Враждата на книгите

| от |

Украйна е решена да намали дела на руските книги на украинския книжен пазар. Киев забрани и разпространението по кабелната мрежа на няколко руски телевизии. Войната се прехвърля и на културния фронт, пише Дойче веле.

Украинското правителство иска да въведе лицензи за руски книги в рамките на т. нар. „секторни“ санкции. „Тази мярка ще засегне не само руските, а и всички чуждестранни книги“, заяви на специална пресконференция украинският вицепремиер Александър Сич. Той подчерта, че 80 процента от продаваните в Украйна книги се печатат в Русия. Вицепремиерът изтъкна, че не всички руски книги били лоши. „Възмутен“ бил обаче, че огромната част руски книги били „треторазредна литература“. „Като че ли Украйна е сметище, на което се изхвърля всичко, от което руското общество няма нужда. Освен това пазарът се наводнява с книги, които целят дестабилизирането на Украйна“, заяви той.

Повече украинска литература

Ръководителката на обществената организация „Форум на издателите“ Александра Ковай недоумява по какви критерии може да се извършва селекцията на руските книги за украинския книжен пазар. „Украинските книжарници са наводнени от долнокачествени руски книги и популярна литература. Но има и висококачествени издания, единствени по рода си за украинския пазар“, казва Ковай. Организацията „Форум на издателите“ организира ежегодни конгреси на издателите в град Лвов. Александра Ковай смята, че трябва да бъде увеличен дела на украинската литература в търговската мрежа.

В източните региони на страната 99 процента от продаваните книги са от Русия. „Но всяка книжарница трябва сама да определя какво да предлага на книгопазара“, казва тя. Ковай отхърля категорично твърденията в руската преса, че тазгодишният конгрес на издателите в Лвов щял да бойкотира руската литература. „Ние заявихме само, че тази година в конгреса няма да участват руски издателства. Руски писатели обаче ще провеждат дискусии и ще четат от свои произведения“, казва тя в разговор с Дойче Веле.

Участието на руски издателства би могло да стане повод за провокации не само в Лвов, но и в Русия, смята известният киевски писател Андрей Курков, който пише книгите си на руски език. Украинскоговорящият писател Володимир Цибулко заявява в разговор с Дойче Веле, че подкрепя инициативата на „Форума на издателите“, но същевременно предупреждава за опасността от „война“ срещу руските книги. В Украйна има много рускоговорящи читатели. „Ако гледаме на книгопроизводството като на бизнес, трябва да намалим вноса на книги от Русия и да печатаме руските книги в Украйна“, казва писателят.

Растяща враждебност

Жертва на растящата враждебност между украинци и руснаци станаха и няколко телевизионни канала. Наскоро беше забранено разпространението на „RTR-Planeta“, „Russland 24″, „Zentr-International“. „NTV-Mir“, защото водели пропагадна война срещу Украйна. Държавният комитет за кинематография забрани излъчването на руска телевизионна серия и един руски игрален филм, защото „унижавали“ украинския език, хората и държавата и „изкривявяли“ исторически факти. В контекста на анексията на Крим и боевете в региона на Донбас в украинското общество се разширява кампанията за бойкот на руски банки, бензиностанции и стоки. А украинските футболни запалянковци неуморно композират песни срещу Путин за агитките по стадионите и ги разпространяват из цялата страна чрез интернет.

 
 

Елизабет Мос – актрисата с безброй лица

| от chronicle.bg |

Елизабет Мос е името на този сезон, а 2017-а определено е нейната година. Актрисата участва във филма „Площадът“, който беше отличен със „Златна палма“ на 70-ия годишен кинофестивал в Кан. Той осмива нетолерантността на хората на изкуството и буржоата в Европа към мигрантите, бежанците и бездомниците.

Мос е и в главната роля в хитовия сериал „Историята на прислужницата“ (Handmaid’s Tale) по романа на Маргарет Атууд. Предстои да я гледаме в един и същ сериал с Никол Кидман съвсем скоро.

Със сигурност обаче всички си я спомняме като Пеги от „Момчетата от Медисън авеню“ – роля, която изпълняваше от 2007 до 2015 година. Елизабет Мос обаче доказа, че е много повече от персонажа си и именно след финала на сериала тя започна да разкрива пълния си потенциал, хващайки се с цяла поредица интересни проекти.

Елизабет Сингълтън Мос е родена през 1982 година в Лос Анджелис в семейството на музиканти. Отгледана е в традицията на сциентологията – „учение“, според което всеки минал живот има неестествени преживявания, полепнали по телата ни като кърлежи и това е причината индивидът да е в конфликт с обществото и да не може да се приспособи към живота. За да се промени това, миналите преживявания, наречени енграми, трябва да бъдат открити и премахнати.

Първоначално си мечтае да стане професионална танцьорка, а в ранното си тийнейджърство заминава за Ню Йорк, за да учи балет. Учи танци и в следващите години, въпреки че започва да получава и роли като актриса. За да успее да балансира между образованието и кариерата си, започва да учи у дома и завършва гимназия през 1999 година, когато е само на 16.

Преди да е навършила 35 години, тя вече се е появявала в 76 продукции – филми и сериали, продуцирала е филм и сериал, появявала се е и на сцената.

Въпреки че има малки роли във филми и сериали още преди да навърши 16, големият й пробив идва с ролята на Зоуи Барлет в сериала „Западното крило“, в който играе дъщеря на персонажа на Мартин Шийн. Тя е Зоуи до 2006 година и се превръща в образ, неразделен от четвъртия сезон на шоуто с достоверната си игра.

Участва заедно с Уинона Райдър и Анджелина Джоли във филма „Луди години“ (1999). Въпреки че след това се снима в редица други филми, лудото приключение за нея започва с появата на сериала „Момчетата от Медисън авеню“. В периода получава пет номинации за Еми. Говорейки за кастинга, с който е избрана, Мос разказва: „Явих се на прослужване (за ролята). По това време имаше сценарии за два пилотни епизода, за които всички говореха по това време, че са наистина добри, и „Момчетата от Медисън авеню“ беше единият от тях“. Докато се снима в сериала Мос, прави и дебюта си на Бродуей в пиесата от Дейвид Мамет „Speed-the-Plow“. През 2012 година получава ролята на Галатея Дънкъл във филма по култовия роман на Джак Керуак „По пътя“.

Мос играе и ролята на детектив Робин Грифин в сериала от 2013 година „Top of the Lake”, в който през 2017-а ще я видим да си партнира с Никол Кидман. Най-забележителното е, че Елизабет Мос е различна във абсолютно всяка от ролите си – актьорската й игра се променя радикално спрямо ролята, тя се слива с персонажа си и всички, които са я гледали в ролята на Пеги, няма да повярат, че същата актриса играе и ролята на Офред в „Историята на прислужницата“ и със сигурност ще видят напълно различно лице в ролята на Робин Грифин.

По повод успешната 2017 г. за Елизабет Мос, предлагаме ви да видите някои от най-знаковите й роли + бонус (нейна снимка от 2003 година).

 
 

All work and no play makes Jack a dull boy: Защо „Сиянието“ е велик филм

| от |

През 1980 година на екран излиза един от най-добрите, тотално безобразни шедьоври на маестро Стенли Кубрик и това е „Сиянието“. Тъй като Кубрик е огромен режисьор много хора обичат да слагат филмите му под общ знаменател или да омаловажават някои за сметка на друго великолепие на седмото изкуство „Портокал с часовников механизъм“.

„Сиянието“ на Кубрик, Кинг, Никълсън и Дювал обаче си остава черешката на тортата във филмографията на лудия американец. Обагрен в червено, оранжево и златно, окъпан в сюрреалистично-насилствени нотки, монотонен и безобразно клаустрофобичен, „Сиянието“ е най-добрата адаптация по роман на Стивън Кинг до момента и е най-голямото изпитание в кариерата на Джак Никълсън и Шели Дювал. Както и в тази на малкия Дани Лойд, на който макар да принадлежи една от най-известните реплики от филма: „Redrum“, той – по онова време на възраст от 6 години – така и не разбира, че снима хорър. Наистина ли?

Стенли Кубрик лично се грижи за малкото момче, като за сметка на това почти съсипва останалите актьори в продукцията. А в „Сиянието“ те наистина са малко.

Джак Никълсън и Шели Дювал многократно обясняват, че онова, което им се е налагало да правят на снимачната площадка на хоръра си остава най-трудно в кариерата им. 30 години по-късно това не се е променило. Дювал отдавна не играе, а Никълсън е еййй толкова голям, а когато го гледате в „Сиянието“ разбирате защо, по дяволите, е гигантът на седмото изкуство дори и на 80 години.

Когато започва да работи с Кубрик по „Сиянието“ Джак Никълсън е в началото на 40-те и само преди няколко години е снимал с Милош Форман „Полет над кукувиче гнездо“ и впоследствие е провъзгласил режисьора за откачалка, с която не може да се разбере. Но Стенли Кубрик е големият залък, който малко хора успяват да преглътнат, макар това да не си личи в монтирания материал.

Шели Дювал, която играе главната женска роля, дълго нарича Кубрик „най-ужасния човек, с когото съм работила“, а години по-късно обяснява, че въпреки търканията, които двамата имат по време на снимките, е научила много от него. Та това е шибаният Кубрик, всеки би научил по нещо.

Сиянието“ е шедьовър, който хваща материалът на Стивън Кинг, само три години по-рано публикуван в роман, и му носи безсмъртие. Стивън Кинг също не успява да се оправи със Стенли Кубрик и до днес мрази тази адаптация по своя роман. „Сиянието“ обаче е толкова по-голям от всеки един от създателите си, че сам по себе си вече е вселена и материал, който вдъхновява множество хора и течения в различен тип комерсиално или не, изкуство. Кадри от филма са използвани в множество клипове. А дълбоките, геометрични и тягосни сцени окъпани в оранжево, странно напомнят на Червената стая от „Туин Пийкс“.

От Massive Attack до Slipknot, има цели музикални епопеи посветени на „Сиянието“.

„Сиянието“ носи безобразната подтиснатост на ужаса, който още не се е случил, но ти го чакаш във всеки един миг. Като подплашена котка, която усеща, че идва смъртоносна буря. Съспенсът опънат като ластик, който се къса рязко, се засилва от безкрайните празни коридори на огромния хотел, в който се развива действието, от малкото колело на Дани, което се върти ли върти по оранжевите краски на килима, от дразнещия писклив глас на Уенди, която иска да е перфектна домакиня, но по-скоро наподобява чувството на скомина у човека, и като Джак… Като лудия Джак, който във всеки един миг, сцена след сцена, изглежда като някой, който би те изял, но преди това би те пребил с бухалка. Просто за кеф.

Хичкок е казал, че ужасът не се създава от това просто да покажеш кръв и чудовища на екран, а да дадеш на зрителя съвсем малък поглед, като сянка, пръски, писъци и неговото въображение ще свърши останалото. Защото по-голям ужас от онзи, който някой може да създаде в главата си няма. Освен може би този в главата на Стенли Кубрик.

Използвайки похватите да създаде клаустрофобия в широко пространство, да усетиш чувство на ужас в място, окъпано в топли цветове, Стели Кубрик строи малка чуплива, страшна и истерична кула от карти, в която вкарва митологията на Кинг – за сиянието, което определени хора притежават и те имат специални способности – примесва я с на пръв поглед човешка драма и доукрасява с Джак Никълсън с брадва.

Репликата „Here’s Johnny“ произнесена от Никълсън на фона на полуизкорубената врата на една стая, в която Уенди крещи истерично, докато той се опитва да я убие, отнема 3 дни заснемане и най-малкото 30 броя нещастни врати в бяло. Днес това ни се струва незначително на фона на сцената, която имаме като финален вариант. Една от най-разпознаваемите сцени в модерното кино изобщо.

„Сиянието“ е от филмите, които може и да не сте гледали, но почти всеки човек може да познае поне по няколко детайла от него. От близначките в коридора, през оранжевия килим, до сцената с брадвата или моя личен фаворит – тази с бухалката, снимана точно 127 пъти, всеки си има своя фаворит. А финалният вариант е истеричен ужас и една луда потна жена, която не иска да бъде докосвана от Джак Никълсън, който изглежда по-страшен и от най-гнусната версия на Торбалан.

От „Уенди, прибрах се“, през „Ето го Джони“, „Червена стая, червена стая“ до известната стара поговорка „All work and no play makes Jack a dull boy“, всичко в „Сиянието“ е код, който, разбира се, ще бъде разкрит с финалния кадър. Защото филмът е шедьовър, дори 37 години по-късно. Мисля, че го казахме в началото, но да го повторим пак…       

 
 

Ема Стоун е супер яка

| от |

Ема Стоун е новото любимо момиче на Холивуд. И на Америка. И на киното. И има защо.

Талантлива, чаровна, специфично красива, някак порцеланова и с чувство за хумор, Стоун обединява в себе си качества, които дават осанката на звезда.

Тази година списание Time постави Ема, заедно с още няколко звезди, в своята класация за най-влиятелни хора на планетата. Това е годината, в която тя става едва 27-ата актриса, която печели „Оскар“ за изпълнението си в мюзикъл и е първата от 1972 година насам, която го прави за „главна женска роля“. Преди това е Лайза Минели, а мюзикълът е „Кабаре“.

Ема Стоун започва кариерата си още като тийнейджър, но някъде след 15 годишна възраст решава, че ще преследва именно тази амбиция. Съответно започва да играе в малки и нискобюджетни телевизионни продукции и да взима незначителни роли в сериали.

Първият й успех идва през 2007-а, когато играе една от основните роли в сериала Drive. Макар да е номиниран за „Еми“ и да има прилична публика, сериалът не успява да бъде подновен за втори сезон, нито има някакъв особен комерсиален успех. Благодарение на него обаче Ема стъпва в киното. Появява се първата й роля – в „Суперяки“. Сет Роугън харесва комедийния й заряд и я кани в продукцията след дълъг кастинг. Може би именно хуморът дава начален шут на кариерата на Стоун, защото от тогава чак до 2010-а, когато получава първата си номинация за „Златен глобус“, тя прави малки роли в различни комедии. Къде по-добри, къде по-лоши.

„Лесна, А?“ е онова, което я изстрелва в стратосферата на успеха. Гимназиална комедия, която се опитва да разчупи клишетата и стереотипите на жанра има чувство за хумор, а Стоун стои в центъра й като перфектната червенокоса откачалка, която може да понесе шегите и да ги износи на гърба си.

Трябва да мине година след „Лесна, А?“, за да може Ема да заслужи първата си роля в така наречената сериозна продукция или драма. Драмата пък е адаптация по чудесния роман на Катрин Стокет „Слугинята“ и е преведен у нас като „Южнячки“. Иначе The Help е трогателен и чудесен филм и книга. Ема Стоун, Виола Дейвис, Октавия Спенсър, Джесика Частейн и Брайс Далас Хауърд съставляват основното звено жени в малък град, които се опитват по свой си начин, да запазят стереотипите на добрата домакиня, да победят расизма, да останат женствени и някак да имат хулигански изцепки. „Южнячки“ е чудесен филм, прави всичките си актриси звезди, но така и не носи на Стоун номинация за „Оскар“ за разлика от останалата част от каста.

Трябва да минат още няколко години до смазващия „Бърдмен“ на Иняриту, за да може Академията да я забележи най-после. Междувременно тя работи отново със Сет Роугън в The Interview, прави един “Спайдърмен“ заедно с гаджето си по онова време Андрю Гарфилд, снима два пъти с Райън Гослинг (филмите са „Оглупели от любов“ и „Гангстерски отдел“), работи с Уди Алън за първи път в подценения, но вълшебен „Магия в полунощ“ и изпълнява една своя мечта – да води SNL.

В момента Стоун е на върха на славата си и е супер яка. Може да пее, да танцува, да прави фокуси (за справка може да видите интервюто й за Vogue и рубриката 73 questions). Тя има „Оскар“ и независимо какво казват хората за La la land, Ема е чудесна в тази продукция и вярваме, никой друг не би се справил така добре в нея.

Междувременно в момента актрисата завърши снимките по филма Battle of the Sexes, където играе тенис шампиона Били Джийн Кинг в нейния известен мач от 1973 година с друго тенис величие Боби Ригс. Също така Ема ще бъде новата Круела де Вил, което някак й стои по-добре и от далматинско палто, и снима сериал с Джона Хил – Maniac. И към всичко това, като черешката на тортата, добавяме факта, че наскоро беше обявено, че актрисата ще участва в новия филм на гръка Йоргос Лантимос.

Може би, защото тя може всичко. Но както гласи заглавието – да, Ема Стоун е супер яка.

 
 

#BookClub: Летен гайд за четене

| от |

Това лято, преди да отлетиш за някоя топла точка или да се пренесеш на родно или чужбинско черноморие, бъди добре зареден с книги. Защото лятното четене е като лятното къпане – наложително е и е добре да се прави всеки ден. Дори по два пъти на ден. За целта ние имаме кратък списък от пет заглавия, с които потенциално може да прекараш няколко чудесни часа.

„Серафина и черният плащ“, Робърт Бийти

Серафина е странно малко момиче, което има афинитет към скривалища и мистерии. Тя живее в тайните подземия на огромното имение Билтмор и става свидетел на зъл пъклен план, в който мъж с черен плащ краде деца. Серафина е най-новото интересно и забавно творение на детската литуратура, което обединява в себе си мистерия, трилър и фентъзи елементи. Това е първата книга от трилогията, която препоръчваме.

„Ето така я губиш“, Джуно Диас

Джуно Диас е носител на „Пулицър“ за литература, а това е първият му сборник с разкази у нас. Дългоочаквана и чудесна, тази книга съдържа истории, които могат да ти скъсат сърцето, да те разплачат и понякога дори, да те разсмеят. Как я губиш и защо, какво се случва и как тялото ти буквално страда… Джуно Диас намира думите, с които да изрази най-силно най-простите емоции, каквито са обичта и любовта.

„Туин Пийкс: Автобиографията на специалния агент на ФБР Дейл Купър; Тайният дневник на Лора Палмър

Който не е чел дневника на Лора Палмър и записките на агент Дейл Купар преди много години, когато излязоха за първи път, сега има шанс да го направи. Възраждането на сюрреалистичния епос „Туин Пийкс“ е нашето guilty pleasure. Четем и гледаме.

„Последното раздаване“, Майкъл Добс

Паралелно с размазващия сезон на House of cards на родния пазар излиза и третата част от книгите на Майсъл Добс, които служат за основа първо на сериала на BBC, а впоследствие и на този на Netflix. Препоръчваме Добс точно толкова горещо, колкото и целия House of Cards. Никога не забравяй, че именно неговия Франсис Ъркарт е вдъхновение за модерния Макбет и нашият личен любим президент Франк Ъндърууд.

„Одеса“, Херман Кох

Херман Кох е холандския майстор на ежедневното напрежение. Той може да направи история от всяка дребна на пръв поглед случка, която нормалният човек ще подмине с лека ръка. Това е най-новият му роман на родния пазар и подобно на предишните му – „Вечерята“ (който трябва да се прочете), „Уважаеми господин М.“ и „Вилата с басейна“ – и „Одеса“ е на пръв поглед тривиална история, която преминава в лудешко пробягване между двама стари приятели и мечтите, които понякога е добре да не се сбъдват.