В писателската кухня с Даниел Келман

| от |

Не е рядко събитие в литературния свят световните звезди на перото да се хвалят и подкрепят един друг. Авторът на хитовете „Поправките“ и „Свобода“ Джонатан Франзен подкрепи младия си германски колега Даниел Келман и взе интервю от него за сп. „Салон“.

„Срещнах Келман във Виена през 2005 г. точно преди премиерата на „Измерването на света“. Той беше смущаващо млад и твърде начетен за възрастта си, страхотен. Скоро се превърна в добър мой приятел. Беше удоволствие девет години да проследя как талантът разцъфтява. „Слава“ и още повече последната му книга „F“ са доказателство, че Даниел се е превърнал в истинско явление и показва странностите на съвременното ни постмодерно общество“, казва Франзен.

 

Ето и импровизираното интервю (взето по телефона) на Франзен с Келман:

 

Джонатан Франзен: Голям фен съм на новата ти книга, която ми е любима, заедно със „Слава“. Очевидно задаваш много сериозен екзистенциален въпрос: Защо животът ни се завърта така. А освен това говориш за странното усещане да си извън живота. Но това, което усетих, е комедията страница след страница. Затова питам – добре ли се чувстваш с определението автор на хумористични романи?

Даниел Келман: Да. Когато публикувах първия си роман, бях на 22 години. И това беше много сериозна книга. Бях един от онези писатели, които чувстваха, че трябва да оставят смешната и забавна част от личността си извън книгите си, защото литературата е сериозна работа. Отне ми време, докато разбера, че ако обичам да се смея в живота си, тогава би трябвало да изразя тази част от себе си и в книгите. Трябваше да се уча как да работя с комичното.

Джонатан Франзен: Явно си стигнал далече, като чета последната ти книга. Чудя се дали смехът не ти създава проблеми в Германия. Все пак стереотипът в мисленето на американците за германците е, че са крайно сериозни.  А комичен е противоположно на сериозен, дори когато става дума за романи. Мисля, че това важи още повече за Германия, прав ли съм?

Даниел Келман: „Измерването на света“ беше хумористичен роман за класическата германска култура, но когато излезе в Германия, не бе приета така. Да откриват хумора не е силната страна на сънародниците ми.

Джонатан Франзен: Луда работа. Първото нещо, което посочвам на моя германски издател за собствените ми книги, е: „Опитай се да запомниш, че това би трябвало да е смешно“…

Даниел Келман: Връзката между германците и хумора е доста комплексен проблем. Всъщност в Германия има доста добри хумористични автори, но като цяло германската култура има невротична връзка с хумора.

Джонатан Франзен: Ако имах излишни 5 часа на ден, щях да преведа някои от работите на Томас Брусиг на английски. Той е смешен и мисля, че би могъл да се продава много добре и от двете страни на океана.

Даниел Келман: Писател като Брусиг е истински проблем в Германия, защото пише само за комични ситуации.

Джонатан Франзен: И се смее на тоталитаризма…

Даниел Келман: Да, и го прави по прекрасен начин. Наистина трябва повече да бъде четен.

Джонатан Франзен: И е непознат тук. Но да се върнем на теб. Имаше огромен успех. Превърна се в познато име за всеки с „Измерването на света“. Сега разбирам, че работиш по исторически роман.

Даниел Келман: Обмислям го. Не съм решил още, но го обмислям.

Джонатан Франзен: Значи имаме две страни на творчеството на Келман – едната е много живо, интелектуално свързана с историческото минало, а другата е крайно модернистична – реализъм тук и сега…или почти реализъм. Понякога отиваш към някакъв луд хиперреализъм. Но усещането за тези две направления е много различно. И хем си смешен и в двете, но и си философски сериозен. Какво друго?

Даниел Келман: Това, което ме изненадва, е как гледната ни точка е рамкирана от историческата ситуация, в която се намираме. Ние сме пленници на историята, а  много често дори не го забелязваме. Държим се странно, случващото се около нас е странно, но просто защото сме свикнали с него, мислим, че всичко около нас е нормално. Когато погледна назад във времето, съм удивен от това как абсолютно различни хора са живели и мислили – и не говоря за каменната ера, а за доста по-близкото минало. Минали са само шест поколения от хората, които са гледали как язди Наполеон. Само шест! Така че, от една страна, аз се опитвам да хвана странността на историческия момент, в който живеем сега. Това много ме занимаваше, когато пишех „Слава“ – колко много се е променил животът ни, когато се появиха мобилните телефони. А колко скоро след тази промяна дори не се сещаме за момента, в който тя е настъпила.

Джонатан Франзен: Значи, ако мога да те перифразирам, ти винаги си писал исторически романи, които малко се преплитат с настоящия исторически момент.

Даниел Келман: Да, благодаря ти. В това има смисъл.

Джонатан Франзен: Новата ти книга „F” представя точно този странен свят, в който живеем. Има и някои неща, които пренасяш от предходните  поколения, правиш много плавен преход. Има хора отпреди 600 години, които се раждат и умират в едно-две изречения. Може би това прави книгата толкова привлекателна. Изглежда ми все едно ни откъсваш от природата ни на хора, които сме центърът на всичко. Как постигна тези пасажи, в които толкова фино и елегантно преминаваш между поколенията?

Даниел Келман: Цялата глава започна по съвсем различен начин. Исках да напиша кратка смешна пародия на семеен роман, в който се разказва за дядовците, бабите, чичовците и лелите, но едновременно държах бързо да се върна при главните герои. Но текстът ставаше все по-мрачен. Това е най-мрачното нещо, което съм писал.

Джонатан Франзен: Историята е мрачно нещо. Но дългите щрихи на аполонов хумор са това, което правят книгата толкова хубава.

Даниел Келман: Радвам се да го чуя. Този контраст исках да постигна.

Джонатан Франзен:  За мен се е получил. Той придава и тежест на книгата. Всеки има в главата си някакви много основни въпроси, на които не обръща внимание и е много смело един писател да ги зададе. Можем ли да кажем, че този роман е семеен?

Даниел Келман:  Да, по някакъв начин е такъв. Семейство обаче е твърде голяма дума, затова романът ми носи само първата буква (от немското Familie – семейство – бел.ред.). Когато започнах да го пиша, си помислих: Искам да направя семеен роман, нещо подобно на това, което направих с „историческия роман“ „Изследването на света“. Семеен роман за хората, които не вярват в семейството.

Джонатан Франзен: Американците предпочитаме по-конвенционалните форми. Дори най-сериозните ни писатели. За мен част от удоволствието да чета твоите книги идва от това, че са абсолютно достъпни. Не е насилие да ги четеш. А от друга страна си личи стремежът към експерименталност. “F” е коренно различна от нашите семейни романи.

Даниел Келман: Не че ти връщам комплимента, но преди години „Поправките“ ми бяха много близка книга. Тя ми показа, че трябва да приемаме всичко експериментално, както литературата ни учи, и тогава с тези оръжия да се опитаме да създадем комплекс от живи  герои. Оттогава се опитвам да правя точно това.

Джонатан Франзен: Доста успешно в тази книга. И доста философска, не се колебая да използвам думата, макар да изглежда страшна. Но философията не би трябвало да е скучна и страшна,  нали?

Даниел Келман: Това, което наистина е скучно, е символизмът. Много е важно да остана извън него. Когато пиша за баща, който изоставя децата си, е много важно да не създам асоциацията, че той е Господ на истината или нещо такова. Въпроси като „Има ли съдба?“, „Какво значение имат нещата, които ни се случват?“ са реални.

Джонатан Франзен: Истинските философи не вярват на художествената литература.

Даниел Келман: Те мислят, че е твърде лесно. И може да са прави донякъде. Но и ние писателите сме прави.

Джонатан Франзен: Бях шокиран, когато последната ти книга, издадена в САЩ – „Слава“, не получи много отзиви от критиците. Имаме такъв гигантски международен бестселър и после – колекция от добре написани разкази, някои от които много смешни, всичките – много интересни, и нищо. Като американски читател разпознах този модерен свят, в който историите ти се развиват. Реакцията ми беше нещо като: „О, ето я централноевропейската версия на този странен исторически момент, в който живеем.“. За мен беше много достъпна книга, но не знам никой, освен общите ни приятели, да я е прочел.

Даниел Келман: Е, те нямаха избор.

Джонатан Франзен: Знам, че е риск писател да говори за критиката, но се чудя какво мислиш ти, как те приемат. И в САЩ, и в Германия?

Даниел Келман: Аз съм голям късметлия, защото много хора четат книгите ми в Германия, Франция, Италия и някои други страни. Най-хубавото за един писател е да може да живее само от писане. Но съм в странна позиция, защо литературните критици в Германия май не ме харесват, защото мислят, че съм много популярен в чужбина, което всъщност е някаква самозащита.

Джонатан Франзен: Значи банята ти е облицована със злато?

Даниел Келман: „Световноизвестен“ съм само в Германия. Но като стане дума за САЩ, много е трудно да се наложиш като автор, ако не пишеш на английски. Няма да забравя как в едно радио предаване ме попитаха за английското издание на една от книгите ми: „Наистина ли книгата не е написана на английски?“. Американците приемат за абсурдна идеята, че някой не е американец. Всеки млад автор от Бруклин може да спечели световна слава, като напише нещо за Холокоста, а един истински гений, на име Имре Кертес, който дори има Нобелова награда за литература и е написал безсъмнено най-добрата книга на Холокоста, в Щатите не получава никакво внимание. Вбесяват ме американските ревюта за “The Kraus Project“. Знам, че ти не четеш ревюта, но аз ги чета. Те третират Карл Краус, който е един от най-важните европейски писатели на ХХ век и чиито пиеси за Първата световна война още се играят в Европа, като абсолютно неизвестен и мистичен човек. Америка има много жива литературна култура, но с много ограничен кръгозор.

Джонатан Франзен: Знам, че си австриец, не германец…

Даниел Келман: Имам два паспорта.

Джонатан Франзен: Женен си за германка, имаш германско гражданство от дете. Повече си възприеман като германец. А изглежда все повече се обръща внимание на Германия, която май управлява Европа в момента.

Даниел Келман: Не бих казал, че това ми харесва, но е вярно. Може би не напълно. Приятелката ми напусна Германия през 1992 г. и оттогава живее в Ню Йорк. Синът ми очаква американско гражданство. А Германия е независима от Америка дотолкова, доколкото свободната търговска зона изглежда  достижима и дори ни приближава. Но си прав – Германия изглежда силна отново и аз дори не съм сигурен как това се е случило.

Джонатан Франзен: Е, случи се финансово. Германците се съвзеха, но по положителен начин. Сега изпращат банкери навсякъде, а не танкове. И все си мисля, че трябва да има по-голям интерес към тях. Към хора като теб – млади, технологично грамотни, които не пишат за живота например през 1870 г., а за живота сега, през 2014 г. А ти чувстваш ли се по-космополитен автор, отколкото писател, който пише на немски? Накъде гледаш – към сънародниците си или отвъд океана?

Даниел Келман:  Винаги съм гледал повече към Северна и Южна Америка, отколкото към съвременната германска литература. От много време се чувствам повече космополит, отколкото германски автор. Но наскоро преоткрих някои австрийски писатели, богатата австрийска традиция, която също е изиграла роля при формирането ми. Та сега се чувствам малко по-малко космополитен, отколкото  преди няколко години. Дали това е добре, не знам.

Джонатан Франзен: Заел си мястото си в хумористичната традиция на Австрия?

Даниел Келман: Е, ако пишеш на немски, ако прекарваш много време в Германия, със сигурност е полезно да си напомняш, че съществува и Австрия. Там също има сериозна културна традиция. Мисля че е някакъв вид локална връзка. Традиция, с която си отрасъл, с която имаш някаква връзка. За мен винаги ще има германо-австрийска традиция. Винаги ще е така.

Джонатан Франзен: Това е аксиома на съвременната антропология – глобализирането на монокултурата. Но все пак едно е да си в Бразилия, друго – да си в Хюстън, трето – в Берлин, и четвърто – в Лондон.

Даниел Келман: Затова е истинско предимство да пътуваш много и да научаваш на място за местните традиции. Хората, които не пътуват в тези глобализиращи се времена, смятат, че животът навсякъде е еднакъв. Но колкото повече пътуваш, осъзнаваш и виждаш различията в различните части на света, но и се научаваш да ги разбираш и приемаш. Същото е и с историята. Същината на човешките същества винаги е била една и съща, но това е твърде банално. По-интересната истина е, че хората са много различни, адаптират се много бързо и непрестанно се променят.

 

 
 

Защо лентите на adidas са вертикални на панталоните, а тези на обувките са под ъгъл?

| от chronicle.bg |

Е, ето ви още една разбулена мистерия, благодарение на интернет.

Замисляли ли сте се защо панталоните adidas имат вертикални ленти, а тези на обувките са под ъгъл?

Явно някой го е направил и благодарение на дискусии в социални мрежи като reddit и imgur, една теория изплува като най-често срещаната.

Както може да се види от снимката, когато човек е клекнал, линиите от панталона биват перфектно продължени от тези на обувките.

Но това не е всичко.

Други забелязаха, че долната част на горнищата adidas също имат ленти. Но те са хоризонтални. И точно в тази поза изглеждат като началото на тази изключително интересна конфигурация.

Разбира се, теорията не е официално потвърдена от спортния гигант, но има смисъл, нали?

Имате да допълните нещо? Направете го в секцията за коментари.

 
 

#Bookclub: Да мислиш шантаво като Туве Янсон

| от chronicle.bg |

Кой е измислил мумините?
Една жена – Туве Янсон.
А кой е измислил Филифьонката, Мисата, Малката Мю…? – пръстът се разхожда по листа.
Пак тя.
Е! И аз искам да мисля така шантаво!

Гого тъкмо е прочел комикса „Прислужницата на мама Муминка“. Книжката продължава да ни разкрива фрагменти от живота на мумините, допълнени със страхотните изображения на Туве Янсон. Заглавието звучи странно, защото „прислужница“ някак не се вписва в света на мумините. Това представлява и ситуацията – един неуспешен и не много желан опит за промяна във всекидневието.

Всъщност причината за всичко е новата съседка на мумините – Филифьонката, която е образцова домакиня и майка. Шокирана от състоянието на дома на своите съседи, тя ги засрамва толкова много, че те си наемат домашна помощница. Още с пристигането на Мисата, става ясно, е тя се нуждае от разведряване. Прислужницата е самото олицетворение на тъгата, дълга и страха. Междувременно Филифьонката мистериозно изчезва, а в отсъствието й мумините започват да учат Мисата как да се радва на живота.

Това е четвъртата книжка от поредицата с комикси на Туве Янсон, издавани за първи път в България от издателство „Пурко“. Целта е почитателите на Туве в България да могат да се докоснат и до тази по-малко известна част от творчеството на финландската писателка. Тук можете да видите и как изглежда комиксът.

 
 

Суетата на Оскарите: снимки от червения килим

| от chronicle.bg |

Тези Оскари вероятно ще останат в историята с небивалия гаф по време на връчването на наградата за най-добър филм.

A може би все пак и с победителите. Тук няма да разсъждаваме по въпросите за изборите на Академията, качеството на воденето на Джими Кемъл и справедливостта на наградите -а ще се фокусираме върху блясъка и външния вид на звездите.

Вижте в галерията най-интересно, стилно или скандално облечените звезди.

 
 

Новият ни любим сериал: „Големите малки лъжи“

| от |

Известният слоган, превърнал се в нарицателно и съответно лека форма на клише, на един от най-големите тв канали в момента, гласи, че „това не е телевизия, това е НВО“. Много самодоволно биха казали някои и може би щяха да са прави, ако не бяха гледали нищо от това, което каналът е произвел в последните години.

Да, това не е телевизия. Поне не в смисъла, в който повечето хора, включително и у нас, възприемат малката синя кутия, излъчваща съдържание 24/7. HBO правят нещо тотално различно и най-новото им амбициозно шоу, натъпкано до горе със звезди, красиви гледки и адаптиращо модерен криминален, но – О, ужас – женски роман, е поредното доказателство за това.

„Големите малки лъжи“ е онова, което ще ви държи влажно тази пролет. Едносезонният сериал е скъпа, красива и рискова продукция, която заради лъскавата пудра, която си е сложила, под формата на много звезди и комерсиално успешна книга, може да се провали с гръм и трясък.

Но не го прави, спокойно. Защото това не е телевизия, това е… сещате се.

„Големите малки лъжи“ е предпоследен роман в кариерата на австралийката Лиан Мориарти. Той излиза през 2014-а и става хит на родния й континент, а впоследствие и по света. Самата Мориарти специализира в писането на така наречените „женски кримки“. Основните й персонажи винаги са семейни двойки или хора с деца, като действието се върти предимно около жените, които често се забъркват в интриги, лъжи и строго пазени тайни. Защото всички имаме такива и в повече случаи те са доста срамни.

Лиан Мориарти е специалист във „ваденето на мръсно бельо“ ала модерна сапунена сага на хартия. Преди „Големите малки лъжи“ тя има още 5 романа, като най-известният сред тях е „Тайната на моя съпруг“.

„Лъжите“ обаче са онова, което я изстрелва към Холивуд и привлича вниманието на Рийз Уидърспуун.

Актрисата решава, че иска да адаптира книгата първо на филм, впоследствие на сериал и кани Никол Кидман да се присъедини. Двете стават продуценти на проекта, заедно със самата Мориарти, а Дейвид Е. Кели – сценаристът и създател на „Али Макбийл“ – се връща в редиците на телевизията, за да адаптира романа за екран.

Комбинацията между всички тези свръхсили дава желания резултат – „Големите малки лъжи“ е доза качествена телевизия, която всеки заслужава да си причини от време на време, за да си почине от плетките и уринотерапията сутрин, обед и вечер.

Към суперотбора на Кидман и Уидърспуун, които правят тв шоу за първи път в кариерата си, се присъединяват Александър Скарсгард, Шайлийн Удли, Лора Дърн и екзотичната, като екстравагантна русалка, Зоуи Кравиц. Към групата на тези толкова различни жени и един изключително здрав, сексапилен и разгонен през повечето време мъж, се присъединяват и още куп великолепни актьори, залези с цвят на мед и няколко деца, точно толкова уникални, колкото и техните родители.

Разбъркан, като приятна модерна гурме кухня, „Големите малки лъжи“ има всичко, което искате да чуете и видите от едно, на пръв поглед, мирно и красиво общество. Перфектните двойки се пребиват, децата се хапят, мирните жени са в покой с природата, но са жестоки с близките си, тихите брюнетки носят пистолети в чантата си, а добрите и верни мъже не могат да го вдигнат.

И в периферията на всичко това, като набъбващ балон, който ще се спука всеки момент, стои едно убийство. Кой е убит и защо, никой не казва, но всички малки катастрофи, които се разтилят пред очите на зрителя в рамките на 7 епизода, водят към финалното гръмване на пушката, след което връщане няма.

Сериалът скача назад и напред във времето – преди и след убийството – за да те кара да си гризеш ноктите в чудене на „какво, по дяволите, се случва“. А каймакът на Уидърспуун, Кидман, Удли, Скарскгард, Кравиц и Дърн само допринасят за по-добрия вкус на този телевизионен бонбон и води след себе си нуждата да искаш да поглъщаш епизод след епизод.

Маскировката от лъскаво женско шоу е само привидна. Животът е еднакво скапан за всички ни понякога, като и полът, и възрастта не променят отношението ни към фунтаменталните неща в живота. Напротив, само го обострят.

„Големите малки лъжи“ е телевизионен свят, в който може да се потопите с удоволствие, дори и само за да се уверите, че нито един от нас не е това, което показва на света. А е чудовището, което умело крие под пластове от хубави костюми, красиви снимки и добри дела.