1 година #ДАНСwithME: София танцува! (Karneval sa ukusom suzavca*)

| от |

Преди 1 година назначиха Делян Пеевски за шеф на ДАНС. И за първи път това взриви не само социалната мрежа, но оттекна гръмко и в обществото. За 1 година много неща се промениха. Имаше много радости и разочарования. Няма как да е иначе. Оставката е близо, а всяко твърдение доколко протеста е допринесъл за нея е вярно и грешно едновременно. Припомняме един текст на главната редакторка на списание ELLE Bulgaria Мария Георгиева за сръбското списание Време. Датата е 1 август 2013.

Хиляди излизат по улиците всяка вечер, за да искат оставката на правителството и нови избори. Елегантно, креативно, достойно! Една необичайна и безкрайна засега революция, която може пък и да успее с музика вместо с пуцане – през погледа на Мария Георгиева, главен редактор на българското издание на сп. ELLE

 Статията е написана за брой 1178 на сръбското списание Време, на пазара от 1 август. 

1003415_10151772987636804_1540270341_n

Тук, на Балканите, обичаме музиката. В кръвта ни е. С музика ни посрещат от родилния дом, с музика ядем, пием и се женим, и пак с такава ни изпращат след сетния ни час. Тишината не ни е присъща. „Тихите“ революции без пуцане, както обичате да казвате вие сърбите – също. Но пък се случват. На няколко часа път от Белград – в София.

Вече месец и половина по улиците на българската столица излизат хиляди, за да искат оставката на правителството и нови избори, втори за тази година. И това е един от най-дългите, най-мирните и най-красиви протести в новата история на България, дори бих казала на Балканите, преглъщайки горчивия вкус от сълзотворен газ, залял наскоро Таксим.

Не, София не е Истанбул! София танцува! Елегантно, креативно, достойно… Въпросът от последните дни обаче е колко дълго протестът ще остане мирен? Вече никой не се пита кога правителството ще подаде оставка, защото то все по-категорично показва с дела и думи, че не зачита протестиращите. Най-голямото притеснение е докога ще издържат нервите на последните, които след 40 дни шествия, акомпанирани от палките на барабани, в нощта на 23 юли усетиха и ударите на полицейските палки. Дали българската революция трябва да премине в арабски модел или управляващите в страната ще се откажат от арабския си манталитет и ще чуят най-сетне протестиращите?

Тон за песен

На 14 юни един от най-скандалните депутати в България – Делян Пеевски, бе избран за шеф на Държавната агенция „Национална сигурност“ (ДАНС). Само за няколко часа хиляди софиянци излязоха пред Министерски съвет, въпреки поройния дъжд. Нарекоха протеста ДАНСwithMe (от абревиатурата ДАНС, „Танцувай с мен“). Няколко дни по-късно Пеевски бе отстранен, но стартира поредица от нови скандални назначения на коалиционното правителство начело с Пламен Орешарски от Българска социалистическа партия (БСП) – ключови постове бяха дадени на личности с криминално минало, за които се твърди, че обслужват олигархични интереси. Стигна се дори до назначаване и уволняване на зам.министъра на Министерство на Вътрешните Работи (МВР) в рамките само на няколко часа заради връзка в миналото със силови групировки.

Кой поведе хорото на площада?

На десетия ден от протестите видях момчета, облечени като авиатори. Носеха плакат: „Има ли пилот в самолета?“. „Не, само стюардеси са!“, пошегувах се аз, но замисляйки се, осъзнах, че този въпрос се отнася по-скоро до протестиращите, отколкото до управляващите. Разкрития в медиите показаха, че пилот в самолета на правителството има и той не е премиерът. Със скандалните назначения Пламен Орешарски даде повод на мнозина да видят в негово лице марионетка, на която дърпат конците.

Протестиращите обаче останаха без лидер. Не излъчиха нито един, който да ги поведе. Пазят се. Разчитат на енергията на колективния дух, която в един момент може да се окаже и безрезултатна, но поне пък е чиста. Вече месец и половина те са едно цяло – толкова романтично, че трудно за разбиране от политиците, които продължават да питат кой организира протестите. Както каза режисьорът Нидал Алгафари, доскоро приближен на социалистическата партия: „Вие, г-н Орешарски, с назначението на Пеевски, сте организаторът на протестите!“

Дори социалните мрежи не могат да бъдат набедени за организатор, тъй като Twitter в България няма силата на Twitter в Турция, а Facebook не е толкова политически ориентиран. Освен това много от българите нямат профили в социални мрежи.
„Гражданското общество у нас вече го има и то не е пасивно. В тяхното маломерно съзнание не се побира идеята, че е възможно да протестираш без да са ти платили”, пише един от най-активните в Twitter – @tennisfan, който признава, че допреди 14 юни използвал социалната мрежа само заради тениса, а сега туитовете и дните му са свързани с участието в протестите.

И Google пее!

Най-голямата услуга, която българските политици направиха на протеста, беше, че сплотиха народа срещу себе си, наричайки хората на улицата “платени”, “интернет лумпени“, “пияници“… МВР също даде своя принос чрез представянето на манипулирани данни за броя на протестиращите в първите дни. Социалните мрежи, както и повечето медии се взривиха от коментари и усърдно започнаха да разпространяват снимки, видео материали и мнения на експерти, доказващи, че хората са десетократно над официално обявената бройка 3000.

Колко българи всъщност подкрепят протеста е спорен въпрос, но има един начин да разберем колко припознават основния му лозунг „Червени боклуци” като свой. Ако помолим Google да илюстрира думата „боклук“, като резултат в първите 50 снимки ще излязат не само кофи и бали със смет, но и портрет на Сергей Станишев, председател на БСП. А когато Google пее, тонът няма как да е фалшив!

Последен валс

Така се казва една българска песен, станала химн на протестите през 1990 г. След падането на комунизма в страната недоволство имаше главно заради бедността. Под бедни обаче не разбирайте социално слабите и безработните от Европа или САЩ. В България за бедни се определят пенсионери, лекари, учители… България е с най-ниската средна заплата в Европейския съюз и единствената, в която автомонтьор изкарва повече от професор в университета.

Последният протест у нас, който свали дясно-центристкото правителство през февруари 2013, беше именно срещу бедността и по-конкретно срещу високите сметки за електричество.

Днес протестът е различен. Тук са не само учители, майки, социално слаби… Тук са много адвокати, банкери, мениджъри, които получават десетократно над средната работна заплата. Ще ги познаете по марковите костюми и скъпите обувки. И те са на хорото ръка за ръка с масата българи, облечени от магазини втора употреба. Мъже, жени, деца, кърмачета, възрастни с бастуни, инвалиди, кучета… Десни и леви по убеждения, те искат промяна на системата на корумпирана политика, която води страната надолу. Това не е протест за смяна на сегашното коалиционно правителство начело със социалисти със старото центристко управление, свалено месеци по-рано, това е протест за коренна промяна. Протест за ценности!

„Тук съм, защото искам да видя морал в политиците!”, каза ми на площада една жена, която имала приятелски отношения със семейството на премиера. „Не се притеснявам, че ще ме видят по новините. Приятелите са, за да те пазят от грешки. А това правителство много сбърка”.

Женски хор

Интересна теория за ролята на жените в този протест ми разви една приятелка Мария Найденова – лекар, чийто деца учат в университети в чужбина, а тя е всеки ден на площада: „Жените са пацифисти по природа. Те не тръгват на война, а пазят семейното огнище. Днешните жени са ядрото, вкусът и очарованието на протеста. В началото усетиха болка и обида, обърнаха се с гняв назад – към пропилените години, към прокудените деца в чужбина, към всички онези моменти, когато мъжете бяха по площадите и размахваха юмрук, а на жените бе отредена ролята на полунеми домакини или пейзажен фон. Днес те нахлуха на площада не с камъни и оръжие, а със смях, песни и хора. Почувствали изведнъж Свободата, която също е в женски род!”

 

Песента на един емигрант

„Често ми задават въпроса: „Нали те няма в България, какво ти пука?”, пише ми 31-годишният Александър Николов, който живее в Австралия, работи за рекламна агенция и следи всяка минута от събитията у нас. „Този път е различно. Протестът е за основни ценности – морал, честност и отговорност. Аз не се боря за физическото си оцеляване в България. Боря се у мен да остане желанието да запазя българското си гражданство, да запазя желанието децата ми да учат български. Този протест ми вдъхна тази надежда, че българското общество, не е изгнило, че все още блещука искрица надежда.

Да, емигрант съм физически. Но не съм емигрирал духовно. Всъщност дори не бих се определил като емигрант, по-скоро бих казал, че съм гражданин на света. Избрал съм работа, която ми харесва. Тази работа най-често ме праща далеч от България физически, но заради нея следя отблизо всичко, което се случва. Дори повече от голяма част от хората, живеещи в страната. Затова аз не съм емигрант. Емигранти са тези, чиито интереси се изчерпват със салатката, ракийката и ще се ожени ли Ферхунда. Те са емигрирали духовно, отчаяни от безкрайно много излъгани надежди. Този протест е най-вече за тях. Според мен това е последният ни шанс да имаме истинско, зряло гражданско общество. Изпуснем ли го, изпускаме последния влак към истинската демокрация. В ЕС също има корупция, злоупотреби с власт, криминални организации. Разликата е, че гражданското общество е създало крайна нетърпимост към тях. Когато направиш грешка – подаваш оставка. Българите направихме първата крачка. Дали ще имаме сили да извървим целия път, само времето ще покаже. Тук ще цитирам моя приятел – покойния македонски журналист Никола Младенов, който казва “По природа съм оптимист, по общество песимист”. Засега и аз така.”

Музиката зад площада

Много от хората в София не излизат на протест, защото работата им не го позволява. А тя е по-важна за физическото им оцеляване. 48-годишната журналистка Станислава Петкова работи на няколко места, за да издържа семейството си. „Гледайки новините за протестите отстрани, изпадам в обичайното състояние на нацията – тъга. Много съм объркана, защото вече не вярвам на никого и не виждам полезен ход, сякаш ситуацията е патова. Еуфорията не ражда мъдрост. А че тези управляващи не обичат народа си, вече е ясно за всички. Да замина от България с танцова стъпка? Не искам да напускам! Но само в последния месец три приятелски семейства прекрачват границата: Австралия, Канада, Испания… И защото не мога да съм апатична, и защото не мога да ходя на протести, си сложих транспарант на балкона. Написах: „Аз протестирам!!!” с дебели лилави пастели на голям картон. Обаче се оказа, че не е достатъчно голям и само аз, мъжът ми и няколко съседки знаем, че съм го сложила. Тъжно!”

Оркестър за сватби и погребения

Свирки, тъпани, чинели, дори тигани и черпаци озвучават центъра на София всяка вечер. Не бяха оркестър, но станаха. С музикален съпровод креативни българи изнасят представления – видяха политиците във всякакви маски, ожениха ги, погребаха ги… Дори символът на Френската революция от шедьовъра на Дьолакроа намери свое красиво превъплъщение в модела Таня Илиева. Нейната разголена снимка обиколи световните медии, предизвика разнородни коментари, много от Facebook профилите дори бяха докладвани и блокирани за 48 часа, но сцената остана една от най-запомнящите се.

Революцията в София рядко губеше красотата и чувството си за хумор. Провокаторите бързо се извеждаха от шествието от полицаите, които през първите 40 дни получаваха овации, вода и цветя от протестиращите.

Crna mačka beli mačor (или черна нощ, бял автобус)

Не, този сценарий от 40-ия ден на българското протестно лято не е за Кустурица. Не бих казала, че е и за Оливър Стоун. Но мнозина смятат, че въпросната нощ се случи по сценарий. Хиляди протестиращи на 23 юли окупираха Парламента, в който се намираха 109 депутати, министри и журналисти. Народните представители възнамеряваха да гласуват 1 млрд. заем без да обяснят 40% от тези пари за какво са нужни. “Ние не искаме да бъдем Гърция в ЕС”, крещеше костюмиран банкер на средна възраст пред Парламента, който няколко минути по-късно избутваше кофи за боклук за блокадата.

Какво се случи накратко? Към 22 часа около Парламента започнаха да се струпват полицейски кордони, а зад загражденията качиха част от политиците в бял автобус. Протестиращите бяха твърдо решени да не пропускат никого. Мъже, жени, деца, възрастни хора… На блокадите имаше всякакви. Аз също бях там – 3 седмици след тежка операция на коляното. На първа линия на живата верига. Колеги фоторепортери ме изведоха насила, защото знаеха какво предстои. До последно не вярвах, че ще се стигне до сблъсъци между полицията и протестиращите, но се случи. В най-черната нощ от протестите палките не биеха по барабани, а по хората. Изпочупени стъкла на автобуса, неуспешен опит за извеждане на депутатите, ранени протестиращи и полицаи.

Не искам да съдя нито едните, нито другите. Блокадата е гражданско неподчинение, позволено от закона. Полицейските части пък са длъжни да осигурят кордон за извеждането на хората от Парламента. Според преподавател от Академията на МВР обаче акцията не беше ръководена по учебник, полицаите позволиха на протестиращите да се промъкнат зад гърба им, а и никой не извика „Освободете път, ще употребим сила”, както би трябвало. Много други като мен също са убедени, че хаотичните действия на полицията в онази нощ не са били продиктувани от непрофесионализъм, а от поредния политически сценарий, който да дисквалифицира протестът като мирен. Уви, твърде слаб, за да вдъхнови режисьори от световна величина.

На бис

Премиерът мълчи. Бившият премиер, изпаднал в опозиция, вероятно не си дава сметка, че ситуацията не в негова полза. Той също мълчи. А когато се случи да каже нещо, говори за тена на кожата си. И че иска да е рус.

Само протестиращите крещят, предизвикани от управляващите на бис! “Вече не ви искаме оставката, искаме ви в затвора”, гласеше един лозунг от онзи ден. „Карнавалът загрубя – написа Райко Байчев във в. „Стандарт“ – този протест няма да свърши нито скоро, нито с оставка.“

Аз обаче вярвам, че ще остане многолюден, интелигентен и мирен. Защото искам двете ми деца един ден да се гордеят с историята на страната си и да запазят българските си паспорти! При мен това засега се случва по принуда…

 
 

Кортни Кокс спря да крие възрастта си

| от chronicle.bg |

Актрисата Кортни Кокс се отказа от козметичната хирургия.

Тя посочи, че това е нещо, към което човек не трябва да пристъпва с лекота. Въпреки че през последните години тя се възползва многократно от услугите й, днес актрисата вече не смята да се докосва повече до козметичната хирургия.

В интервю за модно списание Кортни Кокс призна, че е премахнала всичките си филъри и вече е толкова естествена, колкото може да бъде.

„Чувствам се по-добре, защото изглеждам като себе си. Мисля, че сега приличам повече на човека, който бях“, казва актрисата.

53-годишната Кокс стана известна с ролята си на Моника Гелър в сериала „Приятели“ през 90-те години. Казва, че днес вече е приела, че тялото й ще остарява и външният й вид ще се променя.

„Всичко ще тръгне надолу. Това не са бръчки, това са линиите на усмивката“, казва тя.

“Научих се да прегръщам движението и да разбера, че филърите не са ми приятели”, допълва тя.

 
 

Типажите, които не искаш да срещаш в градския транспорт, но ти се налага

| от chronicle.bg |

Градският транспорт, особено в столицата, е място, на което можеш да видиш всичко. Ако имаш късмет – можеш да видиш политик, актьор или човека, по когото си падаш от няколко месеца. Ако нямаш късмет – някой може да маструбира на съседната седалка, без да подозираш, докато четеш задълбочено „Физика на тъгата“. И все пак градският транспорт в София се слави с това, че винаги може да се окажеш въвлечен в интересен разговор, искаш или не. Понякога може дори да те цитират в „Дочуто в София“. Има обаче характерни персонажи, които присъстват в много от пътуванията.

Бабата, която вярва в Идеята

„Всички знаем, че преди ’89-а си беше най-добре. Нямаше ги тия неща – смартфони, глупости. Всеки си гледаше работата, а не си показваше голотиите!“ Всичко това с патос и зъл поглед към девойката със заголено пъпче, която тъкмо й е освободила място да седне. Няма значение дали някой я слуша, гледа или й обръща внимание по друг начин, тя винаги е там и държи да се знае. И да се знае, че идеята не е забравена.

Дядото антикомунист

Разбираш кога се е качил на секундата. Сяда на прясно освободено място с псувня срещу „братята руси“ на уста, разказвайки на всички пътуващи наоколо как по-добре в комунизма е било само за празноглавците, дето не загряват колко назад сме се върнали заради тия „комунияги“. Шегува се с бурния напредък в строителството на метрото от 60-те години до днес. После, показвайки електронния си часовник, напомня колко дълго се е чакало за радио и за кола преди 89-а. Всъщност може да си остане само с първата реплика на уста, но ако установите зрителен контакт, няма как да не чуете останалата част от историята.

Вярващият тип

„Вярвате ли в Бог? Знаете ли как звучи гласът на Бог?“. В добрия случай само вие ще изслушате лекцията и ще се изместите бавно и тактично към вратата, преди да разберете повече, отколкото искате да знаете за Сътворението. В лошия – ще е придружил лекцията си от портативен високоговорител, така че целият автобус да знае (true story).

Пияният господин

Около него се носи характерен аромат, който подсказва, че там, където е ходил, се сервира и мезе. Той обича да заговаря мъже и жени. Най-често жени. Най-често толкова млади, че не би погледнал към тях трезвен, без да се засрами. Но сега държи да протече комуникация от по-личен характер, която да започва с реплика от типа на: „Шшшшш… ти с тия… ти…сигурно…ааа!“ Всичко това – при огромното нежелание от страна на събеседничката да участва в разговора.

Емигрантът, който знае всичко

Той е емигрант, който живее в Испания/Англия/Италия, затова всичко в София му се струва селско и провинциално, макар и самият той да идва от село край Враца, в което са преминали ¾ от живота му, а това си личи и по хавайската риза от 90-те на гърба му. Няма значение дали мие чинии в Испания, или работи по строежите, важно е да ти разкаже колко по-добре е там и колко по-тъпо е в България. В добрия случай – пътувате само една спирка. В лошия – качил се е от „Люлин“ и планира да слезе на Летището, а вие отивате към „Младост“ със същото влакче.

Готиният тийнейджър

„Бате, тоя тука, бате, все едно виж го как ме гледа, бате, абе братле, направо…“. Готиният тийнейджър ще застане съвсем близо до ухото ви, за да разкаже по смартфона чрез хендсфри на свой приятел/съученик как смърди в метрото/автобуса/трамвая и как, бате, тоя чичо/леля, дето е застанал/а точно до него, е… И тук разбирате за себе си тонове неочаквана информация, сякаш всъщност не сте там, а в друга вселена.

 
 

Джони Деп се извини за шегата, че е време Тръмп да бъде убит

| от chronicle.bg по БТА |

Актьорът Джони Деп се извини за шегата, че може би е време да бъде убит Доналд Тръмп.

В изявление, разпространено чрез списание „Пийпъл“ Деп каза, че думите са били проява на „лош вкус“, че се е опитал да се пошегува, но не му се е получило, искал е само да разсмее публиката и не е имал лоши намерения.

По време на своя проява на музикалния фестивал в Гластънбъри, Великобритания, звездата от „Карибски пирати“, споменавайки Тръмп, попита откога актьор не е убивал американски президент, имайки предвид убийството на президента Ейбрахам Линкълм, застрелян през 1865 г. от актьора Джон Уилкс Бут.

След това Деп каза, че наистина това отдавна не се е случвало и „може би вече е време“.

Думите му предизвикаха остра критика от страна на привържениците на Тръмп.

Миналия месец актрисата Кaти Грифин също бе разкритикувана, след като се появи нейна снимка, на която тя държи маска, приличаща на окървавената глава на американския президент. Заради това Си Ен Ен уволни Грифин от новогодишното си предаване.

кати грифин, доналд тръмп, глава

 
 

Хари Потър навърши 20 години

| от chronicle.bg, по БТА |

Хари Потър навърши 20 години, тъй като първата книга от поредицата за детето магьосник „Хари Потър и Философския камък“ беше публикувана на 26 юни 1997 година, съобщи в. „Дейли мирър“.

За две десетилетия сиракът с белег на челото измина дълъг път от килера под стълбите на ул. „Привит драйв“ 4 до франчайза на стойност почти 24,5 милиарда щатски долара.

Освен в книгите, филмите и тематичните паркове, любимецът на Хогуортс размаха магическа пръчка и в Уест енд в Лондон. Пиесата „Хари Потър и Прокълнатото дете“ спечели безпрецедентните 9 награди „лорънс Оливие“. Има и успешен сайт „Потърмор“, търговски артикули и, разбира се, втори спин-оф на „Фантастични животни“ с Еди Редмейн в главната роля, който скоро ще излезе в кината.

„Смятам,че може да очаквате внуците Ви да се редят на опашка, за да гледат новите филмови адаптации след 50 години и повече“, каза Джон Грейнджър, който е автор на книга за поредицата и пише докторантура за героя.

„Когато хората говорят за популярна литература след 100 години, те ще наричат това века на Джоан К. Роулинг, както в наши дни говорим за епохата на Дикенс. Имайки предвид, че „Уорнър брадърс“ притежават правата на адаптациите, смятам, че ще виждаме такива, както и спин-офи, дори след като Роулинг не е сред нас“, добави той.

„Книгите са изпълнени с приключения и обрати. Наскоро направихме проучване и Хари Потър отново беше най-предпочитан при 16 до 24-годишните. Причините бяха забележителни. Една от основните беше, че книгите показват, че няма нищо лошо да бъдеш различен и да водиш вътрешна борба с чувствата си. Те съдържат онзи елемент за тийнейджърите, които воюват срещу злото, но след това се обръщат към проблеми от истинския живот. Книгите говорят директно на децата и младежите“, каза Сю Уилкинсън, директор на благотворителна читателска организация.

Самата история как е създаден Хари Потър, е почти магическа. Джоан К. Роулинг била самотна майка на помощи. Идеята за Хари й дошла, докато чакала закъсняващ влак през 1990 г. Тя започнала да пише всеки ден в две квартални кафенета в Единбург. През 1995 г. изпратила първия ръкопис на 12 издатели, но получила само откази. Година по-късно обаче, писателката имала късмет. Издателство „Блумсбъри“ харесало историята, следвайки съвета на Алис Нютън – 8-годишната дъщеря на един от шефовете. Те издали първите 1000 копия на 26 юни 1997 г. и бързо осъзнали, че трябват още. След 5 години Джоан К. Роулинг спечелила почти 306 милиона щатски долара, а днес състоянието й е над 772 милиона долара.

Умението й да надгражда възрастовата граница на поредицата заедно с това на читателите й, се оказа печелившо. Ако първата книга бе насочена основно към 8-годишните, последната прикова интереса на по-големи тийнейджъри. Темите ставаха по-мрачни, чувствата по-сложни, а насилието по-явно.

Вероятно също толкова важен е и умелият начин, по който 51-годишната Джоан К. Роулинг привлече и двата пола. Хари е от мъжки пол, защото писателката осъзнала, че малките момчета не четат за малки момичета.

След като историите станаха по-мрачни, „Блумсбъри“ публикуваха книгите с корици за възрастни, за да заяви, че вече адресатите са и от различно поколение, освен от различни полове.

Джоан К. Роулинг отказа да се обвърже с фирми, които според нея щяха да злоупотребят с Хари Потър или не се вписваха в собствените й убеждения, като „Макдоналдс“.

Според Джулиан Харисън, куратор на изложбата „Хари Потър: История на магията“ в Британската библиотека, има още един фактор за успеха на героя. Това е, че някои от историите в книгите, са заимствани от митове и легенди, които вече познаваме, като съществуването на еднорозите.

„Историите изглеждат свежи, но може да се каже, че ни е генетично заложено да ги харесваме. Това е гениално“, каза той