и кофи за боклук. Всяка година централното отопление и системата за топла вода бяха изключвани за месец, за „ремонт” или основна профилактика. На достолепно място в ъгъла на високия покрив се намираше резервният танкер, който трябваше да бъде включван ръчно през тези периоди. Нагласянето на газта изискваше голяма доза алпинизъм и груба сила.

Най-голямата обида беше „селяндур или селяндурка“

Мария* ни помагаше с домакинската работа. Тя бе работила в апартамента за много чужди дипломати преди нас и се гордееше със знанието си на английски език, който бе доста впечатляващ, като се има предвид, че Мария не беше особено образована. Тя произхождаше от голямо семейство в североизточна България и през целия си живот бе работила като домашна помощница.

Мария бе несемейна, ниска на ръст, с лошо боядисана черна коса, която й придаваше доста стряскащ вид. Но имаше огромно сърце и изпитваше истинска любов към малките деца. Бе много трудолюбива и готвеше изключително вкусно. Възрастта й бе невъзможна за отгатване. Разбира се, допускахме, че ни докладва на властите по време на месечната си „конференция“ (среща на профсъюзите), но пък тя притежаваше здравословно незачитане към властимащите, независимо от политическото им влияние.

Най-голямата обида, която Мария използваше беше „селяндур или селяндурка“. Това преведено на английски означава „селянин“. Винаги ми се е струвало странно. Бързо стана ясно, че тя е голям сноб, защото работи „в къщата на чужденци“ и приема себе си за по-специална от останалите.

Мария по никакъв начин не се подмазваше или не ни раболепничеше. Даваше непоискани съвети по всякакви теми – от домакинството през грижата за децата до модата. Толерирахме тази й черта, защото тя бе безценна и умееше да се справя с редовните трудности на живота в България. Отпушване на канализация, нарязване на дърва за огрев, чистене на големи прозорци (със стар вестник и бял оцет), готвене с ограничен и непредсказуем брой подправки бяха рутинните препятствия, с които тя се справяше.

Пуйка за Коледа

По онова време Коледа в България не се празнуваше, но през декември пазарите се пълнеха с домашни птици от местните ферми. Гъските се прибираха у дома и се угояваха за Нова Година на малките балкони.

„Ще взема много хубава“, каза Мария, сграбчи чантата за пране и тръгна към пазара. Тя ни показа да разберем, че присъствието ми само й пречи и вероятно би вдигнало цената. Аз, както подобава, зачаках завръщането й, което се случи след няколко часа. Мария се появи, тъпчеща с крака снега от ботушите си и във видимо лошо настроение.

„Този голям селяндур не ме пусна в трамвая!“, изръмжа тя. „Какво знае той?“

Мария бе преминала значително разстояние от пазара, носеща в чантата за пране две млади пуйки, които стояха срамежливо на входа на предната врата, вързани заедно за краката, и надничащи любопитно наоколо. Можех само да си представя, че извозването на добитък не бе позволено в градски транспорт и тя е била принудена да слезе и да ходи пеша.

Щастие неземно

Беше трудно всеки път, когато се опитвах да си купя нещо от магазините. Първо, не бях разбрала, че кимането с глава за „да” означаваше „не”, а „не”- „да”. Никой не говореше английски. Затова и неуверените опити да говоря български бяха жизненоважни. Извеждах дъщеря си на разходка из града и в търсене на различни неща – от сирене, което пристигаше в каци и трябваше да бъде обезсолявано, до портокали. Портокалите се намираха доста трудно. Пристигането им се отбелязваше с дълги опашки.

В огромния универсален магазин „ЦУМ“ първо трябваше да решиш какво искаш да купиш, после да примамиш продавач, който да ти напише сметката (понякога те се смиляваха над мен, защото нямах щастието да съм родена в България), след това да се редиш на опашката, за да платиш и да получиш квитанция, и после на друга, за да опаковат покупката ти в евтина хартия. И през цялото това време, никой никога не се усмихваше.

Връщах се у дома през улици, силно миришещи на канализация и зелени чушки. Чувствах се емоционално изтощена, но пък бях въодушевена, че съм се справила и донесла нещо полезно в къщи. Никога след това не съм изпитвала подобно чувство на удовлетвореност от пазаруване. Нещо, което моето изстрадало семейство може да потвърди.

Мария* не е истинското име на героя. Името е променено, за да не се разкрива идентичността на героя.

 
 

Часовете преди смъртта на Крис Корнел

| от chronicle.bg |

В полицейския доклад за смъртта на Крис Корнел са описани последните му часове. Там пише, че бодигардът на певеца, Мартин Кирстен, го е намерил в безсъзнание на пода в банята на хотелската му стая в 12:15 през нощта, „с течаща кръв от устата му и спортна лента около врата му“.

Според доклада Кирстен за последно вижда Корнел 45 минути преди смъртта му. Той минава през стаята на певеца, за да оправи компютъра му. Охранителят също така му дава две хапчета Ативан, за които Корнел има рецепта и взима против безпокойство. 5 минути по-късно, в 11:35, Корнел разговаря със съпругата си, Вики Корнел, и й казва със фъфлещ тон, че „може би е взел един-два ативана допълнително“.

В 12:15 Вики звъни на Кирстен и му казва „да види съпруга й, защото не звучал много добре“, добавяйки, че „звучал гроги и постоянно повтарял: „Уморен съм“.

Парамедиците пристигат в 1:00 през нощта, но не успяват да съживят Корнел. Доктор произнася смъртта му в 1:30. Малко след това полицаите пристига и започват разследване като един от тях се обажда на Вики, за да й съобщи лошата новина.

Ативанът третира лица, които страдат от тревожност и депресия чрез ефективно балансиране на някои химикали. Използването на лекарството може да доведе до появата на редица сериозни странични ефекти, включително влошаване на депресия, промени в настроението, загуба на паметта, халюцинации, възбуда и объркване.

 
 

5 актриси, за които сте забравили, че са участвали в „Prison Break“

| от chronicle.bg |

Покрай новите епизоди на „Prison Break“ си припомнихме и старите, няма как. Въпреки че сериалът става за гледане и в сегашния си вид, не можем да забравим носталгията от първите три сезона.

Ако и вие сте фенове на Майкъл Скофийлд и компания, разгледайте галерията, в която сме включили някои актриси, които участваха в „Prison Break“ още преди да придобият сегашната си известност.

 
 

Пролетен базар на книгата 2017: какво си струва да видим

| от chronicle.bg |

Пролетният базар на книгата – най-голямото книжно събитие за българския читател ще се проведе в следващите дни в Националния дворец на културата. От 23-ти май до 28-ми май (неделя) българските читатели ще могат да присъстват на много и разнообразни срещи с автори и издатели от страната и чужбина. Повече от 100 книгоиздатели и търговци участват в тазгодишното издание.

Официалното откриване е на 23-ти май от 11:00 ч. в мраморното фоайе на НДК. Гости на откриването ще бъдат спортистите Стефка Костадинова и Валери Йорданов, които ще представят юбилейни албуми, посветени на кариерите си.

В рамките на шестте дни на изложението, на щандовете на издателствата, както и на сцената на културната програма, ще се състоят близо 50 премиери на най-новите книжни заглавия у нас, а също четения и срещи с чуждестранни и български автори, сред които Александър Секулов, Антон Стайков, Бойка Асиова, Божана Апостолова, Владо Даверов, Владимир Попов, Георги Господинов, Димана Йорданова, Емил Андреев, Здравка Евтимова, Ивинела Самуилова, Йордан Велчев, Йорданка Белева, Константин Трендафилов, Милен Русков, Петър Чухов, Тони Николов, др.

Днес правим подбор на част от издателствата, които тази година ще вземат участие. Какво можете да намерите на техните щандове, вижте в галерията горе.

 
 

Ангелът от Манчестър – жената, оказала помощ на 50 деца от Манчестър

| от chronicle.bg |

След ужасяващата експлозия в Манчестър Арена в края на концерт на Ариана Гранде по улиците се изливат десетки паникьосани деца. Една жена, която чува взрива от близката гара Виктория, веднага се втурва да помогне. Тя събира колкото деца може на едно място, за да е по-лесно за родителите им да ги приберат.

48-годишната Пола Робинсън успява да събере около себе си 50-ина от децата, които са били на концерта, и да ги заведе в близкия хотел Холидей Ин. Там дава на децата топли напитки и се старае да ги успокои.  Тя публикува серия от постове във Facebook, с които да насочи близките на децата към мястото, включително – публикувайки телефонния си номер, за да могат да й се обадят за повече информация.

След експлозията, при която 22 деца загинаха, а над 50 бяха ранени, много родители са се опитвали да се свържат с децата си на концерта. Именно на част от тях Пола Робинсън успява да помогне. Заради нейната самоотверженост, медиите започват да я наричат „Ангелът от Манчестър“. Самата тя казва, че не е направила нищо героично.

Казва, че е публикувала информацията и телефона си във Facebook, защото всички проверяват социалната мрежа и това е бил за нея начинът да бъде от помощ. Тя самата е майка и баба и страда за живота за убитите деца.

Заради случилото се Ариана Гранде отложи останалата част от европейското си турне, казвайки в Twitter, че е съсипана.

Отговорност за терористичната атака пое „Ислямска държава“.