„Врагът“, сборник с разкази от Ерих Мария Ремарк. За първи път на български

| от |

Издателство Сиела предлага за първи път в превод на български език „Врагът“, сборник с разкази от Ерих Мария Ремарк.

image002

„Винаги съм смятал, че всеки човек е против войната, докато не открих, че има и такива, които са за нея, особено онези, които не трябва да участват…“

Ремарк пише „На Западния фронт нищо ново“ и „Обратният път“, както и тези разкази, в края на 20-те години на миналия век като антиспомен на господстващите тогава описания, възхваляващи войната от гледната точка на офицери и националисти. Като антиспомен за „поколение, опустошено от войната, макар и оцеляло от нейните снаряди“. Ремарк не е имал за цел да напише „военна книга“, за каквато и до ден днешен се смята „На Западния фронт нищо ново“. Той се е стремил да анализира „чисто човешкия аспект на военните преживявания“.

„Външното преживяване (на Първата световна война) вероятно не е било еднакво за всички, но решаващият фактор без съмнение е, че книгата описва част от вътрешното изживяване – животът, изправен пред смъртта и борещ се срещу нея.“

Разказите, публикувани тук за първи път след 60 години, са непосредствено продължение именно на тази цел.

Тези разкази на Ремарк са абсолютна новост за читателя. Публикувани за пръв път през 1930-31 г. в американско списание, те са един вид продължение на романа На Западния фронт нищо ново. Всички те имат една тема – стигмата на войната, проличала си чак години по-късно, чрез драматичните промени у хората. Разказите са страстен апел против забравата. Това им придава неповторима проницателност.

Шейсет години след първата публикация на тези разкази в американското списание Collier’s Weekly, те излизат за пръв път на немски език през 1992 год. и представляват един вид продължение на романа „На Западния фронт нищо ново“. Въпросът и в романа, и в разказите е един и същ: Какво е станало с онези, които са оцелели през войната? Отпечатъкът от войната си проличава чак години по-късно, наподобявайки подземен трус, отключил у хората незабележими отвън, но драматични промени.
Йозеф Тидеман, погребан жив по време на войната, но останал физически невредим, изпада в дългогодишен ступор. Чак, когато жена му го завежда на фронта и така връща травмата от преживяното, настъпва облекчение. Скритият апел на Ремарк е в желанието да освободи сънародниците си, но не само тях, от изтласкването на кошмара и да превърне ужаса в едно ново съзнание. „Никога повече“ е неговият девиз.

 
 

Джони Деп: „Кога за последно актьор уби президент?“

| от chronicle.bg, по БТА |

Джони Деп попита множеството на фестивала Гластънбъри в Англия кога за последен път актьор е убил президент, предаде Асошиейтед прес. Въпросът бе зададен в рамките на негово изявление, в което актьорът говореше за президента Доналд Тръмп.

Деп го зададе на ежегодния фестивал, който чества музиката и сценичните изкуства.

54-годишната звезда от филмовата поредица „Карибски пирати“ допълни, че всъщност не е актьор, а лъже, за да преживява. „Някога се е случвало и може би е време отново да се случи“, пошегува се той. Актьорът Джон Уилкс Бут уби президента Ейбрахам Линкълн през 1865 г.

Деп е на фестивала, за да представи филма „Развратникът“ (2004), в който се е снимал.

 
 

Даниъл Дей-Луис приключва актьорската си кариера

| от chronicle.bg, по БТА |

Трикратният носител на награда „Оскар“ Даниъл Дей-Луис приключва актьорската си кариера, съобщиха световните информационни агенции, позовавайки се на говорителката му.

Решението е лично и обяснения за него Даниъл Дей-Луис няма да дава, каза говорителката Лесли Дарт. „Той е изключително благодарен на всички с които е работил, и на публиката“, допълни тя.

Последният филм с Даниъл Дей Луис – „Phantom Thread“ ще излезе по екраните през декември.

Даниъл Дей-Луис спечели третия си „Оскар“ за най-добър актьор през 2013 г. за ролята на президента Линкълн. Така той стана първият, печелил три пъти тази награда. Предишните му две са за „Левият ми крак“ (1989) и „Ще се лее кръв“ (2007).

Даниъл Дей-Луис, който е на 60 години, е известен с това, че подбира внимателно ролите си и прави дълги паузи между ангажиментите си. Много водещи кинокритици го определят като един от най-добрите съвременни актьори. През 2013 г. сп. „Тайм“ го включи в списъка на най-влиятелните хора.

 
 

#BOOKCLUB: Наследството на Жан-Пол Сартр

| от chronice.bg |

На този ден през 1905 г. в Париж се ражда Жан-Пол Сартр. Френският писател, философ, есеист и драматург е сред знаковите фигури в литературата и политиката на ХХ век. Представител на екзистенциализма, с леви политически убеждения, защитник на най-онеправданата и бедна част от населението, той прекарва живота си в защитаване на нейните интереси. Затова и на погребението му през 1980 г. десетки хиляди души съпровождат ковчега по пътя към гробището в Монпарнас. Процесия, която се е повтаряла само веднъж преди – за Виктор Юго. Основна част от тези хора са младите, студентите, бедните – всичко онези, за които подкрепата му е била животоспасяваща.

Голяма част от творчеството му е посветено на свободата. Негова е теорията, че човек е „обречен да бъде свободен“. Но трябва да внимава, какво прави със свободата си – да знае, че нищо не е абсолютно и безкрайно. Когато е на 24 години, се запознава със Симон дьо Бовоар (друга знакова за Франция фигура) и двамата остават партньори до смъртта на Сартр. Връзката им е известна с това, че двамата не са се придържали към моногамията, а са си позволявали интимни отношения с много други партньори. Сартр и дьо Бовоар подкрепят марксистката идеология, опитват да водят социалистическа съпротива през Втората световна война и се занимават с издаването на вестници.

В края на живота си авторът казва, че едно от нещата, с които иска да бъде запомнен е книгата му „Погнусата“. През 1964 г. е награден с Нобелова награда, която отказва да приеме – според него писателят не трябва да се превръща в институция. Факт е обаче, че Сартр е повече от институция – той променя цяла една епоха и дава началото на следващата.

Предлагаме ви да погледнем към „Погнусата“ – неговата най-популярна книга. Творба-дневник за въртележката, в която всички попадаме рано или късно. За невъзможното бягство и границите, в които сме вкопчени. Но и за свободата в рамките на тези граници, която никак не е малка. Със значителна доза цинизъм.

Ето няколко знакови цитата от книгата: 

„Развълнуван съм, чувствам тялото си като измервателен уред в покой. Аз съм изживявал истински приключения. Никаква подробност не мога да си спомня, но съзирам непоклатимата верига от обстоятелства. Прекосявал съм морета, оставял съм зад себе си градове, плавал съм по реки или съм навлизал в гори, но всякога съм поемал към други градове. Обладавал съм жени, влизал съм в схватки с мъже и никога не съм могъл да се върна назад, както плочата не може да се върти в обратна посока. И докъде ме е довело всичко? До тази минута, до това канапе, до този светлинен мехур, в който жужи музика.“

„Исках миговете от живота ми да се следват и подреждат като мигове от живот, който си спомняш. Все едно да се мъчиш да уловиш времето за опашката.“

„Нищо не се е променило и все пак всичко съществува другояче. Не може да се опише; то напомня Погнусата и все пак е нейна противоположност — най-сетне ме е сполетяло приключение. Замислям се в какво се състои то и разбирам — в това, че аз съм аз и съм тук, че именно аз поря нощта. Щастлив съм като герой от роман.“

„Часовникът отмерва пет и половина. Ставам, студената риза се слепва о тялото ми. Излизам. Защо ли? Ами защото нямам причини да не го сторя. И да остана, и да се свра безмълвен в някой ъгъл, няма да забравя себе си. Ще бъда там, ще тегна върху пода. Съществувам.“

„Вече не ги слушам: дразнят ме. Ще спят заедно. Знаят си го. И всеки от двамата знае, че другият знае. Ала понеже са млади, неопорочени и благопристойни, понеже всеки от тях иска да запази себеуважението си и това на другия, понеже любовта е нещо велико и поетично и не бива да се осквернява, те по няколко пъти седмично ходят по вечеринки и гостилници да излагат на показ жалките си обредни и механични действия.“

„Притъмнява, лампи грейват в града. Божичко, колко естествен изглежда градът въпреки геометричните си форми и как вечерта сякаш го смазва! Оттук това е тъй… тъй очевидно; възможно ли е аз единствен да го съзирам? Нима другаде, навръх някой хълм, нова Касандра не гледа в нозете си град, потънал в глъбините на природата? Впрочем какво ме засяга? Какво бих могъл да й река?“

„Когато сега казвам аз, думата ми се струва някак куха. Тъй забравен съм, че вече ми е непосилно да имам ясна представа за себе си. Единственото останало реално у мен е съществуване, което съзнава, че съществува. Бавно и дълго се прозявам. Никой. За никого не съществува Антоан Рокантен. Забавно ми е. Та какво е Антоан Рокантен? Абстракция. Мержелее ми се смътен спомен от мен. Антоан Рокантен… И внезапно моят Аз избледнява и накрая угасва.“

„Тръгвам, чувствам се като в мъгла. Не смея да взема решение. Ако бях сигурен, че имам талант… Ала никога, съвсем никога не съм писал каквото и да било от този род, само исторически статии, и то криво-ляво. Книга. Роман. Ще има хора, които ще четат този роман и ще кажат: „Авторът е Антоан Рокантен, един такъв риж, дето се мъкнеше по кафенетата“, и за тях животът ми ще бъде като живота на негърката в моите представи — нещо скъпоценно и едва ли не приказно.“

 
 

Пикасо ще бъде героят на втори сезон на „Геният“

| от chronicle.bg |

National Geographic обяви, че вторият сезон на поредицата „ГЕНИЯТ“ ще проследи живота и работата на испанския художник Пабло Пикасо – един от най-влиятелните и известни артисти на 20-ти век.

Новият сезон ще бъде излъчен премиерно през 2018.

Артистичната кариера на Пабло Диего Хосе Франсиско де Паула Хуан Непомусено Мария де лос Ремедиос Киприано де ла Сантисима Тринидад Руиз и Пикасо се простира в над 80 от общо 91 години от неговия живот, голяма част от които прекарани в неговия втори дом – Франция. Подобно на героя от първия сезон на „ГЕНИЯТ“ – Алберт Айнщайн, Пикасо преобразява и интерпретира света по напълно нов и неортодоксален начин и постоянно провокира представите ни за изкуство и творчество. Плодотворният художник създава над 50 000 творби, сред които най-известни са Старият китарист от Синия му период, изложена в Арт Института в Чикаго; Герника, вдъхновена от нацистката бомбардировка над едноименния малък град в Испания, която може да бъде видяна в музея Reina Sofia, Мадрид; Госпожиците от Авиньон, вдъхновена от неговата любовница и муза Фернанд Оливие, изложена в Музея за Съвременно изкуство в Ню Йорк.

Страстната му натура и неуморимата му творческа енергия са неразривно свързани с личния му живот, изпълнен с шумни бракове, безброй афери и постоянно менящи се политически и лични съюзници. В годините, прекарани в кипящия от живот Париж в началото на 20 век, Пикасо се среща с писатели, художници и артисти като Ърнест Хемингуей, Коко Шанел, Анри Матис, Марк Шагал, Гертруд Щайн, Жорж Брак и Жан Кокто. Пикасо постоянно преоткрива себе си, винаги стремящ се към новото и отвъд познатите граници на артистична изява.

Кен Билър отново ще бъде начело на екипа на сериала, като ще влезе в ролята и на изпълнителен продуцент и сценарист за новия сезон. Втори сезон идва отново от Fox 21 Television Studios, чийто скорошен сериал „Народът срещу О. Джей Симпсън: Американска криминална история“ доминира на всички награди и оглави избора на критиката; Imagine Television, създатели на сериалите “24” и “Империя” с изпълнителни продуценти Брайън Грейзър и Рон Хауърд, както и изпълнителният продуцент Франки Калфо и продуцентът Анна Кълп; и Madison Wells Media’s OddLot Entertainment, които по-рано тази година продуцираха номинирания за Оскар игрален филм “На всяка цена,” с изпълнителни продуценти Джиджи Прицкер и Рейчъл Шейн. Сам Соколов и Джеф Кууни от EUE/Sokolow също са изпълнителни продуценти. Снимките на сериала се очаква да започнат по-късно тази година, а премиерата е планирана за 2018 по National Geograhic в 171 държави на 45 езика.