В писателската кухня с Даниел Келман

| от |

Не е рядко събитие в литературния свят световните звезди на перото да се хвалят и подкрепят един друг. Авторът на хитовете „Поправките“ и „Свобода“ Джонатан Франзен подкрепи младия си германски колега Даниел Келман и взе интервю от него за сп. „Салон“.

„Срещнах Келман във Виена през 2005 г. точно преди премиерата на „Измерването на света“. Той беше смущаващо млад и твърде начетен за възрастта си, страхотен. Скоро се превърна в добър мой приятел. Беше удоволствие девет години да проследя как талантът разцъфтява. „Слава“ и още повече последната му книга „F“ са доказателство, че Даниел се е превърнал в истинско явление и показва странностите на съвременното ни постмодерно общество“, казва Франзен.

 

Ето и импровизираното интервю (взето по телефона) на Франзен с Келман:

 

Джонатан Франзен: Голям фен съм на новата ти книга, която ми е любима, заедно със „Слава“. Очевидно задаваш много сериозен екзистенциален въпрос: Защо животът ни се завърта така. А освен това говориш за странното усещане да си извън живота. Но това, което усетих, е комедията страница след страница. Затова питам – добре ли се чувстваш с определението автор на хумористични романи?

Даниел Келман: Да. Когато публикувах първия си роман, бях на 22 години. И това беше много сериозна книга. Бях един от онези писатели, които чувстваха, че трябва да оставят смешната и забавна част от личността си извън книгите си, защото литературата е сериозна работа. Отне ми време, докато разбера, че ако обичам да се смея в живота си, тогава би трябвало да изразя тази част от себе си и в книгите. Трябваше да се уча как да работя с комичното.

Джонатан Франзен: Явно си стигнал далече, като чета последната ти книга. Чудя се дали смехът не ти създава проблеми в Германия. Все пак стереотипът в мисленето на американците за германците е, че са крайно сериозни.  А комичен е противоположно на сериозен, дори когато става дума за романи. Мисля, че това важи още повече за Германия, прав ли съм?

Даниел Келман: „Измерването на света“ беше хумористичен роман за класическата германска култура, но когато излезе в Германия, не бе приета така. Да откриват хумора не е силната страна на сънародниците ми.

Джонатан Франзен: Луда работа. Първото нещо, което посочвам на моя германски издател за собствените ми книги, е: „Опитай се да запомниш, че това би трябвало да е смешно“…

Даниел Келман: Връзката между германците и хумора е доста комплексен проблем. Всъщност в Германия има доста добри хумористични автори, но като цяло германската култура има невротична връзка с хумора.

Джонатан Франзен: Ако имах излишни 5 часа на ден, щях да преведа някои от работите на Томас Брусиг на английски. Той е смешен и мисля, че би могъл да се продава много добре и от двете страни на океана.

Даниел Келман: Писател като Брусиг е истински проблем в Германия, защото пише само за комични ситуации.

Джонатан Франзен: И се смее на тоталитаризма…

Даниел Келман: Да, и го прави по прекрасен начин. Наистина трябва повече да бъде четен.

Джонатан Франзен: И е непознат тук. Но да се върнем на теб. Имаше огромен успех. Превърна се в познато име за всеки с „Измерването на света“. Сега разбирам, че работиш по исторически роман.

Даниел Келман: Обмислям го. Не съм решил още, но го обмислям.

Джонатан Франзен: Значи имаме две страни на творчеството на Келман – едната е много живо, интелектуално свързана с историческото минало, а другата е крайно модернистична – реализъм тук и сега…или почти реализъм. Понякога отиваш към някакъв луд хиперреализъм. Но усещането за тези две направления е много различно. И хем си смешен и в двете, но и си философски сериозен. Какво друго?

Даниел Келман: Това, което ме изненадва, е как гледната ни точка е рамкирана от историческата ситуация, в която се намираме. Ние сме пленници на историята, а  много често дори не го забелязваме. Държим се странно, случващото се около нас е странно, но просто защото сме свикнали с него, мислим, че всичко около нас е нормално. Когато погледна назад във времето, съм удивен от това как абсолютно различни хора са живели и мислили – и не говоря за каменната ера, а за доста по-близкото минало. Минали са само шест поколения от хората, които са гледали как язди Наполеон. Само шест! Така че, от една страна, аз се опитвам да хвана странността на историческия момент, в който живеем сега. Това много ме занимаваше, когато пишех „Слава“ – колко много се е променил животът ни, когато се появиха мобилните телефони. А колко скоро след тази промяна дори не се сещаме за момента, в който тя е настъпила.

Джонатан Франзен: Значи, ако мога да те перифразирам, ти винаги си писал исторически романи, които малко се преплитат с настоящия исторически момент.

Даниел Келман: Да, благодаря ти. В това има смисъл.

Джонатан Франзен: Новата ти книга „F” представя точно този странен свят, в който живеем. Има и някои неща, които пренасяш от предходните  поколения, правиш много плавен преход. Има хора отпреди 600 години, които се раждат и умират в едно-две изречения. Може би това прави книгата толкова привлекателна. Изглежда ми все едно ни откъсваш от природата ни на хора, които сме центърът на всичко. Как постигна тези пасажи, в които толкова фино и елегантно преминаваш между поколенията?

Даниел Келман: Цялата глава започна по съвсем различен начин. Исках да напиша кратка смешна пародия на семеен роман, в който се разказва за дядовците, бабите, чичовците и лелите, но едновременно държах бързо да се върна при главните герои. Но текстът ставаше все по-мрачен. Това е най-мрачното нещо, което съм писал.

Джонатан Франзен: Историята е мрачно нещо. Но дългите щрихи на аполонов хумор са това, което правят книгата толкова хубава.

Даниел Келман: Радвам се да го чуя. Този контраст исках да постигна.

Джонатан Франзен:  За мен се е получил. Той придава и тежест на книгата. Всеки има в главата си някакви много основни въпроси, на които не обръща внимание и е много смело един писател да ги зададе. Можем ли да кажем, че този роман е семеен?

Даниел Келман:  Да, по някакъв начин е такъв. Семейство обаче е твърде голяма дума, затова романът ми носи само първата буква (от немското Familie – семейство – бел.ред.). Когато започнах да го пиша, си помислих: Искам да направя семеен роман, нещо подобно на това, което направих с „историческия роман“ „Изследването на света“. Семеен роман за хората, които не вярват в семейството.

Джонатан Франзен: Американците предпочитаме по-конвенционалните форми. Дори най-сериозните ни писатели. За мен част от удоволствието да чета твоите книги идва от това, че са абсолютно достъпни. Не е насилие да ги четеш. А от друга страна си личи стремежът към експерименталност. “F” е коренно различна от нашите семейни романи.

Даниел Келман: Не че ти връщам комплимента, но преди години „Поправките“ ми бяха много близка книга. Тя ми показа, че трябва да приемаме всичко експериментално, както литературата ни учи, и тогава с тези оръжия да се опитаме да създадем комплекс от живи  герои. Оттогава се опитвам да правя точно това.

Джонатан Франзен: Доста успешно в тази книга. И доста философска, не се колебая да използвам думата, макар да изглежда страшна. Но философията не би трябвало да е скучна и страшна,  нали?

Даниел Келман: Това, което наистина е скучно, е символизмът. Много е важно да остана извън него. Когато пиша за баща, който изоставя децата си, е много важно да не създам асоциацията, че той е Господ на истината или нещо такова. Въпроси като „Има ли съдба?“, „Какво значение имат нещата, които ни се случват?“ са реални.

Джонатан Франзен: Истинските философи не вярват на художествената литература.

Даниел Келман: Те мислят, че е твърде лесно. И може да са прави донякъде. Но и ние писателите сме прави.

Джонатан Франзен: Бях шокиран, когато последната ти книга, издадена в САЩ – „Слава“, не получи много отзиви от критиците. Имаме такъв гигантски международен бестселър и после – колекция от добре написани разкази, някои от които много смешни, всичките – много интересни, и нищо. Като американски читател разпознах този модерен свят, в който историите ти се развиват. Реакцията ми беше нещо като: „О, ето я централноевропейската версия на този странен исторически момент, в който живеем.“. За мен беше много достъпна книга, но не знам никой, освен общите ни приятели, да я е прочел.

Даниел Келман: Е, те нямаха избор.

Джонатан Франзен: Знам, че е риск писател да говори за критиката, но се чудя какво мислиш ти, как те приемат. И в САЩ, и в Германия?

Даниел Келман: Аз съм голям късметлия, защото много хора четат книгите ми в Германия, Франция, Италия и някои други страни. Най-хубавото за един писател е да може да живее само от писане. Но съм в странна позиция, защо литературните критици в Германия май не ме харесват, защото мислят, че съм много популярен в чужбина, което всъщност е някаква самозащита.

Джонатан Франзен: Значи банята ти е облицована със злато?

Даниел Келман: „Световноизвестен“ съм само в Германия. Но като стане дума за САЩ, много е трудно да се наложиш като автор, ако не пишеш на английски. Няма да забравя как в едно радио предаване ме попитаха за английското издание на една от книгите ми: „Наистина ли книгата не е написана на английски?“. Американците приемат за абсурдна идеята, че някой не е американец. Всеки млад автор от Бруклин може да спечели световна слава, като напише нещо за Холокоста, а един истински гений, на име Имре Кертес, който дори има Нобелова награда за литература и е написал безсъмнено най-добрата книга на Холокоста, в Щатите не получава никакво внимание. Вбесяват ме американските ревюта за “The Kraus Project“. Знам, че ти не четеш ревюта, но аз ги чета. Те третират Карл Краус, който е един от най-важните европейски писатели на ХХ век и чиито пиеси за Първата световна война още се играят в Европа, като абсолютно неизвестен и мистичен човек. Америка има много жива литературна култура, но с много ограничен кръгозор.

Джонатан Франзен: Знам, че си австриец, не германец…

Даниел Келман: Имам два паспорта.

Джонатан Франзен: Женен си за германка, имаш германско гражданство от дете. Повече си възприеман като германец. А изглежда все повече се обръща внимание на Германия, която май управлява Европа в момента.

Даниел Келман: Не бих казал, че това ми харесва, но е вярно. Може би не напълно. Приятелката ми напусна Германия през 1992 г. и оттогава живее в Ню Йорк. Синът ми очаква американско гражданство. А Германия е независима от Америка дотолкова, доколкото свободната търговска зона изглежда  достижима и дори ни приближава. Но си прав – Германия изглежда силна отново и аз дори не съм сигурен как това се е случило.

Джонатан Франзен: Е, случи се финансово. Германците се съвзеха, но по положителен начин. Сега изпращат банкери навсякъде, а не танкове. И все си мисля, че трябва да има по-голям интерес към тях. Към хора като теб – млади, технологично грамотни, които не пишат за живота например през 1870 г., а за живота сега, през 2014 г. А ти чувстваш ли се по-космополитен автор, отколкото писател, който пише на немски? Накъде гледаш – към сънародниците си или отвъд океана?

Даниел Келман:  Винаги съм гледал повече към Северна и Южна Америка, отколкото към съвременната германска литература. От много време се чувствам повече космополит, отколкото германски автор. Но наскоро преоткрих някои австрийски писатели, богатата австрийска традиция, която също е изиграла роля при формирането ми. Та сега се чувствам малко по-малко космополитен, отколкото  преди няколко години. Дали това е добре, не знам.

Джонатан Франзен: Заел си мястото си в хумористичната традиция на Австрия?

Даниел Келман: Е, ако пишеш на немски, ако прекарваш много време в Германия, със сигурност е полезно да си напомняш, че съществува и Австрия. Там също има сериозна културна традиция. Мисля че е някакъв вид локална връзка. Традиция, с която си отрасъл, с която имаш някаква връзка. За мен винаги ще има германо-австрийска традиция. Винаги ще е така.

Джонатан Франзен: Това е аксиома на съвременната антропология – глобализирането на монокултурата. Но все пак едно е да си в Бразилия, друго – да си в Хюстън, трето – в Берлин, и четвърто – в Лондон.

Даниел Келман: Затова е истинско предимство да пътуваш много и да научаваш на място за местните традиции. Хората, които не пътуват в тези глобализиращи се времена, смятат, че животът навсякъде е еднакъв. Но колкото повече пътуваш, осъзнаваш и виждаш различията в различните части на света, но и се научаваш да ги разбираш и приемаш. Същото е и с историята. Същината на човешките същества винаги е била една и съща, но това е твърде банално. По-интересната истина е, че хората са много различни, адаптират се много бързо и непрестанно се променят.

 

 
 

„The OA“ е sci-fi приказка. А вие гледате ли го?

| от |

На 16 декември, докато хората са в трескава подготовка на истерията покрай предстоящите коледни празници и само чакат, за да изпратят 2016-а година на майната й, Netfix – новатори в правенето и пускането на добре телевизия – бълват цял сезон на най-новото си шоу – The OA.

The OA минава някак незабелязано за много хора. Дали е от идването на Коледа, или от голямата истерия, която другото шоу на канала Stranger Things предизвика, не е ясно. Но The OA остава леко в сянка. По-умните телевизионни маниаци обаче надушват като хрътки, когато нещо ще бъде добро, не просто защото е гледаемо, а защото съдържа в себе си онези бисери на телевизионния разказ, които някои сериали и поредици могат да донесат, и съответно The OA започва да набира своята малка, но вярна аудитория.

Близо месец след премиерата си шоуто, дело на Netflix и американската кукувица Брит Марлинг, която е създател, продуцент и основна актриса в него, бива подновено за втори сезон. Продължение, което всеки, който веднъж е дал шанс на The OA очаква с леко нетърпение, равносилно на сърбеж там, където не можеш да се почешеш в момента.

Историята в шоуто проследява младата откачалка Прери, която се завръща като някакво ненормално чудо в родния си дом, от който е изчезнала преди точно 7 години. При завръщането й се променят две неща – от сляпо момиче, тя се е превърнала напълно зряща жена и ако преди е изглеждала просто затворена в себе си, то сега е леко луда девойка, бълваща небивалици и сентенеции, която няма търпение да се освободи от емоционалната и физическа обвързаност към семейството, което не е виждала отдавна, но което си я иска обратно.

Така започва историята на Прери, която малко след като се прибира на мястото, което чувства като чуждо тяло, удобно наместило се в нея, събира група от аутсайдери и откачалки, на които да разкаже историята си и съответно те да й помогнат да се върне там, откъдето е дошла, за да намери единственото нещо, което я интересува – нейният приятел Хоумър.

Епизод след епизод, подредени в строг, динамичен и ярък разказ, зрителят започва да се запознава с историята на Прери. Нейната вярна секта, изградена от счупени франкенщайнове, всеки със своите проблеми, и да потъва бавно, но сигурно в полу-фантазната вселена на The OA. Тя пък, от своя страна, е като лудост, пълна с капани и женска хистерия, каквито рядко се появяват по телевизията. Да не кажем никога.

Самата Брит Марлинг е известна с това, че конвенционалните неща не й пасват добре. При нея всяко нещо трябва да е обърнато наопаки, добре изтупано и превърнато в нещо друго. Такова е и киното, което прави – за справка вижте „Другата Земя“ – както и телевизията.

The OA е първият телевизионен проект на Марлинг в компанията на верния й приятел и партньор Зал Батманглидж, който режисира много голяма част от сценариите й. Музиката в сериала също е дело на член на тяхната малка група – братът на Зал – Ростам Батманглидж, който в ежедневието си е и част от бандата Vampire Weekend, пише мелодиите.

The OA е сериал, който напомня на сън. И подобно на сънуването е пълен с хиперболи, неща, които изглеждат нелогични, но намират своя път постепенно, с тъмни кътчета, задъхващи моменти и един Торбалан, който се крие в мрака.

Хубаво е, че и гледането му е подобно на сънуване, „бързо постепенно, а после изведнъж“, както пише Джон Грийн. Така и The OA те хваща за гушата и не те пуска. Цели 8 епизода.

Втория сезон, начело с Брит Марлинг и групата й от фрикове, може да очаквате в края на тази година. Netflix подновиха The OA в същата седмица, в която направиха същото и със Stranger Things, макар тогава малко хора да го разбраха.

Но е хубаво да го знаете, когато The OA завладее съзнанието ви с плътната си и ненормална атмосфера и се чудите какво ще стане после.

Към вкусната и различна Брит Марлинг и нейната циркова трупа, които са основното звено на сериала, добавяме и Риз Ахмет, Джейсън Айзък и Паз Вега, които участват. В случай, че някой има нужда от още причини, за да види сериала. На нас лично не ни трябваха.

 
 

48 години Range Rover

| от chronicle.bg |

Две минути са кратко, но достатъчно време за Land Rover да чества една автомобилна икона.

Land Rover показват еволюцията на своя луксозен SUV автомобил в рамките на четири поколения чрез анимация с продължителност 120 секунди.

Специално поръчаният клип е създаден, за да отбележи ключови дати в историята на автомобила, тъй като производството на оригиналния модел с две врати бива спряно преди 23 години през този месец (януари), а SVAutobiography Dynamic ще бъде пуснат в продажба из целия свят.

Историята на Range Rover започва с 26-те модела преди масовото производство, които са носели емблемата Velar в опит да скрият идентичността си – „velare“ означава „скривам“ на италиански – направена от букви от емблемата Land Rover, която обикновено стои отпред или отзад на автомобила. Следва  класическия модел Range Rover с две врати, като изображенията показват следващите поколения, завършвайки с най-мощната версия – SVAutobiography Dynamic с 550 к.с., конструирана от отдела Special Vehicle Operations (SVO) на Jaguar Land Rover.

Когато е пуснат за първи път на пазара през 1970 г., Range Rover е един от първите автомобили, осигуряващи постоянно задвижване на всички колела, докато при много други това все още е било избираемо. През 1971 г. оригиналният модел е наречен „образцов продукт на индустриалния дизайн“, когато става първия автомобил, изложен в световноизвестния музей Лувър в Париж, и оттогава е начело на иновациите в дизайна и инженерните решения.

Вариантът с четири врати е представен през 1981 г., последван бързо от първото приложение на автоматична трансмисия в Range Rover през 1982 г. През 1989 г. луксозният SUV е първият автомобил 4х4, оборудван с антиблокираща система на спирачките (ABS), а през 1992 г. става първият в света SUV с електронен контрол на сцеплението и автоматично електронно въздушно окачване.

Пионерните инженерни решения продължават през 2012 г., когато RangeRover става първия в света изцяло алуминиев SUV автомобил. Наскоро, през 2014 г., луксозният SUV стана първият автомобил, използващ усъвършенстваната полуавтоматична технология All-Terrain Progress Control (ATPC) на Land Rover, която в своята същност е офроуд автопилот за автономен контрол на скоростта по всякакъв терен.

Последният модел, включен в анимацията, SVAutobiography Dynamic, споделя двигателя си V8 с високооценения Range Rover Sport SVR и е специално калибриран да осигурява 680 Нм въртящ момент и ускорение от 0 до 100 км/ч само за 5,4 секунди. Подобренията в интериора, включително кожената тапицерия с ромбоидна шарка и контрастни шевове, придават изключителен финес и привлекателност.

 От пускането му на пазара преди 48 години флагманът на LandRover е достигнал над 1 700 000 продажби в цял свят и си е спечелил репутацията на върхов луксозен автомобил за всякакъв терен.

 

 
 

Рецепта за Агнес хапки

| от Росица Гърджелийска |

Росица работи във филмовата индустрия, но обича да готви и да пътува. Живее няколко години във Великобритания, преди да се завърне в България. Обича да посещава интересни места по света. В блога на Роси www.primalyum.co.uk може да намерите рецепти за интересна и здравословна храна, както и истории за пътешествия.

Днес ви предлагаме рецептата й за Агнес хапки.

Нужни продукти:

за блата:

100 гр масло – на стайна температура
100 гр кокосова/кафява захар
50 гр смлени лешници
50 гр смлени бадеми
50 гр оризово брашно
3 белтъка
ванилия

за глазурата:

3 жълтъка
80гр кокосова/кафява захар
ванилия

За тази рецепта може да пробвате кокосовата захар, тъй като тя се разтваря по-бързо от кафявата.

Начин на приготвяне:

Разбивате маслото и захарта, докато получите пухкав, светъл на цвят крем.

Прибавяте към него ядките и брашното и разбърквате. Ще стане много гъсто.

В друг съд, с чисти и подсушени бъркалки на миксер, започвате да разбивате белтъците на сняг.

Бавно прибавете белтъците към тестото и разбъркайте внимателно.

Изсипете в намазнена силиконова форма и печете около 25 мин на 170 градуса.

Оставете да изстине и през това време направете глазурата.

Разбийте жълтъците със захарта и ванилията до получаване на много гъста и лепкава смес.

Изсипете върху блата и печете още около 5-10 мин на 150 градуса.

Оставете да изстине напълно и след това нарежете на малки квадратчета.

рецепти, агнес хапки

 
 

Мелания Тръмп носи Ralph Lauren на церемонията

| от chronicle.bg |

Всички погледи бяха насочени към Мелания Тръмп, докато съпругът й се заклеваше във вярност към американските граждани, а тя ставаше първа дама.

За церемонията г-жа Тръмп беше избрала елегантна бледа синя рокля с жакет с голяма яка, изработен от същата материя и ръкавици. Тоалетът е дело на иконичния дизайнер Ралф Лорън.

Появилата се информация, че Лорън ще работи заедно с Карл Лагерфелд по тоалета на Мелания Тръмп не е вярна. Лагерфелд няма нищо общо с модното решение на първата дама. Или поне не под лейбъла на Chanel, което може да означава, че е германският дизайнер е работил през своя собствен лейбъл.