Светът на огън и лед от Джордж Р. Р. Мартин, неразказаната история на Вестерос и Песен за огън и лед!

| от |

„СВЕТЪТ НА ОГЪН И ЛЕД” е задължително четиво за всички почитатели на творчеството на Мартин и твърдо доказателство, че перото е по-могъщо от вихър от мечове.

„Никой не може да каже със сигурност кога е започнал светът, но това не е спряло мнозина майстери и книжовници да търсят отговора. Откога съществува -от четирийсет хиляди години, както твърдят някои, или дори петстотин хиляди? Или повече? Не пише в никоя позната ни книга, защото в първата епоха на света, Епохата на зората, човечеството не притежавало писменост.

„СВЕТЪТ НА ОГЪН И ЛЕД” е епично въведение в най-разнообразната и интересна фентъзи сага на всички времена – „ПЕСЕН ЗА ОГЪН И ЛЕД”.

Подгответе се за вълнуващи описания на епични битки, смели завоевания, дръзки бунтове и горчиви предателства.

Тук са събрани познанията, схоластичните догадки и фолклорна мъдрост на майстери, септони, майги и
певци. Хрониката се простира от Епохата на зората до Епохата на героите, от идването на Първите до пристигането на
Егон Завоевателя, от създаването на Железния трон до Бунта на Робърт и краха на Лудия крал Ерис Втори Таргариен. Описани са всички събития, довели до „съвременните“ борби между Старк, Ланистър, Баратеон и Таргариен в поредицата Песен за огън и лед и сериала на HBO, Игра на тронове.

За да систематизира огромното количество информация, Мартин е обединил сили със създателите на известния фен-сайт Westeros.org – Елио М. Гарсия-Младши и Линда Антънсън.

Това е богато илюстровано издание, съдържащо повече от 170 художествени цветни изображения, карти и родословни
дървета, което ще ви разкрие пълната история на Седемте кралства, Валирия, Свободните градове, Иб, Летните острови
и други земи, които са само споменати в предишните книги на Мартин.

Древна история

2

Никой не може да каже със сигурност кога е започнал светът, но това не е спряло мнозина майстери и книжовници да търсят отговора. Откога съществува – от четирийсет хиляди години, както твърдят някои, или дори петстотин хиляди? Или повече? Не пише в никоя позната ни книга, защото в първата епоха на света, Епохата на зората, човечеството не притежавало писменост.
В едно обаче можем да сме сигурни: светът бил много по-примитивен – дивашки свят, и хората се прехранвали, както могат, от околните земи. Не познавали ковачеството, нито скотовъдството. Оскъдните сведения за онази епоха са съхранени в най-старите от всички писмена: историите на андалите, валирианците и гхискарите, и дори онзи далечен, легендарен народ на Асшаи. Ала, колкото и да са древни онези раси, овладели в крайна сметка писмеността, в Епохата на зората били като непроходили деца.
Какво най-точно бихме могли да кажем за Епохата на зората? Източните земи гъмжали от народи – нецивилизовани, какъвто бил светът, ала и многобройни. Само че на Вестерос, от Земята на вечната зима до бреговете на Лятното море, съществували само два народа: горските чеда и расата, известна ни като великаните. За тях и живота им в Епохата на зората не може да се каже почти нищо, защото никой не е сбрал приказките, преданията, историята им. Мъже от Стража твърдят, че диваците разказват как великаните живеели в смутно съжителство с горските чеда; ходели, където пожелаят, и вземали, каквото им хареса. Според всички описания великаните били огромни и могъщи, ала и простовати. Рейнджъри по Вала, последните хора, виждали жив великан, уточняват в записките си, че създанията били покрити с гъста козина, а не били просто мъже-исполини, както твърдят приказките за лека нощ.
Разполагаме със значителни доказателства за погребения сред великаните, споменати от майстер Кенет в „Прехожденията на мъртвите“ – изследване на гробни могили, отделни гробове и гробищни комплекси из Севера по времето, когато е служил в Зимен хребет на дълго властвалия Креган Старк. От открити там кости, изпратени обратно до Цитаделата, някои майстери са оценили размерите на най-едрите сред великаните на около четири метра и половина, макар според други по-точната мярка да е четири метра. Майстери от Стража пък са записали отколешни разкази на рейнджъри, които единодушно твърдят, че великаните не са имали домове, нито дрехи, и не познавали по-изкусни оръдия на труда от откършените клонове.
Великаните нямали крале и господари, обитавали пещери и хралупи в корените на могъщи дървета. Не обработвали земята и не се научили да коват метал. Останали си създания от Епохата на зората, докато вековете ги подминавали, а човешкият род ставал все по-многоброен.
Сега великани няма дори в земите оттатък Вала, а последно били забелязани преди повече от сто години. Дори тези свидетелства са предполагаеми, истории, които рейнджърите си разказват край огъня.
Горските чеда в много отношения били противоположност на великаните. Малки като деца, но смугли и красиви, живеели по нашему първобитно, но и не били скотове като великаните. Не обработвали метал, но изкусно ваяли обсидиан (това, което простолюдието нарича драконово стъкло, а на валириански значи „замръзнал пламък“) – от него правели инструменти и оръжия за лов. Не владеели тъкачеството, но майсторски сплитали листа и дървесна кора, за да си правят дрехи. Научили се да майсторят и лъкове от язово дърво, както и тревни примки за мятане. И мъжете, и жените били ловци.
Песните и музиката им, мълви се, били красиви като самите тях, но сме забравили за какво са пели, останали са ни само късчета от древността. „Крале на зимата, легенди и родословия на Старките от Зимен хребет“ на майстер Килдер съдържа част от балада, която разказва за времето, когато Брандън Строителя потърсил помощта на чедата, докато издигал Вала.
Отвели го на тайно място, където да се срещне с тях. Отпървом не разбирал речта им, която описал като ромола на поточе по камъни, на вятър сред листа, на дъжд по вода. Това, как научил езика им, е история само по себе си, но няма нужда да я повтаряме тук. Изглежда обаче, че речта им се породила или била вдъхновена от естествените звуци край тях.
Боговете на чедата били безименни и един ден щели да се превърнат в богове на Първите хора – неизброими богове на реки, дъбрави и скали. Чедата издялали лица по язовите дървета, навярно, за да се сдобият божествата им с очи и да бдят над молебствията на вярващите. Предполагаемото доказателство за това е, че самите Първи хора го смятали за истина – страхували се, че язовите дървета ги наблюдават, затова унищожили много от тях, за да отнемат това преимущество от горските чеда. Ала Първите хора били по-непросветени от нас и вярвали на неща, в които наследниците им в наши дни не вярват. Да вземем например „Женихи на морето. История на Бял пристан от най-ранните му дни“ на майстер Йорик, в която се говори за кървави жертвоприношения към старите богове. Подобни практики просъществували допреди едва пет века, според предшествениците на майстер Йорик в Бял пристан.
Това не значи, че зеленозрящите не владеели изгубени изкуства, плод на мистични тайнства, например били способни да виждат и да общуват през огромни разстояния (както дошлите много след тях валирианци можели). Но може би част от историите за чедата са резултат по-скоро на неразумни полети на въображението. Не можели да се превръщат в зверове, както думат някои, но сякаш има истина в това, че са можели да общуват с животните, така както ние не умеем – оттам възникнали преданията за превръщенци и хора-зверове.
В интерес на истината, легендите за превръщенците са много, но най-разпространените – дошли от устните на мъжете от Стража, записани от септони и майстери от отминали векове, – твърдят, че превръщенците не просто общували с животни, но можели и да ги контролират, като съединяват душите си с техните. Дори сред диваците тези превръщенци будели страх, неестествени същества, призователи и съюзници на животните.
Според някои превръщенците се изгубвали напълно в зверовете си, а според други животните проговаряли с човешки глас, когато ги владеел превръщенец. Но всички разкази твърдят едно – най-често превръщенците били мъже, контролиращи вълци – дори вълчища, – и си имали специално име сред диваците: варги.
Легендите свидетелстват и за други способности на зеленозрящите: можели да виждат миналото и да прозират далеч в бъдещето. Но познанията ни показват, че висшите тайнства, които поверяват подобни способности на едного, предупреждават, че виденията от бъдещето са неясни и често подвеждат – полезно уточнение, когато целиш да заблудиш наивниците с врачуване и предсказания.
Макар чедата да са имали собствени тайнства, важно е да разграничаваме истината от суеверията и да изпробваме достоверността на познанието си. Независимо от това, какво наистина са представлявали способностите им, чедата са били водени от своите зеленозрящи и без съмнение са населявали земите от бреговете на Лятното море до Земята на Вечната зима. Устройвали обитанията си простичко, не издигали крепости, нито строели градове. Вместо това, живеели в горите, в наколни колиби из блата и мочурища, дори в пещери и кухи хълмове. В лесовете, говори се, си правели подслони от листа и тънки гъвкави клонки насред короните на дърветата – тайни „дървесни градчета“.
За някои е почти несъмнено, че са го правили, за да се пазят от хищници като вълчища и диви котки, срещу които простите им каменни оръжия – и дори възвеличаните им зеленозрящи, – не можели да ги защитят докрай. Но други източници оспорват това и поддържат тезата, че най-големите врагове на горските чеда били великаните, както подшушват историите от Севера и както майстер Кенет донякъде доказва с проучването си на една гробна могила на великан край Дълго езеро, откривайки сред останалите му ребра обсидианови върхове на стрели. Това ни препраща към една от песните на диваците, записана в „Историята на кралете отвъд Вала“ на майстер Херик. Братята Гендел и Горн били извикани да отсъдят в спор между клан горски чеда и семейство великани за притежанието на една пещера. Според песента братята разрешили спора с коварство – принудили и двете страни да се откажат от пещерата, след като открили, че тя е част от цял комплекс, простиращ се под Вала. Но като се знае, че диваците са неграмотни, традиционните им истории следва да се слушат с добре наострено за измама ухо. Горските чеда и великаните обаче се обединили срещу други, по-големи заплахи.
Идването на Първите хора

Според най-авторитетните летописи на Цитаделата, преди осем – до дванайсет хиляди години, в най-южните части на Вестерос пристигнал нов народ, прекосявайки ивицата суша, свързваща през Тясното море източните земи с тези, обитавани от чедата и великаните. Така Първите хора дошли в Дорн през Счупената ръка, която тогава още не била счупена. Защо напуснали родните си земи, никой не може дори да предположи, но прииждали.
Заселниците били хиляди, а с течение на десетилетията се разпростирали все по̀ на север. Сказанията от заселническите дни обаче са неблагонадеждни – ако съдим по тях, Първите хора само за няколко години са минали оттатък Шийката, в Севера. Всъщност нещо подобно би им отнело десетилетия, ако не и векове.
Само че историите за едно са прави: Първите хора влезли във война с горските чеда. За разлика от чедата, Първите обработвали земята, издигали кръгли укрепления, а в тях – поселища. Започнали да секат язовите дървета, включително тези с издълбаните в тях лица. Горските чеда отвърнали с нападения, прераснали в столетни войни. Първите хора, които донесли със себе си странни богове, коне, добитък и бронзови оръжия, били по-едри и силни от чедата, тъй че представлявали могъща заплаха.
Ловците сред чедата – дървесните им танцьори, се превърнали и в техни воини, но при все че познавали тайните на леса, можели единствено да забавят настъплението на Първите. Зеленозрящите използвали способностите си и според преданията призовали на помощ зверовете от гори, блата и от въздуха: вълчища и чудовищни снежни мечки, пещерни лъвове, орли, мамути и влечуги, и още, и още.
Ала Първите се оказали твърде силни, и чедата били принудени да сторят нещо отчаяно.
Легендите говорят, че огромните приливи, които разрушили сухопътния мост, който сега е Счупената ръка, и превърнали Шийката в блато, били дело на зеленозрящите, които се събрали при ров Кайлин и оплели мрачно заклинание. Ала някои оспорват това: Първите вече били във Вестерос, когато се случили наводненията, нямало много смисъл да препречват пътят им от изток. Нещо повече, подобна мощ е отвъд уменията на зеленозрящите дори според това, което традиционно знаем за тях… а историите и така звучат преувеличени.
По-вероятно наводняването на Шийката и счупването на Ръката са били естествени събития, навярно предизвикани от потъване на земната маса. Добре е известна участта на Валирия, а на Железните острови замъкът на Пайк се намира върху каменни грамади – те някога са били дял от по-голям остров, части от който са се свлекли в морето. Така или иначе, горските чеда се сражавали също толкова свирепо, колкото и Първите, за да оцелеят. Войната неумолимо се провлякла от поколение през поколение, докато накрая чедата разбрали, че не могат да спечелят. Първите може би също се уморили, искали да сложат край на сраженията. Най-далновидните сред двете раси взели превес и герои и владетели и от двете страни се срещнали на остров Окото на боговете, за да изковат Мира.
Чедата се отказали от всички земи във Вестерос, освен дълбоките дъбрави, а в замяна Първите им обещали, че повече няма да изсичат язови дървета. На всички язови дървета на острова, където сключили Мира, били издялани лица, така че и боговете да станат свидетели на Мира, а орденът на зелените човеци бил създаден, за да се грижи за язовите дървета и да пази острова. И тъй, с Мира приключила Епохата на зората и се сложило началото на Епохата на героите.

Епохата на героите

5

 

Епохата на героите продължила хиляди години – цели кралства възхождали и западали, благородни домове се издигали и пресъхвали, извършвали се големи подвизи. Ала за тези древни времена знаем почти толкова малко, колкото и за Епохата на зората. Разказите за тях са дело на септони и майстери, записали ги хиляди години след предполагаемите събития – но за разлика от горските чеда и великаните, Първите хора от Епохата на героите са ни оставили руини и древни замъци, които потвърждават поне отчасти легендите, а из полята, осеяни с гробните им могили, а и другаде, намираме паметници, изписани с техните руни. Чрез тези останки можем да догадим истината в легендите.
Прието е, че Епохата на героите започва с Мира и се простира в хилядите години, през които Първите хора и горските чеда са живели в мир. Първите най-после разполагали с достатъчно земи, за да се плодят. От Земята на Вечната зима до бреговете на Лятното море Първите властвали от кръговите си крепости. Намножили се дребни крале и могъщи лордове. След време някои се оказали по-силни от останалите и посадили семената на предшествениците на познатите ни днес Седем кралства. Имената на владетелите от тези най-ранни времена са обвити в легенди и е редно да приемаме за измислици и грешки на по-късни летописци историите за това, как са властвали стотици години.
Имена като тези на Брандън Строителя, Гарт Зелената ръка, Лан Хитрия и Дъран Божията скръб за мнозина са почти легендарни, но в историите за тях навярно има по-малко истина, отколкото фантазия. Другаде ще се опитам да пресея зърното от плявата, но засега е достатъчно само да ги отбележим.
Освен легендарните крале и стотиците кралства, от които са се въздигнали седемте настоящи, истории като тези на Симион Звездоокия и Сервин Огледалния щит щедро предоставят материал и за септони, и за трубадури. Съществували ли са тези герои? Може би. Но когато певците поставят Сервин Огледалния щит в кралската гвардия, институция, основана, докато царува Егон Завоевателят, става ясно защо не можем да вярваме на почти никоя от тези истории. Септоните, записали оригиналите, са използвали подробности, каквито са ги устройвали, а други са добавяли, после певците ги преправяли – понякога до неузнаваемост – за едното топло местенце в замъка на някой лорд. Така някой отколешен Първи човек се превръща в рицар, следовник на Седемте, и пази някой таргариенски крал, живял хиляди години след него (ако самият той е съществувал изобщо). Неизброими са пълчищата момчета и юноши, невежи за историята на Вестерос заради подобни измислици.

4

 

 
 

Книга на седмицата: „Другият сън” от Владимир Полеганов

| от chronicle.bg |

Ученият Стивън Хокинг предупреди преди дни, че живеем в най-опасното време за планетата. Какво обаче ще се случи след това? В близкото бъдеще, когато технологиите са заели още по-голяма част от живота ни, работата се върши единствено на екрани, малки роботчета почистват домовете ни, а природата се е оттеглила от света наоколо?

Действието в „Другият сън” на Владимир Полеганов се развива именно в близкото бъдеще, когато все повече разчитаме на технологиите за всичко в живота си. След странен телефонен разговор млад мъж се озовава в непознат свят, в който постепенно се появяват странни предмети и хора. Непознатият свят не е приказен, той е чужд и различен. Героят се опитва да вкара в познатите форми всичко, което вижда, въпреки че то не напомня на някоя от тях.

Разказът се води така, сякаш четящият е наясно с начина, по който се развива всекидневието в този нов свят и всичко се подрежда като пъзел – парче по парче, което читателят трябва да прецени къде да сложи.

Специфична характеристика на романа на Владимир Полеганов е липсата на абзаци – читателят потъва в потока от мислите на героя, като постепенно навлиза в неговия странен свят, проследява лутанията на паметта му и опитите да конструира от хаоса реалност.

„Другият сън” е определян като психологически роман, маскиран като фантастичен. Той предлага невероятно пътешествие навътре във въображението и си играе със способността на читателя да отговаря на въпроси, които никога не си е задавал.

Владимир Полеганов е завършил клинична психология и творческо писане в СУ „Св. Климент Охридски”. Носител е на наградата за къс разказ „Рашко Сугарев”. През 2015 година разказът му „Птиците” е включен в антологията Best European Fiction на издеателство Dalkey Archive Press. Негови творби са публикувани в престижни български и чуждестранни издания. Автор е на сборника с разкази „”Деконструкцията на Томас С.”

 
 

Общото между Бритни Спиърс, Нели Фуртадо и Луси Лиу

| от chronicle.bg |

Днес Бритни Спиърс, Нели Фуртадо и Луси Лиу имат рожден ден!

Известните девойки стават съответно на 35, 38 и 48. По този повод направихме галерия с техни снимки – да им се порадваме отстрани в случай, че не са ни поканили на купона довечера.

Родените на 2 декември са общителни, оригинални и спонтанни  хора с младежки дух, артистичен темпе­ра­мент и богато въображение. Те също така са възприемчиви, деликатни и амбициозни, с енергичен ха­рактер и темперамент.

 
 

Майкъл Дъглас и Катрин Зита-Джоунс организират парти с 200 гости

| от chronicle.bg, по БТА |

След седмица живата легенда на американското кино Кърк Дъглас ще навърши 100 години. По случай юбилея синът му Майкъл Дъглас и съпругата му Катрин Зита-Джоунс организират парти с 200 гости.

Легендарният актьор е споделил за сп. „Клоузър уикли“, че всичко, което знае за празненството е, че син му и снаха му са поканили около 200 души – приятели и членове на семейството. И макар да е в неведение какво му готвят близките, Кърк Дъглас не крие, че с нетърпение очаква изненадата.

„Моята единствена работа е да бъда добре и да си почивам, за да се явя и да пръскам чар на собственото си парти. Естествено, ще трябва да произнеса кратко слово. Поради тази причина упражнявам речта си с говорен терапевт, за да могат гостите да ме разберат“, казва Кърк Дъглас.

Ветеранът допълва, че една от причините за дълголетието му е здравият и щастлив семеен живот. „Късметлия съм, че преди 63 години открих сродната си душа Ан Байдънс. Вярвам, че прекрасният ни брак ми помогна да преживея всички неща, с които се сблъсках в този живот“, споделя Кърк Дъглас

 
 

6 лоши кино римейка

| от |

Този месец, преди точно 15 години, на голям екран излиза великолепната криминална комедия „Бандата на Оушън“. Джордж Клуни, Брад Пит, Мат Деймън, Кейси Афлек, Джулия Робъртс и Анди Гарсия, под режисурата на Стивън Содърбърг и майсторския сценарий на Тед Грифин, създават едно истинско удоволствие за гледане в този кино пъзел.

„Бандата на Оушън“ сам по себе си е римейк на известен филм от 1960-а година с Франк Синатра и Дийн Мартин. Но за разлика от нашата класация тук, е един от добрите примери в киното.

Петнайсет години след модерната си версия филмът вече е нещо като класика, която може да бъде гледана отново и отново, при това винаги да ви носи удовоствие и кеф, макар да знаете отговора на загадката в него. Може би, заради това или поради липсата на свежи идеи, но Холивуд вече прави повторен римейк на този филм, при това с жени.

След „Ловци на духове“ „Бандата на Оушън“ ще е следващия филм, който ще пострада от феминистичния удар, разстлал се като сив похлупак над меката на киното. Разбира се, това са само предположения, за които всеки гледал и двете версии на филма, се надява да не е прав.

Междувременно, докато чакаме женската версия на „Бандата на Оушън“ ние си припомняме шест ужасни римейка, с които киното е сбъркало. Много.

В галерията горе.