„Вила с басейн“ от Херман Кох

| от |

Също като в предишния си бестселър „Вечерята” Кох заплита отново зловещо повествование, което кара читателя да се чувства като неволен свидетел на тежка катастрофа на магистралата. Марк Шлосер е лекар, който си е извоювал високопоставена клиентела от светски личности и богати знаменитости благодарение на своето умение да изслушва и да проявява загрижено съчувствие. Един от пациентите му е Ралф Майер, мастит театрален актьор, страдащ от нелечимо раково заболяване. Още в началото на романа Марк му помага да се раздели с живота, след което хвърля поглед назад и споделя с читателя събитията, довели до тази смърт, като се започне с театралното представление, на което присъстват лекарят и красивата му съпруга Каролине. Следва покана за гостуване във вилата на актьора, която Марк приема, но това негово решение ще доведе до разтърсващи последствия и за двете семейства. Проницателният разрез, на който Кох подлага разбиранията ни за междуличностни отношения, секс, вина и мъст превръщат „Вила с басейн” в неустоимо четиво, което ще помним дълго след като сме отгърнали последната страница.

„Този смразяващ роман започва невинно като незлобив поглед към съвременните нрави, за да се превърне в психологически трилър, където на карта се залага всичко ценно. С характерния си черен хумор Кох драматизира крайностите, до които би стигнал всеки от нас, за да запази комфортното си съществуване”. – „Пъблишърс Уийкли”

ЗА АВТОРА

Херман Кох (род. 1953) е известен холандски писател, телевизионен продуцент и актьор. Автор е на кратки разкази, романи и коментарни рубрики, но големия си пробив постига с „Вечерята”, за която е отличен с Наградата на читателите за 2009-а година. Междувременно романът е издаден в 37 държави и е преведен на 33 езика, филмиран е и е адаптиран за театралната сцена. Историята се уповава на действителен случай.

 

ОТКЪС

Задачата на семейния лекар е проста. Неговата работа не е да лекува пациентите, а да се грижи те да не се стичат масово към специалистите и болниците. Кабинетът на семейния лекар е като пропускателен пункт. Колкото повече хора спре пунктът, толкова по-кадърен е лекарят. Сметката е елементарна. Ако семейните лекари препращаха всеки сърбеж, обрив или кашлица към специалист или болница, системата би се сринала из основи. Из основи! Такива изчисления са правени преди време и резултатът гласи, че ако всеки семеен лекар пренасочи повече от една трета от пациентите си за специализирано изследване, системата ще се пропука отвсякъде само след два дни. Седмица по-късно ще се срине. Семейният лекар е служителят на пропускателния пункт. „Обикновена настинка – отсича той. – Няколко дни почивка и ако още не е минала, елате пак.“ Три дни по-късно, посред нощ, пациентът умира от задушаване в храчките си. Случва се, си казваш. Необичайно стечение на обстоятелства, среща се при не повече от един на десет хиляди. Пациентите не умеят да се възползват от численото си превъзходство. Каня ги в кабинета си един по един. Там им отделям по двайсет минути, за да ги убедя, че всичко им е наред. Приемното ми време е от осем и половина до един. Трима пациенти на час, дванайсет до тринайсет на ден. За системата аз съм идеалният семеен лекар. Онези, които си въобразяват, че могат да преглеждат и за половината време, стигат до двайсет и четирима пациенти на ден. При двайсет и четирима рискът няколко от тях да останат недоволни е по-голям, отколкото при дванайсет. Пък и всичко опира до субективно усещане. Пациент, на когото са били отделени само десет минути, е по-вероятно да се почувства неизслушан от такъв, който е получил същото внимание, разтеглено в двайсет минути. Вторият ще си тръгне с впечатлението, че оплакванията му са били приети на сериозно. По-малък е шансът да изиска допълнителни прегледи.

Естествено, грешки стават. Тази система не би съществувала без грешки. Тя се нуждае от тях. Все пак и неправилно поставената диагноза може да доведе до желания резултат. Но често невярната диагноза дори не е нужна. Най-силното оръжие, с което разполагаме ние, семейните лекари, е чакането. В повечето случаи дори самото му споменаване върши работа. „За това изследване се чака от половин година до осем месеца“  – подхвърлям аз. „Тази операция би подобрила донякъде състоянието ви, но за нея се чака…“ Половината пациенти се отказват още при споменаването на чакането. По лицата им се чете облекчение. Ще отлагам до последно, си мислят те. Никой не гори от желание да му тикнат в хранопровода сонда с дебелината на градински маркуч. „Изследването не е приятно – казвам. – Можете да потърпите, докато отмине самó с почивка и лекарства. Пък след половин година ще решим как да действаме по-нататък.“ Да се зачуди човек как е възможно в толкова богата страна като нашата да има списъци с чакащи. Веднага се сещам за газовите находища. За запасите ни от газ. Веднъж по време на неформална среща с колеги повдигнах този въпрос: „Колко кубични метра газ трябва да продадеш, за да стопиш списъка с чакащи за тазобедрена операция? – ги попитах. – Как, за бога, е възможно в цивилизована страна като нашата хората да умират, преди да им е дошъл редът?“ – „Не може да се разсъждава така – възразиха колегите. – Не можеш да обвиняваш газовите запаси за отложените тазобедрени операции.“

Запасите са огромни – в най-неблагоприятния сценарий резервите ще стигнат за идните шейсет години. Шейсет години! Това е повече от нефтените запаси в Персийския залив. Ние сме богата страна. Ние сме богати колкото Саудитска Арабия, Кувейт и Катар и въпреки това у нас все още хора си отиват, защото са чакали твърде дълго за нов бъбрек; кърмачета умират, понеже линейката, която е трябвало час по-скоро да ги отведе до болницата, е попаднала в задръстване; животът на майки е сериозно застрашен, тъй като ние, семейните лекари, сме им втълпили, че домашното раждане не носи рискове. А всъщност е трябвало да признаем, че то просто е по‑евтино – и тук е в сила правилото, че ако всяка майка се възползва от правото си да роди в болница, системата би се сринала за седмица. А сега умиращите бебета – бебетата с мозъчни увреждания, които заради раждането си в домашни условия не са получили кислород – се приемат просто за статистика. От време на време някое медицинско списание пише по темата, понякога откъси от подобни статии се появяват и в ежедневниците, но дори и от кратките извадки става ясно, че детската смъртност в Холандия е най-висока в цяла Европа и в останалия Западен свят. Въпреки това досега никой не си е извадил заключения.

Де факто семейният лекар няма правомощия. Той може да успокои пациента. Или във всеки случай да се погрижи пациентът да не потърси специализирана помощ. Може да увери една жена, че с решението си да роди у дома не поема никакви рискове. Че така е далеч „по-естествено“. „По-естествено“ в смисъл на това, че и смъртта е нещо естествено. Можем да предписваме мехлеми или сънотворни, можем да премахваме бенки с киселина, можем да изваждаме враснали нокти. Често пъти черна работа. Като почистването на кухня, като изстъргването с домакинска гъбичка на загорели остатъци между газовите котлони.

Понякога не мигвам нощем. Тогава се замислям за газовите находища. Веднъж си ги представям като балон точно под земната кора – при първото продупчване той изтича или се пръсва. Друг път резервите се простират на огромно пространство. Скрити в почвата, молекулите газ незабелязано се смесват със земните частици. Без миризма. Подаваш искра и те експлодират. Огънят лумва и за секунди обхваща стотици квадратни километри. Под земята. Най-горният слой се разрушава, мостове и сгради губят опора, прекалено малко твърда земя под краката на хора и животни, цели градове потъват в горящата бездна. Лежа в тъмнината с отворени очи. Понякога залезът на страната ни приема формата на документален филм на „Нешънъл Джиографик“ с графики и компютърни анимации – от филмите, които умеят да правят: за скъсани бентове и цунамита, за лавини и кални потоци, залели градове и села, за парчета вулканична скала, които се откъсват от острови – скалата потъва в морето и предизвиква вълна, която осем часа по-късно и хиляди километри по-нататък е достигнала височина от хиляда и двеста метра. „Изчезването на една страна“, утре вечер в 21,30 по еди-кой си канал. Нашата страна. Нашата страна, погълната от собствените си газови находища.

 

Един-единствен път, докато лежах буден, се сетих и за Ралф Майер. За ролята му на император Август в едноименния телевизионен сериал. Ролята му бе като излята – нямаше две мнения по въпроса. На първо място, естествено, заради осанката, заради оформяното с години телосложение. Телосложение, което се постига само с редовни гуляи в ресторанти с една или повече звезди на „Мишлен“. С обилни барбекюта в двора на собствената къща: наденици от Германия, бутове от България, цели теселски агнета на шиш. Спомням си барбекютата, сякаш беше вчера: великанското туловище зад димящия огън, Ралф собственоръчно обръщаше кюфтетата, пържолите и пилешките бутчета. Небръснатото му зачервено лице, вилицата в едната ръка, половинлитровата кутийка „Юпилер“ – в другата. Гласа му, който както винаги ехтеше из двора. Глас като йерихонска тръба. Глас, който поваля. Последното барбекю не беше толкова отдавна, вероятно преди около пет месеца. Тогава той вече беше болен. Все още обръщаше месото сам, но си беше донесъл пластмасов стол, на който да посяда. Всеки път се удивявам на агресията, с която една болест – болест като неговата – атакува човешкото тяло. На постепенния упадък на това тяло. Сякаш се води война. Лошите клетки се изправят срещу добрите клетки. Най-напред щурмуват тялото отстрани, по фланговете. Първата атака е слаба, лесна за отбиване, закачка, предвидена единствено за отвличане на вниманието от същинския противник. Решаваш, че си спечелил – нали все пак си изцерил ужилването. Само че същинският враг се е спотаил дълбоко в тялото, на тъмно, където рентгеновите лъчи, ехографиите и ядрено-магнитните резонанси няма да го открият. Врагът е търпелив. Изчаква, докато не събере сили. Докато не се увери, че победата му е в кърпа вързана.

Вчера излъчиха трета серия. Императорът консолидира властта. От Гай Октавий се преименува на Август и заобикаля Сената. Остават десет серии. Никога не се е намеквало за спиране на „Август“ поради смъртта на актьора в главната роля. Ралф Майер играе добре, той е единственият холандски актьор сред италианци, американци и англичани и обсебва вниманието.

Подозирам, че бях единственият зрител, който гледаше сериала по по-специален начин. С други очи. С очите на лекар.

„Мога ли да отида? – поиска мнението ми Ралф. – Снимките продължават два месеца. Ако спра по средата, това ще е катастрофа за всички.“

„Разбира се – уверих го аз, – не бери грижи. Най-често е безобидно. Просто ще изчакаме резултатите. След това ще имаме достатъчно време да реагираме.“

Наблюдавах император Август, докато се обръщаше към Сената. В тази американско-италианска продукция не бяха пестили нито средства, нито усилия. Хиляди римски войници, цели легиони, които ликуват по хълмовете около Рим, десетки хиляди размахани във въздуха мечове, щитове и копия, стотици кораби в пристанището на Александрия, състезания с колесници, гладиаторски битки, ревящи лъвове и разкъсвани християни. Болестта на Ралф Майер беше в най-агресивна форма. Налагаше се незабавно лечение, иначе щеше да е твърде късно. Радикално лечение: изненадваща атака, масирана бомбардировка, която да разбие злокачествените клетки отведнъж. Взирах се в лицето му, в тялото му. По всички изчисления врагът в това тяло вече бе нанесъл първия си удар.

„Senators! – провикна се той. – From this day I am your emperor. Emperor… Augustus.“

Гласът му – силен както винаги или поне както бе до онзи момент – се понесе надалече. Ралф Майер с нищо не издаваше, че не е добре. Беше способен актьор. При нужда можеше да скрои номер на всекиго… и на всичко. Дори и на една смъртоносна болест.

 

С течение на годините нормалните хора постепенно ме напуснаха. Под „нормални“ имам предвид хората с работа от девет до пет. Останаха един адвокат и един собственик на фитнес клуб, но мнозинството от пациентите ми се подвизават в така наречените артсреди. Без да броя вдовиците. От тях имам предостатъчно. Спокойно може да се говори за излишък от вдовици. Вдовици на писатели, на актьори, на художници… жените издържат по-дълго от мъжете, те са замесени от друго, по-жилаво тесто. Ей така, в нечия сянка можеш да изкараш до дълбоки старини. Цял живот да вариш кафе и да прескачаш до магазина, за да вземеш вино за гения в ателието. Прясна сьомга от Норвегия за писателя в творческия му кът, в който всякога трябва да стъпваш на пръсти. Изглежда тежко, но всъщност е лесно като детска игра. Вдовиците живеят дълго. Страшно дълго. Често със смъртта на мъжа си те разцъфтяват. Срещал съм такива в кабинета си. Опечалени са, притискат носни кърпички към очите си, но изпитват и облекчение. Облекчението е емоция, която не се прикрива току-така. Аз наблюдавам с очите на лекар. Научил съм се да виждам отвъд сълзите. Продължителните грижи за болен не са лесна задача. Цирозата е протяжно и болезнено занимание. Често пациентът не сколасва, протяга се за кофата до леглото си, но кръвта шурва. Да слагаш чисто бельо по три пъти на ден, да сменяш чаршафите и завивките, които са натежали от повръщано и изпражнения, е по-трудно, отколкото да правиш кафе и да се стараеш у дома да не липсва ракия. „Колко още ще продължава това? – се пита бъдещата вдовица. – Ще издържа ли до погребението?“

И накрая настъпва дългоочакваният ден. Времето е приятно, бели облаци пъплят по синьото небе, по клоните цвърчат птички, ухае на свежи цветя. За първи път в живота си вдовицата е в центъра на вниманието. Носи слънчеви очила – всеки си мисли, че е, за да не виждат сълзите й. А всъщност тъмните стъкла прикриват облекчението й. Ковчегът се пренася до гроба от най-добрите приятели. Държат се речи. Предлагат се напитки. Много напитки. Но не разредено кафе като на погребението на някой художник, а бяло вино, водка и отлежала ракия. Не резени кекс и сладки за чай, а стриди, пушена скумрия и кюфтенца. След това цялата процесия се понася към кварталното кафене. „Дано си добре, пич, където и да си! Задник такъв! Парцал!“ Вдигат се наздравици, разлива се водка. Вдовицата е свалила очилата. Смее се. Сияе. Оповръщаните чаршафи още са в коша за пране, но утре ще ги изпере за последен път. Въобразява си, че от сега нататък вдовишкият живот ще е все такъв. Че приятелите ще вдигат наздравици месеци (години!) наред. За нея – тяхното ново ядро. А още не знае, че всичко приключва с няколкото визити от куртоазия. Че тишината, която ще последва, е онази тишина, която настъпва неизменно след един живот в сянка.

Такъв е най-честият сценарий. Но има и изключения. Понякога гневът загрозява вдовиците. Тази сутрин внезапно пред вратата на кабинета ми настана дандания. Беше рано, току-що бях повикал първия си пациент.

– Докторе! – проехтя гласът на асистентката ми. – Докторе!

Дочу се звук от захвърлен с все сила стол, а след това и втори глас.

– Къде си, копеле такова? – изрева гласът. – Покажи се, ако ти стиска!

Усмихнах се на пациента си.

– Ще ме извините ли за момент? – го попитах и се изправих.

От входната врата до кабинета ми се простира коридор; пътят към чакалнята минава покрай бюрото на моята асистентка. Чакалнята е по-скоро ъгъл за сядане без врата, която да го отделя от коридора.

Хвърлих бърз поглед встрани. Както споменах, беше още рано. Въпреки това отвън вече имаше трима пациенти, които прелистваха стари броеве на „Мари Клер“ и „Нешънъл Джиографик“. Всъщност в онзи момент те бяха спрели да прехвърлят страниците. Бяха отпуснали списанията в скута си и наблюдаваха Джудит Майер. А тя – меко казано – не се бе разхубавила след смъртта на мъжа си. Кожата на лицето й бе почервеняла, но не навсякъде, поради което изглеждаше на петна. Зад гърба на Джудит асистентката ми ми подсказваше с жест, че не е могла да я спре. Още малко по-назад, до входната врата, лежеше преобърнат стол.

– Джудит! – възкликнах аз и разтворих обятия, сякаш се радвах да я видя. – С какво мога да ти бъда полезен?

За секунда или две поздравът ми като че ли я смути, но тя се опомни набързо.

– Убиец! – изкрещя.

Извърнах очи към пациентите в чакалнята – познавах и тримата по физиономия. Филмов режисьор с хемороиди, собственик на галерия, който страдаше от нарушения в ерекцията, и една не съвсем млада актриса, очакваща първото си дете – та било то и не от русокосия, снажен и вечно необръснат актьор, за когото се бе омъжила седем месеца по-рано в замък в Тоскана с парите на забавното предаване по комерсиалния канал, което получи правата да излъчи церемонията и празненството. Свих рамене и им смигнах. Извънредна ситуация, извиниха се повдигнатите ми рамене и очите ми. Типичен случай на остра истерия. Алкохол или наркотици – или и двете. За да се уверя, че пациентите са прочели знаците ми, им смигнах повторно.

– Джудит – продължих аз с възможно най-спокоен глас, – заповядай с мен, за да видим какво мога да сторя за теб.

Преди тя да успее да отговори, аз се обърнах и поех към кабинета си с едри крачки. Щом влязох вътре, отпуснах длани върху раменете на пациента си:

– Бихте ли изчакали отвън? Междувременно асистентката ми ще ви напише рецепта.

 
 

Spotify отказа да купи SoundCloud за 535 млн. паунда

| от chronicle.bg, по nme.com |

Spotify излезе от преговори да придобие сайта за аудио записи SoundCloud.

Преговорите започнаха по-рано през годината, но след като SoundCloud обяви 70 милиона долара загуби за последните 2 години и двама от директорите на компанията отбелязаха, че „има материални несигурности около бизнеса“, Spotify реши да се откаже.

Друга причина, поради която компанията се е отказала от покупката, е че тя може да повлияе зле на предстоящото й появяване на стоковия пазар. Това се очаква да стане някъде през 2017 година.

SoundCloud е пуснат през 2007 година и от тогава е успял да привлече 175 милиона потребители месечно. Всяка минута на сайта се качват средно по 12 часа музика. Най-големият инвеститор в сайта е социалната мрежа Twitter.

 
 

„Смелата Ваяна“ продължава да е най-гледаният филм у нас

| от |

Анимацията „Смелата Ваяна“ е най-гледаният филм у нас, сочат обобщените данни от киносалоните. Приключението на дъщерята на вожда Туи в търсене на неоткритото в океана е гледано от вече 36 712 зрители и има 334 466 лева за десетте дни на екраните.

На втора позиция е първата премиера от миналата седмица – петият по ред „Подземен свят: Кървави войни“. Новите приключения на вампира Селин в търсенето на примирие с върколаците са гледани от 10 238 зрители и имат 107 433 лева приходи за първите три дни у нас.

Трети по ред сред най-гледаните филми е втората премиера от миналия петък – екшънът на Робърт Земекис с Брад Пит и Марион Котияр „Съюзени“. Шпионската афера, започнала през 1942 година в Казабланка и продължила в Лондон с изпитанията на размирното време, е гледана от вече 14 117 зрители и има 129 660 лева приходи от билетите им.

Четвърта позиция е за филма по книгата на Дж. К. Роулинг отпреди 15 години – „Фантастични животни и къде да ги намерим“. Приключението на героя на Еди Редмейн в общността на вещици и магьосници в Ню Йорк през 20-те години на миналия век е гледано от вече 61 105 зрители и има 634 898 лева приходи за 17-те дни на екраните у нас.

Пето място е за анимацията „Тролчета“. Историята за пътя към щастието и за готовността да стигнеш много далеч, за да го постигнеш, е гледана от 102 55 зрители и има 890 163 лева приходи за месец и половина на екраните у нас.
Шеста позиция е за третата премиера от миналия уикенд – комедията на Уди Алън „Cafe Society“. Случващото се през 30-те години на миналия век в Холивуд и Ню Йорк с Боби Дорфман е гледано от 2 879 зрители и има 28 044 лева приходи от тях за първите три дни на екран у нас.

Седма позиция е за комиксовия екшън „Доктор Стрейндж“. Филмът за неврохирурга д-р Стрейндж, който след автомобилна катастрофа става свръхмагьосник, е гледан вече от 91 869 зрители и има 968 004 лева приходи за месец на екраните у нас.

Осма позиция е за премиерната от миналия петък биографична драма „Флорънс“. Разказът за богатата нюйоркска светска дама Флорънс Дженкинс, която има желание да бъде оперна звезда, въпреки фалшивото си пеене, е гледан от 2 023 зрители и има 28 044 лева приходи за първите три дни на екраните у нас.

На девета позиция сред най-гледаните филми е „Първи контакт“, създаден по разказа на Тед Чианг от 1998 година. Срещата на д-р Луиз Банкс с извънземните екипи, за да се разбере дали идват с мир или са заплаха, е с 26 969 зрители и има 224 241 лева приходи за месец на екраните у нас.

Десета позиция е за петата премиера от миналия уикенд – филмът на Мел Гибсън „Възражение по съвест“. Нетипичната военна история на редник Дос, превърнал се в легенда сред другарите си, е гледана от 1 456 зрители и има 12 824 лева за трите дни на екраните у нас.

 

 
 

„Западен свят“ задмина Game of Thrones

| от chronicle.bg |

Последният епизод от първи сезон на сериала „Западен свят“ привлече 2.2 милиона зрители. Спрямо първия епизод, излъчен през октомври, зрителите на шоуто са се увеличили повече от два пъти.

Със средно по 12 милиона зрители на всички платформи, „Западен свят“ се превръща в най-гледания първи сезон на сериал по HBO.

Шоуто е определяно като търговски успех, като освен това се радва и на доброто отнишение на критиката. То се приема за първия наистина голям хит на HBO от януари 2014 година насам, когато започна „Истински детектив“.

Какво не знаете за актьорите от „Западен свят“.

 
 

Заслужават ли студентите да празнуват на 8 декември?

| от |

Осми декември е – денят, в който всеки уважаващ себе си студент празнува факта, че тройката по история/литература/химия му е осигурила 4 години празници.  

Заслужават ли обаче студентите да имат свой празник? Свети Георги уби цяла ламя, за да заслужи 6 май. Христос загина на кръста за своя. Е, студентите съчетават тези две геройства, като спят с ламята, пияни на талпа.

Все пак какво оправдава 8 декември? Всъщност няколко неща.

Били ли сте на лекция скоро? Имате ли представа какво безбожно изтезание е това! Вярно, студентите сами си избират специалностите, които са им интересни, но това далеч (много далеч) не означава, че материалът не се преподава с отегчение, монотонност, безразличие и неприязън. Допълнителна емоция влива моментът, в който самият ти знаеш, че материалът е стар и невалиден. Ти, който си дошъл да учиш.

Едновременно ти идва да питаш преподавателите как самите те са приложили тази информация и изпитваш срам да не изложиш някого. Един въпрос сега. Този въпрос за образователната система е дъвкан хиляди пъти, нали.? Бихте ли седели 2 часа да ме слушате да ви го говоря? Не?. Добре дошли на лекция…

Младите се забавляват, голяма работа. Нека празнуваме и ние, че те все още нямат практиката да усещат колко са пияни и мъдростта да видят колко нелепо се държат. Това всъщност е хубаво и кажи-речи безболезнено. Оставете ги да слушат гадна музика, да счупят нещо, да безобразничат. Сладко е. Оставете ги да не могат да пишат правилно. Като им дойде до главата, ще се научат. Един ден ще одъртеят емоционално и ще се кротнат. След това ще одъртеят и физически и ще започнат да хулят следващата „днешна младеж“.

Осми декември не е кой знае какво. Осми декември – когато четвъртък не е достатъчен повод за пиене.